Метаданни
Данни
- Серия
- Предградията на рая (2)
- Включено в книгата
- Година
- 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- bdimov (2020 г.)
Издание:
Автор: Кънчо Кънчев
Заглавие: Мадоната от кафе „Фиалка“
Издание: първо
Издател: ИК „Домино“
Град на издателя: Стара Загора
Година на издаване: 2005
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: ИК „Жельо Учков“ — Ямбол
Художник: Георги Динев
Коректор: Мария Димитрова
ISBN: 954-651-134-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12006
История
- — Добавяне
Дали разсъмна вън, или снегът
осъди тази нощ да бъде бяла?
Сълзи на ангели — снежинките валят,
понесени от вятър карнавален.
Не гледай тъмния прозорец и не питай
защо надничат призраци — не зная.
Душите ни — две нежни сенки — скитат
из белите пространства на безкрая.
Безсъние от музика… И пустота в очите…
Снегът навън е тих и непосилен —
сълзи от тъжни ангели, които
до края на нощта ще ни закрилят.
Интермеццо
Руската империя се крепи на три стълба: православието, абсолютизма и народните чувства.[1]
Изтреблението на християните е необходима жертва. Zohar (II, 43a).
Може да го пропуснете, ако удряте водцича и замезвате с хайверче в антракта между две действия на пиеската. Това е отколешна традиция в руския театър.
Императорът на Русия Николай II стоеше с посивяло от недоспиване лице пред любимия прозорец в кабинета си, гледаше навън с празен поглед и от време на време чертаеше неразбираеми знаци по стъклото[10].
Напоследък над империята надвисваха мрачни облаци: идваше война и то не там с турците, с някои по-сербез кавказци или с тия пияндета финландците. А с милионни армии на половин Европа. И на последния поручик от свитата му беше ясно, че приближаващата буря беше събирала сили поне през последните две столетия.
„Лоша орис е това земите ти да са винаги желана плячка за съседите. За близките, че и за по-далечните — помисли меланхолично императорът за своя английски братовчед. — Но и това сякаш ни е малко. Затова в паузите между техните набезите се редуват бунтове на селяните, а когато те се укротяват, избива наяве тайната съпротива и продажността на болярите и помещиците. Хорът на трагедията пък — намери неочаквано сравнение Николай II — винаги е играло висшето дворянство с неговите скверни, подмолни, татарски игри. И перманентни заговори срещу текущия цар. По-голям — поне по скрита ярост — е само натискът на евреите с техния вечен и рушащ държавата опортюнизъм.“ Императорът изхъмка, сякаш разочарован от безсилието си да промени това съсипващо статукво и погледна към сивото небе. Каквото и да бяха правили Романови през последното столетие в усилията си да ги приобщят или поне умирят, техните злостни атаки не спираха. Съсипваха с лихварството си и впиянчваха християнското население, разоряваха търговци и индустриалци, рушаха банковата система и подкопаваха неуморно устоите на царството. Сякаш бяха нахлули от някоя предапокалиптична картина на оня с рогата. Но не само отвътре. Още преди седем-осем години, след оня доклад на графа[15] вече му беше станало окончателно ясно — отвъд океана срещу царството му крояха тайни планове за неговото унищожение могъщи техни фамилии. Особено една от тях. През последните десетилетия по техен сценарий към убийствената палитра се добавяха и кървавите атентати на терористите, подклаждаха се заразните идеи на народоволци, есери и анархисти, а болшевиките заливаха лековерните мужици с последната зла ерес — учението на Мордохай Леви. „Неслучайно най-яростният му пророк е братът на онзи проклетник, дето го обесихме[16]. И ако тук злото няма пръст, не знам къде другаде ще има“ — помисли като суеверен мужик царят на Русия.
Ясно му беше откога броди то по руските земи. Беше го извикал с указа[17] си Алексей Михайлович преди четвърт хилядолетие. Отнемането на правата на мужиците — на простите им човешки права, в продължение на два века беше обезсмисляло съществуването им. Тогава за какво да работят, като то въобще няма смисъл да се мотат из живота? Изгубило вяра и надежда, четири пети от населението в империята беше затъвало в покъртителна бедност. И в тоя исторически момент по руските земи се бяха размножили като библейска напаст еврейските лихвари. От незапомнени времена те държаха монопола за производство на алкохол по селата, и като продаваха за утеха на мужиците — на вересия и срещу залог — долнокачествена водка, ги впиянчваха до идиотизъм. Когато наесен не можеха да си платят, прибираха оставеното им милостиво от помешчика зърно. Ако и то не стигнеше да се погаси дългът, вземаха примитивния им инвентар и оскъдната им покъщнина[18]. „Какво да прави мужикът, Ваше величество, освен да се напие? — беше му казал веднъж в кратък разговор синът на неговия кавалергард Александър Михайлович[19] — Това, което му остави помешчикът, му го взема лихварят евреин.“ На всичко отгоре след недомисления указа на Петър III, дворяните бяха освободени от повинността си да служат на господаря император. Обаче крепостните мужици не бяха освободени от задължението си да служат на господаря помешчик. Това противопоставяне беше като сол в раната. Така се стигна до омраза между двете основни съсловия в Русия, която сега разни антихристи наричаха класова и се опитваха да използват за гибелните си за царството цели. Десетилетие след десетилетие злото се беше разраствало като чудовище от руските приказки, хранено от тези четири пети от населението на царството и от състрадателната или злонамерената част от интелигенцията. Дядо му се беше опитал да спре разрухата, като даде дългоочакваната свобода на крепостните. Но не им даде очакваната земя. И откъде да я вземе? Да ги прати в тайгата ли? Критици на крепостничеството имаше колкото щеш, но никой не казваше как да се оземлят селяните без да се събори държавата. Те, вече свободни, бягаха от недоимъка и глада в града. Беше лесно, трябваше само някоя копейка за билет за влака. В града безимотните се превръщаха в безработни. Това беше взривоопасната класа — не на работниците или на селяните, а на озлобените отвъд червената черта. Беше съвсем лесно някой да ги настрои на вълна революции и събаряне на царства. А желаещи имаше колкото щеш. Те разбунваха обезверените със зловредните си идеи, и проблемите не спираха да тресат държавата. Беше им дал проклетите евре… европейски свободи с манифеста от октомври, но това сякаш само влоши нещата. Всичко това беше сложило кръст на мечтаната от императора връзка цар-народ. Сега вместо нея избуяваха гибелни метежи, злосторничествата на помешчици и управници и пагубните отколешни проционистки задкулисни игри. А зад всички надничаше с безбройните си глави одомашнената и чудесно говореща юдиш хидра на руската корупция.
Николай Александрович поклати глава — сякаш с някаква нецарствена обреченост.
Дори вековният страж на монархията — православната църква, не успяваше вече да внушава смирение на разбунените му мужици. И за това немалка вина имаше пак неговият род. Именно Петър Велики беше взел съдбоносните решения, воден близкия на православието цезаропапизъм и от своята плашеща околните, незнайно от кого взета проклетия. С тях той беше ликвидирал върховенството на патриарха, подчинявайки църковните структури на царската власт. Не че тя не го заслужаваше. В продължение на векове нейната ретроградност и постоянна злоба, с които преследваше всичко ново, спираха развитието на Русия и приобщаването й към останалия свят. Изкуство, музика, литература, а като следствие и целия обществен живот — всичко спъваше с твърдоглавите си канони. До Елизавета Петровна Светият синод възпрепятстваше дори образованието на простолюдието. „Така си е. Православието ни няма Ренесанс. На Запад идеята, че църквата е посредник между нас и Бога се е реформирала поне частично. Тук дори и това не се случи. Църковният клир и сега си е част от интригите за властта. И повечето от тях май стават с неговата благословия. Ако бях на мястото на прадядо си и аз сигурно щях да поискам промяна“ — помисли Николай и въздъхна. Защото какво може да се очаква от църква, в която Бог е след царя? И каква може да е държавата пък без нейната опора? Ненапразно тоя доста свиреп прадядо си бе спечелил прозвището[25]. Не ще и дума, резултатите бяха печални: раздорът между староверците и официалната църква беше разтърсил и разлъчил предишната монолитна маса на вярващите и простият народ най-често търсеше утеха във водката, а упование — в старците и юродивите[26]. И всички чакаха да се случат обещаните чудеса. Или поне да оживеят страшните предсказания. Но времето на чудесата все не идваше и не идваше. Вместо тях редовно се сбъдваха прокобите. Имаше и нещо по-лошо: на мястото на хилядолетните легенди, че истинското царство Божие е по руските земи, се промъкна злата идея на Мордохай да го построят чрез кърваво насилие и разбойнически грабежи, кръстени с измамно-героичното име пролетарска революция.
Така Русия, загубила Неговия път, затъваше все повече и повече в междуособици, заговори, корупция, фаворитизъм, галомания и всякакво чуждопоклонничество, гибелно безбожие и незнайно откъде избликнала жестокост, а след поражението в последната нещастна война, се залюшка като изгубил управление и с яки пробойни броненосец право към кошмарните скали на Смутното време.
Знаеше го всичко това, знаеше го Николай Александрович. Знаеше и че беше дал прекалено голяма власт на неукия си народ, както и че интелигенцията му е надъхана с пагубни идеи, а дворянството е пълно с кариеристи, заговорници и подмазвачи. И въпреки всичко той все още хранеше наивна и сякаш неугасима вяра, че ще успее да спаси огромната си страна от надвисналото крушение. За това поне на първо време му трябваха… някакви си двайсетина милиона[28]. Заемите си бяха в природата на руската душевност — по традиция, останала от дедите, в Русия винаги харчеха повече, отколкото могат да спечелят, и накрая винаги се надяваха на Божията помощ, или на еврейски заем, за да се запълнят зеещите дупки в хазната. Но то къде не беше така. Бедата беше, че и той — най-богатият човек на земята — нямаше откъде да се сдобие с налични. Дразнеше го тая… татарска[29] дума. Можеше да си ги напечата тия проклети пари, ако не му пречеха трите извечни царски злини: неуспешните войни, еврейските банкери и финансовият министър. „Права е, права е Анастасия Михайловна като ме предупреждава напоследък непрекъснато, че те ни мислят злото“ — сети се внезапно императорът. Романови бяха натрупала горчив опит[30] в задкулисните битки с няколкото омразни фамилии. И все не можеха да спечелят. Да, един… спасителен заем. С него можеше да накупи повечко снаряди за предстоящата война, както и някои други дреболии от първа необходимост, като, да речем, още няколкостотин мортири и гаубици. Само че за кой ли път тия стиснати зложелатели — чифутите, отказваха да му го дадат.
„А уж сме рода[39]“ — императорът направи насмешлива гримаса, и дълбоко — съвсем по руски — въздъхна.
„Не мога да разбера защо ни е тая проклета война — за кой ли път някак си безволево се заколеба Николай Александрович. — Иисус не ни е завещал да нападаме съседите си. Какво да правя? Да си отдъхвам по халат и да чакам провидението да промени статуквото ли? Всички сякаш са против мен. Николаша[40] я иска. Дворът я иска. И тая «Дума»… — той направи гримаса, сякаш беше помирисал противния му камамбер. — Ами Гучков[41]… Да можеше и той като графа[42] щастливо да изчезне от живота ми. Какво съм се размечтал. Самият аз сякаш я искам. Дано да ни се размине. Може пък и нашият… — императорът добави наум едно неопределено прилагателно, странна смесица от побъркан, мистичен, развратен, чудотворен и още едно, сякаш нецензурно — старец[43] да помогне с молитвите си. На бейби[44] как помага… Горкият ни… приятел, дано и той оздравее — въздъхна отново с неясна надежда руският самодържец. Нещо му подсказваше, че помощ отникъде няма да дойде. — Тоя проклет заем — продължи изненадващо и за самия себе си да кълне наум като разлютен игумен Н. В. — Дали пък… Не, сега вече съвсем няма да дадат. Да, евреите — поклати той глава, сякаш се съгласяваше от немай-къде с невидим и за него събеседник. — Няма какво да ги мисля. Спрямо тия… — Николай II затърси дума, но не успя да намери[45] подходящ израз, освен «обесници» за един от вечните врагове — ще се придържам към завета на баща ми.“ Веднъж Александър Александрович се беше подсмихнал по императорски: „В дълбочината на душата си — беше казал — аз винаги се радвам, когато бият евреи, но все пак това не трябва да се допуска.“
Беше лаконично и програмно: „Все пак“. Да. Това беше ключът.
Николай Александрович за трети път поклати глава — вече с полагащото се по протокол самодържавно изражение.
Едва сега през мъглата на времето забелязахме, че Н. В. държи в ръка малко томче. Стиховете на Тютчев[53]. Аня[54] ги беше донесла на царицата и той случайно ги беше видял. Николай се усмихна — отново малко тъжно. Да, така беше.
Умом Россию не понять,
Аршином общим не измерить…
Императорът не обичаше поезия, а и напоследък освен оскъдната кореспонденция със своите царствени родственици и традиционните писма на просители, четеше главно секретни сводки и доклади на тайни агенти. Но в тези стихове и особено в следващите два[59] сякаш се криеше ключът към всичките му проблеми.
Притеснителното бе, че напоследък той сякаш започваше да губи вяра в огромната си страна. Николай II се обърна, направи няколко несигурни крачки, остави томчето на царственото си бюро и вече за четвърти път поклати глава, сякаш това беше основната работа на руските императори. Не искаше проклетата война. Но това не беше всичко. Искаше да е далеч и от опротивелите му приеми и укази, от напрягащите го задкулисни маневри, от сервилни царедворци, от смазващата отговорност на решенията си… И най-вече далеч от тези вечно недоволни, вечно настроени срещу трона, постоянно заговорничещи депутати от Думата. Да можеше избяга от мислите си за бедите, които надвисваха над Русия и от грижите за поданиците си, които му ставаха все по-неразбираеми и чужди. И най-после да се спаси от страха си, че ще вземе, когато най не трябва, онова разбиващо сърцето решение[60], заради което да страдат неизброимо много хора. Николай отново погледна към прозореца, сякаш оттам минаваше пътят към тия… да, неполагащи се на император, поне в това… — той затърси подходяща дума[61] и се сети за един английски израз — в това разглобно време мечти. И защо ненавременни? Толкова неприемливо ли беше? Искаше просто да изчезнат сплетните, заплахите, враждата и цялата суета край трона. Да е със семейството си, да плават с яхтата покрай бреговете на Крим, да гледат с Алекс морето, устремени към някаква далечна и непостижима цел, да чувства близостта на онези, които обичаше най-много от всичко на света и да помоли Бога това да продължи до края на дните му. Това му се искаше. Но сега трябваше да си наложи да забрави тези… доста наивни надежди. Дългът му повеляваше друго. Вместо дребните прости неща, които му се искаха, трябваше да се покрива с царствена слава. Или също толкова царствен срам.
Императорът седна, притегли указа за обща мобилизация и с омерзение заразглежда перодръжката, с която го беше подписал.
И в този момент в кабинета връхлетя Алекс. Беше с оная бяла рокля, която Николай най-много харесваше, и с любимата си диамантена брошка пеперуда — сякаш беше ходила да се преоблече за случая. Само един поглед към нея беше достатъчен той да забрави поне за миг всичките си проблеми. Обичаше я. И винаги щеше да я обича.
— Виж — каза едносрично тя и му подаде с разплакани очи една невзрачна хартия.
Беше телеграма. Нямаше нужда да гадае — беше от Распутин.
„Страшен облак над Русия. Беда, много мъка, няма изход, море от сълзи, безмерно, ами кръвта? Какво да кажа? Нямам думи, а неописуем ужас. Знам, че всички искат от теб война, и верните ти, без да знаят, че е на гибел. Тежко е Божието наказание, когато Той ни отнеме пътя. Ти си цар, баща на народа. Не допускай безумните да тържествуват и да погубят и себе си, и народа. Всичко тъне в безкрайна кръв.
Григорий.“
Николай погледна към небето, погледна жена си, надраска върху указа „Да се отмени“ и захвърли писалката. Две капчици мастило пръснаха върху бюрото като малки черни сълзи.
— Да бъде Божията воля — каза императорът, стана и се прекръсти. Сега вече можеше да въздъхне с пълни гърди. Войната беше отложена.
Алекс го погледна както тогава, на моста, когато отиваха към църквата… Николай се усмихна за пръв път от седмици и си повтори като заклинание. „Няма да участваме в проклетата война.“
И се направи, че не чу как някъде далеч един глас тихо, но ясно попита: Ех, царю, царю, нима вярваш в това?
Знаеше, знаеше Николай какво чака него и семейството му. И не от пророчествата на Распутин. Беше прочел съдбата си в писмо на свят монах преди петнайсетина години. А той беше написал още преди Наполеон да види горящата Москва какво чака Романови. Дълго плака царят, докато го четеше. И на, толкова години оттогава, а той все се надяваше онова да не е истина. В него още живееше надеждата, че злата прокоба ще отмине семейството му и огромното му царство.
Само че, каквото Господ е драснал, не се изтрива.