Анджей Сапковски
Музиканти (9)

Иза

Иза лежеше спокойно, сякаш се боеше да не би и с най-малкото си движение да изплаши този отдалечаващ се, неуловим сигнал на лъжливия, неосъществил се оргазъм. Притиснатият към нея мъж дишаше спокойно, равномерно, явно вече потапяйки се в дрямка. Бучеше аларма, далечна и тиха.

— Хеню — обади се тя.

Мъжът потрепна, изтръгнат от полудрямката, и приближи лице до голата й гръд.

— Какво, Изуня?

— Нещо не ми е добре, Хеню.

— Пак ли? — уплаши се мъжът. — По дяволите, трябва по някакъв начин да го регулираш този твой цикъл, Иза.

— Не е това.

Мъжът изчака известно време. Иза не продължи.

— А какво е? — попита той най-накрая.

— Хеню… Симптом на какво са случаите на амнезия?

— Защо питаш? Имала ли си такива случаи?

— Напоследък — често. Доста продължителни. Освен това и халюцинации. Главно слухови.

Мъжът хвърли бърз поглед към часовника си.

— Хеню.

— Чух те — промърмори той малко нетърпеливо. — И какво? Ти си специалист. Каква е твоята диагноза? Anaemia cerebri^[1]? Начални признаци на шизофрения? Тумор на главния мозък? Някаква друга гадост? Иза, всеки психиатър намира в себе си най-различни подобни симптоми, това е просто професионално заболяване. Трябва ли да ти казвам колко малко знаем за мозъка, за протичащите в него процеси? Според мен просто си се преуморила. Не трябва да прекарваш толкова време със своите котки, при тази апаратура. Нали знаеш колко е вредно всичко това: високочестотните полета, излъчването на екраните. Остави всичко за известно време, вземи си отпуска. Почини си.

Иза се надигна, облегната на лакътя си. Мъжът, легнал по гръб, галеше гърдата й със заучено механично движение, което тя не обичаше.

— Хеню?

— А?

— Бих искала да ме изследваш. С електроенцефалограма или изотопи.

— Може, защо не. Обаче…

— Моля те.

— Добре.

Помълчаха.

— Хеню?

— Да?

— Елжбета Грубер. Ти я лекуваш. Какво й е всъщност?

— Интересува ли те това? Да, дочух. Доста странен случай, Иза. Доведоха я в шок, с типични признаци на кръвоизлив. Почти веднага изпадна в кома, и оттогава няма нито подобрение, нито някакви изменения. Клоня към мнението, че наред с шока у нея е започнал някакъв възпалителен процес.

— Летаргичен енцефалит?

— Да. Защо питаш?

Иза извърна глава През прозореца, заедно с поредния отчаян вой на аларма, се разнесе кучешки вой — накъсан, все по-силен.

— На такъв бих му откъснал краката — промърмори мъжът, гледайки към прозореца. — Сигурно има проблеми в работата или вкъщи, а си го изкарва на животинките, гадината.

— Веехал разкъсва Завесата — изрече спокойно Иза.

— Какво?

— Веехал. Гласът на изтезавано животно. Гласът на отчаянието, безизходицата, страха, болката, лишаваща от съзнание.

— Иза?

— Викът, който не е вик. — Иза заговори по-гръмко: — Веехал. Веехал разкъсва Завесата. Така говореше… Ела Грубер. Тя е видяла това.

— Изглежда… — изстена мъжът. — Иза! Тя не е можела… Момичето е в безсъзнание! За какво говориш?

— Тя разговаря с мен. Разговаря и ми нареди да направя нещо.

— Иза, наистина трябва да си вземеш отпуска. — Мъжът я погледна, въздъхна. — Но първо ще дойдеш при мен, за да те изследвам. Това е заради този проклет стрес, заради мръсната работа, всичко е заради нея. Не бива да я вземаш толкова навътре, Иза.

— Хеню… — Иза се надигна в седнало положение. — Не разбираш ли какво ти говоря? Ела Грубер говори с мен. Аз я чувах. Тя е видяла…

— Знам какво е видяла. Това по всяка вероятност е послужило като причина за шока и кръвоизлива. Тя е била свидетелка на убийствата в градинския район.

— Не.

— Как така не?

— Това е било по-късно. Тя не го е видяла. Видяла е… дъската, сложена на главата на котката, зарита до шията в земята. Краката, драскащи по тази дъска. Очите… две кълбенца…

— Господи! Иза? Откъде знаеш… От кого?

— Музи… кантите…

— Кой?

Иза склони глава върху притиснатите към гърдите й колене и се разтресе в плач.

Мъжът мълчеше. Той си мислеше за това колко безпомощни са жените, колко силно ги управляват женските емоции, пречейки им да работят, пречейки им да се наслаждават на живота. За това какво огромно нещастие е тази феминизация на цели предприятия, абсолютно неподходящи за жени. Мислеше си, че с Иза наистина се случва нещо лошо. Тревожеше се. Това продължи кратко. А после надделя по-важна тревога — какво да каже на жена си, когато се прибере вкъщи. През този месец вече беше изразходвал всички подходящи оправдания.

Помисли си, че непременно трябва да изследва Иза, да й направи електроенцефалограма, да проведе тестове. Би могъл да направи това още във вторник, но беше обещал на един свой колега, че във вторник ще отиде в градината му, за да му помогне с изтравянето на къртиците там. „По дяволите — помисли си той, — забравих да взема стрихнин от болницата днес“.

— Вземи си отпуска, Иза — каза той.