Анджей Сапковски
Музиканти (13)

Жълтата стая

— … побягнал разбойникът с всички сили — четеше монотонно бабата — и докладвал на главатаря. „Най-страшното не е, че загубихме къщата — казал той. — Но вътре има страшна вещица, която ми се нахвърли и раздра лицето ми с нокти. Зад вратата се е притаил човек, въоръжен с нож. А в двора си е устроило леговище черно чудовище, което ме удари с тояга. А на покрива седеше съдия, който крещеше: «Дайте ми го, дайте ми го!».“

Момчето се засмя със звънлив гласец.

— И какво става по-нататък? Чети, бабо!

— И това е краят на приказката. Разбойниците избягали и никога повече не се върнали, а кучето, котката, магарето и петелът останали в горската къщурка и живели дълго и щастливо.

— И не отишли там… там, накъдето били тръгнали?

— В Бремен? Не. Мисля, че не. Останали в къщурката и заживели там.

— Ааа… — Момчето се замисли, смучейки пръста си. — Жалко. Наистина е трябвало да отидат там. Това е искало кучето, когато го изгонили, защото вече било много старо. Много е лошо така. Никога няма да позволя да изгонят нашата Писана, дори и да стане ужасно стара.

Венердина вдигна главица и погледна момчето с жълтите си загадъчни очи.

— Спи, Мариушек. Късно е вече.

— Да — отвърна съненото момче. — Дори когато бъде съвсем стара. При нас и без това няма мишки. А те е трябвало да отидат в този Бремен. Те всички са били… Не взимай Писана, бабо. Нека спи при мен.

— Не бива котката да спи при теб…

— А аз искам да остане.