Анджей Сапковски
Музиканти (2)

Доловете

Там, където градът на практика свършваше, зад колелото на трамвайната линия, зад скритите в строителен изкоп железопътни релси и зад пъстрите квадрати на градините, се ширеше неравно, хълмисто поле, отрупано с боклуци и разринато, озъбено с бетонни късове и стърчащо арматурно желязо, гъсто обрасло с магарешки тръни, пирей, полевица, глухарчета и лисича опашка.

Това беше ивица ничия земя, фронтова зона между каменната стена на жилищните блокове и далечната тъмнозелена гора, изглеждаща синкава през мъглата на смога.

Хората наричаха тази местност Доловете. Но това не беше истинското име на мястото.

Районът винаги е бил пустеещ, тук рядко проникваха дори вездесъщите деца, които, по примера на родителите си, предпочитаха да играят на места, скрити в безопасните и уютни железобетонни каньони. Само понякога тук посядаха пияници, атавистично привлечени от зеленината, но и те не навлизаха по-навътре от самия край на местността. Освен тях никой друг не идваше в Доловете.

Ако не се смятат котките.

Цялата околност беше пълна с котки, но Доловете бяха тяхното царство, неоспоримо владение и убежище. Местните кучета, редовно насъсквани срещу котките от своите стопани, се спираха на границата на пустошта и се връщаха, навирили опашка и скимтейки. Покорно приемаха жестоките побоища на господарите си заради своята страхливост — Доловете бяха по-страшни за тях от болката.

Хората също се чувстваха странно в Доловете. Денем. Защото нощем никой не навлизаше в Доловете.

Ако не се смятат котките.

През деня стаени и предпазливи, нощем котките обикаляха из Доловете с мека, прокрадваща се стъпка, извършваха необходимите корекции върху числеността на местните мишки и плъхове, будеха жителите на крайните блокове с пронизващите си крясъци, свидетелстващи за любов или кървава битка. Нощем котките се чувстваха в Доловете в безопасност. А денем — не.

Местните жители не обичаха котките. Като се има предвид, че от време на време измъчваха зверски създанията, които обичаха и които държаха в каменните си свърталища, определението „не обичаха“ по отношение на котките придобиваше съответстващото мрачно звучене. Случваше се котките да се замислят относно причините за това положение. Мненията се разделяха; повечето котки смятаха, че са виновни онези на вид незначителни дреболии, които бавно, но сигурно убиваха хората и ги водеха до лудост — острите, смъртоносни иглички азбест, които хората носеха в белите си дробове; или убийствената радиация, излъчвана от бетонните стени на жилищата им; или киселинният, гибелен въздух, постоянно висящ над града. Какво чудно има, казваха котките, че някой, балансиращ на ръба на гибелта, разяждан от отрови и болести, мрази жизнеността, енергията и силата? Че някой изнервен и неспокоен реагира с ярост и бяс на топлото, пухкаво и мъркащо спокойствие на другите? Не, в това нямаше нищо учудващо. Вместо да се учудват, котките трябваше да бъдат нащрек — да бягат с всички сили и с цялата си пъргавина, когато зърнат на хоризонта едра или дребна двукрака фигура. Трябваше да се пазят от ритници, тояги, камъни, зъбите на насъскани кучета, автомобилни гуми. Трябваше да умеят да разпознават жестокостта, скрита зад процеждащото се през стиснатите зъби „пис-пис“. И това беше цялата работа.

Обаче сред котките имаше и такива, които смятаха, че причината за омразата е в нещо друго. Че е скрита в Древните времена.

Древните времена. Котките знаеха за Древните времена. Нощем в Доловете се виждаха сцени от Древните времена.

Защото Доловете не бяха обикновено място. По време на ясните лунни нощи котките виждаха образи, достъпни само за тяхното котешко зрение. Замъглени, трепкащи образи. Хороводи от дългокоси девойки около странни каменни постройки, безумни крясъци и подскоци край осакатени тела, висящи от дървени скелета, редици от хора с качулки, стиснали факли в ръце, пламтящи сгради с кули, увенчани с кръстове, и същите такива кръстове, само че преобърнати, забити в черната, пулсираща земя. Клади, заострени колове и бесилки. И човек в черно, крещящ някакви думи. Думи, които означаваха — както котките добре знаеха — истинското име на мястото, наричано Доловете.

Locus terribilis^[1].

В такива нощи котките ги беше страх. Котките чувстваха как потрепва Завесата. Тогава те се притискаха към земята, впиваха нокти в нея, безгласно отваряха мустакатите си муцунки. Чакаха.

И се разнасяше музика. Музика, заглушаваща безпокойството, успокояваща страха, носеща блаженство, вещаеща безопасност.

Защото, освен котките, в Доловете живееха и Музикантите.