Синтия Идън
Горещо след полунощ (16)

Глава 16

Нощният въздух беше студен. Дъхът на Емили образуваше малки облачета от пара, докато тя вървеше към мястото. Наоколо се носеха шумове и звуци, издавани вероятно от гонещи се гризачи и хлебарки. Чу воя на вятъра и звука на преминаващ влак в далечната.

Пред нея се извисяваше сграда 13. Поради това, че прозорците бяха изкуствено затъмнени, цялата сграда изглеждаше черна.

Кобурът на пистолета убиваше на гърба й. МакНийл й бе дал оръжието и патроните още в участъка, преди да тръгне за склада.

— Просто се прицели и стреляй — бяха указанията му.

Така и ще направи. Емили знаеше как да стреля и нямаше да се поколебае да го стори в момента, в който види Нощния Касапин.

Не чуваше стъпките на Колин, но знаеше, че е наблизо. Придвижваше се след нея във формата си на вълк.

Емили беше пропита с миризмата му, така че това можеше да им бъде само от полза. Така Касапинът няма да може да ги различи по миризмата. Трябваше да си мисли, че Емили е дошла сама.

Вратите бяха точно пред нея. Вдигна ръка и я сложи върху дървената повърхност. С шумно скърцане тя се поддаде под натиска на пръстите й.

И сякаш влезе в тъмна пещера. Пристъпи напред в мрака, прекрасно осъзнавайки, че там я чака притаен убиец.

До ушите й достигна слаб стон. Накъсан. И изпълнен с болка.

Емили облиза устни и се протегна за малкото фенерче, което беше сложила в джоба си и го включи. Тънката ивица светлина проряза мрака. Не я интересуваше, че ще издаде местоположението си. Ако убиецът беше Хибрид, както подозираха, за него нямаше да представляваше трудност да я открие в мрака.

Сградата бе пропита с миризмата на мухъл и изгнила дървесина. Над главата й висеше паяжина, а нещо докосна левия й крак.

— Смит? — Никакъв отговор. Емили повиши глас и опита отново. — Смит?

В тъмнината се разнесе хлипане.

Емили започна да се промъква напред, осветявайки с фенерчето ту наляво, ту надясно.

Там. Безформената купчинка до отсрещната стена. Главата обърната под странен ъгъл… като счупена кукла.

Смит.

Емили се втурна към нея. Светлината разкри драскотините и ухапванията, които покриваха цялото й тяло. Косата й бе пропита с кръв, която се стичаше по голите й ръце и крака.

— Страхувам се, че малко ми стана скучно, докато те чаках, — дочу се глас, който я обкръжи от всички страни. Вече непроменен. Мъжки. Твърд. Силен.

Емили се напрегна. Позна гласа. Премести фенерчето в лявата си ръка и бавно се протегна към пистолета.

Не може да бъде. В това нямаше никакъв смисъл. Не може да е той. Аз почувствах силата му. Той не е достатъчно силен, за да…

През гърба й премина леко течение и в същия момент две мъжки ръце, я хванаха и завъртяха с лице към убиеца.

— Кажи ми, докторке… — прошепна Джейк Донъли. В светлината на фенерчето острите му зъби проблясваха, а очите му изглеждаха зловещо черни и бездънни. — Ще покрещиш ли за мен?

Емили! Викът й го прониза. Втурна се вътре през отворената врата. Тялото му се изви във въздуха и със смъртоносна точност се прилепи към земята. Озъби се, докато търсеше Емили.

Ароматът на прясна кръв се разнесе във въздуха — кръвта на Емили.

Ноктите му преминаха през корема й и Емили изкрещя, когато те раздраха плътта й.

— Червена мъгла заплува пред очите му.

Убий! Унищожи!

Мъжът се разсмя. Със студен и зловещ смях:

— Така си и знаех, че ще се присъединиш към нас, Гит.

Пред погледа на Колин застана Емили и той видя как по блузата й се разлива кърваво петно. Очите й бяха огромни и изпълнени с ужас. Устните й трепереха.

Зад нея, усмихвайки се, стоеше Донъли. С една ръка я държеше за гърлото и ноктите му се бяха впили в кожата. Тънка червена струйка кръв се стичаше по врата й.

Колин застърга с нокти по бетона, готвейки се да атакува.

— Не толкова бързо, вълче. — Джейк натисна по-силно и от устните на Емили се отрони глух стон. — Само да помръднеш и на милиметър и ще я разкъсам пред очите ти.

Колин заръмжа, но остана на мястото си. Поне засега.

— И така, изправени сме пред дилемата кого да убия първи. — Джейк наклони глава към гърлото на Емили и бавно облиза стичащата се по него кръв. — О, вкуса ти определено ми харесва…

Емили се сви, усетила езика му върху врата си. Искаше й се да плаче, да вие от болка и ужас, но си бе дала дума, че повече няма да крещи. Защото, копелето, искаше точно това.

Точно пред нея Колин ръмжеше с оголени зъби, а очите му бяха приковани в тези на Джейк.

Джейк! О, Боже! Тя толкова сгреши за него. Мислеше, че е слаб, че е безобиден. Как, по дяволите, можа да направи такава грешка?

Нито веднъж не можа да усети, че той е Хибрид. Нито веднъж не видя светенето на неговия звяр. Мислеше си, че той е просто един слабичък демон.

Направи грешка. Такава грешка. И тази грешка може да струва живота на всички тях. Осъзна и още нещо. Твърде дълго се беше крила зад защитните си прегради. Прекалено се боеше, че ще открие същество, подобно на онова, която я нападна преди много години, и бе прекалено внимателна. Да, така тя беше в безопасност, но без да разбере, бе позволила на убиеца да прави всичко, което пожелае.

Струваше й се, че стомахът и е обхванат от огнена болка. Не знаеше колко сериозно е ранена и се страхуваше да погледне надолу. Затова не отделяше очи от Колин, разбирайки, че трябва да измисли някакъв начин, за да се противопостави на Джейк.

Кратък миг на невнимание. Това е всичко, от което имаше нужда Колин. И ако тя му осигуреше такъв момент, Колин нямаше да пропусне да атакува.

— Ти знаеш за нашия вид по-малко, отколкото си мислиш, докторке. — Джейк прошепна думите в ухото й, докато дъхът му раздвижваше косата около слепоочието й. — Ти мислиш, че си толкова готина и толкова умна, че знаеш всичко за нас. И можеш да четеш мислите ни. Но си грешала…

— Да… г-грешала… с-съм… — Трябва да успее да заблуди това копеле. Трябваше да го застави да повярва, че е беззащитна, слаба.

— Ти видя това, което аз исках да видиш — промърмори Джейк, прокарвайки ноктите си по гърлото й. — Ти мислеше, че силата на демона не може да ти повлияе… но аз те надхитрих… накарах те да видиш и усетиш онова, което ми бе необходимо на мен.

И тя видя слабичък демон. Емили преглътна, усещайки как ноктите му отново се забиват в кожата й. Още тогава трябваше да се вгледа в Джейк, по-дълбоко и по-внимателно, и да се опита да прочете мислите му.

Твърде късно е да съжалявам. По дяволите, трябва да се концентрирам!

Трябва да осигуря шанс на Колин да атакува.

Или всички те са мъртви.

Погледът на Колин се срещна с нейния.

Интересно, колко е силен Джейк? Имаше само един начин да изясни това.

Последния път, когато Емили застана срещу демон от високо ниво, загуби съзнание на пода и се озова в болницата.

Но успя да изгори всичките му сили.

Може би щеше да успее да го повтори отново?

Емили стисна зъби и отпусна предпазните си щитове.

Отначало я блъсна вълна от ярост. Ослепяваща. Пулсираща. Ненавист. Ярост. Всичките тези емоции препълваха стоящия зад нея Хибрид.

След това усети силата му. Мрачна, извратена черна сила струеше от тялото му, изпълваше въздуха и се увиваше на спирали около нея и Колин.

Десето ниво. А може и повече. По дяволите!

— Докторке — горещото му дихание опари кожата й, — нима усещам как се опитваш да проникнеш в съзнанието ми?

Мощен удар от психична енергия се стовари върху й, изпълвайки всеки сантиметър от тялото й с болка. Емили захапа устна и се олюля от изненада.

Прекалено силен! Никога няма да мога да…

— Дори не можеш да си представиш на какво съм способен, — прошепна убиецът. — А може би трябва да ти демонстрирам.

— И той повдигна глава. — Време е да си поиграем с нашия вълчо.

Вълните на силата му се отдръпнаха от нея, след това потъмняха още повече и напълно обкръжиха Колин.

Шифтърите имат имунитет към силата на демоните. Колин дори не трепна, когато Найл го шибна с тъмния си дар.

Той щеше да успее да устои и под натиска на Джейк. Нали?

Но Джейк се оказа много по-силен.

Вълкът отстъпи крачка назад, подвил опашка.

— Мога да контролирам всичко — изръмжа Джейк. — И всеки, когото поискам.

Беше подчинил онзи младеж — Браян Трейс. Беше го принудил да преследва жертвите си.

Но не и Колин. Моля те, само не и Колин.

Емили с всички сили се опитваше да се освободи от съзнанието на Джейк и да достигне до Колин…

Но не можеше да го почувства, изобщо не можеше да достигне до съзнанието му.

— Защо? — Думите се отрониха от езика й. — Защо, по дяволите, го правиш?

Смехът му предизвика неволен трепет по цялото й тяло.

— Защото го мога. Започнах с оная курва, Джилиан. Кучката си мислеше, че ще може да ме замени с човек. Аз и показах. Показах и на двамата.

Емили замря, когато мислите на Джейк нахлуха в съзнанието й. Тя не можеше да достигне до Колин, но дяволски добре чуваше убиеца.

Бях забравил, колко е хубав вкуса на кръвта!

Искам още!

През ума на Емили премина картината на разкъсаното тяло на Дарла.

Още! Уморих се да се крия. Да се преструвам. Шибаните хора трябва да се страхуват от мен. И аз ще им покажа. На всички тях.

Когато звярът опита вкуса на кръвта, нищо не може да го спре.

Внезапно Джейк блъсна Емили напред към Колин.

— Дойде време да се повеселим, Док. Аз няма да те убия.

Защо Колин не атакува? Ноктите му бяха прибрани. А времето за нападение беше идеално. Емили отчаяно поглеждаше ту към единия, тук към другия.

— Не, аз няма да ти разкъсам симпатичното вратле. Ще позволя това да направи твоят любовник. Мога да контролирам всичко! И всекиго. Дори шифтър. Ние сме една кръв.

Проклятие. Джейк можеше да контролира не само демоните, но и шифтърите. Силата винаги е била в кръвта.

Вълкът разтвори челюсти. Оголените му зъби проблеснаха в тъмнината, а в очите му заблестя жажда за кръв.

— Не… — Само не и Колин… трябва да стигна до него и да му помогна. — Ти контролираш звяра — прошепна Емили, протегнала ръка към любимия си. — Не той теб.

— Не, аз го контролирам.

Емили посегна към пистолета, но кобурът се оказа празен. Навярно Джейк го беше взел, когато я хвана. По дяволите! Колин заръмжа и направи крачка към нея.

Не! Не така! Няма да умре по този начин. Не и в някаква воняща сграда и не от ръцете на любимия си.

Тя напълно свали менталната си защита. И насочи всичката си сила — до последната капка — в опит да достигне до съзнанието на Колин. Да премине през убийствената ярост и да стигне до човека.

Не, не му позволявай да прави това с теб. С нас. Бори се с него, по дяволите! Ти си длъжен да бъдеш силен, нужен си ми…

— А-а-а. — Пронизваща и ослепяваща болка избухна в главата на Емили и тя падна на колене. През нея течеше тъмната сила на Джейк, разкъсвайки съзнанието й, унищожавайки спомените й и крадейки дара й…

— Няма да стане така, кучко — извика негодникът. — Днес ще умреш.

Също като предния път. Болката беше същата. Джейк беше насочил силата си към съзнанието й и използваше магията й, за да я нарани.

— Престани! — Емили насочи всичката си сила срещу него, прониквайки в съзнанието му толкова дълбоко, колкото той беше проникнал в нейното. Тя ще изгори негодника, също както миналия път.

Или ще умре, докато се опитва.

Пред очите й започнаха да преминават картини. Все по-бързо и по-бързо…

Джейк, всичко е свършено…

Тъмна уличка. Жена в червена рокля. Вик!

Жената пада на земята. С разкъсано гърло. Всичко наоколо е в кръв.

О, Господи! Болката поглъщаше Емили.

До изоставена сграда стояха мъже в черно. „Ти не ни каза, че той е шифтър“ — извика ядосано единия от тях. След което вдигна ръка и посочи с пръст пред себе си. Татуираната змия оголи зъбите си върху китката му. „Ние няма да се ебаваме с шибания шифтър…“

Чу се изстрел. Върху гърдите на мъжа се появи кърваво петно. Прозвучаха още три изстрела.

Паднаха. Демоните се свлякоха на земята.

Емили прехапа устната си и усети вкуса на кръвта върху езика си. Опита се още по-силно да насочи психическата си мощ към Джейк.

— Какво, по дяволите, искаш? — попита Дарла намръщено. — Ти знаеш, че работя върху историята с…

Кръвта на жената опръска стената зад гърба й.

Толкова много кръв.

Емили извика и се хвана за главата. Болката беше прекалено силна. Почти не й останаха сили за борба.

Поддай най-накрая, кучи син такъв.

Преди да поддаде тя.

Тийнейджър с вълчи нокти и очи на демон. Нахвърля се върху стареца, преминаващ през парка, бутащ детска количка, пълна с празни кутии.

Кръвта се разпръсква върху покритата със сняг земя.

Толкова вкусна… Още…

Още…

Още…

Емили падна на земята и тялото й затрепери неконтролируемо.

Прекалено много сила. Тя не можеше повече да се бори.

Колин заръмжа. Емили с труд отвори очи и видя, че той стой над нея с отворена паст.

Не, само не и Колин!

Тя… го… обичаше… Толкова силно, колкото можеше.

Може това да е начинът, по който ще умре… Надяваше се, Колин да я убие бързо. Взря се в горящите му очи, докато тялото и разумът й агонизираха, и зачака.

Устните й се отвориха.

— Обичам те… — Това беше всичко, което успя да произнесе. Но трябваше да го каже, дори той да не беше способен да го разбере. Трябваше да го признае поне веднъж в живота си, проклятие, още повече че е истина.

Колин пусна ноктите си, оголи зъби и се хвърли напред.

Прелетя над Емили и се блъсна в Джейк. Демонът извика яростно… Звукът заглъхна, завършвайки с някакво подобие на бълбукане.

Мъченията в главата й се прекратиха мигновено. Емили с мъка успя да се повдигне на колене. Тялото на Джейк трепереше. Тя присви очи, опитвайки се да види по-добре в тъмнината.

Вълкът стоеше над демона, забил зъбите си в гърлото му.

Изглежда, Джейк така и не успя да подчини и контролира нейният вълк.

Превръщайки се обратно в човек Колин все още усещаше в устата си кръвта на Джейк Донъли. Трансформацията мина по-лесно от обикновено, защото звярът беше напълно удовлетворен.

Ноктите му бавно се прибраха. Колин разбра, че Донъли се опитва да го накара да нападне Емили.

Гит виждаше страха в очите й, но не можеше да направи нищо.

След това Емили започна да се съпротивлява и Колин усети движението на силата й във въздуха около тях. Разбра, че между Джейк и Емили се води психологическа борба на ментално ниво и когато Емили падна на колене, той се досети, че тя се бори заради него, опитвайки се да му осигури време, за да атакува.

Колин избърса устни с опакото на ръката си. Кръвта покри пръстите му, но все още капеше от брадата му.

Някаква част от Колин все още искаше копелето да страда по-дълго. Умря твърде лесно. Мръсникът трябваше да се моли за смъртта си.

Изцъклените очи на Донъли гледаха към него, а под тялото му се събираше локва кръв. Гърлото му беше разкъсано и главата му едва се крепеше към тялото. Не съществуваше шифтър, които да може да се излекува след такава рана.

Колебливи стъпки прозвучаха зад гърба му. Гит не се обърна. Емили не трябваше да го вижда в това състояние. Не и в този вид. Не и с кръвта на мъжа, когото уби, върху себе си.

В един ужасен момент му се прииска да разкъса със зъби и нокти точно нейното гърло.

Само за това беше готов да убие мръсника отново.

— Колин… — гласът на Емили прозвуча тихо и дрезгаво. — Д-добре ли си?

За малко да я убие. Не, да го вземат мътните, изобщо не беше добре. Ръмженето клокочеше в гърлото му.

Отзад се чу хлипане:

— Т-той… м-мъртъв… ли… е?

Освен ако Донъли не може да диша с извадено гърло, то да, беше мъртъв.

Колин се загледа в него. Очите му бяха широко отворени, устните изкривени в гримаса. Не мислеше, че ти ще умреш, нали, задник такъв?

Колин стисна юмруци и се насили да погледне към Емили. Той все още усещаше мириса на кръвта й. Кръвта, която така го бе изкушила.

— Трябва да отидеш в болницата.

Емили постоянно се вглеждаш в тъмнината към мъртвото тяло, опитвайки се да види нещо със слабото си човешко зрение.

— Не, добре съм, само… — Тя повдигна ръка и я притисна към корема си. От устните й се откъсна стон. — Кърви доста, но не мисля, че раната е много дълбока. Всичко… ще се оправя.

Колин посегна към нея, придърпа я към себе си и нежно я прегърна. За малко не я загуби. Беше на косъм от това.

Внезапно тишината се разкъса от вик.

Смит!

Колин вдигна очи и я видя да стои пред тях, само по бельо и тяло, цялото обляно в кръв. В ръката й беше пистолетът на Емили, Смит трепереше, насочвайки оръжието право към него.

— Чудовище! — Чу се силния звук от свалянето на предпазителя. — Видях как се измени! Ти си като него, същият като него…

Смит явно беше в шок от преживения ужас. Колин разбра, че тя кани да стреля. Щеше да…

Емили го блъсна на земята и го покри с тялото си. Гит чу как куршумът профуча някъде над тях.

Мамка му! Защо хората започваха да стрелят по него, щом разберяха какъв е в действителност?

Колин внимателно отмести Емили настрани и внимателно огледа тялото й, за да се убеди, че онзи куршум не е попаднал в нея. След което, успокоен, но напълно разярен, той скочи на крака.

— Дяволите да те вземат, Смит! Спасих ти живота! — Това нищо ли не означаваше? Или за нея той бе просто още едно чудовище?

Тя се втренчи в него с отворена уста. Пистолетът все още беше в треперещите й ръце. След това затрепериха устните й и пистолетът падна на земята. Цялото й тяло се разтърси от ридания.

Хвърли се към Колин, притисна тялото си към неговото и зарови разплаканото си лице във врата му.

Хора!

Колин леко я галеше по гърба.

— Смит — разнесе се тихият глас на Емили. — Колко сериозни са нараняванията ти?

Патоложката вдигна глава. Премигна.

— Аз… аз…

— Какво ти направи? — попита Колин, понижил глас. Не му се искаше да я плаши още повече.

— Х-хапеше… м-ме… д-дереше… м-ме… с-с… н-нокти… — Смит потръпна с отвращение.

Емили извади телефона си. Набра номера и поиска да говори с МакНийл. Колин я чу как каза на капитана, че убиецът е обезвреден и че имат нужда от Бърза помощ. Колкото се може по-скоро.

Емили приключи разговора и погледна към Гит. Смит все още беше в прегръдките му и плачеше, но вече по-тихо, хлипайки от време на време.

— Смит, трябва да поговорим, преди да са пристигнали другите. — Гласът на Емили бе тих и успокояващ. Професионалният психолог в нея пристъпи към задълженията си.

Ако Колин не беше в сградата през цялото време, за нищо на света нямаше да повярва, че докторката едва не умря само преди минути. Такова е момичето му. Стълб от стомана.

Колин отмести Смит от себе си толкова нежно, колкото можа и я погледна в очите.

— Ти знаеш, кой съм аз. — И се опита да го убие. Нищо ново под слънцето.

Смит кимна:

— В-в-върколак.

Не точно, но и така ставаше.

— Има много създания… подобни на Колин — обясни Емили. — Те са „Други“, но живеят сред хората.

Смит поклати глава. На Колин му се стори, че то не беше в отрицание на думите на Емили.

— Смит, ти не трябва да разказваш на никой за тях. Не можеш да разкажеш и за това, което видя… за това, какъв е Колин… и какъв беше Джейк. — В далечината се дочуха полицейски сирени. Ченгетата чакаха наблизо. Не чак толкова, за да подплашат убиеца, но достатъчно, за да пристигнат като подкрепление. — После ще ти обясня всичко, но моля те, обещай, че няма да кажеш на другите полицаи. Те няма да разберат. — Емили хвърли отчаян поглед към Колин, но се постара гласът й да остане спокоен.

Синя, мигаща светлина освети склада.

— Смит, трябва да ми обещаеш — каза Колин. — Закълни се, че няма да разкажеш на никой за видяното тук.

Писък на спирачки. Трясък на автомобилни врати. Шум от гласове.

Смит изправи рамене и го погледна. В очите й почти светна предишната увереност.

— Н-не се п-притеснявай, Гит… Н-никой н-няма да ми повярва…

В сградата нахлу МакНийл.

— Смит!

Тя не отместваше очи от Колин.

— Н-но сега знам, че… ч-чудовища…

— Смит, слава на Бога! — МакНийл я сграбчи и силно я притисна към гърдите си. — Жено, почти повярвах, че съм те загубил. — На лицето му бе застинало мъченическо изражение.

Колин погледна към Емили, която гледаше към тялото на Донъли. Гит я приближи, тласкан от нуждата да я докосне.

Пръстите му се преплетоха с нейните.

Господи! Имаше чувството, че е загубил десет години от живота си. Емили беше толкова близо до смъртта… и то от неговата ръка.

— Ти изобщо не си като него, знаеш го, нали? — прошепна тя едва чуто. — Хората мислят, че всички шифтъри-вълци са еднакви.

Психопати. Убийци. Неуправляеми.

— Ти не си такъв.

Колин изобщо не бе уверен в това. Пред него лежеше тялото на Донъли с разкъсано гърло. Колин го уби също толкова лесно, колкото лесно Джейк убиваше жертвите си. И ако се окажеше в подобна ситуация, щеше да го направи отново.

— Ти не си като него — повтори тихо Емили, поглеждайки го в очите. — И никога няма да станеш такъв.

Ако нещо се бе случило с нея, щеше да стане точно такъв. И той го осъзнаваше. От това го болеше, но беше самата истина. Ако нещо се случеше с Емили, звярът му щеше да разбие клетката си и да изскочи.

Тя е моя! Всички инстинкти в тялото му крещяха за това. Не разбираше кога се бе случило, но Емили… тя е неговата половинка, неговата сродна душа.

Човешката жена, свързала съдбата си с шифтър.

Доктор Чудовище, обвързана с чудовище.

Да, съдбата понякога си правеше лоши шеги.

Емили погледна към Колин. По врата й още се стичаше кръв.

Моя!

Полицаите обградиха тялото на Донъли.

— Още една жертва? — възкликна млада жена-полицай. — Мислех, че Нощния Касапин е мъртъв…

— Точно така. — Колин хвана Емили за ръка. Искаше да я отведе далеч от тялото. Искаше да я заведе в дома си. И тя да бъде гола. Под него. И не задължително в този ред. — Това е Нощният Касапин. — МакНийл ще се поизпоти, обяснявайки защо гърлото на убиеца е разкъсано. Но Колин изчезваше оттук, вземайки със себе си своята жена.

 

 

Събуди се от това, че една мъжка ръка леко галеше бедрото й. С нежни и едва доловими докосвания. Колин.

Емили бавно се протегна и отвори очи. В спалнята все още цареше тъмнина, но приглушена светлина от коридора леко се процеждаше вътре. Колин се бе навел между бедрата й… гол.

И възбуден.

Лекарите от бърза помощ я хванаха, когато двамата напускаха местопрестъплението. Обработиха раните й и ги покриха с пластир. Понеже не бяха дълбоки, не се наложи да ги шият. И когато най-накрая медиците я пуснаха, Колин я откара в дома си.

Правиха любов още на секундата, в която входната врата се затвори зад гърба им. Бързо. Ненаситно. Колин я съблече за по-малко от минута, а само след тридесет секунди я настигна първия оргазъм.

Гит се стараеше с всички сили да не докосва раните й. Притисна я към стената така, че да не може да мърда и нахлуваше дълбоко в нея… о, толкова дълбоко.

След това заспаха в леглото му. Колин я прегърна, сложил дясната си ръка върху сърцето й.

А сега… Гит придвижи пръстите си по бедрата й, точно до нежната плът между тях.

— Искам да опитам вкуса ти — гласът му звучеше дрезгаво в тъмнината.

О, да! От нейна гледна точка, планът му беше страхотен. Повдигна бедрата си към него. И усети топлите поглаждания на езика му точно в сърцевината на желанието си. Затвори очи и простена от удоволствие. О, това бе толкова приятно, толкова…

Колин обиколи клитора й с език и леко го засмука.

Емили заби петите си в матрака.

Дъхът му ласкаеше плътта й, докато един пръст влезе в изпълненото й с желание тяло. Още един кръг на езика му…

— К-колин!

Той продължи да я ближе и да прокарва езика си с бавни и дълги движения около всяка гънка на плътта й. От което Емили се извиваше, стенеше, а след това…

Колин влезе с език в нея.

Пръстите на Емили се заровиха в косата му, но не за да го отблъснат, а за да го притиснат по-близо. И по-силно.

— Още! — Емили бе много, много близо до оргазма.

Колин сложи палеца си върху клитора й и отново вкара езика си в нея, ласкаейки плътта й.

Бедрата й се задвижиха срещу него и оргазмът я погълна като гореща лава. Колин продължаваше да гали и смуче нежната й плът, докато спазмите от удоволствието й най-накрая стихнат.

Емили се отпусна омекнала в леглото. Уау!

Той се излегна до нея, обвивайки я с тяло си и тя усети как до дупето й се притисна възбуденият му член. Но Гит не направи нито едно движение, за да я вземе.

— Колин, ти не…

— Този път е за теб. Само за теб. — Целуна я по гърлото, там, където на нежната й кожа се виждаше синината. Белег, останал не от ноктите на Джейк, а от зъбите на Колин.

— Но… ти не искаш ли…

— Този път нямам желание да вземам. Искам само да ти подаря удоволствие.

И това му се отдаде дяволски добре. Той й дари толкова удоволствие, че тялото на Емили все още потрепваше. Обърна се, за да го погледне. Видя, че изражението на лицето му е напрегнато, дори леко затворено.

— Не съм напълно сигурна, че те разбирам, шифтър. — Тъкмо когато си мислеше, че го е опознала напълно, той пак успя да я изненада.

— Не е нужно да ме разбираш. — Пауза. — Но… — той спря и стисна зъби.

Емили се измъкна изпод ръката му и седна, без да се притеснява от голотата си и белия пластир върху корема си.

— Какво? — Имаше нещо. Нещо важно. Усещаше напрежението му. Неговият… страх?

Но от какво се страхуваше Колин? Донъли е мъртъв. По улиците вече не се мотаеше някакъв безумен убиец. Градът беше в безопасност… поне за известно време.

— Какво има?

— Как мислиш… дали някога ще можеш да ме обикнеш?

Силни думи. Емили забеляза страха му — в очите му, в беззащитното му изражение.

Докосна го по лицето, оставяйки пръстите си да го погалят, слизайки надолу. Не точно човек. Не простичкият и отстъпчив партньор, който би избрала за себе си.

Той носеше в себе си хищник. Същество с невероятна сила.

Човек и звяр. Сила и опасност.

Как мислиш… дали някога ще можеш да ме обикнеш?

Стоейки на крачка от смъртта, Емили беше осъзнала един много важен факт. Вдигна ръка и отново го погали по лицето.

— Аз вече те обичам, Колин. Обичам те. — И тя го целуна, нежно галейки устните му със своите. Ръцете му се обвиха около нея и Гит я притисна по-здраво, точно срещу неистово биещото си сърце.

Точно там, където тя искаше да бъде.

В безопасност… до своето чудовище.