Синтия Идън
Горещо след полунощ (1)

Глава 1

Вампирът, лежащ на дивана, страдаше от сериозна фобия — страхуваше се да пие кръв. Доктор Емили Дрейк леко почукваше с върха на химикала по долната си устна, докато слушаше обясненията за малкия му проблем.

— Аз просто… не мога да я пия. Опитах се да пия кръв направо от източника… — Той погледна към нея с широко отворени кафяви очи. — Нали разбирате… направо от врата на жив човек.

Емили кимна. О, да, тя беше наясно с това. След което записа в бележника си: „Страхува се да пие директно от вена“.

— В момента, в който зъбите ми докоснат нечия кожа — Марвин замълча за момент, след което тялото му потръпна, — имам чувството, че ще ми стане лошо и ще повърна.

Хм-м-м! Емили можеше само да предполага как би се чувствала точно в този момент „храната“ му.

— Кажи ми Марвин, опитвал ли си с Центъра за кръводаряване?

Знаеше от опит, че някои вампири не понасят да се хранят с топла човешка кръв, взета направо от „източника“. Предпочитаха да я пият хладна, дори ледена, направо от пакета — чудовищно и зловещо, но вкусна и готова храна за тях.

Пациентът й кимна, затвори очи и изрече уморено:

— Вече съм минал през това, доктор Дрейк… Опитвал съм, но и това не е за мен! — След което последва тежка въздишка.

Емили успя някак си да сдържи усмивката си. Вампирите не дишаха и затова не се нуждаеха от въздух. За да продължат съществуването си им беше необходима единствено кръв. Но явно с някои навици се разделяха много трудно.

Дори и мъртви.

— Аз ще умра… — В кабинета настъпи тишина, след което Марвин отвори очи и се втренчи в тавана. — Отново. — Ръцете му се вдигнаха във въздуха и започнаха яростно да жестикулират, докато гласът му се променяше към по-висок. — Вампир съм само от шест дни! Шест дни! И ще умра от глад. Аз ще съм първият вампир в историята, които ще е умрял от това, че е гладувал, защото се е страхувал да пие кръв! Аз ще изсъхна, ще се превърна просто в едно нищо… Няма да останат нито кости, нито пепел. Само…

О, Боже, младият мъж просто беше роден за сцената. Емили се наклони напред. Всички вампири си приличаха — бяха готови с часове да говорят само за себе си… Аз, аз и пак аз… Ако ги слуша човек, би си помислил, че те са единствените свръхестествени същества с проблеми.

Разбира се, това да не можеш да пиеш кръв, за вампир си беше сериозно. И точно поради тази причина Марвин Скрампс бе дошъл при нея. Тя имаше репутацията на човек, способен да помогне в сложни ситуации като тази, на същества — такива като него.

Емили свали очилата си, разтри горната част на носа си и след това попита:

— Опитвал ли си да смесиш кръвта с нещо?

Пациентът й скочи от дивана и развълнувано започна да се мята из стаята — слабото му тяло се напрегна, а дланите му се свиха в юмруци:

— Това е кръв! Не мога да пия кръв! Не мога…

Емили въздъхна дълбоко и леко отпусна защитния щит, които беше изградила около съзнанието си. Бавно и внимателно тя се откри за мислите на вампира пред нея.

„Кръв! Ужасна, лепкава и червена кръв. Стича се в гърлото ми. Задавя ме. О, и този вкус… воднист и метален. Мразя го, мразя го!“

О, да, младият мъж определено имаше проблем.

Емили проникна по-дълбоко в съзнанието на Марвин, опитвайки се да премине през страха и отвращението му. Както обикновено, причината за фобията се криеше някъде… Ако само можеше да намери необходимия спомен…

Особеният дар на Емили бе способността й да прониква в съзнанието на обкръжаващите я. Тя чуваше мислите и чувстваше емоциите им и точно тези нейни екстрасензорни способности й бяха помогнали да стане най-известната психоложка в Джорджия. Но не всеки можеше да се докосне до тази нейна сила. Нейният „подарък“ не беше за всички. Той работеше само при свръхестествените същества — Другите. Затова Емили носеше прозвището Доктор Чудовище.

Разбира се, това не беше официалната й титла. И не можеше да бъде изписана със златни букви върху табелката на вратата й.

— Не мога да живея по този начин! — Марвин почти крещеше. Стигна до прозореца и се загледа надолу. Разрошената му светла коса опираше в стъклото.

Емили едва успя да се въздържи и да не напомни на младия мъж, че погледнато чисто технически в действителност той вече е мъртъв. По дяволите! Зачуди се, в чия глава се е зародила тази невероятна идея — да превърне Марвин във вампир. Той определено не е бил създаден за живот след смъртта.

Но нейна работа бе да му помогне.

А тя беше изключително добра в работата си.

— Ела тук, Марвин. — На Емили определено не й харесваше начина, по който той се бе загледал надолу. Нямаше никакви шансове да оживее, ако решеше да скочи от двадесет и третия етаж. Само демон девето ниво или много силен шифтър можеха да оживеят след такова падане.

Дланите на Марвин се притиснаха към стъклото:

— Ако не мога да пия кръв, аз ще умра.

Със сигурност.

— Имаш месец — отвърна Емили с тих и мек глас, опитвайки се да успокои пациента си, след което продължи: — Вампирите трябва да се хранят веднъж на месец при пълнолуние. — Младият мъж бе пил вече кръв при трансформацията си, което означаваше, че разполага с още три седмици до следващото си хранене.

Емили отвори чекмеджето на бюрото си и извади визитника си. Отвори го, взе една сива визитка и я подаде на Марвин.

— Ето, вземи я.

Мъжът се обърна и я погледна подозрително:

— Какво е това? — Бавно се отдръпна от прозореца и я приближи, протегнал ръка.

— Просто име и телефон. — Тя му предаде визитката, гледайки го право в очите. — Много тайно име и телефон. Има и други вампири с твоя проблем, Марвин. Такива, на които е необходима помощ… за да се хранят.

Марвин потръпна.

— При най-лошото развитие на нещата, тогава, когато гладът ти стане непоносим, звънни на този номер и кажи на отговорилия на обаждането, че те изпращам аз.

— И… какво ще направи той?

— Ще ти направи преливане. — Алармата завибрира върху китката й, давайки сигнал, че времето за сеанса им бе свършило.

— Преливане? — за пръв път откакто Марвин влезе в кабинета й, лицето му светна. — Значи могат да ми прелеят кръв, без аз да се налага да я пия?

Емили кимна:

— Ако е наложително. — Но това не можеше да бъде трайно решение на проблема. — Марвин, ти си вампир. В природата ти е заложено да пиеш кръв. — Естествено той нямаше да може вечно да отказва на природните си инстинкти. — Рано или късно ще ти се наложи да се храниш.

Вампирът преглътна трудно.

— Така че можеш да спреш да се тревожиш толкова много за това. — Емили се опита да се усмихне. — Сега вече имаш резервен вариант, така че можеш да си спокоен, че няма да ти се наложи да гладуваш.

Устните му се извиха насмешливо, откривайки леко крайчеца на вампирските му зъби.

— Резервен вариант. О, това е добре, нали? — Пръстите му стиснаха визитката по-здраво.

Коженото кресло меко проскърца, когато Емили се изправи зад бюрото.

— Двамата с теб ще се справим с този проблем. — Тя се нуждаеше от доверието му, за да успее безпрепятствено да проникне в съзнанието му и да му помогне да се справи със страха си. — Искам да дойдеш следващата седмица по същото време.

— О, добре!

Марвин взе протърканото си кожено яке и се отправи към вратата.

— Благодаря. — Отвори я и се насочи към празната приемна. Минаваше полунощ, а помощничката на Емили, Ванеса, си бе тръгнала веднага, след като започна сеансът й с Марвин. А той в този момент се поспря и поглеждайки я през рамо, каза обнадеждено: — До следващата седмица тогава…

Изпращайки го към вратата, Емили наместваше очилата си:

— Не се притеснявай, всичко ще…

На вратата на офиса й се почука силно и внезапно.

Марвин стреснато подскочи.

Емили леко се намръщи. Сеансите й за тази нощ бяха приключили и тя не очакваше пациенти. Така, че никой…

Шумните удари върху дървото се разнесоха отново.

— Доктор Дрейк? — дочу се мъжки глас. Дълбок и рязък. И леко раздразнен. От външната страна на вратата дръжката се разтърси.

Добре че Ванеса винаги заключваше вратата, когато си тръгваше.

Вампирът се доближи до Емили:

— Знаете ли… кой е отвън?

Не, тя със сигурност не знаеше, но щеше да разбере. Изправи рамене, хвана дръжката на вратата…

— Доктор Дрейк, зная, че сте тук!

Отключи я, и се намери срещу висок и намръщен непознат. Към колана на избелелите му дънки беше прикрепена полицейска значка. Ченге.

В главата й звъннаха предупредителни звънчета. Ако полицай я търсеше по това време на нощта, означаваше, че не е за добро.

Ченгето я прониза с чифт небесносини очи и свали ръката си, с която се канеше отново да удари по вратата.

Емили не можеше да отмести поглед от него, докато стомахът й се сви на топка от лошо предчувствие. Този човек беше опасен, много опасен. Нейният дар го подсказваше, а инстинктите й направо крещяха, опитвайки се да я предупредят за опасността.

Черната му коса бе малко по-дълга от нормалното, а лицето му — изгоряло до тъмен златист тен. Имаше тежка квадратна челюст, голям прав нос и високи скули, което му придаваше вид на опасен хищник. В момента пълните му устни издаваха единствено раздразнението му.

Полицаят беше едър мъж. Висок повече от метър и осемдесет, а под черната му тениска ясно си личаха широките рамене и мускулесто телосложение. Освен това, излъчваше лека светлина.

Дяволите да го вземат!

Емили много добре знаеше какво означава това блещукане около тялото му.

Полицаят не беше човек!

Сред различните свръхестествени същества само при един вид сиянието ги обгръщаше като втора кожа.

Полицаят беше шифтър!

По дяволите! По дяволите! Много хора знаеха легендите за шифтърите. Някои народи дори ги наричаха „Променящи се“ — същества, способни да изменят облика си, приемайки формата на животно.

Дарът на Емили й позволяваше да види тази втората форма на тези създания, като леко сияние около тялото на човека, но не и вида на самото животно, живеещо в него. Понякога животното вземаше връх и тогава шифтърите ставаха бесни и неконтролируеми — започваха да нападат хората и да ги убиват…

— Вие ли сте доктор Дрейк? — Погледът на ченгето премина през нея и се спря върху Марвин, който стоеше зад гърба й. Очите му леко се присвиха.

— А, да… да, аз съм. — Проклятие. Емили не вярваше на шифтърите. Никога не се доверявай на този, който е роден с две лица — това беше нейното мото.

В какво ли животно се превръщаше ченгето? През живота си тя бе срещала много и различни шифтъри — едни се превръщаха в пантери, други в змии, а един можеше да се превърне в сова. Но в какво се превръщаше полицаят? Може би в нещо съвсем безобидно, като змия или сова, например. Или пък в опасен хищник… като мечка, дракон, или, опазил я Господ, във вълк? Върколаците бяха най-зли — неконтролируеми, агресивни и с нестабилна психика…

Полицаят промърмори нещо под носа си и изрече:

— Наложително е да дойдете с мен — след което й протегна ръка.

Емили се втренчи в дланта му с дълги и силни пръсти, протегнати към нея. Косъмчетата върху тила й се изправиха. Да тръгне с евентуален върколак? Какво, на челото й да не би да пише „глупачка“! Дори не се помръдна, за да хване ръката му. Вместо това го попита:

— А вие кой сте?

— Детектив Колин Гит. — Той отдръпна ръката си, извади черен портфейл, който отвори за няколко секунди, за да й покаже удостоверението си.

— О… Искам да го видя още веднъж. — Да, точно така. Никога не се доверявай на шифтър.

Намръщвайки черните си вежди, ченгето набута удостоверението в ръцете й.

На Емили й отне минута, за да разгледа снимката и изучи информацията, написана в документа. Определено не приличаше на фалшификат. Но какво искаше детективът от нея?

— Хм…, доктор Дрейк? — чу тя гласа на Марвин.

Почти беше забравила за него. Отмести се от вратата и дори успя да му се усмихне леко.

— Всичко е наред, Марвин. Вече можеш да си вървиш.

Младият мъж премести поглед към полицая.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Е, добре тогава. — Колин Гит не си направи труда да се отмести от вратата, затова на Марвин му се наложи да се притисне между него и касата.

Ноздрите на ченгето леко се разшириха, докато той извърна глава, наблюдавайки внимателно как Марвин върви към асансьора. Не пророни дума, докато ярките огледални врати не се затвориха зад слабата фигура на вампира.

— Клиент ли е?

Емили не му отговори, само го изгледа втренчено.

— Съжалявам, не ми влиза в работата, нали?

Точно така, изобщо не му влизаше в работата.

— Чуйте, доктор Дрейк, при вас ме изпраща моя капитан. Имаме случай, който…

— Вашият капитан? — сърцето й заби силно. Тя познаваше мъжа, работещ в полицейското управление на Атланта. Той бе един от първите й клиенти, когато започна частната си практика тук.

— Да, Дени МакНийл. Той иска да огледате местопрестъплението.

Дени.

Тя запази неутралното изражение на лицето си. Това умение Емили бе развила преди много години. Когато си способен да четеш най-съкровените мисли на събеседника си, това ти помага да скриеш ответната си реакция. Защото мислите, които тя понякога чуваше, я плашеха до смърт…

Хм. Значи, Дени го е изпратил. Това малко я успокои, но…

— Аз не съм съдебен психолог и не мога да ви помогна със специфичните…

Колин я хвана за ръката.

— Капитанът ми каза да дойда и да ви взема.

Ръката му беше топла и силна. Ароматът му, богат и мъжествен, се уви около нея, а в стомаха й започна да се заражда странна топлина.

Сините очи на полицая приковаха погледа й.

— И мадам, аз съм сигурен, че няма да напусна тази сграда без вас.

 

 

Тя не беше това, което той очакваше.

Колин Гит погледна към д-р Дрейк, Емили, с крайчеца на очите си, докато паркираше джипа на паркинга пред двуетажната сграда на Байрон стрийт.

Разбира се, че беше чувал за нея и преди — всякакви слухове и сплетни за Доктор Чудовище. Но от опит знаеше, че слуховете и сплетните обикновено са преувеличени и неверни.

И затова след като получи заповедта на капитана, бързо събра информация за нея. Ако се вярваше на шофьорската й книжка, Емили почти бе навършила тридесет и две години, тежеше петдесет и девет килограма и беше висока метър и шестдесет и седем. Узна още, че се е родила и израснала в Атланта. Постъпила и се дипломирала в колежа Емъри. Защитила научна степен доктор по психология и е специализирала неврология и поведенческа реакция при животните. Майка й е учителка в местното основно училище, а баща й е починал. И добрата докторка никога не е имала някакви неприятности със закона. Плаща си данъците навреме, притежателка е на къща в една от историческите части на града и е неомъжена.

Дългата й синьо-черна коса в момента беше прибрана в стегнат кок. Носеше очила с черни рамки, които още повече подчертаваха и увеличаваха големите й зелени очи.

Да, той беше разбрал основните неща в живота й, но не беше подготвен за това, колко… красива е тя в действителност. И думата симпатична за описание й прилягаше идеално. Жената не бе мила или зашеметяваща. Просто беше симпатична — лице във формата на сърце, заострена брадичка, високи скули и идеално оформени червени устни.

А тялото й… Много, много елегантно. Приятно закръглена гръд и дълги стройни крака. Докато се качваше в джипа, черната й пола се вдигна с няколко сантиметра нагоре, което позволи на Колин да се наслади на гледката на великолепните й бедра. Тази жена имаше убийствено красиви крака.

А убийствено красивите крака винаги са били неговата слабост.

— Това… това ли е мястото? — Той просто застина при звука на гласа й. Този топъл, мек и леко провлечен южняшки начин на говорене… Колин си представи, колко добре би звучал същият този глас, но късно през нощта и в леглото му.

Какво по дяволите му ставаше? Тръсна глава. Не беше най-удачното време да си фантазира за докторката. Работеше върху тежък случай. И честно казано, дамата не беше неговият тип. Никога не е харесвал умните жени. Падаше си по лекомислените красавици. По онези, които днес-са-тук-а-утре-там-и-никакви-въпроси-момичета.

А колкото до д-р Дрейк… По дяволите, та тя си изкарваше хляба, като задаваше въпроси.

И определено не е неговият тип жена.

Колин се прокашля и отмести поглед от краката на Емили към ярко осветената сграда. Полицейските екипи бяха заети с рутинна си работа. Една част от тях осветяваха и претърсваха двора за улики, а другата — разпитваха съседите.

— Да, тук е.

Не бе сигурен защо МакНийл му нареди да доведе д-р Дрейк на местопрестъплението. Но Колин работеше под негово ръководство достатъчно дълго, за да знае, че щом капитанът дава заповеди, ти просто ги изпълняваш.

Излезе от колата и се насочи към нейната врата, смятайки да й помогне да слезе, но не успя. Емили вече беше изскочила от джипа и се насочваше към къщата.

Униформен полицай препречи пътя й, вдигайки ръка с намерението да я спре, докато тя приближаваше отворената врата.

— Хей, госпожице, не можете да влезете тук…

— Да, може! — разнесе се отвътре дрезгавият глас на МакНийл.

Капитанът се появи зад гърба му и го потупа по рамото. Полицаят се притесни, промърмори някакво извинение и се оттегли.

— Привет, Дени! — в гласа на Емили се прокрадна лек намек на топлота.

Колин присви очи, докато вървеше към тях. Какви отношения я свързват с капитана? Дени МакНийл беше един от най-упоритите кучи синове, които изобщо беше срещал през живота си — около четиридесетте, напълно плешив, но с телосложение, сякаш специално създадено за нападател в американския футбол.

И доколкото Колин знаеше, капитанът не беше шифтър, демон или някакъв друг вид чудовище.

Нормален човек с неприятен характер.

Но откъде познаваше Доктор Чудовище?

Когато МакНийл прегърна Емили, Колин буквално се вцепени. А нещо, което, по дяволите, в никакъв случай не можеше да бъде ревност, сякаш го прониза. Не, това не е ревност. Та той се запозна с тази жена буквално преди няколко часа. И беше сигурен, че не е заявявал правата си върху нея.

Ръцете на капитана се позадържаха върху Емили и Колин остана с впечатлението, че двамата ги свързва искрено и топло чувство. Дали не са били любовници?

МакНийл погледна Гит в очите:

— Колин, дай ни минута.

Кимайки със силно стиснати зъби, той се обърна и направи няколко крачки встрани. Дори да отстъпеше на повече от десет метра, нямаше да има никакво значение. МакНийл можеше да смята, че има исканото уединение, но слухът на Колин бе свръхчувствителен и свръхостър.

— Имам нужда от твоята помощ — прошепна МакНийл.

Колин им обърна гръб и започна да наблюдава полицаите, претърсващи наоколо.

— Вътре има тяло — продължаваше капитанът с тих глас. — Необходимо е да знам дали е човек, или… — той не довърши. Настъпи тишина, след което отново се чу шепненето на МакНийл. — Зная, че ти можеш да разбереш дали това е „Друг“, само като го погледнеш. И зная, че това се отнася за живите. Но може ли да опиташ и за мъртвите?

По дяволите! Всяко мускулче в тялото на Колин се напрегна. „Другите“ беше дума, която се отнасяше за всички свръхестествени същества — название, измислено преди много години. Стисна клепач и й почувства, че започва леко да се поти. Докторката можела да определи дали пред нея е „Друг“, или обикновен човек? И ако това истина е така, то той сериозно е загазил. Никой в полицията не знаеше тайната му. И ако някой разбереше, или пък ако капитана се досетеше…

— Мога — най-накрая отвърна Емили със същия тих глас като на МакНийл. — Ако смъртта е настъпила скоро, някаква част от аурата му все още ще се вижда.

Проклятие! Проклятие! Проклятие! Колин отвори очи. Д-р Дрейк току-що бе потвърдила, че може да каже дали един труп е на обикновен човек или на „Друг“. Тогава тя знаеше за него. Но защо не каза нищо? Седеше спокойно и невъзмутимо до него в джипа му, пропътува няколко мили, без да каже нищо за него…

— Младежът е умрял преди два часа.

— Тогава ще мога да кажа.

— Иска ми се и да разбера какво е направило това.

Какво, а не кой, отбеляза си Колин. Беше видял тялото и знаеше защо у капитана имаше подозрение, че убиецът не е човек.

— Ще направя всичко, което мога — обеща Емили.

МакНийл кимна, след което извика малко по-силно:

— Колин, ела насам!

Колин се обърна и се насочи към тях, старателно избягвайки погледа на Емили. С нея щеше да се разбере после.

МакНийл направи жест към вратата.

— Покажи й жертвата!

Насочвайки се към стълбите, Колин мина покрай нея, докосвайки я леко по рамото.

— Надявам се, че стомахът ви ще издържи.

Това беше всичко, което й каза като предупреждение. Но действителност не смяташе, че тя ще може да издържи на зрелището, което представляваше тялото на жертвата. Все още можеше да усети миризмата на повръщано, появила се, след като тялото бе намерено от двама новопостъпили полицаи.

Колин поведе Емили навътре по гладкия и блестящ паркет във фоайето, покрай спираловидната стълба — направо към мъртвеца.

Или към това, което беше останало от него.

— О, Боже мой! — Емили си пое уплашено дъх и леко препъвайки се, застана до локвата съсирена кръв.

Едва сега Колин я погледна. Лицето й беше пребледняло, а очите й бяха станали направо огромни от изпълнилия ги ужас.

Изпита импулсивното желание да я докосне и успокои. Протягаше ръката си към нея, когато тя се свлече на колене до Мъртвото тяло.

Колин сви пръстите си в юмрук и отпусна ръка.

Лека тръпка разтърсваше тялото й, докато Емили гледаше към мъртвия мъж. Очите му бяха широко отворени и отправени към тавана, с изражение на безкраен ужас, а устните му бяха изкривени от последния му писък.

След това погледът й се премести към шията на жертвата, която бе разкъсана.

— Аз… Аз трябва да видя капитан МакНийл — Емили се изпрани на крака и леко залитна.

Човек ли е жертвата? Колин едва успя да се сдържи и да не й зададе този въпрос. Той водеше случая и имаше нужда от цялата информация, която можеше да получи, а не да остава в неведение заради капитана и психоложката.

Колин трябваше да намери убиеца, който и да е той — дали луд човек или нещо по-лошо. Нуждаеше се от цялата информации, която можеше да събере за престъпника.

Вдигна ръка и даде знак на МакНийл, наблюдавайки го как тръгва забързано към тях от другия край на стаята.

— Колин, ще ни извиниш ли за минута? — И капитанът протегна ръка към Емили.

Гит пристъпи пред него, принуждавайки го да спре.

— Искам да чуя какво има да каже тя — и той пресрещна погледа му.

Капитанът стисна зъби:

— Ще ти предам мнението на доктора…

Не е достатъчно.

Емили мина покрай Колин и се спря до МакНийл. Колин я проследи с крайчеца на очите си и продължи:

— Искам да знам какво мисли за това Доктор Чудовище.

Тя трепна — леко движение, което говореше много.

МакНийл също, след което присви очи.

— И колко много знаеш?

— Достатъчно. — Повечето хора не знаеха за съществата, живеещи рамо до рамо с тях, не знаеха и за опасния свят, скрит в сенките.

Хората мислеха, че чудовищата живеят само във филмите на ужасите, а животът е низ от наслаждения — редуване на рождени дни, новогодишни елхи и летни ваканции.

Но той знаеше много повече за това. По дяволите, той беше прекарал по-голяма част от живота си в тъмнината, от която всички се страхуваха. Подушваше мириса на злото и беше свидетел на това, колко извратен може да бъде светът.

Да, той знаеше за чудовищата.

В края на краищата нали беше един от тях.

МакНийл се огледа. В стаята имаше петима полицаи — трима мъже и две жени, които продължаваха работата си. Показалецът му посочи вратата на кухнята.

Емили кимна, че е разбрала, и се насочи към белите летящи врати. Тук нямаше ченгета, защото всички следствени процедури в стаята бяха приключили.

МакНийл почака, докато вратата зад гърба на Колин се затвори, след което почти изръмжа.

— И това няма да излезе по-далеч от тази стая и от нас тримата, нали разбра, Гит?

Колин кимна.

— Добре, разбрахме се. — МакНийл погледна към Емили: — И?

— Жертвата е човек.

Чу се леко прокашляне.

— Това е добре. Поне няма да се безпокоя, че съдебният патолог може да намери в тялото му две сърца… — и капитанът тежко въздъхна. — Всеки път става все по-сложно и по-сложно да намирам обяснения за това.

Колин беше готов да поспори, че това е чистата истина. Цялото му внимание обаче се насочи към Емили:

— И така, Док, какво същество е могло да направи това с жертвата?

Доктор Дрейк за момент захапа долната си устна, след което отговори:

— Може да е било нападение на животно, може би на куче…

Капитанът поклати глава:

— Собственикът е обезопасил сградата с една от новите и модерни охранителни системи — камери, насочени към вратите. Имаме снимка на извършителя — човек с черна качулка, който е бил достатъчно съобразителен, за да остави лицето си в сянка. И с него няма никакво животно.

Очите на Емили се присвиха.

— И така, какво мислите, Док? — настояваше Колин. — Какво същество би направило това?

Тя леко наведе глава настрани и му отправи всезнаещ поглед.

— Ами, детектив — най-накрая му отговори Емили, — както показва ситуацията, можем да заподозрем три вида същества.

Колин не пророни и дума, очаквайки какво ще каже д-р Дрейк.

Тя вдигна един пръст.

— Вампир.

Вдигна втори пръст.

— Демон.

След което прибави и трети.

— Или… — и Емили го погледна право в очите — … шифтър.

— Шифтър ли? — МакНийл тихо подсвирна. — А какъв точно шифтър би направил това? Емили леко присви рамене.

— Мечка, пантера… Всъщност всеки един вид, принадлежащ към семейството на котките, или… вълк — зелените й очи не се откъсваха от Колин — наблюдаваха го, претегляха го, преценяваха го…

Само благодарение на волята си Колин успя да остане неподвижен.

МакНийл замислено въздъхна.

— Има ли начин, това да бъде казано с по-голяма сигурност?

— Ако това е шифтър, то съдебният патолог ще успее да го определи. — Емили свали очилата си и разсеяно ги почисти с края на блузата си.

Колин премигна. О, определено му хареса без очила. Така изглеждаше по-мека и помила, като…

— Трябва да се търсят следи от животински косми и да се сравни радиусът на следите от ухапването, за да разберете кой точно вид търсите.

Колин повдигна вежди, впечатлен от думите й. Докторката може да е специалистка в мозъчните игри, но от криминалистика също разбираше.

Погледът на Емили се премести към вратата, която ги отделяше от местопрестъплението.

— Толкова ярост — прошепна тихо тя. — Чувам дори ехото му.

И как, дявол да го вземе, тя можа да направи това?

Доктор Дрейк се оказа голяма загадка и дяволски голяма заплаха за Колин, която той не беше отчел до момента.

— Трябва да намерите убиеца — преглътна тя и изправи рамене, сякаш отърсвайки се от непосилна тежест. — Преди той да го направи отново.

Колин се напрегна.

— Отново? — повтори той меко. Засега имаха едно тяло. И беше очевидно, че убиецът е изпаднал в ярост — доказваше го кръвта, която бе навсякъде — в локвата около тялото, в пръските по стените и мебелите, но нищо не показваше, че си имат работа със сериен убиец…

— Той ще го направи отново — повтори Емили с уверен глас.

МакНийл тихо изруга.

— Сигурна ли си?

— Да.

Колин застана пред нея толкова плътно, че само няколко сантиметра разделяха телата им.

— И откъде знаете?

— Защото той вече е опитал вкуса на убийството. — Емили не отмести поглед от него. Лекото й дишане, галещо докосваше кожата му. Ароматът й на жена, примесен с лекия аромат на рози, изпълни въздуха около Колин. — А опитали веднъж вкуса, за такива същества няма връщане назад.

Добрата докторка говореше толкова убедено, сякаш вече беше свидетел на това. Докато той се надяваше с всяка фибра на тялото си, тя да не се окаже права.

Защото, ако един от неговия вид е тръгнал по пътеката на убийствата, хората бяха обречени.