Синтия Идън
Горещо след полунощ (13)

Глава 13

Имаме проблем. — При връщането им в участъка ги чакаше Смит, настанила се в стола на Брукс. Когато се приближиха, тя се обърна с лице към тях, продължавайки да почуква по ръба на бюрото с папка с документи.

— За какво говориш? Нима това е новост? — Брукс посегна към папката. — Това резултатите от анализа на онези косми, намерени върху Майерс ли са?

Колин се огледа и видя, че към тях бърза МакНийл.

— Капитанът видя ли ги вече?

Смит изглеждаше леко разстроена.

— Не още. Ще се видя с него…

— Точно сега, — довърши фразата й МакНийл, заставайки плътно до стола й. — Не казах ли, че всички данни по това дело трябва да идват първо при мен? — Капитанът надвисна нервно над нея.

Смит не се притесни, а само вдигна рамене.

— Има регламент. Ако трябва да го спазя, то първо трябва да докладвам на детективите, водещи разследването.

МакНийл хвана стола й за подлакътниците и се наклони още по-ниско към нея.

— Дадох ти заповед, Смит. Нищо лично, но, дявол да го вземе, ще стане лично, ако по това разследване ти не започнеш да правиш точно това, което ти казвам. — За част от секундата той я погледна в очите, след което попита с тих глас. — Сега разбра ли?

— О, да, капитане. Разбрах! — Арктическият лед беше по-топъл, отколкото Смит в момента.

МакНийл въздъхна и отстъпи.

— Всички в кабинета ми! Веднага!

Брукс и Смит се изненадаха от заповедта, но се подчиниха. Колин знаеше от какви съображения се ръководи МакНийл. Ако в тези резултати има нещо нереално, свързано с Другите, капитанът не искаше за това да научи целият участък.

Няколко секунди по-късно МакНийл затвори вратата зад гърбовете им.

— Дай ми отчета!

Брукс се подчини. Капитанът отвори папката, бързо прочете информацията и между веждите му се образува дълбока бръчка.

— Неподдаващи се на разпознаване? Не принадлежат на човек? Какво, по дяволите, е това? Уликите какво? Били са негодни ли?

Смит се напрегна. Цялото й тяло сякаш се вкамени пред очите на Колин.

— Уликите са в безупречно състояние.

Да, и МакНийл и Колин прекрасно знаеха за това.

Капитанът още веднъж прочете резултата.

— Canis Lupus — какво означава това? Нещо от рода на кучетата ли?

— Не — поясни Смит и продължи, изплювайки всяка дума. — Това означава вълк. Сив вълк.

— Ти твърдиш, че Майерс е нападнат от сив вълк? — повтори въпроса й Брукс, опитвайки се да прочете отчета през рамото на капитана.

— Не, не твърдя това. — Смит започна да се разхожда в кабинета. — Според резултатите от анализа, космите, намерени върху тялото на Майерс, не съответстват на нито един от известните ни видове. Поне не напълно.

Не напълно ли? Колин знаеше какво означава това, но точно сега трябваше да се прави на съвършено незапознат с такова нещо.

— Слушай, това или са вълчи косми, или не са. Какво се опитваш да…

— Частично ДНК-то съвпада с ДНК-то на сивия вълк, но… — Смит облиза устни и погледна към всеки един от присъстващите в кабинета, — … в нея има и неизвестна ДНК.

— Хм, неизвестна ли? — Брукс поклати глава. — Неизвестна в смисъл…

— Не е човешка. Не е на животно. А някаква странна комбинация от двете.

Шифтър! Колин тактично се прокашля и срещна погледа на МакНийл.

— Хм, Смит, искаш да кажеш, че Майерс е бил убит от върколак ли? — Всъщност, точно това се беше случило.

Тя застана срещу бюрото на МакНийл, вдигна ръце в знак, че се предава и каза:

— Честно казано, Гит, аз самата дяволски нищичко не разбирам какво точно искам да ви кажа. Нищо подобно не съм виждала и просто… Не мога да ви дам отговори.

— А може тези косми да са подхвърлени, — предположи Брукс, присвивайки устни. — За да ни отклонят и заблудят.

— По тялото имаше следи от нокти. Консултирах се с ветеринар. Следите съответстват на тези, оставяни от вълци.

МакНийл шумно затвори папката и я захвърли на бюрото си.

— Няма да отида при окръжния прокурор с историята, че Майерс е убит от върколак.

Смит отвори уста сякаш, за да възрази, но после само поклати глава.

Охо!

— Какво има още, Смит? — Тя криеше нещо. Колин бе виждал подобно изражение върху лицето й и преди.

— Не само Майерс — прошепна Смит. — Репортерката също. Такива косми намерих и върху нейното тяло.

— Що за идиотщина става тук? — настоятелно попита Брукс.

— Аз не вярвам, че из града се мотае бесен получовек полувълк, убивайки наляво и надясно.

Ами на практика, това си беше точно така. А сега имаха и доказателства за него. Неоспорими доказателства.

— По-скоро някой е имал достъп до уликите и нещо е направил с тях — категоричен беше МакНийл. — Или са ги подхвърлили още на местопрестъплението, или тук… А ние нямаме никаква полза от това.

— Не, уликите…

— Са компрометирани. Нека да забравим за това, преди тази информация да е изтекла в пресата и те да проглушат ушите на всички, че имаме проблеми с доказателствата.

Смит шумно си пое дъх.

МакНийл вдигна заплашително показалец.

— И сега е необходимо вие тримата да започнете да работите и най-накрая да намерите улики, които да можем да използваме. — Втренчи се в тях и изръмжа. — И то веднага! Тръгвайте!

Смит му хвърли поглед, изпълнен с презрение, след което се завъртя на токчетата си и изскочи от кабинета. Брукс също се отправи към вратата, следван по петите от Колин.

— Гит, изчакай за момент!

Колин спря до вратата, протегна ръка, затвори я плътно и след това се обърна. МакНийл хранеше автоматичната резачка с документите на Смит. Гит само въпросително го погледна.

— Нали разбираш, че при нея може да има копия.

— Ще се погрижа за това. — МакНийл тежко въздъхна и седна на мястото си зад бюрото. — Необходимо е да намериш това копеле, детектив. Не мога да му позволя да тероризира моя град, оставяйки след себе си трупове.

— Да, капитане. — Само че на думи беше много по-лесно, отколкото в действителност.

— Намери го, Гит — повтори МакНийл. — Прави каквото искаш, но спри копелето.

 

 

В пет следобед Емили пристигна в участъка. Сърцето й туптеше развълнувано, а дланите й бяха потни.

Гит й се обади преди двадесет минути. Задържали заподозрян в района около къщата й. В бележника на тийнейджъра, който бяха заловили при кражба в магазин, бил записан нейният адрес.

Каква щастлива случайност.

Погледът на Емили обходи участъка. Колин не се виждаше никъде. Къде ли…

— Добър ден, доктор Дрейк!

Тод Брукс. Емили се обърна и дори не се опита да се усмихне.

— Брукс. — Пулсът й се учести. — Разказвай! Приятно ли прекара утрото, проверявайки алибито ми?

Той спокойно пресрещна погледа й.

— Разследвам убийство.

Сякаш тя не знаеше.

— И съм длъжен да проверя всяка нишка. И всеки заподозрян.

— Значи ето каква съм сега — заподозряна?

— Вече не. С Колин разпитахме съседите, разговаряхме и с майка ти — всички потвърдиха, че…

— К-колин е разговарял с майка ми? — Разбира се, Емили беше наясно, че на него му се е наложило да отиде с Брукс, за да проверят алибито й. Разбираше, че това е работата му. Проклятие! Ако си разменяха местата и тя щеше да постъпи по същия начин. Емили дори разбираше защо Брукс я е включил в списъка със заподозрени. Мразеше начина му на работа, но не беше глупачка. Разбираше.

Само че възникналата изведнъж пред очите й картинка, как Колин разговаря с нейната майка…

О, не! Това определено не можеше да свърши добре.

Устните на Брукс се извиха в лека усмивка.

— Не страдай. Те говореха само за разследването.

Прекалено късно. Емили вече беше започнала да се вълнува.

— Къде е Колин? Обади се, за да ми каже за задържания при кражба.

— Подготвя го за разпознаване. Ела. — Хвана я под ръка и я поведе към асансьора. — Вече трябва да са приключили.

След няколко минути Емили стоеше пред голямата стъклена стена. До нея стояха Колин и Брукс. Имаше още една жена, окръжния прокурор и още един мъж, представил се като Джеймс Тайлър, адвокат. Емили предположи, че негов клиент ще е младежът, когото й предстоеше да разпознае.

Чу се тихо прищракване, след което Колин каза:

— Въведете ги!

От другата страна на стъклената стена се отвори врата. Влязоха няколко мъже и се подредиха в редица. Всеки от тях държеше в ръцете си бял картон с изписан черен номер върху него.

— Застанете с лице към огледалото — нареди им Колин по интеркома.

Мъжете погледнаха право в нея. Емили преглътна и вдигна ръка, за да докосне все още болящата я скула. Синината успя да се скрие с фон дьо тена, купен сутринта.

Погледна към мъжете. Категорично не е номер едно. Номер две също. Третият имаше сходна коса, но…

— Номер четири. — Тя улови погледа му през стъклото. Същите големи очи. Същото бледно лице и същите прекалено дълги коси.

— Сигурна ли си? — попита тихо Брукс. — Не бързай, не…

— Номер четири. — Тя беше напълно сигурна.

— Тогава… — проточи Колин, обръщайки се към обществения защитник. — Това означава, че към кражбата от магазина ще му прибавим още нападение, взлом, проникване в чужда собственост и вандализъм. И за да сме ясни — вашият клиент е на повече от осемнадесет, така че няма да получи облекчения като непълнолетен.

Джеймс поклати глава, а върху лицето му се изписа недоволство. Отправяйки се към вратата, той промърмори:

— А мислех, че ще успея да се прибера вкъщи преди седем.

След него излезе и окръжният прокурор, кимайки вежливо:

— Благодаря за сътрудничеството.

Емили се обърна към Колин.

— Трябва да поговоря с него. Искам да изясня защо младежът ме смята за демон.

Брукс тихо подсвирна.

— Така си и мислех, че ще помолиш за това. И аз самият щях да бъда бесен, ако този негодник беше обърнал къщата ми.

Колин поклати глава.

— Няма да стане така, Док. Нещата не стават така…

— Не ме принуждавай да поискам разрешение от началника ти. — Любовник или не, но Колин не можеше да й пречи да поговори с момчето. Ако трябваше да стигне до МакНийл — щеше да го направи.

Погледът на сините му очи се изостри.

— По това дело си свидетел. Нищо повече.

Опа! Емили вирна брадичка.

— Аз съм тук като жертва, а жертвите имат права. — Майната му! Колин беше превключил на режим загриженост и Емили не искаше да си губи времето и да спори с него. Щеше да говори направо с МакНийл. И без това трябваше да му разкаже на него, както и на Колин, за изводите, до които беше стигнала по делото.

Емили демонстративно отиде до вратата, отвори я и излезе в коридора. Но едва успя да направи три крачки, когато буквално се сблъска нос в нос с младежа, който я нападна. Ръцете му бяха в белезници, а вдясно от него стоеше униформен полицай.

Очите й се разшириха от удивление. Прекрасна възможност. Тя само…

— Демон! Тя е шибан демон! — с всички сили се разкрещя младежът разтреперан.

Той така силно и уверено крещеше, че вижда демон, че Емили дори се обърна, за да провери дали наистина има някои зад гърба й. Нямаше никой. Той викаше към нея.

— Послушай младежо…

— Убийте демона! Трябва да я убиете! — Той се втурна към нея с протегнати оковани ръце и я блъсна така, че тя падна. Младежът падна върху нея и ръцете му я стиснаха за гърлото. Проклятие, не пак!

— Трябва да се унищожи демона. Тя е зло. Да се унищожи…

Колин го хвана, дръпна го от Емили и със сила го блъсна в стената.

— Ти току-що направи сериозна шибана грешка!

Хлапето вдигна ръце, опитвайки се да удари Колин, нищо че беше с белезници. Гит изръмжа и го удари в стомаха, изкарвайки въздуха от дробовете му със силен звук. След което замахна и юмрукът му се стовари върху носа на младежа. Чу ще хрущящ звук и от носа на задържания шурна кръв.

Колин оголи зъби и отново замахна.

Хлапето захленчи. Започна да се свлича по стената, обхванал с ръце корема си и да се поклаща напред-назад.

Гит го хвана за яката и…

— Стой! Недей! — Извика му Емили, изправяйки се. Нещо не беше наред с този младеж. Съвсем не беше наред. — Той няма да нападне пак.

— Дяволски си права, че няма. — Колин премести яростния си поглед върху полицая. — Какво, по дяволите, правиш? Не знаеш ли как се съпровожда заподозрян?

Ченгето преглътна, промърмори извинения и се протегна към младежа.

— Разкарай го оттук! Веднага!

Емили го погледна.

— Как се казваш?

Той поклати глава и прошепна:

— Демон, демон…

Ченгето го изправи на крака.

— Да тръгваме, Трейс. Купонът свърши.

Младежът послушно тръгна по коридора, но продължи да се оглежда към Емили с празен поглед.

— Какво пък… — промърмори Брукс, оглеждайки Емили изпитателно. — Изглежда, че не само ти си зациклила на тема демони.

— Убиецът иска да обяви за себе си на целия свят. — Емили седеше на стола пред МакНийл. Колин седеше до нея и тя усещаше върху себе си внимателния му поглед.

От момента на нападението Гит не беше разговарял с нея. Но ако с поглед можеше да се убива…

Проклятие! Нали нея се опитаха да удушат? Емили смяташе, че Колин можеше да прояви поне малко съчувствие.

Само че в момента у него нямаше и капка такова. И тя го знаеше. Чувстваше го. Яростта му просто препълваше стаята.

След нападението на Емили й трябваха няколко минути, за да възвърне хладнокръвието си. Затова се оттегли в дамската тоалетна. Там откри, че след инцидента върху гърлото й са останали червени следи от пръсти. Гласът й леко дрезгавееше, а новото сако, което си купи тази сутрин, беше скъсано.

На практика тази сутрин й се наложи да си купи цял гардероб. Благодарение на младежа Трейс, всичките й дрехи бяха превърнати в купчина парцали. Изглежда, на новите й вещи също не им вървеше особено.

— Искаш да кажеш, че Нощният Мръсник иска да го хванат? — попита МакНийл, навеждайки се напред.

Въпросът му върна Емили обратно към проблема — Нощният Касапин, или както обичаше да го наричаше МакНийл.

— Нощният Мръсник. Тя поработи над психологическия портрет на негодника, допълвайки го с новата информация, получена на вчерашното местопрестъпление.

— Не, не съм казала, че иска да бъде хванат. Той иска хората да узнаят какво представлява. Иска хората да научат истината за него. И да се страхуват от него.

— Той иска всички да разберат, че е шифтър — тихо каза Колин. — И затова ли убива в своята животинска същност?

Емили кимна.

— Мисля, че да. Смятам, че той избира за жертви хора, които са известни и чието убийство ще привлече внимание. Престън Майерс е бил богат, принадлежал е към висшето общество. Убийството му няма как да не попадне на първите страници в медиите… Дарла…

— Е известна журналистка — допълни я Колин. — Разбира се, че нейното убийство ще е по всички вестници в щата и по всички местни TV-канали.

— Този мъж… Уморил се е да се крие. Иска хората да узнаят за него. Да узнаят за всички „Други“. И аз смятам, че той ще убива, докато не постигне целта си.

— По дяволите! — МакНийл погледна към автоматичната резачка за хартия. — Той специално оставя улики, нали? Улики, доказващи, че не е човек?

— Да, мисля, че е така.

— Но защо? — МакНийл удари с юмрук по стола. — Подобно откритие ще доведе хората до ужас. Те ще започнат да се страхуват от него… да го ненавиждат. Хората ще намразят всички нас.

— На него не му пука — тихо отвърна Емили. — Копелето… се смята за всемогъщо. На него му харесва да убива. — „А колко вкусна беше кръвта й. Все още я усещам върху езика си“.

— Има и още нещо, което трябва да знаете. — И тя пое дълбоко дъх. — Мисля, че следващата жертва… Мисля, че следваща жертва може да бъде полицай.

— Мамка му! — изруга Колин.

— Откъде, по дяволите, знаеш това?

— Защото той го каза. — „Ченгетата са точно пред мен. Шибани идиоти! Може следващият да бъде един от тях. Да, страхотна мисъл!“ — Той беше в сградата на „Нюз Флаш Файф“ вчера вечерта. Почувствах го. Успях да надникна в мислите му. — Но убиецът все пак успя да се изплъзне.

А тя беше толкова близо.

— Полицай. — МакНийл затвори очи. — Боже, Господи! Да, това определено ще привлече към този изрод повече внимание. Така ще попадне в националния ефир. Шибан шифтър убива полицай. По дяволите!

„Интересно, дали полицаите са различни на вкус? Дали се съпротивляват по-силно?“

— И това ще бъде жена — продължи Емили, разкривайки и последната информация, с която разполагаше. — Той смята… хм…, че жените са по-вкусни.

Колин се напрегна.

— По дяволите! — МакНийл скочи на крака. — Искам това копеле да бъде разкарано от улиците на града. Не искам повече да играя неговите шибани игри.

Само че изборът не беше кой знае какъв.

МакНийл намръщено погледна Колин.

— Обяви на всички, да са в бойна готовност. Разкажи на всички, че този безумен кучи син броди наоколо и има намерение да убие полицай.

Колин кимна и стана от стола.

— Не ми трябва кървава баня в моя град — изръмжа МакНийл. — И определено не искам някоя жена-полицай да се окаже с разкъсано гърло в новините в шест.

Но ако не успят да хванат Нощния Касапин, точно това ги очакваше. Емили беше сигурна.

На вратата силно се почука. Без да дочака разрешение, в стаята надникна Брукс.

— Имам новини, които ще ви заинтересуват. — Той влезе държейки лист хартия в ръка. — Познайте, чии отпечатъци съвпаднаха с непознатите, открити в квартирата на Джилиан Нимънт?

В стомаха на Емили се стегна възел. Джилиан е била демон. Трябва да се унищожи демона. Той е зло.

— Кучи син. — Колин бавно поклати глава. — Хлапето?

Брукс му подаде листа.

— Браян Трейс. Избягал от вкъщи. Изчезнал от училище. Ловец на демони. — Той се усмихна, прочел последния ред.

— Между другото, той сам ми го разказа. Докато докторът преглеждаше носа му, младежът ми каза, че е свикнал с болката. Разбира се, ловците на демони трябва да бъдат издръжливи.

Емили се почеса замислено по слепоочието.

— Не разбирам какво става! Защо този младеж ме преследва! Няма смисъл! — Ако само… Емили се изправи. Ако само младежът не бе наясно, че някои от пациентите на Емили бяха „Други“, и не бе решил, че тя също е „Друга“.

— Нещата стават по-добри — каза Брукс. — Имаме запис от камера за наблюдение, на която се вижда как Трейс влиза в сградата на Канала.

Младежът е свързан с всички убийства. Но…

— Той не е Нощният Касапин — уверено каза Емили. Да, всички улики сочеха към него, но Трейс не беше убиец. Хлапето беше човек. Тя не усети в него нищо свръхестествено. Просто озлобен, объркан и опасен смъртен.

Брукс поклати глава и започна да спори.

— Може да е бил той. Разгромил е апартамента на Нимънт. Това го свързва с Майерс. Ако обходим отново съседите, го вероятно ще намерим някой, който да я видял как младежът е посетил Престън точно преди убийството.

— Може и да намерите — отговори Емили. — Но пак повтарям, че този младеж не е Нощният Касапин.

— Хм… — МакНийл я гледаше изучаващо. — Уверена ли си?

Тя кимна.

— Ако убийствата не ги е извършил той — каза Колин, вдигайки поглед от листа, — мисля, че знае кой го е направил.

С този аргумент Емили не смяташе да спори.

— Има прекалено много съвпадения — продължи Гит. — Което ми се струва дяволски подозрително.

— На мен също. — МакНийл ги изгледа мълчаливо, след което отсече — Разпитайте го. И разберете какво, по дяволите, знае той.

Колин и Брукс тръгнаха към вратата.

— Хм… Капитане? — Емили не смяташе да изпуска шанса си. — Мисля, че мога да помогна там.

Колин се обърна и намръщено я изгледа.

МакНийл повдигна въпросително вежда.

— Искаш да разговаряш с него, така ли?

Емили кимна.

МакНийл прокара ръка по плешивата си глава.

— Рисковано е да те пусна там. Защото благодарение на това адвокатът му може да подаде жалба. Все пак ти си една от жертвите.

— Тя не трябва да се доближава до него — отряза Колин. — Младежът преди малко я нападна. Емили няма какво да прави близо до него.

— Няма да го доближавам — обеща Емили, без да гледа към Колин. По дяволите, това беше и нейното разследване. Ако бяха нападнали Гит, той щеше да иска да присъства на разпита, нали така? — Чуй ме, МакНийл. На момчето е нужна помощ. Съзнанието му… — Емили замълча нерешително. Захапа устна и измърмори — Не мисля, че детективите ще успеят да измъкнат нещо от него. Но аз ще успея. — И тя го знаеше. Само трябваше да й дадат шанс.

— Отначало само гледай. След това…

— Не, капитане!

МакНийл кръвнишки го изгледа.

— Тук живеем по моите правила, Гит. Не по твоите. За този задържан може да ни се наложи да използваме помощта на доктор Дрейк. Затова отначало ние ще наблюдаваме разпита и ако реша, че имате нужда от нея, ще ви я изпратя.

Най-накрая Емили погледна към Колин. Той гледаше точно към нея, а в очите му гореше огън.

— Проблем ли има, Гит?

— Не, все още не. — Мускулите около челюстта му потрепваха. — Но ако този задник се осмели само да я докосне, може да се окажете с още един труп в ръце.

 

 

— Браян Трейс… — Брукс се представи и блесна с дружелюбната си усмивка. — Докторът успя ли да се справи с раните ти?

Момчето кимна рязко.

Адвокатът му се наведе напред и застрашително погледна към Колин.

— Ще повдигнем обвинение в насилие.

— Хм… Опитайте. — От поведението на Колин беше видно, че заплахата му не е постигнала целта си. Той се протегна към купчината снимки. — Участъкът е пълен с полицаи, които са свидетели как вашият подопечен напада д-р Дрейк. Аз просто си свърших работата и го усмирих.

— Техниката ви на усмиряване включва счупен нос и натъртени ребра, така ли?

— Хм… — Отново никакво безпокойство. Колин продължи да разглежда снимки. — Не се поддаваше на контрол. Аз просто направих това, което трябваше да направя.

Да, и Емили знаеше, че той щеше да го направи пак дори за едно трепване на окото. Сложи ръка на гърдите си и продължи да наблюдава през двустранното огледало.

— Но ако настоявате за обвинение… — Колин сви рамене. — Само ще си загубите времето.

Емили погледна към МакНийл.

— Могат ли да повдигнат тези обвинения?

— Не. Има твърде много свидетели сред полицаите.

Брукс премести стола си по-близо до младия мъж.

— Браян, трябва да ти задам няколко въпроса — изрече Тод със спокоен и непринуден тон.

— Д-добре.

— Познаваш ли Престън Майерс?

Браян трепна.

— Хм. Браян, чу ли въпроса ми?

Младежът се загледа в белезниците си.

— Не познавам такъв.

— Но си бил в къщата му, нали Браян? — попита Колин. Думите му прозвучаха като удар от камшик. — Видели да са те съседи. Разказаха как си се мотал там и си се криел в храстите като някакъв воайор.

Младежът трепна отново.

Емили знаеше, че Колин си е измислил цялата тази история със съседите, за да провери Трейс. Но съдейки по реакцията на Браян, явно той беше на прав път.

— Моят клиент не е…

Браян повдигна глава. Страните му бяха зачервени, а върху носа му беше залепен бял пластир.

— Бях там.

— Защо? — тихо се поинтересува Брукс.

— Той беше демон. А аз следя за демоните. Правя така, че те да не могат да причинят никому зло.

— Хм… Клиентът ми явно страда от халюцинации. Състоянието на разума му не позволява да отговаря на подобни въпроси.

— Затвори си устата! — разкрещя се Браян и скочи на крака. — Не съм откачен! Не съм луд!

Колин сложи ръка на рамото му и със сила го върна на стола му.

Джеймс скочи и отмести стола си.

— Мисля, че трябва да…

— Затваряй си устата, по дяволите! Ти не разбираш какво става! Това е война, човече. Война. — Пръскайки слюнка, Браян крещеше на адвоката. — Ти не си ми нужен! Ще говоря какво си искам! Тези полицаи нищо не могат да ми направят. Аз съм ловец. — И той удари с юмрук гърдите си. — Аз съм законът тук.

МакНийл пристъпи от крак на крак до Емили и леко подсвирна.

— Той наистина е преследвал Майерс.

И Джилиан Нимънт. И Емили.

— Както разбирам, току-що даде прощална целувка на адвоката си. — Тихо каза Брукс и започна замислено да разглежда ноктите си.

— Да, по дяволите! — Внезапно Браян сякаш се изпълни с енергия, тялото му затрепери от възбуда, а очите му светнаха. Той гордо вдигна глава. — Не ми е нужно някой изрод в костюм да ми каква какво да правя.

— Това е твоето погребение, синко — прошепна Джеймс и се отпусна обратно на стола.

— И така… — Колин почука с пачката снимки по масата. — Ти признаваш, че си следил Престън Майерс.

— Аз бяха на лов за демони.

— И Джилиан Нимънт ли преследва?

Браян се усмихна.

— Видяхте ли, какво направих с апартамента й?

Както разбирам, отговорът е положителен, помисли си Емили.

— А доктор Дрейк? И нея ли преследва? — Гласът на Колин бе подобен на острие.

Браян само се усмихна самодоволно.

— Почти я хванах.

Лявата ръка на Колин се сви в юмрук.

— Така ли стана?

— Кучката успя да ми избяга. — Трейс стисна устни. — Ритна ме в топките. Би се като демон. — Тук той се разсмя с висок, почти момичешки смях. — Ама разбира се, нали е точно такава?

— Хм… — Колин погледна снимките и стисна зъби. — А Дарла Митчъл? И нея ли преследва?

— Тази кучка си мислеше, че щом е попаднала в телевизията, то може да крие истинската си същност и да се надсмива над глупавите хора. — Браян поклати глава. — Но аз знаех каква е тя! Знаех!

— Значи признаваш, че си я преследвал. — Колин хвърли снимките през масата. — Ти ли я уби?

Браян се втренчи в снимките. Всичката кръв се оттегли от лицето му.

— Какво по дяволите…

— Погледни ги — изръмжа Колин. — Виждаш ли кръвта? Виждаш ли лицето й? А разкъсаното й и изтръгнато гърло? Умряла е в локва от собствената си кръв.

Очите на Браян станаха двойно по-големи. Адамовата му ябълка потрепваше, докато той гледаше снимките.

— Той е нямал и най-малка представа как са изглеждали телата — прошепна Емили, защото не ги е убил той.

— Тя не е била демон — каза Брукс, показвайки една от снимките. — Била е човек, такава като мен или теб. И е крещяла, кръвта й е изтичала, докато е… умряла.

Младежът поклати глава.

— Не, не, това не съм го направил аз! Аз не…

— Но ти си я преследвал, нали? — продължи да го натиска Колин. — Така, както си преследвал и Престън. — И той сложи още една снимка пред Браян.

Младият мъж видимо позеленя.

— Ти си ги преследвал, планирал си да ги убиеш…

Браян отблъсна снимките.

— Аз… аз не… аз просто… аз трябваше да…

— Преследвал си ги — поправи го Брукс и цялата топлина от гласа му изчезна. — Ти си преследвал жертвите си, защото си ги смятал за демони и си искал да ги убиеш.

— Не! Не! — Браян отчаяно разтърси глава. — Аз… Аз трябваше… само да ги наблюдавам!

Само да ги наблюдавам. Емили задържа дъх. Ето това е.

— Трябваше, така ли? — Брукс се наклони напред. — А кой ти каза, че трябва да ги наблюдаваш?

В очите на младия мъж се появи ужас. Браян плътно стисна устните си.

Само не млъквай точно сега, помисли си Емили, докосвайки хладната повърхност на огледалото.

— Кой ти каза да следиш демоните? — изръмжа Колин.

— Не. — Браян стисна ръце и повдигна глава. — Повече няма да кажа и дума.

— Трябваше да млъкнеш още преди петнадесет минути — промърмори адвоката.

— Проклятие. — МакНийл докосна Емили по рамото. — Добре, Док. Представлението започва. Влез вътре и изясни всичко, което този кретен знае за Нощния Касапин.