Лестър Спрейг де Камп, Лин Картър
Конан пирата (4)

Първа глава
Един стар зингарански обичай

Вихрушката запращаше напосоки потоците вода на проливния дъжд. Влажният морски вятър виеше през калдъръмените улички, които идваха от пристанището. Той полюшваше изрисуваните дървени табели над вратите на ханове и кръчми.

Сега, след полунощ, гуляйджиите се бяха прибрали. В Кордава, столицата на Зингара, малко къщи светеха. Беше тъмен, потаен час — време на предателства и грабежи, когато маскирани убийци се промъкват в смълчаните стаи, ками с отрова бляскат в ръце с черни ръкавици. Нощ на заговори. Нощ на убийства.

През шума от вятъра и дъжда се чуваше тропот на крака и случаен звън на саби. Нощната стража — шест души с ботуши и наметала, с нахлупени ниско над очите шапки, крачеха мълчаливо по улиците. Те се оглеждаха за следи от престъпно насилие. Ослушваха се за тревожни шумове.

Двете тъмни фигури, които стояха неподвижни в изоставената конюшня с полусъборен покрив се раздвижиха, когато стражата отмина. Едната извади изпод наметалото си малък затъмнен фенер и откри прозорчето му. Светлината от свещта освети едно петно върху пода. Мъжът с фенера се наведе, очисти боклука от петното и под него се откри капак към изба с прикачена бронзова халка. Двамата мъже хванаха халката и затеглиха. Скърцайки, поради несмазаните панти, капакът се повдигна. Двете тъмни фигури изчезнаха в отвора.

Под трепкащата светлина на фенера в тъмнината се виеше тясно каменно стълбище. Лъчът освети стари и изтрити стъпала, покрити с мухъл и плесен. Двамата мъже, обвити в черни наметала, заслизаха внимателно надолу. Копринени маски скриваха лицата им.

Високо над спящия град, нагоре към мрачното небе се извисяваха кулите на замъка на Вилагро, херцог на Кордава. Малко светлини се виждаха в тесните прозорци на двореца, защото малцина от обитатели му все още бяха будни. Ниско под този куп от древна зидария, на светлината от висок златен свещник, чийто странични рамене приличаха на преплетени змии, един мъж разчиташе пергаменти.

Нищо не беше пожалено, за да се превърне избата в луксозна резиденция. Влажните каменни стени бяха покрити с богато избродирани гоблени. Студените плочи на пода бяха скрити под дебели многоцветни килими от далечна Вендия — алено, смарагдово, синьо и виолетово — преплетени в сложни, ярки рисунки. На табуретка от позлатено дърво, украсена с педантично резбовани голи фигури лежеше сребърна табла със закуски: вино от Кирос в кристална гарафа, плодове и сладкиши в сребърни купи.

Масата, пред която седеше и четеше човекът, беше огромна, гравирана в стила на величествената Аквилония на североизток. В мастилница от злато и кристал беше натопено пауново перо. Тънка сабя лежеше на масата, за да придържа хартията.

Мъжът беше на средна възраст, може би петдесетгодишен, слаб и елегантен. Носеше черен копринен панталон и красиви обувки от добре обработена кордавска кожа. Токите им бяха украсени със скъпоценни камъни, проблясващи при нетърпеливото му потропване с крак. Беше облечен с жакет от тюркоазено кадифе с буфан ръкави с разрез, през който се виждаше подплата от розов сатен. Снежнобяла дантела обгръщаше мършавите му китки. На всеки от добре поддържаните пръсти имаше пръстен с огромен скъпоценен камък.

Той очевидно се опитваше да скрие годините си, защото гладко сресаната му, стигаща до раменете коса, беше боядисана. Дебел слой пудра смекчаваше острите, аристократични черти на лицето му. Но козметиката не можеше да прикрие набръчканата плът, обезцветената кожа под острите, уморени очи и двойната брадичка.

Потропването и честите погледи към красивия воден часовник на бюфета издаваха неговото нетърпение.

Зад него стоеше един мълчалив кушитски роб, скръстил ръце върху голите си гърди. Златни обръчи проблясваха на удължените му уши. Светлината от свещника се отразяваше върху мускулите на атлетичното му тяло. В аления му колан беше пъхнат гол ятаган.

Беше два часа след полунощ.

С приглушена ругатня мъжът захвърли шумолящия пергамент, който изучаваше. В този момент един от стенните гоблени се отмести и зад него се откри таен коридор. Двама мъже, маскирани и облечени в черно, стояха на входа му. Единият носеше малък фенер. Светлината от свещника искреше върху мокрите им наметки.

Седналият мъж сложи ръка върху дръжката на рапирата, лежаща на масата, а кушитът стисна ятагана си. Щом двамата влязоха в стаята и свалиха маските си, господарят се успокои.

— Всичко е наред, Гомани — каза той на черния, който отново скръсти ръце на гърди и възстанови предишния си израз на безразличие.

Новодошлите оставиха на пода наметалата си. Единият бе плешив или с бръснат череп, ястребов нос, раздалечени черни очи и тънки устни. Той притисна молитвено ръце пред гърди и се поклони. Другият остави фенера на пода, подви коляно и се поклони според дворцовата етикеция. Сваляйки ниско шапката си произнесе: „Милорд, позволете!“ Когато отново се изправи и застана свободно, сложил ръка върху украсената със скъпоценни камъни дръжка на дългата си сабя, можеше да се види, че е висок и строен, чернокос, с жълта кожа и остро като на хищник лице. Тънките му черни мустаци бяха толкова изящни, сякаш бяха нарисувани от художник. От него лъхаше престорен аристократизъм, театрална превзетост, и нещо пиратско.

Вилагро, херцог на Кордава, отправи леден поглед към мършавия зингаранец.

— Капитан Зароно, не съм свикнал да чакам — сряза го той.

Последва отново поклон според етикецията.

— Хиляди извинения, Ваша Светлост! Дори при благословията на всички богове не бих си позволил да ви разсърдя.

— Тогава защо закъсняхте с половин час, господине?

Отново грациозен жест.

— Просто нищо… някаква щуротия…

Мъжът с бръснатата, като на жрец глава добави:

— Кръчмарска свада, лорде.

— Свада в обикновена кръчма? — попита херцогът. — Да не си си загубил ума? Как се случи това?

Жълтите му бузи пламнаха. Зароно хвърли заплашителен поглед към жреца, но той го посрещна невъзмутимо.

— Нищо особено, Ваша Светлост! Нищо, което да ви компрометира.

— Аз съм този, който ще прецени това, Зароно — отвърна херцогът. — Не е изключено, планът ни да е разкрит. Сигурен ли си, че това… ъх… задържане, не е провокация? — Херцогът взе едно сгънато писмо и така го стисна, че кокалчетата на ръцете му побеляха.

Зароно се засмя.

— Няма нищо такова, милорд. Може би сте чули за един малоумен варварин на име Конан, който въпреки че е син на някаква кимерийска курва от ледения север, се е издигнал до капитан на един зингарански капер?

— Не знам нищо за този простак. Продължавай!

— Както казах, не беше нищо особено. Когато влязох в хана „Деветте кръстосани меча“, за да се срещна с благочестивия Менкара, видях да цвърчи месо на шиш. Тъй като от зори не бях слагал нищо в уста реших да свърша и тази работа. Извиках кръчмаря Сабрал и му заповядах да ми донесе бута. Един джентълмен едва ли би очаквал някакъв си чужденец да бъде предпочетен…

— Какво стана? Говори по същество! — заповяда херцогът.

— Възникна малък спор и от словесни атаки преминахме към размяна на удари. — Зароно се засмя тихо и опипа тъмната подутина под окото си. — Този човек е силен като бик, макар че и аз поукрасих физиономията му. Преди да успея да покажа на селяндура твърдостта на моята стомана, кръчмарят и някои от клиентите му ни хванаха и ни разделиха… не беше много лесно, тъй като бяха нужни по четирима или петима за всеки от нас. През това време пристигна благочестивият Менкара и се зае да успокоява нашите страсти. Колкото до другото…

— Разбирам. Най-вероятно е чиста случайност. Но ти трябва да проявяваш повече разум, вместо да предизвикваш сбивания. Няма да търпя такива неща! А сега да преминем към работа. Това, предполагам, е…

Зингаранецът засука мустак.

— Моля за извинение за лошите ми маниери, Ваша Светлост! Да ви представя благочестивия Менкара, свещенослужител на Сет, когото убедих да се присъедини към нашето благородно начинание и който сега прилежно се труди за нашата кауза.

Мъжът с бръснатата глава отново притисна молитвено ръце до гърди и се поклони. Вилагро учтиво кимна.

— Защо настояваше за тази лична среща, благочестиви отче? — строго попита той. — Аз предпочитам да работя чрез агенти като Зароно. Да не би нещо да не е наред? Компенсацията, която ти предложих не е ли достатъчна?

Студените очи на стигиеца с голата глава изразяваха измамно безразличие.

— Златото е само сгур. Въпреки това плътската обвивка също трябва да бъде поддържана. Според нашата вяра светът е само една илюзия — маска върху голото лице на хаоса… Извинете вашия скромен роб, лорде. — Стигиецът разтегна устни в неясна усмивка, показвайки, че се е пошегувал.

Херцог, Вилагро повдигна въпросително вежди. Менкара продължи:

— Имам предвид вашия план да принудите обичливия, но стар крал Федруго, да ви даде ръката на принцеса Чабела, преди да настъпи края на неговото земно съществувание. „Конспирацията и предателството са почтени обичаи в Зингара.“

Гримасата върху лицето на Вилагро даде да се разбере, че не намира шегата за много уместна.

— Да, да, благочестиви, всичко това ни е известно. Какви са твоите новини? Как върви работата по въздействието върху въпросните люде?

Стигиецът вдигна рамене.

— Зле, милорд. Умът на Фердруго лесно се управлява, защото той е стар и болен. Сблъсках се с друг проблем.

— Какъв?

— Мога напълно да контролирам краля, но принцесата… съвсем основателно, като се има предвид разликата във възрастта между вас… отказва.

— Тогава установи контрол и над нейния ум, плешив глупако! — озъби се Вилагро, раздразнен от намека за възрастта му.

Студени огньове заискриха в тъмните очи на стигиеца, но бързо изгаснаха.

— Точно тази нощ се мъчих да постигна това — измърмори той. — Духът ми се промъкна в нейните покои и нахлу в сънищата й. Тя е млада, силна и жизнена. Много трудно успях да постигна контрол над нея… но когато моята сянка прошепна на спящата й душа, почувствах как контролът ми над краля отслабна и се изгуби. Аз бързо освободих момичето, за да възстановя господството си над нейния баща. Тя се събуди ужасена и макар че не си спомни нищо от моите внушения, несъмнено я разтревожиха. Не мога едновременно да контролирам и краля, и принцесата…

Той видя как в тъмните очи на херцога блесна огън и млъкна.

— Значи ти си бил, ти скапано куче! — изрева Вилагро.

Изненада и тревога трепнаха в тъмния поглед на стигиеца.

— Какво искате да кажете, милорд? — промърмори той.

Зароно прибави своя въпрос към този на жреца.

Херцогът промълви едно сподавено проклятие.

— Възможно ли е моят хитър шпионин и моят предпазлив магьосник да не знаят онова, за което говори половината град? — изрева Вилагро. — Но кой ли от вас двамата, идиоти, не знае, че принцесата е изчезнала от града? И че плановете ни са осуетени?

Херцог Вилагро беше изготвил грижливо плановете си. Крал Фердруго беше грохнал и болнав. За да осигури мирно наследяване на трона, принцеса Чабела скоро трябваше да се омъжи. Кой, освен Вилагро, бе по-подходящ за ръката й и за трона? Вдовец от много години, той беше най-богатият и най-могъщият пер в кралството след краля.

В подземието на древния си замък, Вилагро започна да привежда в действие плана си. Той привлече пиратът Зароно, който, макар и от благороден род, имаше черно минало. Възложи да намери подкупен магьосник, за да повлияе върху ума да остаряващия монарх. Зароно избра за тази цел Менкара, магьосник-жрец на обявения извън закона стигийски бог Сет. Бягството на Чабела обаче обърка плановете му. Каква полза от контрола върху ума на краля, ако принцесата е избягала и той не може да се ожени за нея?

С ледено хладнокръвие Менкара постепенно успокои възбудения Вилагро.

— Искам да ви кажа, Ваша Светлост, че със скромните ми познания по окултни науки скоро ще открия къде се намира лейди Чабела.

— Тогава действай — отсече мрачно Вилагро.

По указание на жреца кушитът Гомани донесе от стаята за мъчения бронзов триножник с кадилница и дървени въглища. После избута килима и откри каменния под. Стигиецът извади изпод мантията си торба с много вътрешни прегради, измъкна светещо зелено парче тебешир и нарисува на пода кръг, представляващ змия, захапала опашката си с уста.

През това време кушитът запали кадилницата и започна енергично да духа и да вее, докато се разгоря. Жрецът изсипа върху жаравата ароматна зелена течност. Чу се змийско съскане и неподвижният въздух в стаята се изпълни със силно благоухание. Издигнаха се светлозелени спирали от пушек. Свещникът беше угасен и стаята потъна в зловещ мрак. Останаха три източника на светлина: червената жарава в кадилницата, зеленият тебеширен кръг на пода и жълтите очи на магьосника, които светеха като очите на нощен звяр. Той започна да напява: Иао, Сетиш… Сетиш, Иао! Абратакс кураим мизрает, Сетиш!

Твърдите, съскащи думи преминаха в шепот, после заглъхнаха. Остана Самб звукът от бавното му дишане. Когато изпадна в транс, той затвори очи.

— Всемогъщи Митра! — ахна Зароно, но силната, като менгеме ръка на херцога го накара да млъкне.

Спиралите от пушек се разсеяха и се превърнаха в светещ, смарагдовозелен облак. В него се редуваха светли и тъмни петна. После присъстващите видяха в облака една жива сцена. Каравела с издути платна плуваше по нощното море. На палубата стоеше девойка. Закръглената й фигура ясно се открояваше под дебелото наметало, плътно прилепнало от вятъра към силното младо тяло…

— Чабела! — възкликна Вилагро.

Викът развали магията, светещият облак се завъртя и се разкъса. Жаравата изгасна със съскане. Жрецът падна напред и голото му чело тупна върху пода.

— За къде пътува? — попита Вилагро, когато глътка вино съживи магьосника.

Стигиецът се замисли.

— Прочетох в ума й името Асгалан, Знаете ли някаква причина, поради която иска да отиде в Асгалан, Ваша Светлост?

— Там се намира Товаро, брат на краля — размишляваше на глас херцогът. — Като посланик, той скита от един шемитски град в друг, но сега е там. Разбирам! Тя ще избяга при Товаро и ще го моли да се върне в Кордава. В присъствието на този натрапник само боговете знаят, какво може да се получи от нашия план.

— Ще разреши ли Ваша светлост?

Вилагро кимна и Зароно си взе един плод.

— Аз смятам — каза той като отхапа, — че трябва да привлечем още един магьосник.

— Това е разумно — съгласи се херцогът. — Кого ще предложиш ти, отче?

Стигиецът се замисли.

— Водач на моя орден — каза той най-после — и най-велик магьосник в тази равнина сега е Тот-Амон.

— Къде се намира този Тот-Амон?

— Той живее в родната си Стигия, в оазиса на Кхаджар — отговори Менкара. — Трябва обаче да ви предупредя, Ваша Светлост, че големите таланти на Тот-Амон не могат да се купят със злато. — Малко хора могат да се купят със злато като мен. Тот-Амон е истински принц на магиите. Онзи, който може да господства над духовете на земята не се нуждае от материални богатства.

— Тогава с какво можем да го привлечем?

— Една мечта държи в плен сърцето на Тот-Амон — прошепна свещеникът. — Преди векове култовете към прокълнатия Митра и към моя бог, Сет, били противопоставени по тези западни царства. Моите култове са били потъпкани, докато вярващите в Митра са укрепили своята вяра. Ако Ваша светлост се закълне, че ще събори всички храмове на Митра, ще построи на тяхно място храмове на всемогъщия Сет, аз си позволявам да заявя, че Тот-Амон ще посвети своята мощ на вашите планове.

Херцогът нервно хапеше устната си. Богове, храмове и свещеници не означаваха за него нищо.

— Така ще бъде! — каза той. — Кълна се във всички богове или демони, които ще назове този чудотворец. А сега чуйте задачите си:

— На разсъмване ще отплувате. Ще поемете на югозапад, за да пресечете пътя на каравелата, с която плува принцесата. Заловете я и разрушете кораба й, без да оставяте живи свидетели, които да разкажат случката. Вашият кораб „Уетрел“, Зароно, би трябвало лесно да застигне малката „Морска кралица“. След като отвлечете лейди Чабела ще продължите към Стигия. Ти, Менкара, ще заведеш групата в крепостта на Тот-Амон и ще служиш като мой посланик пред него. Когато го спечелите за нашата кауза, ще се върнете в Кордава с него и принцесата. Някакви въпроси?

Така се постави началото на една двойна мисия.