Лестър Спрейг де Камп, Лин Картър
Конан пирата (16)

Тринадесета глава
Кралицата на амазонките

Над ниските каменни кули в града на амазонките зората се пукна с оранжев пламък. Картината не се задържа дълго. На тези тропически дължини слънцето се издига почти перпендикулярно на хоризонта. После, когато денят настъпи, Конан, Чабела и другите новодокарани роби бяха изведени от кошарата и закарани на пазара. Там, един по един, ги събличаха, спазаряваха и накрая отвеждаха.

Всички купувачи бяха само жени. Високият, слаб Мбонани стоеше настрана, а ястребовите му очи гледаха безстрастно как купувачите се пазарят с неговия лейтенант Зуру. Заради умението им да ловят роби жените-бойци изпитваха по-голямо уважение към гханатците, отколкото към собствените си мъже.

Когато дойде ред на Чабела, тя почервеня от срам и се опита да прикрие с ръце тялото си от чуждите погледи. Зуру я накара да се завърти и откри търга.

— Пет куила — обади се един глас изпод закрита с балдахин носилка.

Зуру огледа тълпата гамбурувианци и обяви:

— Продадено!

Тъй като и лейтенантът, и купувачката говореха на проклетия гхатански език, използван като търговски език на юг от кралство Куш, Конан разбра разговора. Той се изненада, че не беше наддадено над една такава ниска цена. Един „куил“ беше перо от крилото на една по-голяма патица с малко златен прах в него. В страната на амазонките още не умееха да секат пари. Конан бе учуден, че една млада красавица аристократка като Чабела не бе продадена на по-висока цена. „Лицето в носилката сигурно е толкова високопоставено, че никой не се решава да наддаде“ — помисли си Конан.

Беше уморен, гладен и в отвратително настроение. Бяха го били с тояги, докато главата му се превърна в маса от рани и подутини. Трябваше да извърви много левги под изгарящите лъчи на слънцето, поддържан с оскъдни количества храна и вода. Когато търговецът на роби дръпна синджира и го поведе към площада, той едва не извърши едно необмислено действие.

Няколко години по-рано Конан с голи ръце би убил търговеца на роби, без да се интересува за последиците. Но натрупаният опит спря този негов импулс. Несъмнено би могъл да убие един пазач; може би дори неколцина.

Ако Конан ги нападне, той би могъл да се справи с няколко, но останалите ще го набодат с копия и ще го насекат с ножове, преди да успее да нададе бойния си вик. И тогава кой ще се грижи за Чабела? Той бе приел определена отговорност за нея. Трябваше да остане жив.

Конан присви очи, докато клепачите му заприличаха на процепи. Стиснатите му устни приличаха на дълбока рана. Вените на слепоочията туптяха и се издуваха от потисната ярост. Докато вървеше към подиума, крайниците му трепереха от усилието да се владее. Един минаващ покрай него търговец на роби неправилно взе състоянието му за признак на страх и със смях го сподели с другаря си. Конан отправи към черната, покрита с тюрбан глава смразяващ поглед.

— Събличай се! — озъби се Зуру.

— Ще трябва да ми помогнеш да сваля тези ботуши — отговори спокойно Конан. — От толкова много ходене краката ми са се подули. — Той седна на подиума и подаде крак.

Зуру измърмори, хвана ботуша и започна безуспешно да се напъва. Конан внимателно го бутна и Зуру изхвърча напред, като изстрелян от катапулт. Той падна по очи в една локва. Ревящ от ярост лейтенантът стана на крака. Той грабна един камшик от друг търговец на роби и се втурна към мястото, където седеше Конан.

— Аз… аз ще те науча, бяло куче — излая Зуру замахвайки с камшика към Конан.

Когато суровата кожа се насочи към кимериеца, той протегна ръка, хвана камшика и без да става го задърпа, притегляйки Зуру към себе си.

— Внимавай, малки човече — промърмори кимериецът. — Нали не искаш да повредиш стоката си?

Шефът на търговците на роби, Мбонани, наблюдаваше мълчаливо сцената. Опитвайки се да потисне усмивката си той каза:

— Бялото куче е право, Зуру. Остави новият му собственик да го научи на добри маниери.

Но Зуру беше отишъл твърде далече, за да обърне внимание дори на своя капитан. С нечленоразделен рев той измъкна гханатския си нож. Конан стана, хвана с ръце провисналата, вързана около китките му верига с намерение да я използва като оръжие.

„Спри!“ — извика един властен глас от закритата с балдахин носилка. Заповедническият тон стресна дори побеснелия Зуру.

Една черна ръка, украсена със скъпоценни камъни, отмести муселинените завеси. От носилката слезе черна жена и Конан зяпна от възхищение.

Беше силна, висока над шест стъпки — почти колкото него, с черна, лъскава кожа. Слънчевата светлина блестеше в атлазените извивки на едрите й гърди. Малката шапчица върху къдравата черна коса беше покрита със скъпоценни камъни и украсена с щраусови пера, боядисани в блестящи цветове. На врата й блестяха няколко наниза необработени перли. На китките и глезените подрънкваха златни гривни. Единственото й облекло беше къса поличка от леопардова кожа около разкошните й слабини.

Нзинга, кралицата на амазонките разглеждаше големият кимериец. Базарът притихна. Пълните й устни бавно се разтвориха в пренебрежителна усмивка.

— Десет куила за белия великан — каза тя най-после.

Никой не наддаде.

За Чабела новият начин на живот като робиня бе почти непоносим. Достатъчно тежък беше самият факт, че тя, разглезената дъщеря на един силен монарх, трябваше да прислужва на една черна кралица. Още по-лошо беше, че от робите се изискаше да изпълняват задачите си голи. Дрехи носеха само хората от племето.

Чабела спеше в помещението за роби върху пълен с паразити сламеник. Рано в зори една прислужница със суров глас и тежка ръка будеше нея и другарките й, за да готвят и чистят, да стържат и да бършат, да прислужват на кралската маса. Настроението й никак не се подобряваше, когато виждаше на тези пиршества някогашния зингарански капер, Конан да се излежава на меки възглавници, да пие бананово вино и да се тъпче с рибен пай и сладкиши.

Мнението й за храбрия кимериец се промени. Нейното презрение към Конан се подсилваше и от факта, че той изглежда не се възмущаваше от ролята си на кралски любовник. „Никой мъж с достойнство — казваше си тя — не би паднал толкова ниско, че да се радва на такова унизително робство.“ Опитът още не я бе научил, както отдавна бе сторил това с Конан, че когато нищо не може да се направи, за да се променят условията, да ги приема такива каквито са.

На няколко пъти, когато нямаше никой наблизо, Конан й смигваше окуражително. Този жест казваше — или поне тя си мислеше така — „Дръж се, момиче, аз ще те измъкна оттук.“

От друга страна, дори Чабела беше принудена да признае, че кралица Нзинга е красива жена. Момичето се опитваше да си представи тяхното поведение в леглото. Тя не можеше да знае, че независимо колко властно се държи като кралица пред обществото, господарят в спалнята е Конан.

Това беше нещо ново и за кралица Нзинга. Тя смяташе, че жената трябва да стои над мъжа. Стотици кралици преди нея бяха седели на трона от слонова кост. Всички те бяха презирали и унижавали мъжете, бяха ги използвали като слуги, като инструменти за удоволствие и за зачеване, а когато се бяха разболявали или изтощавали, бяха ги изхвърляли. Тя също се беше държала така.

Преди кимерийският великан да влезе в живота й, тя лесно бе господствала над всички свои мъже. Но над Конан не можеше да се господства. Неговата воля бе по-твърда от желязо, той беше по-висок и по-силен от нея. В прегръдките на силните му ръце черната амазонка изпита непознато удоволствие. Тя стана ненаситна, ревнива към всички жени. Запитванията й, относно жените, които кимериецът е познавал преди нея, оставаха без отговор. По тези въпроси на Конан не му липсваше, макар и примитивно кавалерство. Колкото и да ругаеше, да крещеше той оставаше ням с лека, загадъчна усмивка на устните.

Конан беше принуден да признае, че след първата си голяма любов, Белит от Братството на черните корсари, никога не бе познавал по-красива жена. Сега, когато знаеше, че го ревнува от Чабела, той трябваше да бъде внимателен, изключително внимателен. Трябваше да намери начин да разсее тези съмнения, в противен случай щеше да пострада. Нзинга беше в състояние да отсече главата на всеки, който й пречи, мъж или жена.

Конан бе успявал да направи нещо, за да облекчи нещастието на Чабела. Сега обаче той не се решаваше да се намеси дори и в най-малка степен да не би Нзинга да надуши нещо.

— Чабела? Аз почти не познавам това дете — каза той. — Тя е знатна зингаранка, а тези хора ценят високо девствеността. Ако бях правил любов с нея, сега тя нямаше да е тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Щеше да се е самоубила, така както ги учат там.

— Не ти вярвам! Опитваш се да я защитиш…

Конан сграбчи Нзинга, повали я на възглавниците и впи устни в тежко дишащата й уста. Той знаеше, че повече не може да подлага на изпитание нейното настроение. При настоящето положение имаше само един лек, който можеше да отвлече ума й от мрачните й мисли…