Агата Кристи
Злото е на път (8)

8. Сатън Чансълър

След като напусна къщата край канала, Тапънс бавно подкара по тесния и виещ се път, който, както я увериха, щеше да я отведе в селото Сатън Чансълър. Това беше изолиран път. От него не се виждаха къщи, а само порти в полето, от които черни пътеки водеха навътре. Нямаше много движение — минаха един трактор и един камион, на който надпис гордо обявяваше, че кара хляб; имаше и рисунка на неестествено огромен хляб. Островърхата църква, която бе видяла в далечината, изглежда бе изчезнала напълно, но накрая се появи отново съвсем близо, след като пътят направи внезапен и остър завой покрай пояс от дървета. Тапънс погледна километража и видя, че е изминала три километра от къщата край канала.

Това бе привлекателна стара църква с голям двор, с едно уютно тисово дърво, което растеше до вратата на църквата. Тапънс остави колата пред покритата порта на църковния двор, прекоси я и се спря за момент, като наблюдаваше църквата и двора около нея. След това се приближи до църковната врата с кръгла норманска арка и вдигна тежката дръжка. Вратата не бе заключена и тя влезе вътре.

Вътрешността не бе толкова привлекателна. Църквата, без съмнение, бе стара, но през викторианската епоха бе претърпяла ожесточено измиване и излъскване. Насмолените борови пейки и безвкусните прозорци в синьо и червено бяха разрушили цялото антично очарование, което някога бе имала.

Жена на средна възраст с палто и пола от туид подреждаше цветя в месинговите вази около амвона — с олтара вече бе приключила. Тя огледа Тапънс с остър, изпитателен поглед.

Тапънс тръгна бавно по пътеката между пейките, като разглеждаше паметните табелки по стените. В ранните години най-добре представено беше някое си семейство Уорендър. Всичките бяха от Манастира, Сатън Чансълър. Капитан Уорендър, майор Уорендър, Сара Елизабет Уорендър, обичната жена на Джордж Уорендър. Една малко по-нова табелка отбелязваше смъртта на Джулия Старк (друга обична жена) на Филип Старк, също от Манастира, Сатън Чансълър… явно Уорендър бяха измрели. Никоя от табелките не беше интересна, нито навеждаше на някакви мисли. Тапънс излезе от църквата и я заобиколи отвън. Външността, помисли си тя, бе много по-привлекателна от интериора. „Ранна готика“ — каза си Тапънс, която бе запозната с църковната архитектура. Самата тя не обичаше особено ранната готика.

Църквата беше доста голяма и тя си помисли, че селото Сатън Чансълър някога трябва да е било много по-важен център на провинциалния живот, отколкото бе сега. Тапънс остави колата, където си беше и тръгна към селото. Имаше селски магазин, поща и около дузина къщи или вили. Една-две от тях бяха със сламени покриви, но останалите бяха доста обикновени и непривлекателни. В края на селската улица бяха шестте къщи на кметството, които изглеждаха малко не на място. Месингова табела върху една врата гласеше „Артър Томас, почистване на комини“.

Тапънс се зачуди дали някой отговорен агент по недвижими имоти би си предложил услугите за къщата край канала, която със сигурност имаше нужда от тях. „Колко съм глупава — помисли си тя, — да не попитам за името на къщата.“

Тя бавно тръгна обратно към църквата и колата си, като поспря, за да разгледа по-внимателно църковния двор. Той й хареса. В него имаше съвсем малко нови гробове. Повечето от надгробните камъни отбелязваха викториански погребения — наполовина изтрити от лишеите и времето. Старите камъни бяха привлекателни. Някои от тях представляваха изправени плочи с херувими отгоре, с венци около тях. Тя се разходи наоколо, като четеше надписите. Отново Уорендърови. Мери Уорендър, 47 години, Алис Уорендър, 33 години, полковник Джон Уорендър, убит в Афганистан. Различни деца от семейство Уорендър — всички горчиво оплаквани — и красноречиви стихове с благочестиви помисли. Тя се запита дали някой от Уорендърови още живее тук. Очевидно са престанали да ги погребват тук. Не можа да намери надгробен паметник с по-късна дата от 1843 година. Като заобиколи голямото тисово дърво, тя се натъкна на възрастен свещеник, който се бе привел над редица стари надгробни камъни близо до стената зад църквата. Той се изправи и се обърна, щом Тапънс се приближи.

— Добър ден — каза той любезно.

— Добър ден — отвърна Тапънс и добави: — Разглеждах църквата.

— Викторианското обновяване я е съсипало — каза свещникът.

Имаше приятен глас и мила усмивка. Изглеждаше около седемдесетте, но Тапънс прецени, че възрастта му не е чак толкова напреднала, въпреки че със сигурност имаше ревматизъм и не се държеше стабилно на краката си.

— Твърде много пари са хвърлени във викторианско време — каза той тъжно. — Твърде много железария. Били са религиозни, но, за съжаление, не са имали никакво артистично чувство. Никакъв вкус. Видяхте ли източния прозорец? — Той потръпна.

— Да — отвърна Тапънс. — Ужасен е — рече тя.

— Абсолютно съм съгласен с вас. Аз съм викарият — добави той напълно излишно.

— Така си и помислих — каза Тапънс учтиво. — Отдавна ли сте тук? — попита тя.

— От десет години, скъпа — отговори той. — Енорията е хубава. Добри хора — тези, които са останали. Много съм щастлив тук. Не обичат много моите служби — прибави тъжно той. — Правя, каквото мога, но, разбира се, не мога да претендирам, че съм съвсем модерен. Седнете — добави той гостоприемно, като махна към близкия надгробен камък.

Тапънс седна с благодарност, а викарият се настани на съседния.

— Не мога да стоя прав дълго време — каза той извиняващо. После прибави: — Мога ли да направя нещо за вас или просто минавате оттук?

— Ами всъщност просто минавам — рече Тапънс. — Реших само да погледна църквата. Загубих се с колата, докато се лутах из алеите тук.

— Да, да. Много е трудно да откриеш пътя из тези места. Много от табелите са изпочупени, нали разбирате, а кметството не ги поправя, както би следвало. — Той продължи: — Не знам дали това има голямо значение. Хората, които карат по тези пътища, обикновено не отиват никъде конкретно. Хората, които отиват някъде, карат по главните пътища. Ужасно е — повтори той. — Особено новата магистрала. Поне аз мисля така. Шумът, скоростта и безразсъдното шофиране. Ах! Не ми обръщайте внимание, аз съм един стар мърморко. Никога няма да познаете какво правя тук — продължи той.

— Видях, че разглеждахте някои от надгробните камъни — каза Тапънс. — Вандалщини ли е имало? Да не би младежи да са ги чупили?

— Не. На човек понякога му идват такива мисли наум, с всичките тези изпочупени телефонни кабини и прочие неща, които правят невръстните вандали. Бедните деца, не са виждали нищо по-хубаво, предполагам. Не могат да измислят нищо по-забавно от това да чупят. Тъжно е, нали? Много тъжно. Не — каза той, — тук такива бели не е имало. Тукашните деца като цяло са добри. Просто търся един детски гроб.

Тапънс се размърда върху нейния камък.

— Детски гроб ли? — каза тя.

— Да. Един човек ми писа. Някой си майор Уотърс, пита дали случайно някакво дете не е погребано тук. Погледнах в енорийския регистър, разбира се, но там нямаше записано такова име. Все едно, дойдох тук и започнах да оглеждам камъните. Помислих си, разбирате ли, че този, който ми е писал, може да е попаднал на грешно име или да е станала грешка.

— Какво е кръщелното име? — попита Тапънс.

— Той не знаеше. Може би Джулия, на името на майката.

— На колко години е било детето?

— Пак не беше сигурен… Цялата работа е доста неясна. Самият аз смятам, че този човек е сбъркал селото. Не мога да си спомня Уотърсови да са живели тук, нито пък съм чувал за тях.

— Ами Уорендърови? — попита Тапънс, като си спомни за имената в църквата. — Църквата като че ли е пълна с техни табелки, освен това много от надгробните камъни тук са техни.

— А, това семейство вече е измряло. Имали са много хубава собственост, един стар манастир от четиринадесети век. Изгорял е. О, почти преди сто години и предполагам, че останалите Уорендърови са си заминали и повече не са се връщали. Един богат викторианец, на име Старк, построил нова къща на онова място. Много грозна къща, но казват, че била удобна. Бани, нали разбирате, и така нататък. Предполагам, че тези неща са важни.

— Изглежда ми много странно — каза Тапънс — някой да ви пише и да ви пита за някакъв детски гроб. Някой роднина, може би?

— Бащата на детето — каза викарият. — Сигурно е някоя от военновременните трагедии. Брак, който се е разпаднал, когато съпругът е бил на служба в чужбина. Младата жена е избягала с друг мъж, докато съпругът е бил надалеч. Имало е и дете, дете, което той никога не е виждал. Щеше да е вече голяма, предполагам, ако беше жива. Трябва да е било преди повече от двайсет години.

— Не е ли минало много време, преди да започне да я търси?

— Очевидно наскоро е чул, че въобще е имало дете. Получил е информацията съвсем случайно. Цялата история е доста любопитна.

— Какво го е накарало да реши, че детето е погребано тук?

— Вероятно някой, който се е натъкнал на жена му по време на войната, му е съобщил, че тя е казала, че живее в Сатън Чансълър. Случва се, знаете. Срещаш някой приятел или познат, когото не си виждал от години и той ти съобщава минали новини, които не би могъл да разбереш по никакъв друг начин. Само че тя със сигурност не живее тук сега. Никой с това име не е живял тук — поне откакто аз съм тук. Нито пък в съседство, доколкото зная. Разбира се, майката би могла да живее под друго име. Предполагам обаче, че бащата е наел адвокати, следователи и прочие, така че накрая може и да получат някакъв резултат. Нужно е време…

— Ваше ли е бедното дете? — промърмори Тапънс.

— Извинете, скъпа?

— Нищо — каза Тапънс. — Веднъж някой ми каза нещо подобно. „Ваше ли е бедното дете?“ Доста изненадващо е да го чуеш внезапно. Според мен възрастната дама, която ми го каза, не знаеше точно какво приказва.

— Знам, и на мен често ми се случва. Говоря разни работи и не знам какво точно искам да кажа. Много е досадно.

— Сигурно знаете всичко за хората, които живеят тук сега? — попита Тапънс.

— Е, няма кой знае какво за знаене. Да. Защо? Има ли някой, за когото искате да знаете нещо?

— Чудя се дали някога тук е живяла някоя си мисис Ланкастър?

— Ланкастър ли? Не, мисля, че не си спомням такова име.

— Има и една къща — днес карах доста безцелно, нямах намерение да ходя някъде, просто следвах пътя…

— Зная, алеите тук са много приятни. Можете да откриете и доста редки видове. Ботанически, имам предвид. В живите плетове. Никой не бере цветя от живите плетове. Из тези краища не стъпват туристи и разни такива. Да, понякога откриваме много редки видове. Сивокафеникавото мушкато, например…

— Къща край един канал — каза Тапънс, като отказваше да бъде въвлечена в ботаниката. — До едно извито мостче. На около три километра оттук. Чудех се как ли се казва.

— Я да видя. Канал… извит мост. Е, има няколко такива къщи. Например „Мерикот фарм“.

— Не беше ферма.

— А, да, сигурно е къщата на Пери… Еймъс и Алис Пери.

— Точно така — каза Тапънс. — Мистър и мисис Пери.

— Тази жена има доста странен вид, нали? Винаги съм си мислел, че е интересна. Много интересна. Има средновековно лице, не мислите ли? Ще играе вещицата в пиесата, която поставяме тук. За децата от училището, нали разбирате. Прилича на вещица, нали?

— Да — рече Тапънс. — На добра вещица.

— Точно така, скъпа, абсолютно сте права. Да, на добра вещица…

— А той…

— Да, бедният — каза викарият. — Не е напълно compos mentis^[1]… но иначе е безобиден.

— Много бяха мили. Поканиха ме на чаша чай — каза Тапънс. — Само че исках да разбера името на къщата. Забравих да ги попитам. Те живеят само в едната половина, нали?

— Да, да. В това, което някога са били стари кухни. Те го наричат „Уотърсайд“, струва ми се, въпреки че старото име май че е било „Уотърмед“. Доста по-приятно име, бих казал.

— Чия е другата половина на къщата?

— Ами едно време цялата къща е принадлежала на семейство Брадли. Било е преди доста години. Да, поне тридесет или четиридесет, струва ми се. След това са я продали, после — пак, след това дълго време е стояла празна. Когато дойдох тук, току-що бяха започнали да я използват като къща за през почивните дни. Някаква актриса… мис Маргрейв, струва ми се. Не идваше тук много често. Просто минаваше от време на време. Не сме се запознавали. Тя никога не идваше в църквата. Понякога я виждах от разстояние. Красиво създание. Много красиво създание.

— На кого всъщност принадлежи сега? — настоя Тапънс.

— Нямам представа. Може би все още е нейна. Онази част, в която живее семейство Пери, им е дадена под наем.

— Разпознах я, разбирате ли — каза Тапънс, — веднага щом я видях, защото имам една картина с нея.

— О, така ли? Сигурно е на Боскоум или май се казваше Боскоубъл… вече не помня. Някакво подобно име. Беше от Корнуел, доста известен художник, струва ми се. Предполагам, че вече е мъртъв. Да, доста често идваше насам. Имаше навика да рисува тази част от света. Тук нарисува и няколко картини с маслени бои. Някои от тях бяха много хубави пейзажи.

— Специално тази картина — каза Тапънс, — беше дадена на една моя стара леля, която почина преди месец. Даде й я мисис Ланкастър. Затова попитах дали сте чували името?

Но викарият поклати отново глава.

— Ланкастър? Ланкастър. Не, като че ли не си спомням такова име. А, има един човек, когото трябва да питате. Скъпата ни мис Блай. Мис Блай е много енергична. Знае всичко за енорията. Тя ръководи всичко. Женския институт, бойскаутите… всичко. Питайте нея. Много е енергична, наистина е много енергична.

Викарият въздъхна. Явно активността на мис Блай го притесняваше.

— Нели Блай, така я наричат в селото. Момчетата понякога пеят след нея. Нели Блай, Нели Блай. Това не е истинското й име. То е по-скоро Гъртруд или Джералдин.

Мис Блай, облечената в туид жена, която Тапънс бе видяла в църквата, се приближаваше в бърз тръс, като все още държеше малка лейка. Тя разгледа Тапънс с огромно любопитство, докато наближаваше, ускори крачка и започна разговор още преди да е стигнала до тях.

— Свърших си работата — възкликна радостно тя. — Доста бързах днес. О, да, доста бързах. Разбира се, отче, както знаете, обикновено идвам в църквата сутрин. Само че днес имахме спешно събрание в стаите на енорията и наистина няма да повярвате как лети времето! Разбирате ли, толкова много спорове. Наистина понякога си мисля, че хората възразяват само защото им е забавно. Мисис Партингтън беше особено раздразнителна. Искаше всичко да се обсъжда изцяло, нали разбирате, и се чудеше дали имаме достатъчно различни цени от различни фирми. Искам да кажа, че цялата работа е толкова евтина, че няколко шилинга оттук-оттам ще са без значение. А на семейство Бъркенхед винаги е можело да се разчита. Струва ми се, отче, че не би трябвало да седите на този надгробен камък, нали разбирате.

— Непочтително ли е? — попита викарият.

— О, не, не, естествено, че съвсем не исках да кажа това, отче. Имам предвид камъка, нали разбирате, влагата преминава през него и с вашия ревматизъм… — очите й въпросително се плъзнаха към Тапънс.

— Да ви представя на мис Блай — каза викарият. — Това е… това е… — той се поколеба.

— Мисис Бересфорд — каза Тапънс.

— А, да — рече мис Блай. — Видях ви в църквата, нали, докато обикалях насам. Щях да дойда и да си поговорим, да ви обърна внимание на едно-две интересни неща, само че много бързах да си свърша работата.

— Трябваше да дойда да ви помогна — каза Тапънс с най-сладкия си глас. — Само че нямаше да бъде от голяма полза, защото видях, че знаете точно къде трябва да бъде сложено всяко цвете.

— Е, много мило от ваша страна, че казвате това, само че то е напълно вярно. Подреждам цветята в църквата от… о, не зная от колко години. Позволяваме на децата от училището да подреждат техни вази с диви цветя за празниците, въпреки че, разбира се, те нямат никаква представа, бедничките. Мислех си за малко обучение, но мисис Пийк никога няма да направи такова нещо. Тя е толкова особена. Казва, че то убивало инициативата. Тук ли ще останете? — попита тя Тапънс.

— Отивам в Маркет Бейзинг — каза Тапънс. — Може би можете да ми кажете някой хубав, тих хотел там, в който да отседна?

— Е, предполагам, че ще останете малко разочарована. Това е само едно пазарно градче, нали разбирате. Въобще не се занимават с автомобилна търговия. „Синият дракон“ е две звезди, но наистина си мисля, че понякога тези звезди не означават нищо. Вероятно „Агнецът“ ще ви се стори по-добър. По-спокоен е, нали разбирате. Дълго ли ще останете?

— О, не — отвърна Тапънс. — Само ден-два, докато разгледам околностите.

— Страхувам се, че няма кой знае какво да се види. Няма интересни антикварни предмети или нещо такова. Ние сме един чисто провинциален селскостопански район — каза викарият. — Само че е спокоен, нали разбирате, много спокоен. Както ви казах, има някои интересни диви цветя.

— А, да — рече Тапънс, — чух за това и нямам търпение да събера редки видове в почивките между търсенето на тиха къща — добави тя.

— О, скъпа, колко интересно — каза мис Блай. — Мислите да се заселите в тази област ли?

— Ами съпругът ми и аз не сме решили окончателно точно коя област — отвърна Тапънс. — Освен това не бързаме. Той няма да се пенсионира поне още година и половина. Само че мисля, че не е лошо човек да се огледа. Лично аз предпочитам да остана в даден район за четири-пет дни, да направя списък на вероятните малки имения, след което да ги обиколя с кола, за да ги разгледам. Мисля, че е много уморително да идваш от Лондон за един ден, за да разгледаш една къща.

— О, да, вие сте тук с кола, така ли?

— Да — рече Тапънс. — Утре сутринта трябва да посетя един агент по недвижими имоти в Маркет Бейзинг. Предполагам, че няма къде да отседна тук, нали?

— О, напротив, може при мисис Копли — рече мис Блай. — Тя приема хора през лятото, нали разбирате. Летни посетители. Всичките й стаи за изключително чисти. Естествено, тя само оправя леглата, приготвя закуска и понякога по някое леко ястие за вечеря. Мисля обаче, че не приема никого преди август или най-рано юли.

— Навярно мога да я посетя и да разбера — каза Тапънс.

— Нея си я бива — каза викарият. — Езикът й не спира — добави той. — Никога не млъква, дори за минута.

— В тези селца винаги има много слухове и клюки — рече мис Блай. — Мисля, че би било добре да помогна на мисис Бересфорд. Ще я заведа при мис Копли и ще видя какво е положението.

— Много любезно от ваша страна — каза Тапънс.

— Да тръгваме тогава — живо рече мис Блай. — Довиждане, отче. Още ли търсите? Тъжна задача и сигурно няма да се увенчае с успех. Наистина мисля, че е много неразумно да се прави такова запитване.

Тапънс пожела „довиждане“ на викария и каза, че ще се радва да помогне, ако може.

— Спокойно мога да прекарам час-два в разглеждане на надгробни камъни. Имам доста добро зрение за моята възраст. Само името Уотърс ли търсите?

— Не съвсем — отговори викарият. — Важна е възрастта, струва ми се. Може би е дете на седем години. Момиче. Майор Уотърс смята, че жена му може да е сменила името си и че е възможно детето да носи новото име, което тя е приела. И тъй като той не знае това име, задачата става много трудна.

— Цялата работа е невъзможна, доколкото виждам — каза мис Блай. — Въобще не трябваше да приемате, отче. Чудовищно е да се предполага такова нещо.

— Нещастният човек изглеждаше много разтревожен — каза викарият. — Тъжна история, поне доколкото разбирам. Но не искам да ви задържам.

Докато се оставяше на мис Блай да я води, Тапънс си помисли, че каквато и репутация да имаше мисис Копли за приказването, тя надали приказваше толкова, колкото мис Блай. От устата й се лееше поток от мнения, които не подлежаха на съмнение.

Домът на мисис Копли беше приятен и просторен, разположен на гърба на селската улица, със спретната градина с цветя отпред, белосани стъпала и добре излъскана месингова брава. Самата мисис Копли Тапънс оприличи на героиня, изскочила направо от страниците на Дикенс. Беше дребна и закръглена, така че се търкаляше насреща като гумена топка. Имаше искрящи светли очи, руса коса с къдрици като наденички и излъчваше невероятна жизненост. Тя демонстрира известно съмнение, като започна колебливо:

— Ами… обикновено не го правя, нали разбирате. Съпругът ми и аз си казваме „летни посетители, това е друго“. В наши дни всеки го прави, ако може. И трябва да го прави, убедена съм. Но не и по това време на годината, поне ние. Не и преди юли. Ако е само за няколко дни обаче, и ако госпожата няма нищо против, че е малко не както трябва, може би…

Тапънс каза, че няма нищо против нещата да бъдат „малко не както трябва“ и мисис Копли, след като я бе изучила внимателно без да спира да приказва, рече, че може би госпожата би искала да влезе и да види стаята, след което могат да уредят работата.

В този момент мис Блай се оттегли със съжаление, защото все още не бе успяла да извлече от Тапънс всичката информация, която искаше, като например откъде идва, какво работи съпругът й, на колко години е, имат ли деца и прочие интересни въпроси. Само че изведнъж се сети, че в дома й има събрание, което тя щеше да председателства и беше ужасена от възможността някой друг да заеме този жадуван пост.

— Ще ви е добре при мисис Копли — увери тя Тапънс, — тя ще се грижи за вас, сигурна съм. А какво да правим с колата ви?

— Ей сега ще я взема — отвърна Тапънс. — Мисис Копли ще ми каже къде ще е най-добре да я оставя. Всъщност мога да я оставя тук отвън, тъй като улицата не е много тясна, нали?

— О, съпругът ми може да свърши тази работа вместо вас — каза мисис Копли. — Той ще ви я остави където трябва. Точно в страничната уличка — там ще бъде съвсем наред. Има и навес, под който може да я вкара.

По този въпрос бе постигнато съгласие и мис Блай забърза към срещата си. Следващият въпрос, който бе повдигнат, бе за вечерното ястие. Тапънс попита дали в селото има кръчма.

— О, няма такава, в която би могла да отиде една дама — каза мисис Копли, — но ако две яйца, резен шунка и може би малко домашен конфитюр ще ви задоволят…

Тапънс каза, че това би било прекрасно. Стаята й бе малка, но приятна, с тапети на розови пъпки и удобно на вид легло, като излъчваше и усещане за идеална чистота.

— Да, тапетите са хубави, госпожо — рече мисис Копли, която изглежда бе решила да бъде утеха на Тапънс в самотата й. — Избрахме ги, за да идват новобрачни двойки при нас за медения си месец. Романтично е, ако разбирате какво имам предвид.

Тапънс се съгласи, че романтиката е много хубаво нещо.

— В днешно време младоженците нямат много пари за харчене. Не е, както беше преди. Повечето от тях пестят за къща, нали разбирате, или вече правят вноски. Или пък са взели мебели под наем и не им остават пари за разточителен меден месец или нещо подобно. Нали разбирате, повечето младежи са внимателни. Не си хвърлят парите на вятъра.

Тя затопурка надолу по стълбите, като бърбореше жизнерадостно, докато слизаше. Тапънс легна на леглото, за да поспи половин час след уморителния ден. Тя възлагаше големи надежди на мисис Копли и чувстваше, че след като веднъж си отпочине напълно, ще може да насочи разговора към възможно най-благодатните теми. Щеше да чуе, сигурна беше в това, всичко за къщата до моста, кой е живял там, кой се е ползвал с добра или лоша слава в околността, какви скандали е имало и всякакви подобни въпроси. Тя се убеди още повече в това, след като бе представена на мистър Копли — човек, който рядко си отваряше устата. Приказките му се състояха главно от дружелюбни ръмжения, които обикновено означаваха потвърждение, а понякога, в малко по-заглушени тонове, и несъгласие.

Той беше доволен, доколкото Тапънс виждаше, да остави жена си да говори. Самият той повече или по-малко се разсейваше, като през част от времето беше зает с плановете си за следващия ден, който явно щеше да бъде пазарен. Що се отнасяше до Тапънс, нищо не би могло да бъде по-добро за нея. Всичко можеше да се определи с девиза „Искате информация — получавате я“. Мисис Копли беше точно толкова добра, колкото радио или телевизор. Трябваше само да завъртите копчето и думите започваха да се леят, придружени с жестове и много мимики. Не само фигурата й беше като детска гумена топка, лицето й също сякаш бе направено от гума. Различните хора, за които говореше, почти оживяваха в карикатурен вид пред Тапънс.

Тапънс яде бекон, яйца и дебели филии с масло, похвали домашно направения конфитюр от боровинки — любимият й, както честно си призна — и направи всичко, за да попие потока от информация, така че по-късно да може да запише някои неща в тетрадката си. Пред нея се разкри цяла панорама на миналото на този провинциален район.

Нямаше хронологична последователност, което от време на време затрудняваше нещата. Мисис Копли скачаше от преди петнайсет години допреди две години, до миналия месец, след което отново се връщаше някъде през двайсетте години. Всичко това щеше да изисква подбор, а Тапънс се запита дали накрая ще може да научи нещо.

Първият бутон, който натисна, не донесе резултат. Той бе споменаването на мисис Ланкастър.

— Мисля, че е някъде от този край — каза Тапънс, влагайки голяма доза неяснота в гласа си. — Имаше една картина… Много хубава картина, рисувана от художник, който, струва ми се, е известен тук.

— Кого казахте?

— Мисис Ланкастър.

— Не, не си спомням никакви Ланкастърови по тези места. Ланкастър. Ланкастър. Помня, че един господин претърпя автомобилна злополука. Не, мисля си за колата, тя беше „Ланкастър“. Няма мисис Ланкастър. Може ли да е мис Болтън? Сега трябва да е към седемдесетте, струва ми се. Може да се е омъжила за мистър Ланкастър. Тя замина, пътува в чужбина и чух, че се е омъжила за някого.

— Картината, която ми даде леля ми, беше от мистър Боскоубъл… струва ми се, че така се казваше — рече Тапънс. — Какъв прекрасен конфитюр.

— Дори не слагам ябълки, както правят повечето хора. Казват, че правели конфитюра по-хубав, но отнемат целия аромат.

— Да — каза Тапънс, — съгласна съм с вас. Отнемат го.

— Кого казахте? Започваше с „Б“, но не го чух добре.

— Боскоубъл, струва ми се.

— О, много добре си спомням мистър Боскоуън. Я да видим сега. Трябва да има… поне петнайсет години, когато той дойде тук. Идваше няколко последователни години. Мястото му харесваше. Всъщност взе си една къща под наем. Една от къщите на фермера Харт, които той държеше за работниците си. Само че кметството построи нови. Четири нови къщи, специално за работниците. Мистър Б. беше типичен художник — продължи мисис Копли. — Носеше смешни палта. От кадифе, май от памучно кадифе. Обикновено имаха дупки на лактите, освен това носеше зелени и жълти ризи. О, много колоритен беше. Харесваха ми картините му. Една година направи изложба. Мисля, че беше някъде около Коледа. Не, разбира се, че не, трябва да е било през лятото. Той не идваше през зимата. Да, много беше хубаво. Нищо вълнуващо, ако разбирате какво имам предвид. Просто някоя къща с две дървета или чифт крави, които гледат през плета. И всичко е толкова хубаво, в спокойни и приятни цветове. Не като някои от сегашните.

— Много художници ли идват из тези места?

— Не съвсем. О, даже никак. Една-две госпожи идват за лятото и скицират нещо, само че те не ме интересуват. Преди година имаше един младеж, каза, че е художник. Не се бръснеше като хората. Не мога да кажа, че харесвах и картините му. Смешни цветове, намацани както дойде. Нищо не можеш да разпознаеш. Продаде много картини, виж — това успя. И не бяха евтини, имайте предвид.

— Трябваше да бъдат по пет лири — каза мистър Копли така внезапно, че Тапънс чак подскочи.

— Това е мнението на съпруга ми — рече мисис Копли, като се зае отново с ролята на негов преводач. — Той смята, че никоя картина не бива да струва повече от пет лири. Картините не бива да са толкова скъпи. Това искаше да кажеш, нали, Джордж?

— Аха — рече Джордж.

— Мистър Боскоуън е нарисувал онази къща до моста и канала… „Уотърхауз“? Или „Уотърмед“? Така ли се казваше? Днес минах оттам.

— О, дошли сте по онзи път, така ли? Не е кой знае какъв път, нали? Много е тесен. Винаги съм си мислила, че онази къща е усамотена. Аз не бих искала да живея там. Прекалено е усамотено. Не си ли съгласен, Джордж?

Джордж издаде звук, който изразяваше смътно несъгласие и може би презрение към женската страхливост.

— Алис Пери живее там — каза мисис Копли.

Тапънс изостави проучванията си за мистър Боскоуън, за да изслуша мнение за семейство Пери. Винаги беше по-добре, според нея, да изслушваш мисис Копли, която скачаше от тема на тема.

— Странна двойка са те — рече мисис Копли.

Джордж издаде звук на съгласие.

— Много са затворени. Не се мотаят много, както бихте се изразили. А тя е много особена, Алис Пери де.

— Луда — каза мистър Копли.

— Е, не знам дали бих казала точно луда. Тя във всички случаи изглежда луда. С тая шантава коса, дето се развява… Освен това повечето време носи мъжки дрехи и големи гумени ботуши. Приказва странни неща и понякога не ти отговаря веднага, когато я попиташ нещо. Но не бих казала, че е луда. Странна е, това е всичко.

— Хората обичат ли я?

— Никой не я познава, въпреки че са тук от няколко години. Има какви ли не приказки за тях, само че къде ли няма приказки.

— Какви приказки?

Мисис Копли никога не отхвърляше директните въпроси, тя ги приветстваше като човек, който просто няма търпение да им отговори.

— Казват, че нощно време викала духове, седяла край някаква маса. Говори се и за светлини, които се движели около къщата нощно време. Казват също, че четяла много учени книги. С разни рисунки вътре — кръгове и звезди. Ако питате мен, Еймъс Пери е този, който не е наред.

— Просто е глупав — каза мистър Копли извинително.

— Е, може и да си прав. Само че и за него се говореше навремето. Обича градината си, но не разбира много.

— Те живеят само в половината къща, нали? — попита Тапънс. — Мисис Пери ме покани много любезно.

— Така ли? Наистина ли? Не зная дали бих искала да влизам в онази къща — каза мисис Копли.

— Тяхната половина си е наред — каза мистър Копли.

— Другата половина не е ли? — попита Тапънс. — Фасадата, която гледа към канала.

— Ами доста неща се приказваха за нея. Разбира се, от години никой не е живял там. Казват, че имало нещо странно там. Най-различни слухове има. Само че ако попитате тук, вече никой не си спомня. Всичко беше много отдавна. Построена е преди повече от сто години, нали знаете. Казват, че първо там живяла някаква хубава жена, къщата била построена за нея от някакъв придворен.

— Придворен на кралица Виктория ли? — попита Тапънс с интерес.

— Надали е бил от нейния двор. Тя беше странна, старата кралица де. Не, бих казала, че е преди това. По времето на един от Джорджовците. Този господин идвал да я вижда и историята разказва, че се скарали и една нощ той й прерязал гърлото.

— Колко ужасно! — възкликна Тапънс. — Обесили ли го за това?

— Не. О, не, нищо такова не е имало. Разбирате ли, според разказа той трябвало да се отърве от тялото и го зазидал в камината.

— Зазидал я в камината!

— Някой път казват, че тя била монахиня, която избягала от манастира и затова трябвало да бъде зазидана. Така правят в манастирите.

— Само че не са я зазиждали монахини?

— Не, не. Той го е направил. Любовникът й, дето я убил. След което иззидал камината с тухли, казват, и заковал ламаринен лист отгоре. Както и да е, повече не я видели, бедничката, да се разхожда с хубавите си рокли. Някои казват, разбира се, че тя избягала с него. Избягала да живее в града или на някое друго място. Хората чуват гласове и виждат светлини в къщата, и малцина смеят да се приближават след мръкване.

— Но какво е станало по-нататък? — попита Тапънс, като чувстваше, че връщането към управлението на кралица Виктория изглежда малко вероятно да я доведе до това, което търсеше.

— Ами не знам да е ставало кой знае какво. Някакъв фермер на име Блоджик я взел, когато я обявили за продан. Той също не останал за дълго. Бил от тия, дето ги наричат фермери-джентълмени. Предполагам, че заради това му е харесала и къщата, само че селскостопанската земя не му вършеше много работа и той не знаеше какво да я прави. Така че отново я продаде. Толкова пъти си е сменяла собственика… Все идват строители и променят нещо… нови бани, разни такива неща… За известно време, струва ми се, я взе едно семейство, което отглеждаше пилета. Само че й излезе име, нали разбирате, че е прокълната. Всичко това обаче е станало малко преди мое време. Самият мистър Боскоуън искаше да я купи по едно време. Точно когато я рисува.

— На колко години беше мистър Боскоуън, когато беше тук?

— На четиридесет, мисля, или малко повече. Добре изглеждаше. Малко беше напълнял, но момичетата много си падаха по него.

— Аха — каза мистър Копли. Този път беше предупредително изръмжаване.

— Е, добре, всички знаем какви са художниците — каза мисис Копли, като включи и Тапънс в кръга на знаещите. — Постоянно ходят във Франция, нали разбирате, и възприемат френския начин на живот.

— Не беше ли женен?

— Не, тогава не беше. Не и първия път, когато дойде тук. Малко си падаше по дъщерята на мисис Чарингтън, само че нищо не излезе от тази работа. Много хубаво момиче, но беше прекалено млада за него. Надали имаше повече от двайсет и пет.

— Коя беше мисис Чарингтън? — Тапънс се почувства объркана от въвеждането на нови герои.

„Какво, по дяволите, правя тук всъщност? — помисли си тя, когато внезапно я обляха вълните на умората. — Просто слушам клюки за хората и си въобразявам разни неща като убийства, които съвсем не са верни. Сега разбирам… Всичко започна, когато една мила, но не съвсем наред в главата стара душица се обърка и започна да си припомня историите, които мистър Боскоуън или някой друг като него, който й е дал картината, й е разказал за къщата, легендите, които се носят за някой, зазидан жив в камината, а тя, кой знае защо, е решила, че това е дете. А аз гоня вятъра тук. Томи ме нарече глупачка и имаше право — аз наистина съм глупачка.“

Тя чакаше да се появи пауза в непрестанния поток от приказки на мисис Копли, през която да стане, да пожелае учтиво „лека нощ“ и да се качи да си легне.

Мисис Копли обаче не показваше подобни признаци.

— Мисис Чарингтън ли? О, тя живя в Уотърмед известно време — рече мисис Копли. — Мисис Чарингтън и дъщеря й. Много хубава жена беше, мисис Чарингтън де. Вдовица на някакъв армейски офицер, струва ми се. Доста бяха зле с парите, но къщата се даваше под наем евтино. Много се занимаваха с градината. Тя много обичаше градинарството. Само че не успяваше да поддържа самата къща много чиста. Веднъж или два пъти отидох, за да й направя услуга, но не можех да продължавам. Трябваше да ходя с моя велосипед, нали разбирате, а то е на повече от три километра. По онзи път не вървят никакви автобуси.

— Дълго ли живя тя там?

— Не повече от две-три години, струва ми се. Предполагам, че се уплаши, след като се появиха проблемите. След това тя имаше проблеми и със собствената си дъщеря. Мисля, че се казваше Лилиан.

Тапънс отпи глътка от силния чай, с който бе подсилена вечерята и реши да приключи с мисис Чарингтън, преди да се оттегли.

— Какви бяха проблемите с дъщерята? Мистър Боскоуън ли?

— Не, не беше мистър Боскоуън, дето я вкара в беля. Това не мога да повярвам. Другият беше.

— Кой е другият? — попита Тапънс. — Някой друг, който е живял тук ли?

— Струва ми се, че не беше тукашен. Някой, с когото тя се запознала в Лондон. Май отиде там да учи балет. Или рисуване? Мистър Боскоуън й уреди да посещава някакво училище. Мисля, че беше „Слайт“.

— „Слейд“? — предположи Тапънс.

— Може и така да е. Някакво такова име. Както и да е, тя започна да ходи там и сигурно така се е запознала с онзи младеж. Майка й не го харесваше. Забрани й да се среща с него. Това само щеше да навреди. В известен смисъл тя беше глупава жена. Както повечето офицерски жени, нали знаете. Мислеше си, че момичетата ще правят това, което им се каже. Беше изостанала от времето. Била е в Индия, но когато става въпрос за хубав младеж и когато не държиш момичето си под око, ще видиш, че то не прави това, което му казваш. Особено тя. Той идваше тук, след което те излизаха и се виждаха навън.

— После се появи проблемът, така ли? — попита Тапънс, като използва добре известния евфемизъм, надявайки се, че под тази форма няма да обиди чувството за приличие на мистър Копли.

— Той трябва да е бил, предполагам. Както и да е, всичко си беше на мястото. Видях го много преди собствената й майка да забележи. Красиво създание беше тя. Едра, висока и хубава. Мисля обаче, че тя нямаше да продължи нещата, нали разбирате. Щеше да прекъсне, нали разбирате. Понякога се разхождаше доста налудничаво и си говореше сама. Ако питате мен, той се отнасяше зле с нея, онзи младеж де. Замина си и я изостави, след като разбра какво се е случило. Разбира се, една истинска майка щеше да отиде и да поговори с него, да го накара да разбере какво е неговото задължение, само че мисис Чарингтън нямаше куража да го направи. Както и да е, разбра тя каква е работата и отведе момичето. Затвори къщата, след което я обявиха за продан. Струва ми се, че се върнаха, за да си приберат багажа, но не се появиха в селото, нито разговаряха с някого. Никога повече не се върнаха, нито една от двете. Разправяше се някаква история, но така и не разбрах дали е вярна.

— Някой все ще измисли нещо — каза мистър Копли неочаквано.

— Е, тук си прав, Джордж. Все пак може и да са прави. Случват се такива неща. Освен това, както се казва, момичето не ми изглеждаше съвсем наред.

— Каква беше историята? — запита Тапънс.

— Ами, право да ви кажа, не ми се иска много да говоря. Доста отдавна беше и не искам да кажа нещо, за което не съм сигурна. Дъщерята на мисис Бадкок, Луиз, я разпространи. Ужасна лъжкиня беше това момиче. Приказваше разни работи и от всичко измисляше истории.

— Но каква беше тази? — настоя Тапънс.

— Разправяше, че момичето на Чарингтън първо убило бебето, а после себе си. Каза, че майка й полудяла от мъка и роднините й трябвало да я пратят в приют.

Тапънс отново почувства, че в главата й всичко се обърква. Стори й се, че столът й се люлее. Можеше ли мисис Чарингтън да е мисис Ланкастър? Променила е името си, малко е изкукуригала от мисли за съдбата на дъщеря си. Гласът на мисис Копли продължаваше безпощадно:

— Самата аз никога не съм вярвала нито дума от това. Тази Бадкок можеше да каже, каквото си поиска. Точно тогава не се заслушвахме много в хорските приказки, имахме други работи, за които да се тревожим. Доста бяхме уплашени, цялата провинция, от това, което ставаше наоколо — истински неща…

— Защо? Какво е ставало? — попита Тапънс, като се чудеше какво ли може да се е случило точно в спокойното селце Сатън Чансълър.

— Пишеше го във всички вестници от онова време. Чакайте малко — трябва да е било преди двайсет години. Със сигурност сте щели да го прочетете. Убийства на деца. Първо едно момиченце на девет години. Един ден не се прибрало от училище. Намериха я в Дингли Копс, удушена. Изтръпвам само като си помисля. Е, това беше първото, след около три седмици имаше още едно. От другата страна на Маркет Бейзинг. Само че пак в района, както се казва. Спокойно може да го е направил някой с кола. След това имаше още. Понякога месец или два нищо не се случваше, след което ставаше. Едното беше на не повече от три километра оттук, почти в селото.

— Полицията не откри ли… някой ли не разбра кой го е направил?

— Положиха големи усилия — каза мисис Копли. — Доста скоро задържаха един мъж. Някой от другата страна на Маркет Бейзинг. Казал, че им помагал в разследването. Знаете какво означава това. Веднага си мислят, че са го пипнали. Пъхат вътре първия, който им попадне, но винаги след двайсет и четири часа трябва да го пуснат. Установиха, че не може да е бил той, защото не бил там по това време или пък някой му беше осигурил алиби.

— Ти не знаеш, Лиз — каза мистър Копли. — Може много добре да са знаели кой го е направил. Бих казал, че са знаели. Често става така, поне така съм чувал. Полицията знае кой е, но не могат да намерят доказателства.

— Това са съпругите — каза мисис Копли, — съпругите или майките, или дори бащите. Даже полицията нищо не може да направи, независимо какво си мислят. Майката казва „синът ми вечеря тук тази вечер“ или пък младата му жена казва, че е била с него на кино и че той е бил с нея през цялото време, или бащата казва, че той и синът му са имали работа някъде в полето… Е, какво може да се направи срещу това? Могат да си мислят, че бащата, майката или любимата лъжат, но ако не дойде някой да каже, че е видял момчето, мъжа или който и да е някъде другаде по това време, нищо не могат да сторят. Ужасни времена бяха. Всички наоколо бяхме нащрек. Когато чуехме, че липсва някое дете, организирахме отряди.

— Аха, точно така — каза мистър Копли.

— Тези отряди излизаха и търсеха. Понякога я намираха веднага, а понякога не можеха да я намерят със седмици. Някой път беше съвсем близо до дома си, на такова място, което си мислехме, че вече сме претърсили. Сигурно е бил някой маниак. Ужасно е — рече мисис Копли с благочестив глас, — ужасно е, че има такива хора. Трябва да ги убиват. Самите те трябва да се удушават. Аз самата бих го направила, ако някой ми позволи. Всеки, който убива деца или ги напада. Каква полза има да ги затвориш в някоя лудница и да им осигуряваш всички домашни удобства и хубав живот? Рано или късно ги пускат отново, казват, че са излекувани и ги пращат у дома. Нещо такова беше станало в Норфък. Сестра ми живее там и тя ми е разказвала. Върнал се вкъщи и след два дни нападнал някого. Някои от тия доктори не са с всичкия си да казват, че тези хора са излекувани!

— Нямате представа кой може да е бил, така ли? — попита Тапънс. — Наистина ли мислите, че е бил непознат?

— Може да е бил някой непознат за нас. Но може и да е бил някой, който живее… О, бих казала на двадесетина километра оттук. Не може да е бил в това село.

— През цялото време мислеше, че е оттук, Лиз.

— Човек се изнервя — каза мисис Копли. — Мислиш си, че си на сигурно място когато си тук, у дома си — предполагам защото човек се страхува. Имам навика да заглеждам хората. Ти също, Джордж. Самият ти би се запитал дали не е бил онзи тип, напоследък изглеждаше доста странно. Такива ми ти работи.

— Мисля, че съвсем не е изглеждал странно — каза Тапънс. — Сигурно е изглеждал като всички останали.

— Да, може и да сте права. Чух да се говори, че не можело да се разбере — и който и да е бил, той съвсем не е приличал на луд, но пък други казват, че очите им винаги горят с ужасен блясък.

— Джефрис, тогава той беше полицейски сержант тук — каза мистър Копли. — Той все повтаряше, че имал идея, но нищо не правеше.

— Не го ли хванаха този човек?

— Не. Минаха повече от шест месеца, почти година. След това цялата работа спря. И оттогава нищо подобно не се е случвало тук. Предполагам, че си е заминал. Отишъл си е завинаги. Това кара хората да си мислят, че знаят кой е.

— Имате предвид хората, които са напуснали областта ли?

— Е, разбира се, тръгнаха слухове, нали знаете. Казват, че можело да бъде еди-кой си.

Тапънс се поколеба преди да зададе следващия въпрос, но почувства, че при такава страст към приказките от страна на мисис Копли би било без значение дали ще го направи.

— Вие кой мислите, че е бил? — попита тя.

— Ами толкова отдавна беше, че ми е много трудно да кажа. Споменаваха се имена. Говореше се какво ли не. Някои смятаха, че може да е мистър Боскоуън.

— Така ли?

— Да, нали е художник и така нататък, художниците са особен народ. Така казват. Според мен обаче не е бил той!

— Някои казваха, че е бил Еймъс Пери — рече мистър Копли.

— Съпругът на мисис Пери ли?

— Да. Той е малко особен, нали знаете, простоват е. Той е от онзи тип хора, които биха могли да го направят.

— Къде живееше семейство Пери тогава?

— Тогава не живееха в Уотърмед. Имаха вила на около четири-пет километра. Полицията ги държеше под око, сигурен съм.

— Обаче нищо не можеха да изкопчат от него — каза мисис Копли. — Винаги жена му говореше вместо него. Вечер си стоеше с нея вкъщи. Винаги си е бил вкъщи, казваше тя. Понякога отивал в кръчмата в събота вечер, но никое от тези убийства не бе станало в събота вечер, така че от това нищо не излезе. Освен това Алис Пери е човек, на когото може да се вярва, когато свидетелства. Никога няма да пресили нещата или да се отметне. Не можеш да я уплашиш. Както и да е, не е бил той. Никога не съм си и помисляла. Зная, че нямам никакви основания, но имам някакво усещане, че ако трябва да посоча някого, това е сър Филип.

— Сър Филип ли? — Тапънс почувства, че отново й се завива свят. Още един герой! Сър Филип. — Кой е сър Филип? — попита тя.

— Сър Филип Старк… Живее в Уорендър Хауз. Наричали са го Стария манастир, когато Уорендърови са живеели там, преди да изгори. Можете да видите гробовете на Уорендърови в църковния двор, също и табелките в църквата. На практика тук винаги е имало Уорендърови, още от времето на крал Джеймс.

— Сър Филип някакъв роднина на Уорендърови ли е? — Не. Мисля, че или той, или баща му е забогатял бързо.

Заводи за стомана или нещо подобно. Странен човек беше сър Филип. Заводите бяха някъде на север, а той живееше тук. Затворен човек. Викат му от… отш… от-нещо си.

— Отшелник — предположи Тапънс.

— Точно така. Блед, разбирате ли, слаб, кокалест и много обичаше цветята. Беше ботаник. Събираше всякакви глупави малки диви цветя, от онези, които даже няма да забележиш. Дори написа книга за тях, струва ми се. О, да, беше умен, много умен. Жена му беше приятна жена и много красива, но винаги съм си мислила, че изглежда тъжна. Мистър Копли изръмжа по своя си начин: — Ти си луда — каза той. — Мислиш си, че сър Филип го е направил. Той толкова обичаше децата. Винаги им уреждаше празненства.

— Да, зная. Винаги ще направи някой празник, ще раздаде хубави подаръци на децата. Разни състезания… всичките онези чайове с ягоди и сметана, които организираше. Той самият нямаше деца, нали разбирате. Често спираше децата по пътя и им даваше бонбони или пък петачета, за да си купят сладкиши. Само че не знам. Аз мисля, че той прекали. Странен човек беше. Помислих си, че нещо не е наред, когато жена му внезапно се вдигна и го напусна.

— Кога го е напуснала жена му?

— Трябва да е било около шест месеца, след като започваха тези бели. До този момент бяха убити три деца. Лейди Старк внезапно замина за Южна Франция и никога повече не се върна. Не изглеждаше като човек, така да се каже, който би направил такова нещо. Беше спокойна и уважавана жена. Не е като да го напусне заради друг мъж. Не, не беше такъв човек тя. Защо тогава го напусна? Винаги съм казвала, че е знаела нещо… разбрала е нещо… — Той още ли живее тук?

— Не през цялото време. Идва насам веднъж-два пъти през годината, но през повечето време къщата е затворена и има човек, който да се грижи за нея. Мис Блай от селото — тя му беше секретарка — урежда нещата вместо него.

— А жена му?

— Тя е мъртва, бедната. Умряла скоро след като замина в чужбина. В църквата е сложена табелка с нейното име. Сигурно се е чувствала ужасно. Може би в началото не е била сигурна, после е започнала да подозира съпруга си, след това се е убедила. Не е могла да го понесе и е заминала в чужбина.

— Какви неща само си измисляте вие, жените — каза мистър Копли.

— Казвам само, че имаше нещо нередно около сър Филип. Прекалено много обичаше децата, мисля си аз, а това не е естествено поведение.

— Женски измишльотини — рече мистър Копли.

Мисис Копли стана и започна да раздига масата.

— Съвсем навреме — каза съпругът й. — Жената тук ще сънува лоши сънища, ако продължаваш да дрънкаш за неща, които са станали преди години и които нямат повече нищо общо с който и да е тук.

— Много ми беше интересно да слушам — каза Тапънс. — Само че много ми се спи. Май че ще е по-добре да си легна.

— Ами ние обикновено си лягаме рано — каза мисис Копли, — а и вие сте уморена след дългия ден.

— Наистина съм уморена. Ужасно ми се спи — Тапънс се прозя широко. — Е, лека нощ и много ви благодаря.

— Ще искате ли събуждане и чаша чай сутринта? Осем часът много ли е рано?

— Не, чудесно е — каза Тапънс. — Но недейте да се притеснявате, ако представлява проблем за вас.

— Никакъв проблем не е — каза мисис Копли.

Тапънс се отпусна тежко на леглото. Отвори куфара си, извади оттам няколкото неща, които й трябваха, съблече се, изми се и се пъхна в леглото. Тя беше казала истината на мисис Копли. Уморена беше до смърт. Нещата, които беше чула, минаха през главата й като калейдоскоп от движещи се фигури и ужасяващи образи. Мъртви деца, прекалено много мъртви деца. Тапънс търсеше едно-единствено мъртво дете зад камината. Камината може би беше свързана с Уотърсайд. Детската кукла. Дете, убито от полудяло младо момиче, изкарано от релсите единствено от факта, че любовникът й я изоставил. „Боже мой, какъв мелодраматичен език използвам — помисли си Тапънс. — Всичко е такава плетеница… последователността е объркана напълно и човек не може да е сигурен кога какво е станало.“

Тя заспа и засънува. Имаше някаква дама от Шалът, която гледаше през прозореца на къщата. От комина се чуваше дращещ звук. Иззад голяма метална плоча, закована там, долитаха удари — кънтящите звуци на чук. Банг, банг, банг. Тапънс се събуди. Мисис Копли чукаше на вратата. Тя влезе жизнерадостно, остави чая до леглото на Тапънс, дръпна завесите и каза, че се надява Тапънс да е спала добре. Никой никога, помисли си Тапънс, не е изглеждал по-лъчезарно от мисис Копли. Тя не бе имала лоши сънища!