Агата Кристи
Злото е на път (3)

3. Погребение

— Погребенията са доста тъжни, нали? — попита Тапънс.

Те току-що се бяха върнали от погребението на леля Ейда, което беше свързано с дълго и уморително пътуване с влак, тъй като събитието се състоя в едно селце в Линкълншир, където бяха погребани повечето от семейството и прадедите на леля Ейда.

— Какво очакваш от едно погребение? — рече Томи мъдро. — Сцена на дива веселба ли?

— Е, някъде би могло да бъде и така — каза Тапънс. — Имам предвид, че ирландците, например, се веселят на бденията, нали? Първо дълго плачат и нареждат, след което започва пиенето и лудото веселие. Пиене ли казах? — добави тя, поглеждайки към барчето.

Томи стана и чинно донесе онова, което сметна за подходящо. В случая това беше „Уайт Лейди“ *.

— А, така е по-добре — каза Тапънс.

Тя махна черната си шапка, хвърли я през стаята и изхлузи дългото си черно палто.

— Мразя траурните дрехи — рече тя. — Винаги миришат на нафталин, защото са били сгънати някъде.

— Траурните дрехи не са необходими повече. Бяха само за погребението — каза Томи.

— О, да, зная. След минутка ще се кача горе и ще си облека алена блуза, за да ободря обстановката. Можеш да ми приготвиш още едно „Уайт Лейди“.

— Наистина, Тапънс, нямах представа, че погребенията могат да ти създадат такова весело настроение.

— Казах, че погребенията са тъжни — рече Тапънс, когато се появи след малко, облечена в яркочервена рокля, а на рамото й беше забоден гущер от рубини и диаманти, — защото такива погребения като на леля Ейда, са тъжни. Имам предвид с повече стари хора и по-малко цветя. Няма хлипащи и подсмърчащи наоколо. Някой възрастен и самотен, който няма да липсва никому.

— Мислех си, че ще ти бъде много по-лесно да понесеш това погребение, отколкото моето, например.

— Ето къде напълно грешиш — каза Тапънс. — Не искам особено да мисля за твоето погребение, защото предпочитам да умра преди тебе. Ако обаче ми се наложи да присъствам на погребението ти, то във всеки случай ще бъда отдадена на безутешна скръб. Ще трябва да си взема много кърпички.

— Поръбени с черно?

— Не съм се сетила за това, но не е лоша идея. Освен това погребалното бюро е много приятно. Кара те да се чувстваш възвишено. Истинската скръб си е истинска. Кара те да се чувстваш ужасно, но все пак прави нещо за теб. Имам предвид, че действа подобно на изпотяването.

— Действително, Тапънс, намирам забележките ти за моята кончина и за ефекта, който тя ще произведе върху тебе, за проява на изключително лош вкус. Това не ми харесва. Нека да забравим погребенията.

— Съгласна съм. Да ги забравим.

— Бедната женица я няма вече — каза Томи. — Отиде си спокойно и без да страда. Да го оставим така. Предполагам, че ще е по-добре да разчистя всичко това.

Томи се приближи до бюрото и се порови в някакви документи.

— Къде ли сложих писмото от мистър Рокбъри?

— Кой е мистър Рокбъри? А, имаш предвид адвоката, който ни писа.

— Да, във връзка с приключването на делата й. Изглежда аз съм единственият останал от семейството.

— Жалко, че не е имала богатство, което да ти остави — рече Тапънс.

— Ако имаше богатство, щеше да го остави на онзи дом за котки — каза Томи. — Наследството, което им е оставила в завещанието си, ще погълне всичките пари в наличност. Няма да остане много за мен. Не че имам нужда от каквото и да било, нито пък го искам.

— Толкова ли обичаше котките?

— Не зная. Предполагам, че да. Никога не съм я чувал да говори за тях. Допускам — каза Томи замислено, — че доста се е забавлявала, когато е казвала на старите си приятелки: „Оставих ти нещо дребно в завещанието си, скъпа“ или „Онази брошка, която толкова обичаш — оставих ти я в завещанието“. Всъщност никому нищо не е оставила, с изключение на дома за котки.

— Обзалагам се, че по-скоро си е отмъщавала — каза Тапънс. — Мога да си я представя как казва всичко това на старите си приятелки… или на така наречените стари приятелки, защото ми се струва, че това са били хора, които тя въобще не е обичала. Просто се е забавлявала да ги води за носа. Бих казала, че беше един стар дявол, нали, Томи? Само че по някакъв смешен начин човек я харесваше за това, че беше стар дявол. Все е нещо да можеш да извличаш някаква радост от живота, когато си стар и си забутан в някакъв приют. Ще трябва ли да ходим до „Слънчевото било“?

— Къде е другото писмо, онова от мис Пакард? А, да, ето го. Сложих го заедно с това на Рокбъри. Да, тя казва, че има някои неща, които, доколкото разбирам, очевидно вече са моя собственост. Леля Ейда е взела някои мебели, нали разбираш, когато е отишла да живее там. Разбира се, и личните й вещи, дрехи и тем подобни. Предполагам, че някой ще трябва да ги продаде. Също и писмата. Аз съм изпълнител на завещанието, така че сигурно ще трябва да свърша това. Мисля, че няма нещо, което искаме да вземем, нали? С изключение на едно малко бюро, което винаги ми е харесвало. Мисля, че беше на стария чичо Уилям.

— Е, би могъл да го вземеш като спомен — каза Тапънс. — Всичко друго ще предложим на търг, нали?

— В такъв случай няма нужда ти да идваш въобще — рече Томи.

— О, мисля, че бих искала да дойда — каза Тапънс.

— Така ли? Защо? Няма ли да е твърде отегчително за теб?

— Кое? Да прегледам нещата й ли? Не, не мисля. Струва ми се, че у мен съществува доза любопитство. Старите писма и антикварните бижута винаги са интересни и смятам, че човек трябва да ги прегледа лично, а не просто да ги предложи на търг или да позволи на непознати да ровят из тях. Не, ще отидем, ще прегледаме нещата и ще видим дали има нещо, което искаме да задържим и ако има, ще уредим въпроса.

— Защо искаш да дойдеш наистина? Имаш някаква друга причина, нали?

— Ах — каза Тапънс, — ужасно е да си женен за човек, който знае твърде много за теб.

— Значи имаш друга причина?

— Нищо сериозно.

— Хайде, Тапънс. Не обичаш чак толкова да се ровиш в чужди вещи.

— Това, струва ми се, е мое задължение — каза Тапънс твърдо. — Не, единствената друга причина е…

— Хайде, изплюй камъчето.

— Бих искала да видя онази… онази стара хитруша отново.

— Коя? Онази, която мислеше, че има мъртво дете зад камината ли?

— Да — каза Тапънс. — Бих искала пак да поговоря с нея. Бих искала да разбера какво имаше предвид, когато ми наговори всички онези неща. Дали беше нещо, което си е спомнила или нещо, което просто си е въобразила? Колкото повече мисля за това, толкова по-необикновено ми изглежда. Дали това е някаква история, която тя си е съчинила или има нещо… имало е някога нещо, което наистина е станало с някаква камина или с някакво мъртво дете. Какво я накара да реши, че мъртвото дете може да е моето мъртво дете? Изглеждам ли като че ли имам мъртво дете?

— Не зная как очакваш да изглежда някой, който има мъртво дете — каза Томи. — Не би ми минало през ума. Както и да е, Тапънс, наш дълг е да отидем, а ти можеш да се забавляваш по своя зловещ начин между другото. Значи — решено. Ще пишем на мис Пакард и ще уточним деня.