Агата Кристи
Злото е на път (17)

17. Мисис Ланкастър

Тапънс стоеше там намръщена, когато внезапно, доста неочаквано, вратата се отвори. Тапънс отстъпи крачка назад и ахна. Човекът насреща й беше последният човек, когото очакваше да види там. На прага, облечена точно по същия начин, както в „Слънчевото било“ и със същата усмивка на неопределена приветливост, стоеше самата мисис Ланкастър.

— О — каза Тапънс.

— Добро утро. Мисис Пери ли търсехте? — каза мисис Ланкастър. — Днес е пазарен ден, нали знаете. За щастие имах възможността да ви отворя. Не можех да намеря ключа. Във всеки случай сигурно е дубликат, не мислите ли? Но влезте. Може би ще желаете чаша чай или нещо друго?

Сякаш насън Тапънс прекоси прага. Мисис Ланкастър поведе Тапънс към дневната, като все още поддържаше приятното усещане на домакиня.

— Седнете, моля — рече тя. — Боя се, че не зная къде са чашите и прочие. Тук съм само от един-два дни. Сега… сега да видим… Но, разбира се, срещала съм ви преди, нали?

— Да — каза Тапънс, — в „Слънчевото било“.

— „Слънчевото било“, „Слънчевото било“. Това май ми напомня нещо. О, разбира се, скъпата мис Пакард. Да, много хубаво място.

— Напуснахте го доста бързо, нали? — попита Тапънс.

— Хората толкова обичат да командват — рече мисис Ланкастър. — Карат те да бързаш. Не ти оставят време да подредиш нещата, да ги опаковаш, нищо. Правят го от добри намерения, сигурна съм. Разбира се, много обичам милата Нели Блай, но тя е много своеволна жена. Понякога си мисля — добави мисис Ланкастър, обръщайки се към Тапънс, — понякога си мисля, знаете ли, че не е съвсем… — тя потупа челото си многозначително. — Разбира се, случват се такива работи. Особено на старите моми. Неомъжените жени, нали разбирате. Посвещават се на работата си и са много добри, но понякога имат доста необикновени странности. Кюретата страдат много. Тези жени явно си мислят понякога, че кюрето им е направило предложение за женитба, но всъщност той дори не е помислял за подобно нещо. А, да, бедната Нели. Толкова е чувствителна на моменти. Тя е чудесна в енорията тук. Убедена съм, че е била и първокласна секретарка. Все едно, от време на време има някои много странни идеи. Като да ме вземе изведнъж от „Слънчевото било“, след това да ме заведе в Камбърлънд — много мрачна къща — после, пак съвсем неочаквано, да ме доведе тук…

— Тук ли живеете? — попита Тапънс.

— Е, ако можете да го наречете така. Всичко представлява много странна подредба. Тук съм само от два дни.

— Преди това сте били в Роузтрелис Корт, в Камбърлънд…

— Да, мисля, че така се казваше. Не е толкова хубаво име като „Слънчевото било“, нали? Всъщност така и не се установих на едно място, ако разбирате какво имам предвид. А и въобще не бе ръководено толкова добре. Обслужването не бе добро, освен това кафето им беше много долнокачествено. Все пак започнах да свиквам и завързах едно-две интересни познанства там. Една от тях познавала доста добре моя леля преди години в Индия. Толкова е хубаво, нали разбирате, когато откриеш връзки.

— Сигурно — каза Тапънс.

Мисис Ланкастър продължи жизнерадостно:

— Я да видим сега, вие дойдохте в „Слънчевото било“, но не за да останете. Мисля, че дойдохте да видите една от гостенките там.

— Лелята на съпруга ми — рече Тапънс, — мис Фаншо.

— О, да. Да, разбира се. Сега си спомням. Нямаше ли нещо, свързано с вашето дете зад някакъв комин?

— Не — каза Тапънс, — не, това не беше моето дете.

— Но затова дойдохте тук, нали? Имат неприятности с един комин тук. Доколкото разбрах, вътре е влязла птица. Това място се нуждае от ремонт. Въобще не ми харесва, че съм тук. Не, въобще не ми харесва и ще го кажа на Нели веднага, щом я видя.

— При мисис Пери ли сте настанена?

— Ами от една страна — да, а от друга — не. Мисля, че мога да ви доверя тайна, нали?

— О, да — каза Тапънс, — можете да ми вярвате.

— Е, всъщност, аз въобще не живея тук. Искам да кажа — в тази част на къщата. Това е частта на семейство Пери.

— Тя се приведе напред. — Има още една, знаете ли, ако се качите по стълбите. Елате с мен, ще ви заведа.

Тапънс стана. Почувства се като в доста налудничав сън.

— Само ще заключа вратата, така е по-сигурно — каза мисис Ланкастър.

Тя поведе Тапънс по едно доста тясно стълбище към първия етаж. Прекосиха една двойна спалня, очевидно обитавана — вероятно стаята на семейство Пери — след това минаха през една врата, която водеше към съседната стая. Вътре имаше умивалник и висок гардероб от кленово дърво. Нищо друго. Мисис Ланкастър се приближи до кленовия гардероб, потършува в задната му част, след което с неочаквана лекота го бутна настрани. Явно гардеробът имаше колелца и той леко се плъзна покрай стената. Зад гардероба имаше, доста странно, помисли си Тапънс, решетка на камина. Над полицата на камината имаше огледало с малко рафтче под него, върху което бяха поставени порцеланови фигурки на птици.

За изненада на Тапънс мисис Ланкастър грабна птицата по средата на полицата и рязко я дръпна. Очевидно птицата бе закрепена към полицата. Всъщност като ги докосна леко, Тапънс установи, че всички птици са здраво прикрепени. В резултат от действието на мисис Ланкастър обаче се чу щракване и цялата полица на камината излезе от стената и се завъртя настрани.

— Хитро, нали? — рече мисис Ланкастър. — Направено е много отдавна, нали разбирате, когато са променяли къщата. Свещеническата дупка, нали разбирате, така наричаха тази стая, но не мисля, че това наистина е свещеническа дупка. Не, нищо общо няма със свещениците. Нито за момент не съм си го помисляла. Елате, тук живея сега.

Тя бутна още веднъж. Стената пред нея също се завъртя назад и, минута по-късно, те се озоваха в голяма, хубава стая с прозорци, които гледаха към канала и към отсрещния хълм.

— Приятна стая, нали? — каза мисис Ланкастър. — Толкова хубава гледка. Винаги ми е харесвала. Известно време живях тук, когато бях момиче, нали разбирате.

— О, разбирам.

— Тази къща няма късмет — рече мисис Ланкастър. — Да, винаги са казвали, че тази къща е без късмет. Знаете ли, мисля — добави тя, — мисля, че ще затворя това отново. Човек трябва да бъде много внимателен, нали?

Тя протегна ръка и бутна вратата, през която бяха влезли, отново назад. Чу се остро щракване, когато механизмът се върна на мястото си.

— Предполагам — рече Тапънс, — че това е една от промените в къщата, когато са решили да я използват за скривалище.

— Направиха много промени — каза мисис Ланкастър. — Седнете, моля ви. Висок стол ли предпочитате или нисък? Самата аз обичам високите. Имам ревматизъм, нали разбирате. Навярно си мислите, че тук може да има детски труп — добави мисис Ланкастър. — Абсурдна идея, не ви ли се струва?

— Да, може би.

— Ченгета и бандити — каза мисис Ланкастър с нещо като прошка в гласа. — Човек е толкова наивен, когато е млад, нали знаете. Всякакви такива неща. Банди, големи обири… толкова са привлекателни за младия човек. Човек си мисли, че да си приятелка на разбойник сигурно е най-прекрасното нещо на света. Така си мислех навремето. Повярвайте ми… — Тя се наведе напред и потупа Тапънс по коляното, — … повярвайте ми, не е вярно. Наистина не е. Навремето си мислех така, но човек иска нещо повече от това, нали разбирате. Няма тръпка в това просто да откраднеш нещо, след което да избягаш с него. Необходима е добра организация, разбира се.

— Искате да кажете, че мисис Джонсън или мис Блай — както я наричате…

— Е, разбира се, за мен тя винаги е Нели Блай. По една или друга причина обаче — за да улесним нещата, казва тя — от време на време тя самата се нарича мисис Джонсън. Но никога не се е женила, нали разбирате. О, не. Тя е заклета стара мома.

Отдолу се чу почукване.

— Боже мой — каза мисис Ланкастър, — сигурно семейство Пери са се върнали. Нямах представа, че ще се върнат толкова скоро.

Чукането продължи.

— Може би трябва да им отворим — предположи Тапънс.

— Не, скъпа, няма да го направим — каза мисис Ланкастър. — Не мога да понасям непрекъснато да ме прекъсват. Толкова приятно си бъбрим тук горе, нали? Мисля, че просто ще си останем тук… ох, сега пък викат под прозореца. Просто погледнете навън и вижте кой е.

Тапънс отиде до прозореца.

— Мистър Пери е — каза тя.

Отдолу мистър Пери викаше:

— Джулия! Джулия!

— Нахалство — каза мисис Ланкастър. — Не позволявам на хора като Еймъс Пери да ме наричат с малкото ми име. Наистина не го позволявам. Не се притеснявайте, скъпа — продължи тя, — тук сме на сигурно място. Можем хубаво да си поговорим. Ще ви кажа всичко за мен… Имах наистина много интересен живот, пълен със събития… Понякога си мисля, че трябва да го напиша. Забърках се, разбирате ли. Бях буйно момиче и се забърках с… е, просто с една обикновена банда престъпници. Няма друга дума за това. Някои от тях бяха много неприятни хора. Имайте предвид, че имаше и симпатични хора сред тях. Доста висока класа.

— Мис Блай ли?

— Не, не, мис Блай никога не е имала нищо общо с престъпления. Не и Нели Блай. О, не, тя е толкова набожна, нали разбирате. Религиозна е и така нататък. Само че има различни видове религия. Допускам, че това ви е известно, нали?

— Предполагам, че има много различни секти — каза Тапънс.

— Да, трябва да има, за обикновените хора. Но има и други освен тях, обикновените. Има някои специални, под специално командване. Има специални легиони. Разбирате ли какво имам предвид, скъпа?

— Мисля, че не — рече Тапънс. — Не мислите ли, че трябва да пуснем семейство Пери в собствената им къща? Започват да се тревожат…

— Не, няма да пуснем семейство Пери. Не и преди… е, не и преди да съм ви разказала всичко. Не трябва да се страхувате, скъпа. Всичко е съвсем… съвсем естествено, съвсем безобидно. Няма никаква болка. Ще бъде просто като да заспиш. Нищо лошо.

Тапънс се вторачи в нея, след това скочи и тръгна към вратата в стената.

— Не можете да излезете оттам — каза мисис Ланкастър. — Не знаете къде е бутонът. Въобще не е там, където си мислите. Само аз зная. Зная всички тайни на това място. Живях тук с престъпниците, когато бях момиче, докато не избягах от тях и не получих спасение. Специално спасение. То ми беше дадено, за да изкупя греха си… Детето, нали разбирате… аз го убих. Бях балерина, не исках да имам дете… Ей там, на стената, на картината съм аз, като балерина…

Тапънс проследи сочещия пръст. На стената висеше маслена картина в естествена големина на момиче в костюм от бяла коприна, а под нея имаше надпис „Уотърлили“.

— Уотърлили бе една от най-добрите ми роли. Всички казваха така.

Тапънс се върна бавно и седна. Загледа се в мисис Ланкастър. Щом го направи, в главата й зазвучаха думи. Думи, чути в „Слънчевото било“. „Ваше ли е бедното дете?“ Тогава беше изплашена, изплашена. Изплашена беше и сега. Все още не беше сигурна от какво точно е уплашена, но бе обзета от същия страх, докато гледаше това доброжелателно лице, тази любезна усмивка.

— Трябва да се подчинявам на заповедите, които получавам… Необходими са агенти на унищожението. Бях определена за това. Приех моето определение. Освобождават се от греха, нали разбирате. Имам предвид, че децата се освободиха от греха. Не бяха достатъчно възрастни, за да съгрешат. Затова ги изпратих в отвъдното, както бе определено да направя. Все още невинни. Все още непознаващи злото. Виждате каква голяма чест е да бъдеш избран. Да бъдеш един от специално избраните. Винаги съм обичала децата. Нямах собствени. Това беше много жестоко, нали, или изглеждаше жестоко, но това наистина бе отплата за онова, което извърших. Може би знаете какво съм извършила.

— Не — каза Тапънс.

— О, на човек му се струва, че знаете толкова много. Мислех си, че може да знаете и това. Имаше един лекар. Отидох при него. Тогава бях само на седемнайсет и бях уплашена. Той каза, че няма да има проблеми детето да се махне и дори никой нямало да разбере. Но това не бе правилно, нали разбирате. Започнах да сънувам сънища. Сънувах, че детето винаги е там и ме пита защо никога не е имало живот. Детето ми каза, че иска компания. Беше момиче, нали разбирате. Да, сигурна съм, че беше момиче. Дойде и поиска други деца. Тогава получих заповедта. Аз не можех да имам повече деца. Омъжих се и си помислих, че може би ще имам деца, съпругът ми страстно искаше да има деца, но децата никога не дойдоха, защото бях прокълната. Нали разбирате? Имаше обаче начин, начин да се изкупи. Да се изкупи това, което направих. То бе убийство, нали така, а единственият начин да се изкупи убийството е чрез други убийства, защото другите убийства няма да бъдат убийства наистина, те ще бъдат жертвоприношения… Нали виждате разликата? Децата отиваха да правят компания на моето дете. Деца на различни възрасти, но малки. Заповедта идваше и тогава… — тя се наведе напред и докосна Тапънс, — … тогава беше толкова прекрасно да го направиш. Нали можете да разберете това? Толкова прекрасно беше да ги освободиш, така че никога да не познаят греха, както го бях познала аз. Не можех да кажа на никого, разбира се, никой не трябваше да знае. В това трябваше да съм сигурна. Понякога обаче се намираха хора, които се досещаха или подозираха. Тогава, разбира се… ами имам предвид, че за тях следваше смърт, защото аз трябваше да се пазя. Е, винаги бях в безопасност. Нали разбирате?

— Не… не съвсем.

— Но вие знаете. Затова дойдохте тук, нали? Знаехте. Знаехте още в деня, когато ви попитах в „Слънчевото било“. Видях лицето ви. Казах: „Ваше ли е бедното дете?“ Помислих си, че ще дойдете, взех ви за майка. Една от онези, чийто деца съм убила. Надявах се да се върнете някой път и да изпием заедно чаша мляко. Обикновено беше мляко. Понякога — какао. Всеки, който знаеше за мен.

Тя бавно прекоси стаята и отвори един шкаф в ъгъла.

— Мисис Мууди… — произнесе Тапънс. — И тя ли?

— О, нали знаете за нея, тя не беше майка… била е камериерка в театъра. Разпозна ме, затова трябваше да си отиде. — Като се обърна изведнъж, тя тръгна към Тапънс с чаша мляко в ръка, усмихвайки се убедително.

— Изпийте го — каза тя. — Просто го изпийте.

Тапънс остана неподвижна за момент, след това скочи на крака и се хвърли към прозореца. Грабна един стол и счупи стъклото. Подаде глава навън и изкрещя:

— Помощ! Помощ!

Мисис Ланкастър се засмя. Тя остави чашата с мляко на шсата, облегна се в стола си и се разсмя.

— Колко сте глупава. Кой мислите, че ще дойде? Кой мислите, че може да дойде? Ще трябва да разбиват врати, ще трябва да минат през тази стена, а дотогава… има други неща, нали знаете. Не е необходимо да е мляко. Млякото е лесният начин. Мляко, какао или дори чай. За мисис Мууди го сложих в какаото… тя обичаше какао.

— Морфина ли? Как се добрахте до него?

— А, това беше лесно. Човекът, с когото живеех преди години, имаше рак и докторът ми даде известни количества за него… остави ги под мое разпореждане, също и други наркотици… По-късно казах, че съм изхвърлила всичко… но ги запазих, другите наркотици, също и успокоителните… помислих си, че могат да се окажат полезни някой ден… Така и стана… все още имам малко от тях. Самата аз не взимам нищо подобно, не вярвам в тях. — Тя побутна чашата с мляко към Тапънс. — Изпийте го, това е много по-лесният начин. Другият… въпросът е, че не съм сигурна къде го сложих.

Тя стана от стола си и тръгна из стаята.

— Къде ли го сложих! Къде го сложих? Всичко забравям, сигурно е от възрастта.

Тапънс отново изкрещя: „Помощ!“, но брегът на канала оставаше пуст. Мисис Ланкастър продължаваше да броди из стаята.

— Мислех си… със сигурност си мислех… а, разбира се, в чантичката с шевни принадлежности.

Тапънс се обърна с гръб към прозореца. Мисис Ланкастър се приближаваше към нея.

— Колко глупава жена сте — каза мисис Ланкастър, — да го искате по този начин.

Лявата й ръка се стрелна и сграбчи рамото на Тапънс. Дясната й ръка се измъкна иззад гърба и. В нея имаше дълга и тънка кама. Тапънс се съпротивляваше. Тя си помисли: „Лесно мога да я спра. Лесно. Тя е стара жена. Слаба е. Тя не може…“

Изведнъж я обля студена вълна от страх, когато си помисли: „Но и аз съм стара жена. Не съм толкова силна, колкото си мисля. Не съм силна като нея. Ръцете й, хватката й, пръстите й. Сигурно защото е луда, а лудите, така съм чувала, са силни.“

Бляскавото острие се приближаваше. Тапънс изпищя. Отдолу се дочуха викове и удари. Ударите бяха по вратите, като че ли някой се опитваше да насили вратите или прозорците. „Само че никога няма да влязат — помисли си Тапънс. — Никога няма да успеят да минат през тази тайна врата, освен ако не познават механизма.“

Тя се бореше трескаво. Все още съумяваше да държи мисис Ланкастър на разстояние. Само че онази беше по-едра от нея. Голяма, силна жена. Лицето й все още бе усмихнато, но сега нямаше доброжелателното изражение. Вече имаше изражението на човек, който се забавлява.

— Килър Кейт — каза Тапънс.

— Знаете прякора ми. Да, но се извисих над това. Станах убиец на Бога. Божията воля е да убивам, така че всичко си е наред. Нали разбирате това? Нали разбирате, всичко е наред.

Тапънс беше изтласкана до облегалката на един голям стол. Мисис Ланкастър я притисна с една ръка към стола и натискът се увеличи — по-нататъшното отстъпление беше невъзможно. Дясната ръка на мисис Ланкастър със стоманената кама се приближаваше.

Тапънс си помисли: „Не трябва да изпадам в паника… Не трябва да изпадам в паника…“

Това обаче бе последвано с безпощадна настойчивост от: „Но какво мога да направя?“ Съпротивата беше безполезна.

Тогава дойде страхът — същият прорязващ страх, първите признаци на който се бяха появили в „Слънчевото било“…

„Ваше ли е бедното дете?“

Това беше първото предупреждение, но тя не го бе разбрала, не знаеше, че това е предупреждение.

Очите й наблюдаваха приближаващата стомана, но странно беше това, че не блестящият метал и неговата заплаха я бяха изплашили до състоянието на парализа, а лицето над него, усмихнатото, доброжелателно лице на мисис Ланкастър, която се усмихваше щастливо, удовлетворено — като жена, преследваща възложената й задача с внимателна разсъдливост.

„Тя не изглежда луда — помисли си Тапънс. — Това е ужасното… Разбира се, това е така, защото в собственото й съзнание тя е с ума си. Тя е абсолютно нормално, разумно човешко същество — поне така си мисли… О, Томи, Томи, в какво се забърках този път?“

Обзе я замаяност и слабост. Мускулите й се отпуснаха… Някъде се чу силен трясък от счупено стъкло. Това я запрати в мрак и безсъзнание.

— Така е по-добре… Свестявате се… Изпийте това, мисис Бересфорд.

До устните и се допря чаша… Тя се съпротивляваше отчаяно… Отровно мляко… Кой го беше казал преди време… Нещо за „отровно мляко“? Нямаше да пие отровно мляко… Не, не е мляко… Съвсем различна миризма… Тя се отпусна, устните й се разтвориха и тя отпи.

— Бренди — отгатна Тапънс.

— Точно така! Хайде, пийнете още малко…

Тапънс отпи отново. Облегна се на възглавниците, като изучаваше обкръжаващата я обстановка. През прозореца се подаваше върхът на дървена стълба. На пода под прозореца имаше купчина счупени стъкла.

— Чух, че се счупи стъкло.

Тя бутна настрани чашата бренди и очите й проследиха ръката до лицето на човека, който я държеше.

— Ел Греко — рече Тапънс.

— Моля?

— Няма значение.

Тя огледа стаята.

— Къде е тя… Мисис Ланкастър, имам предвид?

— Тя си… почива… в съседната стая.

— Разбирам. — Но не беше сигурна, че разбира. Скоро щеше да проумее по-ясно. Засега идеите можеха да идват една по една…

— Сър Филип Старк. — Каза го бавно и със съмнение. — Нали така?

— Да… Защо казахте Ел Греко?

— Страдание.

— Моля?

— Картината… В Толедо… Или в Прадо… Мислех си го много отдавна… Не, не много отдавна… — тя се замисли и направи откритие: — Снощи. Събиране… У викария…

— Справяте се чудесно — рече той окуражително.

Изглеждаше някак съвсем естествено да седи тук, в тази стая със счупени по пода стъкла, да разговаря с този човек с мрачно, измъчено лице…

— Допуснах грешка в „Слънчевото било“. Изцяло сгреших за нея… Тогава се страхувах, че… вълна от страх… Но сгреших… Не се страхувах от нея… Страхувах се за нея… Мислех, че нещо ще й се случи… Исках да я предпазя, да я спася. Аз… — тя го погледна със съмнение. — Разбирате ли? Или звучи глупаво.

— Никой не разбира по-добре от мен… Никой на този свят.

Тапънс се вгледа в него и се намръщи.

— Коя… Коя беше тя? Имам предвид мисис Ланкастър… Мисис Йорк… Това не е истинско… Взето е от един розов храст… Коя беше тя самата?

Филип Старк каза дрезгаво:

— „Коя бе тя? Самата тя? Реалната, истинската. Коя бе тя — с божия знак на челото?“ Чели ли сте някога „Пер Гинт“, мисис Бересфорд?

Той отиде до прозореца и постоя там за момент, гледайки навън. След това рязко се обърна.

— Тя беше моя жена, Господ да ми е на помощ.

— Ваша жена… Но тя е мъртва — табелката в църквата…

— Умря в чужбина — това е историята, която разпространявах… Сложих и табелка в църквата в нейна памет. Хората не обичат да задават прекалено много въпроси на покрусения вдовец. Не останах да живея тук.

— Някои казват, че тя ви е напуснала.

— Това също е приемлива история.

— Отвели сте я, когато сте разбрали за децата…

— Значи знаете за децата?

— Тя ми каза… Звучеше невероятно.

— През по-голямата част от времето беше съвсем нормална… Никой не би предположил. Но полицията започна да подозира и трябваше да действам… Трябваше да я спася, да я защитя… Разбирате ли, можете ли поне малко да ме разберете?

— Да — каза Тапънс, — напълно ви разбирам.

— Тя беше… толкова хубава навремето… — Гласът му потрепна. — Виждате я тук — той посочи към картината на стената — Уотърлили. Винаги е била буйно момиче. Майка й беше последната от Уорендърови… Стар род, с традиции… Хелън Уорендър… избягала от дома си. Сприятелила се с лоши хора… Затворници… Дъщеря й попаднала на сцената… Учела за балерина… Уотърлили беше най-известната й роля. След това се свързала с банда престъпници… За удоволствие… Просто за да се забавлява… Постоянно била неудовлетворена… Когато се омъжи за мен, бе приключила с всичко това… Искаше да се установи, да заживее спокойно, семеен живот, с деца. Бях богат… Можех да й дам всичко, което пожелае. Само че нямахме деца. Това бе много тъжно и за двама ни. Започна да я обзема чувство на вина… Може би винаги си е била малко неуравновесена, не зная… Каква е причината? Тя беше… — той направи жест на отчаяние. — Обичана… Винаги съм я обичал, без значение каква е, какво прави… Исках да я спася… Да бъде в безопасност… А не да е зад решетките… Затворена за цял живот, чезнеща от мъка. Ние успяхме да запазим… в продължение на много, много години…

— Ние ли?

— Нели… Моята скъпа, вярна Нели Блай. Скъпата ми Нели Блай. Беше чудесна… Планира и уреди всичко. Домовете за възрастни… Всички удобства и грижи. И нямаше изкушения… нямаше деца… държахме я далеч от тях… Изглежда вършеше работа… тези домове бяха в отдалечени места… Камбърлънд… Северен Уелс… не съществуваше вероятност някой да я познае… или поне така си мислехме. Така ни посъветва мистър Екълс — много проницателен адвокат. Таксите му бяха високи, но аз разчитах на него.

— Изнудване? — предположи Тапънс.

— Никога не съм го възприемал по такъв начин. Той беше приятел и съветник…

— Кой нарисува лодката на картината, лодката, наречена „Уотърлили“?

— Аз го направих. Достави й удоволствие. Припомняше си триумфа на сцената. Това беше една от картините на Боскоуън. Тя харесваше платната му. После, един ден, тя написа с черна боя едно име върху моста — името на едно мъртво дете… Затова нарисувах лодка, за да го скрия, и я нарекох „Уотърлили“…

Вратата в стената се отвори… Влезе добрата вещица.

Тя погледна Тапънс, след това премести погледа си на Филип Старк.

— Добре ли сте вече? — попита тя сякаш между другото.

— Да — каза Тапънс. Според нея хубавото на добрата вещица беше, че около нея нямаше никаква суматоха.

— Съпругът ви е долу. Чака в колата. Казах, че ще ви заведа при него… Ако желаете…

— Точно това желая — каза Тапънс.

— Така си и мислех. — Тя погледна през вратата в спалнята. — Тя… там ли е?

— Да — каза Филип Старк.

Мисис Пери влезе в спалнята. След малко се върна.

— Разбирам… — тя го погледа въпросително.

— Тя предложи на мисис Бересфорд чаша мляко. Мисис Бересфорд не го искаше.

— Тогава, предполагам, тя самата го е изпила?

Той се поколеба.

— Да.

— Доктор Мортимър ще намине по-късно — каза мисис Пери.

Тя се приближи, за да помогне на Тапънс да се изправи на крака, но Тапънс стана сама.

— Не съм ранена — рече тя. — Беше само шок… Вече съм съвсем наред.

Тя се изправи с лице към Филип Старк — явно никой от двамата нямаше повече какво да каже. Мисис Пери стоеше до вратата в стената.

Най-накрая Тапънс проговори.

— Нищо не мога да направя, нали? — рече тя, като това трудно можеше да се нарече въпрос.

— Само едно нещо… Нели Блай ви удари онзи ден в църковния двор.

Тапънс кимна.

— Разбрах, че трябва да е била тя.

— Загубила си е ума. Помислила е, че сте по следите на нейната… На нашата тайна. Тя… Горчиво се разкайвам за ужасното напрежение, на което съм я подлагал през всичките тези дълги години. Било е повече, отколкото можеш да помолиш която и да е жена да понесе…

— Предполагам, че много ви е обичала — каза Тапънс. — Но мисля, че няма да продължим да търсим повече мисис Джонсън, ако това е, за което искате да ни помолите.

— Благодаря. Много ви благодаря.

Отново последва мълчание. Мисис Пери чакаше търпеливо. Тапънс се огледа. Тя се приближи към счупения прозорец и погледна към спокойния канал долу.

— Не вярвам някога да видя тази къща отново. Гледам я много внимателно, за да мога да я запомня.

— Искате ли да си я спомняте?

— Да, искам. Някой беше казал, че тази къща се е използвала неправилно. Сега разбирам какво са имали предвид. Той я погледна въпросително, но нищо не каза.

— Кой ви изпрати тук, за да ме намерите — попита Тапънс.

— Ема Боскоуън.

— Така си и мислех.

Тя мина през тайната врата заедно с добрата вещица и двете тръгнаха надолу.

Къща за любовници, беше казала Ема Боскоуън на Тапънс. Е, така я оставяше тя — във владение на двама любовници — единият мъртъв, а другият — страдащ и жив…

Тя излезе през вратата и се отправи към колата, в която я очакваше Томи.

Сбогува се с добрата вещица и се качи в колата.

— Тапънс — каза Томи.

— Зная — каза Тапънс.

— Повече не го прави — каза Томи. — Никога повече не го прави.

— Няма.

— Сега го казваш, но ще го направиш пак.

— Не, няма. Прекалено стара съм.

Томи завъртя ключа и тръгнаха.

— Горката Нели Блай — рече Тапънс.

— Защо го казваш?

— Страшно е влюбена във Филип Старк. Правила е всички тези неща за него, през цялото това време… толкова пропиляна кучешка преданост.

— Глупости! — каза Томи. — Предполагам, че непрекъснато се е забавлявала. С някои жени е така.

— Безсърдечен грубиян — каза Тапънс.

— Къде искаш да отидем? В „Агнец и флаг“ в Маркет Бейзинг ли?

— Не — каза Тапънс. — Искам да си отида у дома. У дома, Томас. И да си остана там.

— Амин — каза мистър Бересфорд. — И ако Албърт ни посрещне с изгоряло пиле, ще го убия!