Павел Вежинов
Мъжът, който приличаше на зорница (6)

VI

Но младият човек не дойде нито тая нощ, нито на другия ден. На третия ден вечерта мъжът се прибра по-рано от обикновено, загрижен и обезпокоен. Домът бе отключен и празен. Той мина през хола и спалнята, надникна в кухнята, дори почука на вратата на банята — никой. Едва сега му дойде на ум да погледне в стаята на дъщеря си, където никога не влизаше. Пред кафявата врата той се поколеба и едва ли не се върна назад, но тревогата надделя. Нищо — поне да почука. Той почука и въздъхна лекичко, убеден, че оттатък няма никого.

Но отвътре се чуха стъпки и на прага се появи жена му. Лицето й беше мъртвешки бледо и разстроено, очите зачервени.

— Какво е станало? — запита той уплашено.

Тя се вкопчи в ръката му, лицето й в миг се обля в сълзи.

— Евтиме! — захлипа тя. — Евтиме, помогни на детето!…

Той погледна край нея и видя дъщеря си просната по очи на леглото и сякаш слята с него в омачкания пеньоар. И косата на шията й изглеждаше смачкана, тялото й конвулсивно трепереше.

— Иди си в стаята! — каза той на жена си с леко задрезгавял глас.

Когато тя се отмести, той влезе и затвори зад себе си вратата. Тя все тъй конвулсивно потреперваше на леглото. Той отново се поколеба и седна близо до възглавницата. Едва сега старият разбра, че тя цялата се тресеше от мъчителни глухи ридания. Ръката му някак неусетно се повдигна и погали коравата, сплъстена коса.

— Искра! — каза той тихо. — Искра, какво ти е, моето момиче!

Тя се обърна така леко, сякаш се беше завъртяла около някаква ос. Лицето й бе вцепенено и разкривено, диво, нечовешко страдание бликаше от зачервените й до кръв очи. Като го видя, тя се дръпна назад ужасена. Тоя неочакван, разтърсващ ужас още повече разкриви мокрото й лице.

— Излез, излез, излез! — едва говореше тя с втвърдените си челюсти. — Веднага излез!…

— Искра, моля ти се! — каза той със сипкав, давещ се глас.

Внезапно погледът му се замъгли. Когато отново можеше да я вижда — лицето й му се стори смайващо преобразено. Всички мускули се бяха отпуснали и смекчили, само издадените напред тънки устни все още неудържимо трепереха. Тя го гледаше с трескави очи, изпълнени с някаква безумна надежда.

— Татко! — изхлипа тя и се хвърли в прегръдките му.

Той държеше поразен в ръцете си лекото, тънко, трептящо тяло, тялото на своята дъщеря, която от детенце не бе докосвал дори с края на пръстите си.

— Татко! — ридаеше тя. — Доведи ми го, татинко, моля ти се!… Доведи ми го!…

Стаята се завъртя силно около него и отново застина — неподвижна и мъртва. Не мъртва, защо мъртва, той е съвсем жив, слава Богу, всички са живи.

— Татинко, моля ти се!…

— Успокой се, моето момиче, успокой се! — говореше той, вече сам поуспокоен. — Разбира се, че ще го върна…

Тя се дръпна рязко:

— Каза ли го?…

— Ама разбира се!… Само че трябва да се успокоиш малко и да ми разкажеш туй, което не знам.

Отново някаква жива, лудешка надежда мина като бърза сянка през погледа й.

— Та аз съм спокойна, не виждаш ли — съвсем съм спокойна! — забъбри трескаво тя и внезапно се засмя — сухо и страшно.

— Да, виждам! — каза той уплашено.

— Какво да ти кажа?

— Кажи ми — вижда ли се с него след оная нощ?

Тя сякаш се замисли, но той виждаше как зъзне.

— Виждах го… Снощи го видях там. Каза ми, че не иска да се върне… Ти си го обидил страшно, затова не иска… Татко, виждаш ли, че ти си виновен, защото си го обидил…

— Да, разбира се — аз съм виновен, — бърбореше той объркано. — Може би, без да искам… но съм виновен. И обещавам да го доведа — в това можеш да бъдеш сигурна…

Тя го гледаше все тъй с надежда, макар и не така силна и сляпа, както преди.

— Трябва веднага да го видиш!…

— Разбира се, веднага…

— А знаеш ли къде?

— Не знам, т.е. да — знам… В ресторанта…

— Не, не там!… Сега той свири в бара, замества там един свой колега…

— Да, разбирам…

Когато след малко стана от леглото, той целият се олюля, но стъпките му прозвучаха по пода сигурно и твърдо. Жена му го чакаше в стаята си с прибрани до гърдите ръце. Лицето й беше съвсем посърнало и отчаяно, но той едва забеляза това. След всичко, което бе видял в другата стая, вече нищо не можеше да го стресне.

— Как е тя? — попита със задавен глас жена му.

— Нищо — каза той. — Това са нерви… Ще мине…

— Не са нерви! — възкликна тя остро. — Ти не разбираш!… Тя го обича!…

— Да, разбира се! Тя го обича! — отвърна той механично.

Тя стана от стола си и приближи към него:

— Ти тряб…

— Знам! — прекъсна я той. — Ще го доведа!…

Преди още да се усети, тя грабна ръката му и я целуна. Той само я погледна, въздъхна горчиво и излезе в хола. Омразният черен телефон беше на мястото си и той веднага набра номера.

— Кой? — обади се мек женски глас в слушалката.

— Тодор вкъщи ли си е? — попита той сдържано.

— Бате Евтиме, ти ли си? — каза зарадвано снаха му. — Да, тука е — сега ще го извикам…

— Няма нужда — каза той. — Кажи му да ме почака. След половин час ще дойда у вас…

Той влезе отново в стаята, защото трябваше да вземе оттам пардесюто си. Жена му не каза нито дума — тя го гледаше. Когато той се обърна, сякаш чу тих, мелодичен звук — като звука на китарата в тъмния манастирски двор. И след това — тънкия остър звън на скъсаната струна. Прииска му се да се обърне още веднъж, но не посмя и с бързи стъпки се втурна към изхода.

На улицата беше все тъй студено и ветровито, но той крачеше разгърден, без да усеща студеното щипане на вятъра. Сега се чувствуваше много спокоен и знаеше, че това спокойствие идва от неумолимата сила на решението. Вятърът повдигаше пешовете на пардесюто му, но той все тъй вървеше напред като сляп. Нищо не виждаше. Но знаеше, че ще сполучи. Нямаше сила, която да спре това решение.

Когато позвъни у брат си, снаха му веднага отвори. Малката кръгла, топчеста женица го гледаше с такова обожание, сякаш цял живот той не беше вършил нищо друго, освен да й прави добрини.

— Влез, бате Евтиме, влез! — говореше тя ласкаво, след това го залови така енергично за яката, че той едва разбра, просто искаше да му помогне в събличането.

— Какво прави твоят дангалак! — попита той.

— Нищо, чака те… А твоите?

— Добре са — каза той.

„А може би навикът е по-силен и от страданието“ — помисли смутено той.

Брат му го чакаше в кабинета си, седнал в изтъркано домашно палтенце зад тежкото бюро. По него бяха разхвърляни изписани на машина листове — навярно нещо работеше.

— Какво правиш? — попита старият разсеяно.

— Ето, нали гледаш — старая се — каза брат му усмихнат. — Нанизвам на машинката разни глупости.

Очите внимателно и любопитно го разучаваха.

— Трябва гръм да е паднал у вас, щом си дошъл — добави той шеговито.

— Защо мислиш тъй? — погледна го подозрително старият.

— Ами как — близо пет години не си идвал у дома… Е, хубаво, седни и добре дошъл…

Старият се отпусна тежко на един от тапицираните столове.

— За твоя зет навярно — каза младият брат, като опъна под бюрото краката си.

— Да, за него…

— Добре, почвай от началото.

Старият почна от края, но все пак успя да разкаже доста сносно цялата история. И странно! Сега, когато чу отново всичко със своите собствени уши, тя вече не му се видя непоправима и страшна. Думите постепенно бяха убили чувствата, останала бе само простата истина. Младият брат помълча известно време замислен.

— Значи — шат!… Хм!… Тука много си сбъркал! — каза той, като се усмихваше вече не така бодро. — Тия буржоазни момчета са понякога доста честолюбиви…

И като видя загриженото лице на брат си, побърза да добави:

— Нищо, не се безпокой, ще я оправим…

— Вярваш ли?

— Ако ти не я оправиш — аз ще я оправя — отвърна брат му. — В това бъди сигурен!…

Той отново се замисли.

— Виж ти какво момиче! — измърмори младият брат доста учуден. — Явно на тебе се е метнала, див петел такъв!…

— Защо на мене? — попита старият глупаво.

— Ами на кого — на мене ли?… Ти си такава подземна, страстна натура…

Старият виновно замълча.

— Ти искаш да дойда с тебе в бара, така ли? — запита брат му.

— Да — кимна старият.

— Леле, ако те чуе жена ми, ще си изгубиш авторитета завинаги…

Към единайсет и половина те взеха такси и слязоха пред нощното заведение. Младият брат отново се ухили.

— Хайде, старче! — каза той весело. — Само едно ме е страх — да не ти хареса прекалено много.

— Стига глупости! — каза сърдито старият.

Докато слизаха по стръмните стъпала, някакъв млад човек излезе пъргаво иззад преградката на гардероба. Когато двамата мъже приближиха съвсем, той се изправи и замръзна така в почтителна войнишка стойка.

— Добре дошъл, другарю полковник — каза гардеробиерът със светнало лице.

Старият го погледна малко накриво.

— А, ти ли си? — позна го внезапно той. — Дотука ли я докара?

Светлината поугасна върху лицето на гардеробиера.

— Все е българска земя, другарю полковник… Стига човек да си гледа работата.

— Слушай, много добре знаеш, че не съм никакъв полковник — измърмори старият.

— За мене винаги ще си останете, другарю полковник! — каза младият човек и тракна шеговито с токовете на лачените си обувки.

— Ти остави това — прекъсна го младият брат, — ами ще се намери ли място?

— За вас двамата винаги, другарю Манасиев…

Гардеробиерът пъргаво забърза към тъмния салон, от който на тежки вълни идваха ударите на джаза. Когато стигнаха до червената завеса, старият брат начумерено спря. Вътре беше полутъмно, непознат тежък мирис го накара да настръхне. На няколко крачки от него с все сила гърмеше оркестърът — силният му ярък и нервен ритъм сякаш го заглуши. Никой не ги гледаше, но той виждаше всички и му се струваше, че всички го виждат. Какво търсеше тоя стар дребосък с лоша връзка между тия весели полупияни хора? На лов за приключения ли е тръгнал? Струваше му се, че така говорят очите, които не го гледаха. И той се запъна на прага.

— Хайде, старче, пристъпвай, тук няма мечки — каза шеговито брат му.

Може би и сега нямаше да тръгне, но зад гърба му се появи някакво полуголо момиче и започна да разтяга тялото си в невероятни гимнастически движения. Шибнат от тая гледка, той влезе в залата. В оранжева прожекторна светлина отново му се мярна лицето на неговия бивш шофьор от фронта, който носеше над главата си някаква малка кръгла масичка. Брат му тръгна уверено напред, като поздравяваше от време на време някакви познати. Гардеробиерът отново ги посрещна и им показа масата — до дансинга.

— О, не, не — някъде по-назад! — каза уплашено старият.

— Хайде, не ставай теле! — смъмри го младият брат. — Тук жените не хапят…

Едва бяха седнали край масата, и до тях изникна почтително келнерът.

— Е, какво — да кажем два коняка…

— Силно е за мен — оплака се старият.

— Нищо, не го пий…

Младият брат сложи очилата си и погледна към оркестъра. След това ги свали и каза тихо:

— Видя ли го?

— Да, да — видях го…

Наистина го беше видял със самото сядане. Изглеждаше по-тънък в дългото раирано сако и много по-блед, както всички други наоколо. Леко прегънат, той надуваше саксофона с такова напрежение, че не виждаше нищо около себе си. В малката пауза, в която трябваше да се прояви барабанистът, той отлепи устни от саксофона, пое дълбоко въздух, но не погледна към тях. Може би не беше ги забелязал, или пък бе ослепял в тая непонятна стръв на ритъма, който неусетно се промъкваше и в неговата душа. Тия странни, объркани, динамични звуци, които се пръскаха с експлозивна сила на всички страни, наистина бяха като живи. Още в своя летеж те като че ли се смесваха с виното, със светлината, с кръвта и продължаваха и там да бушуват. Всичко трептеше в полутъмната зала, чашите едва чуто звънтяха, рязко и нервно се местеха краката на танцуващите.

Най-после оркестърът млъкна, момчетата с раираните палта оставиха инструментите и започнаха да бършат изпотените си лица с бели носни кърпички. Зет му не погледна към тях, макар да беше на няколко метра от масата им. Вместо него се появи келнерът и мълчаливо постави пред тях два големи тъмни коняка.

— Няма да те каня — каза младият брат и взе чашата си.

Старият не усети кога е отпил от своята. Конякът го парна по гърлото силно и остро, той се закашля.

— Да го извикаме ли?

— Не, не сега — каза младият брат. — Като свърши програмата, за да имаме време.

Старият отново отпи. Постепенно алкохолът се бе изкачил до главата и рязко разкъса мислите, които прииждаха отвсякъде, мислите, които го плашеха, мислите, които му се присмиваха, мислите, които го жалеха. Без да ги знае, той усещаше техния бърз, нервен говор, техните взаимни укори, техните остри хапливи бележки.

— Тихо! — обади се той.

— Какво? — попита брат му.

— Не, нищо — отвърна спокойно той.

Като че ли е много важно, ако в края на краищата се установи някаква вина. Той отпи третата глътка, която вече никак не лютеше. Съвсем под носа му един гладък женски гръб, едно нежно женско ухо, което сияеше с фалшивия камък на обицата.

— „Господи!“ — помисли той.

Не беше я познал, защото сега тя бе спуснала косата си. Мъжът срещу нея беше на неговата възраст, добродушното му лице сякаш светеше от отражението на нежната й хубост. Неговата дъщеря може би? Глупости, каква дъщеря! Много лесно беше да се забележат ония пламъчета в дъното на зелените му очи. Той отля на момичето в чашата с лед от високата тъмна бутилка и нещо шеговито каза. Момичето се засмя. Сега обицата не блестеше, но той виждаше дългите красиви зачернени мигли и част от профила с изящно вирнато носленце. Това лице и другото — изкривено от мъка, с вкоравени челюсти. Но сега сърцето не го болеше, защото не може човек да жали двама души едновременно.

Той повдигна чашата до устата си, но не отпи. Само в ноздрите му нахлу острият тръпчив мирис на питието и още повече го замая. Зад гърба му се смееха някакви невидими хора, звънтяха чашите. След това оркестрантите отново заеха местата си.

Млада пълничка жена с мъртва червена коса излезе пред микрофона и съобщи програмата. Но черната й рокля беше много тясна, за да слезе свободно от дансинга. Някакъв млад, слаб чужденец, остриган като войник, изтича до подиума и като я прихвана за кръста, леко, като дете, я остави на пода. В залата се изсмяха. При бурния туш на оркестъра на дансинга изскочи леко като врабче полуголото момиче, което бе видял преди малко в преддверието. То сякаш прелетя във въздуха и направи грациозен шпагат точно пред масата им. И след това леката щастлива плът отново полетя по дансинга. Той отпи четвърта глътка.

— Да не ти е лошо? — попита брат му.

— Не, нищо…

— Не изглеждаш добре…

— Много е задушно тук…

— Най-добре откопчей си яката — каза загрижено брат му.

Късите му пръсти трепереха, докато разхлаби връзката. Но да разкопчее яката той не успя…

— Испански танц! — каза малката жена с мъртва червена коса.

Млада руса жена с кожа като вътрешността на бисерна мида. Тържествен удар на кастанетите, черната дантела леко се загърна и бисерната кожа ослепително засия в очите му. Кръвта започна да удря леко по слепите очи, червеният стол пред него се люлееше и накланяше. Мярна му се за миг небе, жълта трева, студени оврази, в които димят водите. Черната коса течеше като жива по широкия бял равен гръб…

— Сестрите Шмид от Германската федерална република във вечния неумиращ стар канкан!…

„Ка-кан-кан-кан“ — туптеше кръвта в слепите му очи. Той нищо не виждаше. Отново летеше към зеленото вечерно небе, пронизано от острите червени мечове на залеза. Ето ги и облаците — горещите облаци… Ето ти облаците като пяна, която бавно капе по лицето му. И когато мислеше, че ще го залеят отвсякъде, той внезапно се върна на своя люлеещ се стол всред дима, всред музиката, всред гъстия мирис на тела и парфюм. Едва виждаше. В прожекторния сноп му се мяркаха стройните крака в черни чорапи, ослепителната белота на дантелите — като облаците, като пяната, която се кълби и капе гореща и страшна по лицето му… Небето…

Хората от околните маси наскачаха, но оркестърът продължаваше да свири. Бялата пяна на дантелите застина и се втвърди, черна завеса падна над красивите колена. Само оркестърът свиреше, саксофонът с все сила се стремеше към своя финал.

Мъжът, който приличаше на зорница, лежеше по гръб на червения килим.