Павел Вежинов
Мъжът, който приличаше на зорница (2)

II

Хората не могат да живеят сами. В това той се убеди през месеца, дните на който ставаха от ден на ден все по-горещи. Даже утрините бяха горещи и слънцето изгряваше в далечините бляскаво и невидимо като парче нажежен метал. Сега той ставаше по-рано — още в здрачините — и минаваше между сенките на тъмния хол като по дъно на езеро. Само прозорецът светлееше. Зорницата блестеше на бледото небе ослепително красива и чужда. Вече не я гледаше. Вече не поглеждаше и към яркочервения грунд на тенискортовете, разлят като кръв между потъмнялата зеленина. Стоеше прав пред открития прозорец и гледаше високо към планината, където между тъмните борове едва видими белееха хижите. Още по-нагоре бе останала една-единствена ивица сняг — тъпичък бял пластир върху каменното чело на върха. Тая малка студена белина гледаше той, докато го заболят очите. Едва тогава притваряше клепки и напразно чакаше да го понесат студените потоци на ветровете, които идват от всички страни, между облаци и сини парчета небе. Сега небето беше черно и облаците капеха като гореща сапунена пяна по лицето му. Не духаха никакви ветрове. Нямаше сили да се откъсне нито за миг от стаята, която тъмнееше зад гърба му. Нямаше сили за нищо и никой не му се подчиняваше. Струваше му се, че мебелите се движат безшумно зад него. Креслата и бюфетите се плъзгаха в здрачината и търсеха нови места. Черната лакирана масичка пътуваше към тавана. Телевизорът гледаше изцъклен шетнята със своето единствено бяло око. След това идваше и неговият ред, телевизорът започваше своя безшумен танц — върху масичката, върху бюфета, върху ниския библиотечен шкаф. Искаше му се да изкрещи, а разбираше смаян, че не смее, защото всичко командуваше тя.

Неговата собствена дъщеря командуваше тия движения със затворено лице, без да търси от никого помощ. Тя смени дори рамките на картините, а някои от тях също отпътуваха към тавана. Появиха се нови — сини и огнени цветя, ярки и пламенни. Фотьойлите облякоха нови бледозелени дрехи. Жълтите табуретки, които се свиваха по ъглите, сега заобиколиха плътно новата желязна масичка с огледална повърхност. Целият апартамент потъна в нетърпими горещи багри и светлина.

Но неговите мисли ставаха все по-тъмни. Все по-често той си спомняше това, което искаше да забрави завинаги — студената килия с мокър под. Нощем трябваше да спи на двата налъма, опрял гръб в ледената стена. Студът проникваше през бялата копринена риза и вкочанясваше изтръпналите му мускули. Той спеше не часове, а минути — през останалото време мислеше и мислеше, безсилен да си обясни това, което се бе случило вън. Но в ледените нощи понякога и мислите замръзваха и оставаше да живее само сърцето, което биеше дълбоко в гърдите и разпращаше навсякъде топла и червена кръв. Това сърце го спаси тогава — сърцето, което искаше сега да го погуби.

Хората не могат да живеят сами. Сега утрините бяха много по-дълги, защото той не разбираше, че ги чака. А момичето никога не дочакваше — то се измъкваше като сянка из къщата, без да му проговори. Но с жена си той говореше всяка сутрин и всяка сутрин разговорът се въртеше в един безсмислен кръг.

— Не знам просто в какъв свят живееш! — каза тя един път. — Не разбираш ли, че сега младежите са съвсем други… За тях всичко това е съвсем просто и естествено…

— Не може да бъде просто и естествено! — кипна той.

— А защо?

— Ти питаш — защо? И това ти питаш?

— Питам тебе, а не хората…

— Щом е просто и естествено, за какво ще ме питаш! — каза той гневно. — Върши го тогава просто и естествено… Върши го с всеки, на улицата, където ти падне…

— Евтиме, ти не се чуваш! — каза тя възмутено.

— Аз мисля, че ти не се чуваш!… Просто и естествено!… Това било просто и естествено!…

Тя помълча, после тихо каза:

— Каквото и да е, но хората не могат да живеят в затвор… По-добре тъй, както ти казваш, но не и в затвор…

— Ти в затвор ли си живяла? — попита той враждебно.

— Щеше да бъде затвор, ако имах и други желания…

— Затвор за желанията винаги трябва да има! — каза той.

— А твоите нима са в затвор? — попита тя и гласът й трепна.

— Не! — каза той.

Тя се усмихна, бузите й едва забележимо почервеняха.

— Трябва някак да я разбереш, Евтиме — каза тя след малко с променен глас. — И да се примириш… Ама наистина не съм виждала такъв непримирим човек като тебе…

— Не е вярно — каза той.

— Вярно е — каза тя. — Ти никога с нищо не си се примирявал.

— С много неща съм се примирявал… С твоите тенджери съм се примирявал, които всяка сутрин гледам немити…

— Прощавай! — каза тя. — Аз не знаех… Но ти и с тях не си се примирявал, ти просто си ги търпял…

— Тенджерите могат да се търпят. Но не всичко. Има неща, които не могат да се търпят… С тях как да се примириш?

— Но с това наистина трябва да се примириш, защото е неизбежно — каза тя. — Щом веднъж се появи — какво повече може да се направи?… Нима ще вървим постоянно след нея? Да видим в коя къща влиза, на кой етаж, в кое легло? Според теб така по-добре ли е?

Той потрепери вътрешно от страшните думи. И все пак тая мисъл беше толкова проста, че за миг той помълча, смаян от простотата й. После гъстото, лепкаво негодувание заля отново всичко.

— А може и по-добре да е — каза той глухо. — Щом аз не зная и не виждам, за мен то все едно че не е станало…

— Ти не бива да мислиш така…

— Аз не бива да мисля изобщо — каза той.

В тоя миг креслото се залюля под тежкото му тяло, кръвта зачука в слепоочието. Но това трая късо. Когато отново отвори очи, жена му го гледаше мълчаливо и загрижено.

— Ти вече си го виждала — каза той малко дрезгаво.

— Да — каза тя.

— Разкажи ми нещо за него…

— Сега не искам — каза тя неохотно.

— А аз искам…

Тя потърка уморено челото си:

— Какво да ти кажа?… На вид много хубаво момче, много симпатично… И най-главното — много възпитано…

— Как е облечен?

— Не се плаши, не е суинг — каза тя. — Добре облечен, но обикновено… И много сдържан и разумен ми се видя…

— Убедена ли си? — попита той, изпълнен със съмнения.

— А нима ти имаш толкова лошо мнение за дъщеря си? — попита тя. — Нима не е израсла и не се е възпитала в твоя дом…

— Не знам къде се е възпитала! — каза той мрачно.

И това беше последното, което каза тая сутрин. На другата сутрин дъщеря му излезе от стаята си по-рано от обикновено. Като видя баща си, тя седна на другия край на масата, мълчалива и затворена в себе си. Но той чувствуваше, че иска да му каже нещо.

— Татко, довечера ще го доведа у нас, да се запознаете — проговори тя най-сетне. — Ако ти не бъдеш любезен с него, аз ще си отида оттук завинаги…

— Не умея да бъда любезен — каза той сухо.

— Ще бъдеш любезен!… Иначе…

Гласът й силно потрепери и се скъса. Тя мълчеше пребледняла — и някак погрозняла в тоя миг, — със силно опъната кожа на лицето си. И той мълчеше, поразен от истината, която се бе разкрила така внезапно пред очите му. Неговата дъщеря бе по-слабата между тях двамата. По-слабата, а може би по-грозната.

— Не знаех, че си невъздържана! — каза той намръщен. — Това е грозно!…

— Ти разбра ли ме?

— Много добре те разбрах, ако не те е срам от това…

Тя стана рязко и се запъти към кухнята. Той я гледаше с очи, с каквито не беше я гледал досега. Нима наистина е грозна?… Не, не може да бъде!… А защо не може да бъде?… Може би кожата й не е хубава, може би фигурата. Не, фигурата й е хубава!… И очите й са много хубави, това е безспорно. Изведнъж от коравото му сърце избликна някаква неочаквана милост. Детето навярно се измъчваше и плашеше, навярно търсеше да намери подкрепа поне в своя дом, а не намираше. Нейните собствени сили навярно не й стигаха да извоюва всичко сама.

Хората не могат да живеят сами!…

Но още същата вечер, щом младежът си отиде, той се прибра в стаята си. Лицето му бе по-сурово и по-намръщено от всеки друг път. Той се изправи пред прозореца, пое с отворени уста топлия, дъхащ на бензин въздух, после, отвратен, се дръпна назад. Когато жена му влезе, той рязко се обърна към нея:

— Това не е мъж!… Това е влечуго!…

— Тихо! — възкликна тя уплашено, макар в къщата да нямаше никого другиго, освен тях.

И в следния миг лицето й сякаш се преобрази — стана така ожесточено и сърдито, както никога не го бе виждал.

— Ти просто си непоносим! — каза тя с рязък, приглушен глас. — Не го ли видя с очите си?… Възпитано, хубаво момче!… Прави ти чест на къщата!…

— И влечугите не са грозни — каза той отмъстително. — Особено смоците… Да, да — смоците са много красиви, ти не си виждала… Хранят се с малки мишки и като смучат млякото на чужди крави… Поне това си чула…

Тя го гледаше възмутено.

— Евтиме, засрами се — каза тя. — Ама наистина!… Ти си просто пристрастен. Мене, напротив — момчето много ми хареса…

— Ти не разбираш! — каза той отчаяно. — Нищо не разбираш… Според теб — защо те искат да живеят вкъщи?

— Ти не искаш ли? — попита тя учудено.

— Това е друг въпрос!… Но защо той иска?… Кой истински мъж иска да живее в къщата на жена си!…

Тя така неочаквано се засмя, че той я погледна стреснат.

— Ти си просто дете! — каза тя. — Господи, защо ли ти обръщам внимание.

— Не е нужно — каза той мрачно. — А сега донеси ми легена с вода…

Това започна, след като излезе оттам. Винаги, когато се развълнуваше много силно, от ръцете и краката му сякаш потичаше вода. С течение на годините той сам бе измислил противосредство, което винаги го спасяваше. След малко разяреният мъж, който приличаше на зорница, седеше смирено на края на леглото, потопил в легена белите си крака. Той ги миеше, като ги търкаше един в друг, без да посмее да се наведе. Всяко навеждане за него беше като навеждане над ръба на пропаст. Жена му търпеливо чакаше срещу него с пешкир в ръце. Най-после той извади краката си от легена, погледна я мрачно и каза:

— Ти не разбираш, че той ни е чужд!… Може нищо да не знам, но поне това органически чувствувам!

Тя го погледна огорчено.

— Който гледа на хората с такова подозрение, става чужд на всички! — каза тя тихо.

— Не желая повече да приказвам! — прекъсна я той. — Правете каквото знаете. Но не искам да ме бъркате във вашите работи…

Тя мълчеше.

— В края на краищата човек има и приятели! — добави той. — Понякога те могат по-добре да го разберат!…