Павел Вежинов
Мъжът, който приличаше на зорница (5)

V

Може ли човек да разбере всичко на тоя свят? Надали е възможно!… А откъде тогава ще дойде спокойствието?

Когато в началото на септември те се върнаха от летуване, лицето й бе силно загоряло от слънцето, но не изглеждаше така щастливо, както при тяхното заминаване. И беше малко погрозняло, на всичко отгоре, съвсем бе заприличало на момчешко. Сега съвсем ясно личаха по-светлите бръчици около очите и гънките около обезцветените устни. „Бръчици — макар да беше още съвсем дете! Кой ли ги учи тия модерни момичета така безмилостно да разрушават лицата си през лятото? — мислеше той. — Не, не — това не е никак важно, това ще мине. По-важно е — защо нейното лице не е така щастливо, както при тяхното заминаване?“

Той не можеше да разбере.

Очите й бяха все така влюбени — поне това беше съвсем очевидно. И може би още по-влюбени, отколкото преди това. Сега той виждаше как тя се умилква около него, как виси на рамото му, как се старае да докосне пръстите му, когато му подава нещо през масата. Като че ли бе загубила съвсем себе си и всичко виждаше през неговите очи. Дебнеше всяко негово движение, всеки негов поглед, всеки жест, за да разбере дали той е доволен. Ако нейният баща изпуснеше ножа върху чинията — тя се дразнеше. Ако минеше с тежка стъпка през хола, когато той спи — тя се дразнеше. Ако не беше достатъчно вкусен обядът — тя се дразнеше, макар никога преди това да не бе забелязвала какво яде. Не беше кой знае колко трудно да види и разбере тия неща. Но дали той я обичаше? Дали й отвръщаше със същата грижа на грижите й?

Това бе съвсем безпомощен да разбере.

Имаше нещо изменено в него, което го безпокоеше. Може би тия неща бяха дреболии, но той ги забелязваше. Сега движенията му бяха някак по-спокойни и отпуснати, начинът, по който се обличаше — по-небрежен. Той се разхождаше някак по-уверено из просторния апартамент, сядаше по всички кресла, прозяваше се, още по-малко говореше. На обяд много по-рядко се случваше да подаде някому солницата или ножа, да похвали някое ядене. Лицето му беше съвсем спокойно, даже безизразно, погледът — разсеян. Може би той се държеше точно така, както трябва да се държи човек у дома си… Може би не се чувствуваше гост, а член на семейството… А може би проявяваше своето истинско равнодушно лице, което преди това бе крил под маската на доброто възпитание.

Това той се мъчеше да разбере, а не можеше. Не беше никак спокоен, но не беше и нещастен. Никой около него не се чувствуваше нещастен от тоя живот, който водеха. Тогава защо трябва да разтуря тоя спокоен ред на живота с излишна подозрителност и дебнене? По-добре, докато не се появи някаква опасност, в нищо да не им се намесва.

И все пак се намеси, макар да не се бе появила опасност. В началото на октомври зет му внезапно напусна театъра, където работеше. Минаха две седмици, но по нищо не личеше, че това го тревожи. Ставаше, закусваше, излизаше някъде, връщаше се късно вечер, понякога сам. Старият го чуваше как сутрин си тананика зад кафявата врата, но когато излизаше в хола, изразът му бе студен и затворен в себе си. Едва през третата седмица той научи от жена си, че зет му е започнал работа в оркестъра на един от големите хотели.

Старият се намръщи, но няколко дни нищо не каза. И все пак една вечер той успя да издебне дъщеря си, когато бяха сами. Тя седеше на другия край на масата и лениво топеше устните си в изстиналия чай. Не беше в добро настроение — ъглите на устните й бяха капризно свити, кракът й нервно потропваше под масата.

— Искам да те питам нещо — каза той.

Тя го погледна, искрица на предизвикателство проблесна в погледа й.

— Добре, питай…

Той се поокашля, лицето му едва забележимо потъмня:

— Не разбирам защо мъжът ти напусна театъра…

— А защо да не го напусне? — попита тя и предизвикателството на погледа се сля и с гласа й.

— Отговаряй, като те питат — каза той троснато. — Или стани от масата?…

Старият тигър показа само част от ноктите си, но това беше съвсем достатъчно.

— Защото това беше просто… една плесенясала работа — отвърна тя с доста променен глас.

— Плесенясала! — измърмори той недоволно. — А да свири на хулиганите, за да се кривят по дансинга — това според тебе да не е изкуство?…

Момичето сви устни.

— Татко, наистина си много остарял! — каза то с досада. — Искам да кажа — остарял си по възгледи… Та всеки, който танцува, според тебе хулиган ли е?

— Не искам да кажа това — отвърна той намръщено. — Но достатъчно е един, за да не свириш… Иначе ставаш еднакъв с него.

— Не е така — каза тя неохотно. — Всеки човек е длъжен да върши съвестно своята работа… А кой как ще я възприеме — това е вече друг въпрос…

— Не знаех, че това е неговата работа — каза той. — Мислех, че все пак е… артист…

— И джазовите оркестранти са артисти — отвърна тя. — Да свириш Шопен не е повече, отколкото да свириш Гершуин…

— Кой е тоя Гершуин?

— Има такъв композитор — отвърна тя недружелюбно.

— Предполагам — не е съветски…

— Не, американски — отвърна тя нервно.

— Мда! — каза той. — То се знае…

Тя кипна, но успя да се овладее. Все пак гласчето й съвсем лекичко потрепери.

— Татко, трябва да разбереш — мина времето на… тоя там — тя се запъна, — на Дунаевски… Не може цял живот да се пее за телчарки и трактористки… В края на краищата това омръзва до смърт…

— Е, тук си права! — каза той язвително. — Трябва да се пише нещо и за скучаещи млади съпруги…

Тя го погледна смаяно, после рязко стана от мястото си.

— Ако искаш да ме обиждаш…

— Не, не — каза той. — Но това не е важно!… По-важно е сама ти себе си да не обиждаш.

Тя отново седна, лицето й беше поруменяло от гняв.

— Слушай, татко, ти някога помислил ли си от какво ние живеем? И какви нужди имаме?… Това минавало ли ти е през ума?

Той замълча пообъркан от внезапната атака.

— Да, знам какво мислиш — поне това ми е ясно! — продължи тя нервно. — Щом тука имат покрив и храна — какво повече им трябва?… Така мислиш ти!…

— Е, добре де — като напусна театъра…

— Напуснал театъра — прекъсна го тя сърдито. — А защо напусна театъра? Мислиш, че със сто лева може да се живее?

— Как — сто?

— Тъй — сто! — каза тя троснато. — Точно толкова сте благоволили вие да предвидите за шопеновците… А тук получава двойно… Това е нещо… Поне с тях няма да се унижавам пред хората, които вече не ме обичат…

— Какво говориш? — попита той стреснат.

— Не, не става дума за тебе! — отвърна тя с досада. — На тебе за какво да ти се сърдя?… Живееш някъде, където няма помен от хора…

— Как така? — намръщи се той.

— Така!… Ти мислиш, че другите бащи са като тебе… Огледай се поне около себе си, добре се огледай и ще разбереш…

Тя стана от мястото си и рязко добави:

— Да се унижаваме пред някакви си тъпаци!… Управители на ресторанти!…

Едва на другата сутрин той разбра колко тоя разговор дълбоко го е засегнал. Стоеше прав край прозореца и за пръв път нищо не виждаше. Той просто мислеше. Нима наистина толкова много бе забравил какво значи човешката грижа? И какво значи да преценяваш непрекъснато стойността на малкия лев? Ако наистина е забравил — грозно, много грозно!… Свобода да се изявяваш!… И инстинкт да съхраняваш себе си!… Тия неща никъде не се допираха, освен във въображението на глупците. И неговата собствена дъщеря, която трябваше да има крила за всичко, изведнъж бе попаднала под сивия похлупак на грижата… Или може би не на грижата, може би на слепотата… Може би един сляп човек я водеше по своите тъмни пътеки без хоризонти? Това той не разбираше — беше безсилен да го разбере. И не разбираше какво бе искала да каже с тоя свой намек за хората, които вече не я обичат. Не, може би това разбираше, но все още го беше страх да го повярва.

Той едва дочака да се разсъмне съвсем и влезе в стаята й. Тя спеше, но щом чу стъпките му, бавно отвори очи. Обич имаше в тоя пръв поглед, който го докосна нежно като ръка. Но сърцето му остана студено.

— Ти давала ли си им пари? — попита той, застанал прав до леглото.

Тя трепна и се изчерви. Да, ясно, всичко беше съвсем ясно. Той седна до леглото и я погледна с успокоено лице.

— Аз не ти се сърдя — каза той. — Сърдя се по-скоро на себе си…

— И на себе си не бива да се сърдиш — каза тя. — Ти просто не си привикнал…

— Да давам?

— Не, да получаваш…

— Не те разбирам — каза той.

Но тя замълча. Наистина беше много трудно да я запита за това, което мислеше.

— Не допускам — каза той, — че по тоя начин с нещо си ги обидила…

— Какво искаш да кажеш? — трепна тя.

— Ами например, ако не си ги дала от сърце…

Лицето й отново поруменя.

— Всъщност аз съм ги давала от сърце — каза тя. — Но можеш ли да спреш лошите мисли?…

— Можеш да не им вярваш — отвърна той.

Тя мълчеше и дъвчеше като момиче края на омачканата си носна кърпичка.

— Искам да ти вярвам — каза той най-сетне. — Но ще бъде грозно, ако си се дръпнала назад по други причини… Ако все още помниш оная лоша дума на дъщеря си.

— А може би имам право и на това — каза тя тихо.

— Не, нямаш право! — тръсна той глава. — Защото ти по-добре от всички можеш да я разбереш!… Дори там, където тя сама себе си добре не разбира…

— О, не — не се безпокой, — себе си те много добре разбират.

— А ти себе си? — попита той нетърпеливо.

Тя замълча.

— Сигурна ли си, че ние двамата не сме я поставили неволно в положение на защита? — запита той.

— Да се брани от нас? — каза тя учудено.

— Не, да брани него!…

Тя разбра изведнъж и млъкна. Видът й беше съвсем безпомощен.

— Ако се сърдя — това не значи, че не я обичам…

— Не знам!… Но заслужава малко да си помислиш!…

Той стана от леглото и отиде до прозореца. Студеният вятър брулеше жълтите листа на тополите и ги носеше по пустия булевард… Като през оная есен, когато изчезна от света… И сега той отново виждаше себе си, облегнал гръб на влажния цимент на килията… И отново чуваше мислите си, които през стени и покриви летяха към небето. Една-единствена на тоя свят чиста и непокътната вяра, която е по-силна от самите нас, по-силна от разума и страданията, равна само на надеждата…

— За всеки жив човек идва часът на изпитанието — каза той, без да се обърне. — Но дано не бъде жестоко като моето.

Тия думи трябваше да си спомни той след половин месец, когато летеше с кола в студената есенна нощ. А дотогава животът трябваше да протече привидно спокоен. Хората излизаха и се прибираха, ядяха и спяха, както винаги. Но той не знаеше кога излизат и се прибират, не се ослушваше нощем в скърцащите врати. Беше спокоен в тази непривична студенина, която проникваше навсякъде. И утрините бяха студени, по планината се влачеха мъгли, студено бръмчеше вятърът в оголените клони на дърветата. Нямаше нужда да лети никъде — студените ветрове го настигаха и на неговия прозорец, брулеха лицето му и влажняха с роса откритите му гърди. Нямаше небе, нямаше звезди — имаше само студени облаци, които идваха отнякъде — безкрайно, и нощ, и ден. Всичко зад неговия гръб се гушеше в тая студенина и зъзнеше в леките си калъфи — фотьойлите, табуретките, телевизорът. Чашите в бюфета зъзнеха като птици на тънките си стъклени крака. Медната тава от ден на ден все повече тъмнееше. Но той не забелязваше, че от ден на ден все повече тъмнеят и лицата на хората около него.

Кой беше виновен за това? Слънцето ли, което се криеше зад облаците? Облаците ли, които криеха избледнялото му лице? Или може би чуждият човек, който бе влязъл в дома им, за да ги раздели завинаги?

Той не разбираше.

Една нощ се събуди от силния настойчив звън на телефона. Без да бърза, той стана от леглото и намръщено излезе в хола. Когато лампата светна, за миг му се стори, че е в някакъв чужд дом — така унило и вехто беше всичко около него.

Той вдигна слушалката, изпълнен с ненавист към черната врякаща животинка.

— Евтиме, ти ли си? — бръмна в ухото му силен и ясен глас.

— Аз съм — отвърна той.

Беше гласът на генерала.

— Можеш ли да дойдеш при мен?

— За какъв дявол по това време — отвърна той недружелюбно.

— Касае се за член на твоето семейство…

Изведнъж слушалката някак кошмарно натежа в ръката му.

— За кого? — попита той, без да чуе гласа си.

— Е, няма нищо страшно — каза с успокояващ глас генералът. — Ела тук, ще се разберем…

Докато мислите му летяха объркани на всички посоки, слушалката оттатък внезапно щракна… Ще се разберем!… Не, това не е страшно!… Той приближи до кафявата врата и почука. Никой не му отговори. Тогава той почука още по-силно и чу облекчен някакво движение зад вратата. След малко вратата се открехна, в процепа се показа учуденото лице на дъщеря му.

— Твоят мъж тука ли е? — попита той.

— Не е — отвърна тя.

— А къде е?

— Не се е върнал от работа — отвърна тя сърдито.

Той погледна часовника си. Беше три и половина.

— Нищо — каза той. — Иди да спиш…

Тя го погледна враждебно.

— Това е нещо като полицейска проверка?

— Иди да спиш! — каза той грубо.

И влезе в стаята си. Жена му се беше събудила и го гледаше от леглото с тревожни очи.

— Обади ми се генералът — каза той. — Нещо е станало с нашия зет…

И като видя как мъртвешки пребледня лицето й, побърза да добави:

— Не се плаши, не е нещастие… Но нещо неприятно все пак, щом ме вика по това време…

Той се облече набързо и излезе в хола. Срещу него, загърната в халата на мъжа си, бе седнала дъщеря му и го гледаше с уплашени очи. Той вдигна слушалката и започна бързо да набира номера на нощните таксита.

— Татко, какво е станало? — запита тя.

Гласът й го порази.

— Не бой се — каза той меко. — Някаква глупава история.

— Каква история?

— Знам ли каква?… Навярно се е напил и го арестували…

— Лъжеш ме!…

— Не те лъжа! — каза той, като се мъчеше да направи гласа си колкото се може по-естествен…

Точно в тоя миг се обадиха от службата за нощните таксита. Като се обърна, лицето й бе съвсем мрачно, но не ужасено, както в началото. Точно така трябваше да бъде.

— Хайде, върви да спиш — каза той меко. — Не съм те излъгал…

Тя стана от стола и с превити рамене като кученце се отправи към спалнята.

Докато летеше с таксито, главата му беше съвсем празна. И внезапно си припомни своите злощастни думи за изпитанието. Глупави думи — нима с тях бе предизвикал съдбата? Какви изпитания бяха нужни на тия две изплашени, в нищо невиновни жени?

Пред осветения вход на зданието го чакаше млад цивилен човек. Изразът му бе почтителен и съчувствуващ — навярно вече знаеше в какво се състои работата.

— Другарят генерал ви чака! — каза младежът вежливо. — Ще ви заведа при него…

Мъжът само изсумтя нещо неразбрано и потегли по стълбата. Когато влезе в кабинета, генералът стана от мястото си. Лицето му бе по-скоро сърдито, отколкото разтревожено.

— Ти май излезе прав за своя зет — каза той намръщено. — Но седни де, седни…

Мъжът седна.

— Какво е станало? — попита той сдържано.

— Ето какво!… Тая нощ той излязъл с колата си вън от града и на всичко отгоре порядъчно пийнал… Добре, но органите на КАТ го усетили още щом видели как колата шари насам-натам по пътя. Поканили го да спре, но той хукнал. За беда дежурните били с мотоциклет и лесно го настигнали… У нас има такъв ред — на заподозрените в употреба на алкохол се взимат проби… Тъй че в края на краищата се наложило да го задържат…

Старият изслуша всичко това с растящо облекчение.

— Е, добре — каза той. — И да ми съобщиш всички тия новини, ме будиш посред нощ?

— Чакай, не бързай — каза генералът. — Първо — той отказал да духне в тръбичката, както е редно… Второ — направил е скандал, като доста обилно си е служил с името ти… Заплашвал е нашите служители, че още утре щял да ги направи на пух и прах… Да ти кажа право, на тяхно място аз бих го пуснал това говедо — ако не за друго, то поне от уважение към името ти. Но един от тях се случил бивш твой служител и както сам се изрази, именно от уважение към името ти го доведе при мен…

— Мда! — каза намръщено мъжът. — Това може да се очаква…

— Сега най-неприятното — каза генералът. — Той не е бил сам…

Мъжът усети как срамът като гореща вода заля лицето му.

— Това ли е всичко?

— Това е…

— Какво да правим? — въздъхна тежко мъжът. — Благодаря ти за подробните сведения… Но наистина можеше да ми ги кажеш и утре… А най-добре идущата година…

— Длъжен бях като твой приятел — каза генералът смутено. — А иначе тия работи знаеш ли колко ме интересуват?…

— Не, аз наистина ти благодаря…

— Ама слушай! — каза генералът доста объркан. — Като те знам какъв си човек! Мисля си — жив ще ме одереш, като научиш някой ден, че не съм ти казал…

— Къде са те сега? — прекъсна го старият.

— Тука, при мене…

Старият се почеса унило по врата.

— Е, няма как, щом сме дошли — поне да ги видим — каза той с въздишка.

Мъжът разбра, че не бива да стори това едва когато влязоха в частната стаичка на секретаря. Но нямаше време за връщане — генералът отвори насрещната врата и той ги зърна още от прага. Зет му и момичето седяха на две черни кожени кресла и нещо тихо разговаряха. За частица от секундата той видя лицето му — пребледняло и разстроено. След това погледът му се спря на момичето и се задържа по-дълго време там. Навярно не беше по-възрастна от дъщеря му, но беше неизмеримо по-хубава. Гарвановата й коса бе вдигната високо в продълговат негритянски кок. Нейният тъмен блясък още по-силно контрастираше с бялата деликатна кожа, с нежния врат. Черните продълговати очи гледаха спокойно и с леко презрение двамата мъже, които седяха изправени на прага.

Старият направи още няколко стъпки с тежкото чувство, че е завинаги и до дъно ограбен. Младият човек бавно стана от креслото. Лицето му бе затворено, враждебно и мрачно, без никакво чувство на вина.

Може би точно това пречупи всичко у него. Нещо се пръсна в гърдите му, ярка кръв плисна лицето му и го заслепи. Той не разбра как е замахнал, но плесникът улучи съвсем точно бялото, гладко, надменно лице. Младежът падна като подкосен надолу с главата върху червения килим. Когато се навдигна, видът му беше съвсем уплашен, нищо от самочувствието не беше останало нито по лицето, нито в погледа му.

— Ти луд ли си? — кресна генералът и се хвърли пред своя приятел.

Едва сега старият дойде на себе си. Завесата се беше разкъсала, сърцето изстинало и всичко доби своя жалък, обикновен вид. За миг той отново зърна момичето. То сякаш не бе помръднало от мястото си, но в погледа му личеше такова дълбоко отвращение, че той трепна… Къде беше виждал такъв поглед?… О, никъде, никъде!… Той сам бе погледнал така, когато бе получил там първия плесник.

— Да вървим — каза сърдито генералът. — Чуваш ли ме?

Те отново се върнаха в кабинета му. Генералът наля чаша вода и я постави на малката масичка, пред която бе седнал старият.

— Ама наистина не очаквах от тебе такова безобразие! — каза той доста учуден. — Да ти кажа право — и аз не бих го направил!

— Безкрайно съжалявам — каза глухо старият.

Генералът го погледна внимателно, после неочаквано се засмя.

— Какво пък толкова ще съжаляваш! — каза той с променен, сърдечен глас. — Нека най-после изяде един плесник за акъл… Да знае друг път с кого си има работа.

Старият въздъхна и стана.

— А сега?

— А сега, нищо — ще го освободим — каза генералът. — И без това нямаме право да го задържаме повече…

— Добре — каза старият.

Той се върна обратно у дома с колата на генерала, която фучеше мощно по пустите студени улици. Беше се успокоил съвсем, мисълта му беше ясна. И все пак не разбираше — слънцето ли беше виновно, или облакът? Неговата тъмна сянка ли беше причина за всичко, или внезапната светлина, която беше хвърлил върху тях, за да видят себе си.

Когато се изкачи у дома си, дъщеря му все още го чакаше в хола, заметната с халата на мъжа си. Нейното малко, черно, мише личице още по-силно потъмня, като видя, че е сам.

— Къде е той? — попита тя стреснато.

— Нищо — сега ще дойде — изсумтя той и влезе в стаята си.