Джеймс Хадли Чейс
Джокер в тестето (4)

Глава четвърта

Когато се озова отново във фоайето на хотела, Хелга видя д-р Белами да излиза от друг асансьор. Едрият цветнокож мъж й се усмихна притеснено, отби се от пътя си и дойде при нея.

— Питах за вас, мисис Ролф. Казаха ми, че сте излезли от хотела.

Тя вдигна поглед към него: ето един едър, добре сложен мъж, помисли си, но не ставаше за нея. На него му липсваше самоувереност и можеше да си представи колко отчаяно се потеше, докато правеше любов.

— Току-що се върнах. Как е той, докторе?

— Подобряването е обнадеждаващо. Смятам да се обадя на д-р Ливай. — Белами я отведе до едно тихо ъгълче в дъното на фоайето, далеч от тълпата. — Моля ви, седнете, мисис Ролф.

Тя седна на канапето и отвори чантата си за цигара. Д-р Белами се настани до нея. Той затърси трескаво кибрит, но тя вече си беше запалила, преди да успее да го намери.

— Ще предложа на д-р Ливай да премести съпруга ви в перъдайската болница утре. Вече има сили и като му сложим успокоително, сигурен съм, че пътуването няма да му навреди. Все пак съществува малък риск и ще говоря за това с д-р Ливай. Сърцето му… — Белами вдигна ръце. — А и той е неспокоен. Сестра Феърли ми каза, че се безпокои за някакво писмо.

— Да. — Хелга заби поглед в ръцете си. — Той има толкова много документи. Не знам за кое точно писмо се безпокои.

Настъпи пауза, после Белами рече:

— Ако д-р Ливан се съгласи, можете да дадете нареждания за утре по някое време. — Той се изправи. — Ще намина пак днес следобед и тогава ще мога да ви кажа точно как стоят нещата.

Когато си тръгна, тя излезе навън под ярката слънчева светлина и се заразхожда из парка около хотела. Хората вече играеха тенис, басейнът също гъмжеше от народ. Откри усамотен стол под сянката на една палма, после, след като се увери, че наоколо няма никого, извади касетофона и прослуша записа. Уплашеният глас на момчето се чуваше ясно. Записът беше чудесен и тя кимна доволно.

Помисли си за момчето. Не можеше да е на повече от деветнадесет години. Беше с двадесет и четири години по-възрастна от него: достатъчно, за да му бъде майка. Мъчителните желания се събудиха у нея. Досега не бе имала толкова млад любовник и все пак, седнала там, в сянката, усещайки топлината на слънцето, тя отчаяно го пожела. Можеше да го научи как да се люби, помисли си. Изповедта му върху лентата й даваше пълен контрол върху него. Той беше младо животно, а младите животни можеха да бъдат дресирани. Утре щеше да се върне в голямата вила в Перъдайс Сити. Херман щеше да е в болницата. Тя седеше неподвижно и мислеше, после леко кимна. Щеше да вземе момчето в Перъдайс Сити. Нямаше как да й откаже. Щом веднъж дойдеше там… Пое си рязко и дълбоко въздух. Освен това така щеше да го отдалечи от Джексън. Това беше важно. После си помисли за дебелата едра жена, която вероятно, му беше майка. Преди да съобщи на момчето, първо трябваше да говори с нея. Майките можеха да се окажат трудни и подозрителни. Западна индианка! Беше сигурна, че ще може да се справи с нея. Всяко нещо по реда си, каза си тя. Нападението е по-добро от отбраната. Трябваше да залъже Джексън и да спечели малко време.

Върна се в апартамента си, седна зад бюрото и след като включи един от другите касетофони, които все още лежаха там, направи копие на записа. Прослуша го и удовлетворена сложи оригиналния запис в дебел плик, запечата го, написа името си отгоре, след което пусна касетофона в чантата си. Взе телефонния указател. Откри номера на Джексън и помоли телефониста да я свърже.

Сърдечният глас на Джексън се чу по линията.

— Дискретна детективска агенция. Говори Джексън.

Добро утро.

— Добро утро, мистър Джексън, звучите много жизнерадостно — рече тя със стоманен глас.

— Кой е? — Тонът стана по-остър.

— Не ме ли познахте, мистър Джексън? Мислех си, че сте професионалист.

— О… вие ли сте.

— Да. Нашата малка размяна малко ще се забави. Тукашната банка има нужда да получи потвърждение от моята банка. Абсурдно, нали? Ще ви се обадя пак — и тя затвори.

Това щеше да отстрани Джексън за известно време. Беше сигурна, че той няма да предприеме нищо, преди да се е уверил, че тя няма да плати. Отсрочката щеше да й даде време да си поеме дъх.

Телефонът иззвъня. Тя се усмихна. Не, мистър Джексън, трябва да се научите да чакате, помисли си. Взе плика и като остави телефона да звъни, се запъти към фоайето. Помощник-мениджърът беше на рецепцията.

— Моля, сложете това в сейфа. — Тя му подаде плика. — Ще задържа всичките касетофони. От тях ще станат хубави подаръци. Запишете ми ги в сметката.

— Разбира се, мисис Ролф.

Той й даде разписка, която тя пусна в чантата си, след което отиде при портиера и му каза:

— Искам малка кола, моля.

— Разбира се, мадам. Може би нов буик?

— Не… мини ще свърши работа.

Той вдигна вежди и се приведе.

— След десетина минути, мадам.

— Дали случайно не знаете къде е Хинкъл?

— На втората тераса. Да го повикаме ли?

— Не, благодаря.

Тя тръгна по широката веранда и слезе по мраморните стъпала към втората тераса. Видя Хинкъл да седи в един шезлонг и да чете книга. Беше облечен с бял костюм, папийонка и голяма панамена шапка, килната към темето му. Приличаше на епископ, който се наслаждава на заслужена ваканция.

— Какво четеш, Хинкъл? — попита тя.

Той вдигна поглед, после стана и свали шапката си.

— Есе от Джон Лок, мадам.

— Джон Лок?

— Да, мадам. Английски философ от седемнадесети век. В това есе той възразява срещу догмата за вродените идеи и успешно доказва, че опитът е ключът към знанието. Невероятно интересно е.

Хелга премигна.

— Е, Хинкъл, нямах представа, че си толкова образован.

— Старая се да развивам ума си, мадам. Има ли нещо, което мога да направя за вас?

— Моля те, седни. — Тя се настани в един стол до неговия. След известно колебание Хинкъл намести едрото си тяло обратно в стола, като положи шапката върху коленете си. — Д-р Белами ми каза, че мистър Ролф утре може да бъде преместен в болницата на Перъдайс Сити, ако д-р Ливай одобри това.

Лицето на Хинкъл светна.

— Това наистина е добра новина.

— Да. Твърде възможно е да се наложи да останеш с мистър Ролф в болницата. Искам да ангажирам допълнителен персонал, който да се заеме с някои от по-малко приятните ти задължения вкъщи, Хинкъл.

— Наистина ли, мадам? — Гласът му стана студен. — Уверявам ви, че мога да се справям прекрасно и без допълнителен персонал.

Тя очакваше, че ще й се противопостави, и се беше приготвила да преодолее съпротивата му. Беше решена да постигне своето.

— Има едно младо момче, което работи в хотела — рече рязко тя. — Изглежда ми интелигентно и заслужаващо да му се помогне. Когато мога да помогна на младите хора, го правя. Ще го наема и бих искала да му прехвърлиш по-незначителните си задължения. Би ли го направил заради мен, ако обичаш?

Хинкъл я погледна, видя стоманата в очите й, сви устни и после кимна с глава.

— Ако такава е волята ви, мадам.

— Някакви новини от мис Шийла? — Тя се изправи.

— Не, мадам, поне засега. — Той също се изправи.

— Тогава ще те оставя с мистър Лок. — Усмихна се. — Дик Джоунс… така се казва момчето. Плащай му стотачка и останалите разноски и гледай да си заслужи парите, Хинкъл. Ще му съобщя да се свърже с тебе.

— Много добре, мадам.

Тя се върна в хотела, където намери мини майнъра да я чака. Благодари на портиера, качи се в малката кола и подкара извън града към „Норд Бийч Роуд“.

Спря пред №4150, слезе от колата, отвори паянтовата пътна врата и тръгна по обраслата с бурени пътечка. Даваше си сметка, че насядалите отсреща по верандите и порутените тераси цветнокожи я зяпаха.

Без да им обръща внимание, тя потропа на външната врата. Почака малко, после дебелата едра жена застана пред нея. Черните й и леко кръвясали очи се разшириха при вида на тази слаба, елегантно облечена бяла жена, която стоеше на верандата й.

— Мисис Джоунс? — Хелга се усмихна. — Искам да поговоря с вас за Дик.

Едрата жена я изгледа. За разлика от предишния път, когато Хелга я бе видяла да седи на верандата и да чете списание, сега тя беше облечена в червена памучна рокля, чиста и спретната, и бе вързала около главата си червено-жълта забрадка.

— Аз съм мисис Херман Ролф — представи се Хелга. — Можем ли да поговорим?

— Мисис Ролф? — Очите й се отвориха още по-широко, после погледът й се насочи зад Хелга към надничащите от отсрещните къщи хора. — Влезте, моля.

Тя я поведе към малка, добре поддържана дневна. Беше обзаведена с протрито канапе, два равномерно протрити фотьойла, стар телевизор и маса, върху която имаше саксия с папрат. На стената бе окачена голяма снимка на висок, весел бял мъж, който се усмихваше на Хелга от позлатената рамка. Беше облечен с износени бели дрехи и в жизнерадостната му поза имаше нещо съмнително: нещо, което издаваше, че веселостта му е престорена, помисли си Хелга, може би той беше плантатор на захарна тръстика, който не бе работил достатъчно упорито. Поглеждайки снимката по-отблизо, тя разбра от кого Дик Джоунс бе наследил хубавата си външност.

Мисис Джоунс затвори вратата.

— Четох за мистър Ролф тази сутрин — каза тя притеснено. — Приемете съболезнованията ми. Ужасно е да се случи такова нещо на такъв добър човек.

— Благодаря.

Настъпи мълчание, докато двете жени, принадлежащи към напълно различни светове, се изучаваха една друга, после мисис Джоунс рече:

— Ще седнете ли, мадам? Тук не е кой знай к’во, но все пак е дом.

— Това съпругът ви ли е? — попита Хелга, докато сядаше.

— Това е Хенри Джоунс… не беше добър човек, но той ми даде Дик, благодаря на Бога.

— Искам да говоря с вас за сина ви, мисис Джоунс — започна Хелга. Усети нужда от цигара, но инстинктивно почувства, че тази едра цветнокожа жена не би го одобрила, а тя силно желаеше одобрението й. — Той се грижи за апартамента ми в хотела. Струва ми се, че е добре възпитан, интелигентен и доброжелателен. Имам нужда от персонал за къщата ми в Перъдайс Сити… това е много близко до Маями. За него ще е добра възможност, но преди да му предложа, реших, че е редно да попитам вас. — Тя отново се усмихна. — Моят управител ще обучи сина ви, заплащането ще е добро и ще има възможността да пътува до Ню Йорк и до Европа.

— Бог да ви благослови! — Мисис Джоунс вдигна ръце. — Че защо й е на такава голяма дама като вас да се занимава със сина ми?

Хелга се насили да се засмее.

— Такава съм си, мисис Джоунс. След като имам пари, съм в състояние да помагам на хората. Като гледах как работи синът ви, си помислих, че мога да му помогна, а той може да е от полза в дома ми. Знам какви са чувствата на майките към синовете им. Аз самата не бих искала да се разделя с един добър син, но бих си казала, че той трябва да си опита късмета.

Мисис Джоунс погледна Хелга право в очите и погледът й изведнъж стана подозрителен.

— Имате ли деца, мадам?

Говориш прекалено много, рече си Хелга. Внимавай.

— За съжаление не, но знам какво изпитваше баща ми към мен — отвърна тя хладнокръвно.

— Дик е добро момче, мадам — заобяснява мисис Джоунс. — Амбициозен е. Нека ви кажа нещо. Искаше мотор. Беше се побъркал да има този мотор и спестяваше, и спестяваше. Плащат му седемдесет долара в хотела. Това са добри пари за хора като нас. Дава ми тридесет за издръжката си, а останалите спестява. После изведнъж се прибра вкъщи с тоя мотор. Спестил е хиляда долара. Представяте ли си, мадам! Хиляда! И знаете ли как го е направил? Никакви момичета, никакви филми, никакви питиета, цигари: стискаше се и пестеше и накрая си купи мотора. Това е моят син, мадам, и е добър син: не бих могла да желая по-добър.

Като гледаше гордото, лъчезарно усмихнато лице, Хелга се запита как ли би реагирала тази доверчива майка, ако знаеше, че моторът на сина й е струвал повече от четири хиляди долара.

— Ще му плащам сто долара и всички останали разноски — рече Хелга. — Разбира се, ще трябва да си ги заслужи, но това ще му даде възможност да пести. — Тя се усмихна. — Искам да знам дали имате някакви възражения да работи при мен, мисис Джоунс.

— Аз? — Едрата жена поклати глава. — Мадам, аз съм от Хаити. Работех в захарна плантация. Там срещнах Хенри Джоунс. Когато момчето ми стана на дванадесет години, си казах, че трябва да се махна от това място. Имах спестявания и дойдох тук. Беше трудно, но исках Дик да има своя шанс и той получи този шанс в хотела. Аз живея за сина си, мадам. Вземете го. Ще ми липсва, но да има възможността да отиде до Ню Йорк, до Европа, да работи за такива добри хора като семейство Ролф… това е нещо, за което дори не съм мечтала.

Хелга се изправи.

— Тогава ще го уредя. Възможно е съпругът ми и аз да се върнем в Перъдайс Сити утре. Дик ще дойде с нас.

Мисис Джоунс притисна големите си отрудени ръце към отпуснатите си гърди.

— Толкова скоро ли, мадам?

— Да, но не се безпокойте. Той ще е добре. — Хелга видя сълзи в големите черни очи. — Вие сте разбираща и прекрасна майка.

Мисис Джоунс се изправи.

— Аз имам прекрасен син, мадам. Заслужава да е добре. Благодаря ви, мадам, и дано Бог ви благослови!

 

 

След като се върна в апартамента си, Хелга се обади на домакина на хотела.

— Искам да разговарям с момчето, което чисти апартамента ми — каза тя. — Мисля, че името му е Дик. Моля, изпратете го при мен.

— Да не би нещо да не е наред, мадам? — попита домакинът с тревога в гласа.

— Всичко е наред. Просто искам да говоря с него — отвърна студено Хелга.

— Разбира се, мадам. Ще ви го доведа веднага.

— Изпратете го. Вашето присъствие не е необходимо — и тя затвори.

Това щеше да им даде възможност да клюкарстват, помисли си кисело, но не й пукаше. Запали цигара и погледна часовника си. Часът беше 12.45. Почувства нужда от питие, но реши да почака, докато слезе в грила.

Чака три дълги минути, после на вратата тихо се почука.

Дик Джоунс влезе полека. От големите му тъмни очи се излъчваше страх. Под силната слънчева светлина, която влизаше в голямата стая, гладката му кожа лъщеше от пот.

— Искали сте да дойда, мадам? — Едва успя да изрече думите.

— Влез и затвори вратата.

Той пристъпи по-навътре в стаята, затвори вратата и се обърна с лице към нея.

— Сега ме слушай, Джоунс. Загазил си. Говорих с майка ти. — Видя го как потръпна. — Тя вярва, че си спестил парите за мотоциклета. Вярва на онова, което си й наприказвал: че струва хиляда долара. Аз знам, че той струва повече от четири хиляди. Мога да й го докажа. С какви думи, мислиш, ще те посрещне, когато разбере истината?

Той вдигна умолително ръце.

— Не бива да й казвате, мадам — рече дрезгаво. — Моля ви, не го правете.

Тя извади касетофона от чантата си и го сложи на масата.

— Чуй това — заповяда и включи записа. Останаха неподвижни, докато гласовете им звучаха ясно от лентата. Когато записът свърши, тя изключи касетофона и го погледна.

— Това е самопризнание, Джоунс, че си откраднал важен документ. — Направи пауза и после продължи. — Полицията би поработила върху случая. Ти и твоят приятел Джексън можете да отидете в затвора най-малко за по четиринадесет години. Той потръпна.

— Исках само мотоциклета, мадам.

— За да получиш мотоциклета си, ти си станал крадец. Майка ти ми каза, че си прекрасен син. Дали би нарекла един крадец прекрасен син?

Той не отговори нищо. Просто стоеше там, потеше се, а лицето му бе станало пепеляво.

Тя го остави да се поти и след дълга пауза продължи.

— Ти ще заминеш оттук, Джоунс. Ще работиш в къщата ми в Перъдайс Сити. Искам да бъдеш далеч от Джексън. Ще ти се плаща, но ще правиш точно каквото ти се нареди. Моят домоуправител мистър Хинкъл ще се заеме с тебе. Не очаквам да ми създаваш никакви неприятности. Майка ти се съгласи, че трябва да дойдеш. Събери си багажа и бъди готов да заминеш утре. Разбра ли ме?

Големите му черни очи се разшириха.

— Но, мадам, аз не искам да заминавам. Тук е домът ми. Имам хубава работа. Не искам да заминавам!

— Трябвало е да помислиш за това, преди да станеш крадец — рече безмилостно Хелга. — Ще правиш, каквото ти кажа, или ще те предам на мистър Хенеси, който няма да има милост към теб, разбираш ли?

Той закърши ръце.

— Какво ще стане с мотора ми? — попита. — Мадам…

— По дяволите скапания ти мотор! — отвърна ядосано Хелга. — Излизай! Утре заминаваш!

Като я гледаше втрещено, момчето заотстъпва уплашено назад към вратата.

— Хинкъл ще те извика. Прави точно каквото ти каже и стой настрана от Джексън. Разбра ли?

— Да, мадам.

— Тогава изчезвай!

Той се измъкна от стаята като ударен с камшик.

Тя смачка цигарата си, давайки си сметка, че ръката й трепери. Нападението е по-добро от отбраната: Мразеше се за това, че бе уплашила този метис, но трябваше да го направи. Бореше се за бъдещето си.

След като погледна в телефонния указател, откри, че единствената друга детективска агенция беше „Дъ Бритиш Ейджънси“: мистър Франк Гритън.

Помоли телефониста да набере номера. Слушалката вдигна някаква жена: гласът й беше бодър и делови:

— Бритиш Ейджънси. С какво мога да ви помогна?

Хелга се поколеба, после рече:

— Обажда се мисис Херман Ролф. Бих искала да се консултирам с мистър Гритън днес следобед в три часа.

— Мисис Херман Ролф?

Хелга можеше да си представи учуденото изражение на лицето на жената.

— Да.

— Разбира се, мисис Ролф. Мистър Гритън ще е щастлив да ви приеме в три часа.

Хелга затвори.

Доста дълго стоя неподвижна, размишлявайки. Поемаше голям риск, но можеше да спечели нещичко… както и да загуби всичко.

Излезе от апартамента и се спусна към фоайето. Каза на портиера, че ще обядва в грил-ресторанта и го помоли да й резервира тиха маса, после излезе на терасата. Нямаше и помен от Хинкъл. Не можеше да си го представи в морето, но нищо, което Хинкъл бе в състояние да направи, не би я учудило.

Подкара минито, отиде до банката на Насо и поиска да говори с управителя. Веднага я заведоха в кабинета му. От табелката на бюрото му разбра, че се казва Дейвид Фриймън: набит жизнерадостен англичанин с червендалесто лице, който стана на крака.

— Щастлив съм да ви видя тук, мисис Ролф — поздрави я той, като й предложи стол. — Какво мога да направя за вас?

Докато сядаше, Хелга каза:

— Вчера се обадих, че искам да изтегля петнадесет хиляди в брой, мистър Фриймън.

— Точно така. В момента ги приготвят.

— Искам десет хиляди в хилядадоларови банкноти. Искам да запишете номерата на банкнотите. Ще подпиша разписка и искам номерата да са на разписката.

Фриймън я погледна внимателно, но като видя студеното й твърдо изражение, реши да не любопитства.

— Разбира се, мисис Ролф. Веднага ще го уредя. — Вдигна телефонната слушалка, даде разпореждания и после продължи: — Надявам се, че мистър Ролф е по-добре.

— По-добре е, благодаря. — Хелга се стегна. — Мистър Фриймън, бихте ли ми казали каква е репутацията на „Дъ Бритиш Ейджънси“, детективите? Може ли да се разчита на тях?

— Да, мисис Ролф. — На червендалестото лице на Фриймън се изписа учудване. — Можете напълно да им се доверите. Мистър Гритън, който ръководи агенцията, е бивш главен инспектор на полицията в Насо. Случайно е мой стар приятел. Напълно може да се разчита на него, честен и почтен човек е.

— Има и една друга агенция: „Дискрийт Ейджънси“ — додаде Хелга.

Фриймън се намръщи.

— Между нас казано, тази агенция трябва да се избягва.

— Благодаря ви.

Влезе едно момиче с десет хилядадоларови банкноти и разписка, която Хелга подписа, след като се увери, че номерата на банкнотите са записани на нея. Сложи парите в чантата си.

Като обърна към Фриймън студените си и твърди очи, тя каза:

— Моля ви, пазете тази разписка добре, мистър Фриймън. Може да послужи за съдебно производство.

— Разбирам, мисис Ролф. — Изуменото изражение на Фриймън ясно й показваше, че той много би искал да разбере защо, но това беше съпругата на Херман Ролф, а човек не задава въпроси, когато си има работа със съпругата на един от най-богатите мъже в света.

Доволна от свършеното сутринта, Хелга се върна в хотела. Пи сама водка с мартини на терасата, после изяде един лек обяд в грил-ресторанта. Оставаше й цял час до срещата в „Бритиш Ейджънси“. Върна се в апартамента си и като се излегна на леглото, преповтори онова, което щеше да каже на мистър Гритън.

Телефонът иззвъня, прекъсвайки мислите й.

— Обажда се д-р Белами, мисис Ролф. Консултирах се с д-р Ливай. Той е съгласен, че мистър Ролф може да бъде преместен. Д-р Ливай е разговарял с мистър Уинборн. Един чартърен самолет ще е готов да отлети утре в 14.00 ч.

— Това са прекрасни новини, докторе, благодаря ви за всичко, което направихте.

Тя се обади на портиера и го помоли да намери Хинкъл. След десет минути той се появи. Съобщи му какво й бе казал д-р Белами.

— Моля те, Хинкъл, уреди някой да ми събере багажа утре сутринта. Ще разговаряш ли също така с онова момче, Дик Джоунс, и ще се погрижиш ли да е готов да пътува с нас?

Хинкъл кимна.

— Да, мадам.

Когато той си тръгна, тя излезе от хотела и подкара към Оушън авеню, където се намираха офисите на „Бритиш Ейджънси“.

Като провери указателното табло, тя видя, че „Дискрийт Ейджънси: мистър Хари Джексън“ е на четвъртия етаж. „Дъ Бритиш Ейджънси: мистър франк Гритън“ беше на петия.

Взе асансьора до петия етаж. Посрещна я възрастна енергична жена.

— Мистър Гритън ви очаква, мисис Ролф — каза тя и въведе Хелга в голямата слънчева вътрешна стая на офиса.

Отношение като към VIP, помисли си Хелга. Колко време още ще бъде така?

Франк Гритън изглеждаше точно такъв, какъвто беше: бивш полицай, едър, висок, с гъста бяла коса, корави сини очи и спокойно изражение, което вдъхваше увереност.

— Моля ви, седнете, мисис Ролф. Съжалявам за мистър Ролф.

Хелга седна. Гледаше право в Гритън.

— Говорих с мистър Фриймън от банката на Насо. Каза ми, че мога да ви имам пълно доверие, мистър Гритън.

Гритън се усмихна.

— Фриймън и аз сме добри приятели от дълги години. — Той седна зад бюрото си. — Да, мисис Ролф, можете да ми имате доверие. Какво мога да направя за вас?

— Моят съпруг, мистър Гритън, боледуваше от известно време. Болестта бе засегнала ума му. Беше си втълпил, че му изневерявам — рече Хелга и погледна право в замислените изпитателни очи на полицая. — Преди три дни той нае детектив да ме следи: един човек на име Хари Джексън.

Гритън кимна с безизразно лице.

— Ден след като нае този детектив, мистър Ролф получи инсулта. Детективът се разтревожи за хонорара си. По думите му не са обсъждали условията, когато съпругът ми го е наел. Детективът се обърна към мен и поиска да му платя. Твърди, че е работил два дни и бил наел двама души да ме следят. Бих искала да ви попитам какъв е разумният хонорар, който да получи?

Гритън се пресегна към една очукана лула.

— Ще ми позволите ли да запуша, мисис Ролф?

Тя направи нетърпеливо движение.

— Разбира се.

Докато пълнеше лулата си, той каза:

— Има правото да си получи хонорара. Минимумът е триста долара. Но от клиент от ранга на мистър Ролф той би могъл спокойно да поиска хиляда долара. Също така би могъл да поиска по сто долара за дневни разходи. За два дни работа можете да му платите хиляда и двеста долара, но нито долар повече.

— Мистър Джексън иска десет хиляди долара.

Сините очи на Гритън станаха сурови.

— Имате ли доказателства за това, мисис Ролф?

— Нищо писмено.

— Всичко, което ми казвате, е поверително — рече Гритън. — Нищо от онова, което ми доверявате, няма да излезе от този офис. На свой ред също ще ви кажа нещо поверително. През последните шест месеца полицията на Насо се опитва да отнеме разрешителното на Джексън. Подозират, че е изнудвач, но засега нямат доказателства. Ако можете и бихте дали доказателства, че иска десет хиляди долара за двудневна работа, полицията ще го изхвърли от бизнеса.

— Как тогава, мистър Гритън, той е свързан с „Лоусънс Инкуайъри Ейджънси“ в Ню Йорк, за която разбрах, че е фирма с висока репутация.

Гритън дръпна от лулата си.

— Джексън беше от техните служители. Преди четири години пристигна тук и започна да работи сам. „Лоусънс“ го подкрепят. Преди година Джексън започна връзка с една певица в нощен бар. Тя е капризна и за да я издържа, Джексън се впусна да харчи. В момента е зле с парите и от онова, което ми казвате, изглежда, че му е безразлично как ще ги получи.

Опознай врага си! Хелга изживя момент на триумф. Картите се нареждаха, както тя искаше.

— Знаете ли нещо за тази жена, мистър Гритън?

Той махна лулата си и започна да чегърта чашката й.

— Ако искате да сложите Джексън на мястото му, мисис Ролф, трябва да дойдете с мен в полицията, където ще ви предложат всестранна помощ и пълна поверителност.

— Благодаря, мистър Гритън, но предпочитам да се справя с Джексън сама — отвърна рязко Хелга. — Ще оценя всяка информация, която можете да ми дадете. Коя е тази жена?

— Името й е Мария Лопез. Работи в „Блу Бърд клъб“. Омъжена е за Ед Лопез, който е собственик и капитан на пощенски кораб, плаващ оттук до Аут Айлъндс — изпуфка Гритън през лулата си. — Любопитен тип. От известно време полицията го наблюдава. Ръководи една крайбрежна банда, позната като „Главите на смъртта“. Тази банда тероризира работещите по крайбрежието, като им иска такси и така нататък. Лопез е опасен като бясно куче, мисис Ролф.

— Не се ли интересува от жена си?

Гритън се усмихна:

— Напротив, интересува се, и то много. Както казах, Лопез е любопитен тип. Когато вярва на някого, наистина му вярва. А той вярва на жена си.

— И все пак тя и Джексън…

— Алчна е, а Джексън харчи пари по нея. И двамата съзнават опасността, на която се излагат, и връзката им е много дискретна, толкова дискретна, че никой, освен полицията не знае за нея.

— Значи може да се каже, че Джексън си играе с динамит?

Усмивката на Гритън стана по-широка.

— Това, мисис Ролф, е меко казано.

Тя стана.

— Благодаря ви. Много ми бяхте полезен. Какво ви дължа?

Гритън стана от стола си.

— Мисис Ролф, четох за вас. Ако ме извините, струва ми се, че сте онова, което американските ми приятели наричат „костелив орех“. Всичко, което ви казах и което ще ви помогне да се справите с Джексън, е безплатно. Приемете пожеланията ми за успех, но помнете, че Джексън също е костелив орех. Ако имате нужда от помощ, аз съм изцяло на вашите услуги.

— Няма да имам нужда от помощ, мистър Гритън, но ви благодаря, че ми я предложихте. — После, след като му изпрати най-чаровната си усмивка, тя излезе от офиса и без да си направи труда да чака асансьора, затича надолу по стълбите.

На връщане към хотела погледна часовника си. Беше 16.20. Помисли си за дългите часове, които оставаха, преди да застане лице в лице с Джексън.

Само да не беше толкова самотна! Само да имаше някой, който да й помогне да прекара часовете, оставащи до сутринта. Не биваше да поема рискове. Щеше да остане в апартамента си, да вечеря сама на терасата и да глътне две сънотворни за компания.

Усмихна се горчиво. Една от най-богатите жени в света и все пак самотна!

 

 

В 09.00 ч. на следващата сутрин Хинкъл се появи с количката за сервиране.

— Вярвам, че сте спали добре, мадам — каза той, докато наливаше кафето.

— Да, благодаря. — Двете сънотворни бяха донесли на Хелга прекрасен сън. Чувстваше се отморена и умът й беше свеж. — Сигурна съм, че ще се радваш да се прибереш вкъщи, Хинкъл.

— Да, мадам. Намирам хотелския живот за неприемлив.

— Мистър Ролф добре ли прекара нощта?

— Очевидно. Под въздействието на успокоителни е, мадам.

Тя разбърка кафето си.

— Видя ли Джоунс?

Лицето на Хинкъл помръкна.

— Да, мадам. Ще е готов за тръгване следобеда.

Тя рече спокойно:

— Изглежда ми интелигентен.

— Така изглежда. — Гласът на Хинкъл изрази неодобрението му. — Има, разбира се, много да учи.

Значи Дик — сега тя мислеше за него като за Дик не бе създал проблеми. Усети как я обзема вълнение.

— Трябва да излизам тази сутрин и ще обядвам в грил-ресторанта.

— Целият ви багаж ще бъде събран, мадам. Аз ще се погрижа за сметката в хотела. Ще тръгнем в 13.30 ч.

— Ти си ми голяма утеха, Хинкъл. — Тя му се усмихна с обич.

— Много мило от ваша страна, мадам. Вече прибрах дрехите и документите на мистър Ролф. — Хинкъл направи пауза. — Червената папка с писмото до мистър Уинборн липсва.

Хелга усети как през тялото и преминава тръпка. Трябваше да се сети за тази възможност. Умът й заработи бързо. За нея беше жизненоважно да запази доверието на Хинкъл. Това беше неочаквана и опасна ситуация. Трябваше да го запази на своя страна.

— Ти бе така добър да ми кажеш, че ме одобряваш — произнесе тихо тя, насилвайки се да го гледа право в очите. — Не мога да ти опиша колко съм ти благодарна, че ми се довери. Приех доверието ти като постъпка на истински приятел, а аз имам нужда от приятел, Хинкъл.

Дебелото лице на Хинкъл омекна. Той леко се поклони и очите му се навлажниха. Тя веднага усети, че бе напипала правилния подход.

— Ти ме посъветва да прочета това писмо. Направих го. Хинкъл, извинявам ти се. Когато ми каза, че умът на мистър Ролф е размътен, не ти повярвах. Не можех да приема, че има умствено заболяване. Вчера го видях и си дадох сметка, че наистина е така. Сега разбирам, че си много по-мъдър от мен. Той ме гледаше с омраза, която ме изплаши. Знам, че хората, които страдат от мозъчни увреждания, се обръщат срещу онези, които обичат най-много. Ние с него винаги сме били толкова близки… толкова щастливи. Направих всичко, което можах, за него. — Тя закри с ръце лицето си и изпусна сподавено хлипане, надявайки се сълзите да дойдат.

— Моля ви, мадам, не се разстройвайте — рече Хинкъл с треперещ глас. — Мога ли да кажа…

Тя вдигна поглед. По бузата й потече една сълза.

— Не, моля те, недей, Хинкъл. Тежко е и за двама ни. Ти беше толкова мил с мен. Прочетох писмото. Ако мистър Уинборн го получи, с бъдещето ми е свършено. — Тя вдигна ръце в знак на отчаяние. — Знам така, както и ти, че ако мистър Ролф беше нормален, той никога не би написал такова жестоко, несправедливо писмо. Взех го. — Тя затвори очи и още една сълза се търкулна по бузата й. — Д-р Ливай ми каза, че мистър Ролф едва ли ще живее много дълго. Ще пазя писмото. Ако се възстанови, ще го сложа обратно сред документите му, но ако умре — а се моля на Бога това да не става, както и ужасното му умствено заболяване да премине, — тогава възнамерявам да унищожа писмото. — Тя го погледна право в очите. — Кажи ми, мислиш ли, че постъпвам неправилно?

— Мадам — рече Хинкъл с дрезгав глас, — не бих ви посъветвал да прочетете писмото, ако не се надявах, че ще го вземете. То е тъжно и шокиращо нещо. Страхувам се, че мистър Ролф е много болен и онова, което сте направили, е правилно. За мен ще е голямо удоволствие, мадам, да продължа да ви служа.

Хелга се обърна настрани, боейки се, че той може да види появилия се в очите й триумф.

— Благодаря ти, Хинкъл — отвърна дрезгаво.

Тя изчака вратата да се затвори, после си пое продължително и дълбоко въздух. Картите продължаваха да се нареждат, както тя искаше. Доверчивият, мил Хинкъл! Усети да я обзема срам, че го бе излъгала, но веднага се отърси от него.

Нападението е по-добро от отбраната.

Сега Джексън!

Час по-късно тя намери място за паркиране на Оушън авеню и взе асансьора до четвъртия етаж, където беше офисът на Джексън. Почука на стъклото на вратата му, завъртя дръжката и влезе в малък офис.

Беше спокойна и твърдостта й даде невероятна смелост. Не след дълго щеше да знае дали блъфирането и куражът й щяха да сломят Джексън, или той наистина беше костелив орех, както го бе определил Гритън.

Срещу нея имаше очукано бюро, зад което седеше младо цветнокожо момиче със ситно къдрава коса. Беше облечено с избелели дънки и мъжка риза с крещящ цвят, чиито краища бяха завързани на кръста й. Четеше филмово списание и като видя Хелга, черните й очи се отвориха широко. Хелга съвсем умишлено се беше облякла със строг тъмносив костюм, който се освежаваше само от наниз бисери. Студената й изтънченост и твърдият й изпитателен поглед, изглежда, бяха омагьосали момичето.

— Мистър Джексън — каза Хелга с рязък глас.

— Да, мадам.

Момичето се изплъзна от стола си и отвори една врата вдясно от себе си.

— Имате клиент — съобщи в стаята.

Хелга бутна момичето настрани и влезе в неугледен кабинет, малко по-голям от предната стая. Огледа се и забеляза, че прозорците бяха мръсни, килимът — протрит, а стоманените картотечни шкафове — силно издраскани.

Джексън, който четеше справка за надбягванията, скочи на крака и изпусна справката на пода.

— Е, това се казва изненада — рече той, като се насили да се усмихне.

Хелга го изгледа от главата до петите. Това не беше безукорният изнудвач, с когото се бе срещнала в „Дъ Пърл ин дъ Ойстър“. Това беше Джексън в работните си дрехи: вехт костюм, който имаше нужда от гладене, риза с мърляви маншети и вратовръзка, на която личеше петно от храна.

Тя изчака, докато момичето затвори вратата, после се насочи към доста протритото кожено кресло до бюрото и седна.

— Много бързам, мистър Джексън — подхвана. — С мистър Ролф напускаме Насо с полет в два часа. Помоли ме да уредя сметката ви.

Само за миг в очите на Джексън се появи изненада, после той се съвзе и се изсмя.

— Това е страхотно от негова страна, мисис Ролф. Щастлив съм да чуя, че се е възстановил толкова бързо.

— Колко ви дължи? Джексън присви очи.

— Споразумяхме се по този въпрос, мисис Ролф.

— Колко ви дължи? — повтори Хелга.

— Съгласихте се да ми платите десет хиляди долара.

— Мистър Ролф ще намери тази сума за доста голяма.

С внезапно помръкнало лице Джексън възрази:

— Хич не ме засяга, мисис Ролф. — После се появи самоуверената подигравателна усмивка. — Това трябва да се уреди между вас и него, не е ли така?

Хелга вдигна рамене. Отвори чантата си и извади десетте хиляда доларови банкноти. Преброи, ги, така че той да може да ги види, после ги сложи в скута си.

— Ако получа разписка за десет хиляди долара за двудневна работа, която да дам на мистър Ролф, ще ви ги платя.

Самоуверената му усмивка избледня.

— Значи продължавате да се правите на много хитра? Предупредих ви по този въпрос, нали? Тая няма да мине. Ще ви дам разписка за хиляда долара, а останалата част от парите си остава между нас. — Той спря, приведе се напред с твърди като камък очи и попита: — Носите ли някой от интересните си касетофони в чантата?

Тя кимна.

— Да, но не записва. — Извади миниатюрния касетофон от чантата си. — Донесох го, за да можете да чуете един запис, който направих вчера. Това е разговор между мен и Дик Джоунс, вашия „тип“, както го наричате.

Джексън замръзна.

— Вие може да сте професионален копой — продължи Хелга, — но сте абсолютен аматьор като изнудвач.

— Така ли мислите? — Джексън се наклони напред и лицето му в този момент беше грозна маска. — Слушай, маце. Ти си ми в ръцете! Дай ми онези пари или сам ще си ги взема!

— Може би си достатъчно глупав, за да го направиш. — Тя сложи банкнотите на бюрото. — Значи си не само изнудвач, но и крадец.

Джексън се пресегна към парите, после спря и отдръпна ръката си. Очите му станаха неспокойни, докато я гледаше.

— Какво си намислила?

— Добър въпрос, ако мога да използвам собствената ти фраза. — Хелга беше започнала да се забавлява. — Банката има номерата на тези банкноти. Полицията, както ми казаха, само чака да направиш погрешна стъпка и е свършено с разрешителното ти. Мога да докажа, че тези пари ми принадлежат. А ти как ще докажеш, че не си ги откраднал? Е, хайде, вземи ги. — Тя направи пауза и после с тих, убийствен глас изрече: — Стига, разбира се, да ти стиска, Джексън.

Той остана втренчен доста дълго в парите, после — в нея. Кръвта нахлу в лицето му.

— Добре! — рече. — Това е краят, маце! Изпусна шанса си! Писмото заминава към Уинборн!

Тя се изсмя.

— Нервите ти ли не издържаха, мистър Джексън? Учудена съм. Ти си само един евтин мошеник. Ами петстотинте хиляди, които с твоя човек ще си разделите? Не ти ли стига смелостта да се бориш за тях?

— Слушай, кучко…

— Не, мистър Джексън, ти чуй това — и тя включи записа.

Когато гласът на Дик Джоунс се разнесе през миниатюрния говорител, Джексън изтръпна. Остана като вкаменен, докато записът не свърши, после грабна касетофона и го пусна в джоба си.

— Не се паникьосвай, мистър Джексън, имам копие — каза Хелга.

Той я прониза с поглед, а хубавата му външност беше пометена от яростната злоба.

— Нима си представяш, че някой ще повярва на думата на едно метиско копеле срещу моята?

— А ти не вярваш ли?

Изглеждаш разтревожен.

— Хубав блъф, маце, но няма да мине. Почти ме хвана. — Той се насили да се усмихне. — Почти, но не съвсем. Никой съдия няма да ме осъди заради един запис. Първото нещо, което ще иска да разбере, е какво е пишело в писмото и как си го взела от документите на съпруга си. Ти ще изглеждаш доста глупаво нали, когато се опиташ да обясниш. Не, маце, няма да успееш да ме хванеш с тоя блъф. Сега нека престанем с хитрините. Искам чисти десет хиляди долара и чекове на приносител за петстотин хиляди или…

Тя го погледна изпитателно и разбра, че мести царя си срещу нейната царица, но не се разтревожи — все още държеше коза.

— Наистина се надявах, че записът ще те уплаши и ще ми дадеш писмото, мистър Джексън — каза тихо тя. — Виждам, че не съм те преценила правилно.

Той я погледна подозрително, после лицето му светна и се изсмя.

— Беше добър опит, маце. Всички правим грешки. Сега ето какво ще направиш…

— Знам какво ще направя. — Тя се вторачи в него. — Нещо, което не искам да направя, защото, макар че си долен тип, мистър Джексън, не ти желая смъртта, както не я желая никому.

Очите му се присвиха.

— Заплашваш ли ме?

— За съжаление, мистър Джексън, принуждаваш ме да те изнудвам, както ти ме изнудваше.

— Какви ги дрънкаш? Какво ще кажеш да престанеш с тия двусмислени приказки? Ето какво ще направиш…

— Ще телефонирам на Ед Лопез и ще му открия, че чукаш жена му — рече Хелга, изговаряйки всяка дума бавно и отчетливо. — Ще го посъветвам да се свърже с Франк Гритън за доказателства. Следят те, мистър Джексън. Това ще направя, ако не ми дадеш незабавно писмото!

Джексън се отдръпна назад. Лицето му пребледня, устните му се отпуснаха и очите му се изцъклиха.

— Ако имаш какво да криеш, мистър Джексън, никога не се заемай с изнудване — отсече Хелга. — Дай ми онова писмо!

Пет минути по-късно, с червената папка под мишница, тя излезе от офиса, минавайки покрай зяпналото я младо цветнокожо момиче, и слезе по стълбите към улицата.