Джеймс Хадли Чейс
Джокер в тестето (8)

Глава осма

Хелга протегна ръка към чашата с бренди, като се бореше да преодолее предизвикания от казаното от Джексън шок. Насили се да отпие от алкохола, знаейки, че Джексън я наблюдава и чака реакцията й.

Тери Шийлдс? Дъщеря на Херман?

Помисли си за момичето с венецианско червена коса, твърдо лице, широка, решителна уста и големи очи. Още от мига, в който я бе видяла, Хелга бе разбрала, че това момиче има силен характер и че е необикновено, но чак дъщеря на Херман?

После си спомни телеграмата до Хинкъл: студеното коравосърдечно съобщение:

Невъзможно ми е да дойда в Насо. Татко ще се оправи. Винаги успява.

Дали наистина този глупав аматьор в изнудването си мислеше, че ще се хване на такава съшита с бели конци лъжа?

— О, я изчезвай! Дъщерята на мистър Ролф е в Париж! Имам доказателства за това!

— Телеграмата, която изпрати на Хинкъл? — Джексън поклати глава. — Това беше само за да ви заблуди. Не искаше да знаете, че е тук. Накара един приятел от Париж да ви я изпрати. Чух ги да говорят с Джоунс за това. Казвам ви, мисис Ролф, Тери Шийлдс е доведената ви дъщеря и има намерение да се отърве от вас.

Хелга се поколеба. Не й се искаше да повярва и все пак, като гледаше Джексън, й се стори твърде невероятно той да лъже, а освен това, откъде би могъл да знае за телеграмата?

— Мога да проверя дали лъжеш — каза тя — и ако е така, ще те предам на полицията. Наистина ще го направя! Все още ли твърдиш, че Тери Шийлдс е Шийла Ролф?

Той кимна.

— Кълна се, но почакайте за миг, мисис Ролф. Ако се уверите, че не лъжа, ще ми дадете ли петте хиляди долара, за да се махна оттук?

— Ако не лъжеш — отвърна студено Хелга, — ще ти дам петстотин долара, които ще са ти напълно достатъчни, за да се махнеш.

— Исусе Христе! — Джексън удари юмруците си един в друг. — При всичките ваши пари! Трябва да се махна! Да започна нов живот! Какво са пет хиляди за вас?

Тя се изправи.

— Чакай тук.

Влезе в дневната и се обади във вилата в Перъдайс Сити. Минаха няколко минути, докато се свърже, после благият глас на Хинкъл прозвуча от другата страна на линията.

— Резиденцията на мистър Херман Ролф.

— Хинкъл! — Колко радостна беше да чуе гласа му и колко успокоително й подейства той! — Мисис Ролф се обажда.

— О, мадам. Тъкмо щях да си позволя да ви позвъня, тъй като нямах новини от вас — рече Хинкъл с укор в гласа. — Току-що се свързах с болницата. Изглежда, няма промяна.

— Не, страхувам се, че няма. — Тя направи пауза и после продължи: — Съжалявам, че не ти се обадих по-рано, но бях заета.

— Радвам се да го чуя, мадам. Трябва да се чувствате доста самотна.

Хелга си помисли: „Самотна? Ти или който и да било друг нима можете да знаете колко самотна съм наистина?“

— Как са нещата във вилата, Хинкъл?

— Не съвсем както трябва, мадам. Радвам се, че се върнах и мога да ви уверя, че докато пристигнете с мистър Ролф, всичко ще е наред.

— Сигурна съм, че ще е така. — Последва пауза, после тя попита: — Получи ли телеграмата от Шийла, която ти препратих?

— Да, мадам. Натъжи ме.

— Така е, но младите много не ги е грижа, нали? Сигурна съм, че наистина е заета.

— Вероятно, мадам. — Гласът на Хинкъл беше опечален.

— Мислех си за мис Шийла. Разочарована съм, че не съм се срещала с нея. Когато човек си мисли за някого, хубаво е да има представа за него. Можеш ли да ми я опишеш?

— Да ви я опиша ли, мадам? — Гласът на Хинкъл се покачи с един тон.

— Как изглежда? — продължи търпеливо Хелга.

— Ами, мадам, бих казал, че тя е човек със силен характер. — Очевидно, ако се съдеше по гласа му, Хинкъл не одобряваше този разговор.

— А външността й, Хинкъл? Дебела ли е, слаба, висока, ниска?

— Мис Шийла има прекрасна фигура, мадам. Като повечето млади хора тя се грижи за външността си. Сега косата й е боядисана във венецианско червено, ако така се нарича този цвят. Много й отива.

Хелга усети как леко подскочи.

— Това е интересно. — Спря и като промени нарочно темата, продължи: — Имаш ли вече някакви планове относно кабинета на мистър Ролф?

— Разбира се, мадам. Вече се консултирах с вътрешен декоратор. Сигурен съм, че когато мистър Ролф се върне, ще остане много доволен.

— Чудесно. Добре, Хинкъл. Сега смятам да поиграя бридж. Само исках да чуя гласа ти.

— Много сте мила, мадам.

— И да ти кажа, че ми липсват прекрасните ти омлети. — Знаеше, че не би могла да измисли нищо по-подходящо за завършек на разговора им. Остави слушалката.

Значи Джексън не лъжеше. Това момиче, което се представяше за Тери Шийлдс, явно наистина беше дъщерята на Херман!

Заедно с Джоунс те смятат да се отърват от вас чрез вудуизма, така че тя да наследи парите на Ролф!

Можеше ли да има нещо по-смехотворно от това? После се сети за куклата със забитата в главата й игла. Спомни си за мистериозната кома на Херман. Опознай врага си. Сякаш чуваше сухия корав глас на баща си.

Сега трябваше да се справи с Джексън. Трябваше да научи всичко, което той можеше да й каже, дори това да й струваше пари.

Излезе на терасата. Джексън седеше отпуснато в стола си и между пръстите му гореше цигара. Отблясъците от светлините на басейна осветяваха лъсналото му от пот лице.

— Добре, Джексън — рече тя, докато сядаше. — Значи това момиче е Шийла Ролф. Сега говори. Искам да науча всичко по този въпрос. Как разбра коя е… тя ли ти каза?

— Вижте, мисис Ролф, ако не пийна още едно, ще ми гръмнат бушоните!

— Сипи си. Питиетата са в дневната — отвърна нетърпеливо Хелга. — Не очакваш да те обслужвам, нали?

Той се изправи немощно на крака и след малко се върна с бутилка бренди. Наля си чаша, глътна алкохола на един дъх, после отново си сипа.

— Сега говори, Джексън!

— Ами парите? — Той се наклони напред и я погледна. — Няма да ви кажа нищо повече, ако не обещаете да ми дадете пет хиляди долара!

Виждаше, че той беше леко пиян, и това я накара да се почувства неспокойна. Ако го ядосаше, после нямаше да може да го спре. Трябваше да внимава как действа, рече си тя.

— Ако онова, което ми кажеш, струва толкова, ще ти ги дам.

Той се подсмихна неспокойно.

— Ще струва. Нека първо видя парите, после започвам да говоря.

Помисли си за осемте хиляди долара в спалнята. Не биваше той да знае за тях. Можеше да се нахвърли върху нея, да вземе парите и да избяга.

— Нали не си въобразяваш, че ще държа толкова пари тук? Ще ти дам чек.

Той отпи още от брендито и поклати глава.

— Никакви чекове. Искам ги в брой.

— Това може да се уреди. В „Дайъмънд Бийч хотел“ ще ми дадат необходимата сума.

Той обмисли казаното, после кимна.

— Да. Е, добре. Значи се споразумяхме: давам ви информацията и получавам пет хиляди… нали?

Не биваше да го оставя да си мисли, че я държи в ръцете си.

— Първо говори, Джексън. Аз ще взема решението.

Той я погледна изпитателно, после отново отпи и остави чашата си с трепереща ръка.

— Наистина сте костелив орех, не е ли така?

— Хайде, Джексън… Как разбра, че това момиче е Шийла Ролф?

— Тя пристигна със същия самолет като вас — отвърна Джексън, като се отпусна назад в стола си. — Подчинявайки се на инструкциите на Ролф, бях на летището, за да ви видя. Когато тръгнахте, Шийла се приближи до мен и ме попита дали не знам за някое евтино местенце, където да отседне. — Подсмихна се. — Привличам мацките, мисис Ролф. Винаги идват при мен и ми задават глупави въпроси. После ме попита дали вие сте мисис Херман Ролф. Зачудих се защо това маце се интересува от вас, така че се сприятелих с нея. Закарах я до един мотел. Казах й какво работя и че ви следя. После тя ми довери, че вие сте й мащеха, и аз я попитах какво прави тук. — Той изду бузи. — До този момент, мисис Ролф, с нея бяхме станали доста близки. Бързо се сближавам с котенцата. — Усмихна й се похотливо. — Знаете го, нали? И с вас се сближихме, нали?

— И тя какво каза, че прави тук? — запита Хелга с каменно лице.

— Беше прочела във вестниците, че баща й е пристигнал, тук. Открай време искала да види Насо. Имала малко спестени пари, така че се качила на самолета. Това е всичко.

— Видяла ли се е с баща си?

— Видяла го е само отдалеч. — Джексън вдигна рамене. — От онова, което ми каза, разбирам, че отношенията им не са били много добри.

— Ами Джоунс? Откъде се появи?

— Онзи малък мошеник? Както ви казах, той работеше за мен. Ако има някой да прилича на змия… то това е той. Предложих му сто долара, за да претърси апартамента ви. Когато намери и прочете онова писмо до Уинборн, малкото копеленце ми измъкна четири хилядарки, за да си купи дяволския мотоциклет. После вие ме изнудихте и си получихте писмото обратно. След това наистина започнахте да създавате неприятности, като му наредихте да тръгне с вас за Перъдайс Сити. Дойде и ми се развика, но не можех да направя нищо и му го казах. Няма да забравя начина, по който ме погледна… като хванат в капан дяволски плъх. „Няма да замина — рече той. — Имам начин да й попреча да тръгне.“ Често използваше бунгалото ми, за да държи в него разни неща, за които не искаше майка му да знае. Когато свърших работа и се прибрах там, го заварих да прави тази кукла. Майсторски ръце има. Попитах го за какво му е и той ми отвърна, че ви пречи да го отведете в Перъдайс Сити. Обясни, че това била вудуистка магия. Казах му, че е луд. Седях и го наблюдавах. Когато свърши куклата, заби иглата в главата й и започна да тупа по един барабан. След малко рече, че сега Ролф е твърде болен, за да пътува. Отново му казах, че е луд. Той ми се усмихна лукаво и ми отвърна да почакам, за да се убедя сам.

Хелга се втренчи в куклата.

— Това са пълни глупости и ти го знаеш много добре! — кресна ядосано тя.

— Така ли? Какво знаем вие и аз за тези чернокожи дяволи, които живеят тук? Имаше резултат, нали? Не можахте да го отведете в Перъдайс Сити, нали?

— Просто така се случи, че съпругът ми се почувства зле.

Джексън вдигна рамене.

— Аз ви казвам как стоят нещата. А сега чуйте и още нещо. Шийла отишла в бунгалото ми, докато ме нямало и така се запознала с Джоунс. Те станаха приятели. Не ме питайте как е разбрал коя е тя, но е разбрал. Може би тя му е казала. Обича да се хвали с богатия си баща. Тоя мошеник не е глупав. Предупредих ви, че иска да ви измъкне петстотин хиляди, но вие не ми повярвахте. Беше прочел писмото и знаеше, че Шийла ще наследи един милион. Освен това знаеше и точно колко пари има Ролф. Реши, че няма защо да се задоволява само с един милион. Защо да не отмъкне всичко? Нужно беше единствено вие с мистър Ролф да бъдете отстранени и Шийла щеше да получи много повече от милион. Те двамата вече се чукаха. Ами ако успееше да я убеди да се омъжи за него? Такива бяха плановете му и, като започна всичко по реда му… се зае да прави ето тази кукла.

— Шийла знае ли за това?

— Може би да, може би не. Не ми е известно. — Очите на Джексън избегнаха погледа й.

— Но е казал на теб?

— Да. След като си счупи ръката, не можеше да довърши куклата, затова дойде при мен и предложи да ме включи. Искаше да взема нещо ваше, нещо, което сте носили, но аз му отказах. Така че той го направи сам, после копеленцето се изплаши, че ще си развържа езика, обади се на Лопез и му каза, че имам връзка с Мария. — Джексън изтри потното си лице с опакото на ръката. — Сега Лопез ме търси и трябва да изчезна от острова бързо, но са ми нужни пари. Това е историята, мисис Ролф.

— Ако си си въобразявал, че дори за миг ще повярвам на всички тези глупости, трябва да си прегледаш главата — отвърна тихо Хелга. — Но за да се отърва от теб, ще ти дам хиляда долара и нито цент повече. — Изправи се. — Ще си взема чантата.

— Чакай, маце. — Джексън се приведе напред. — Искам повече. Казваш, че вудуизмът е глупост. Нека се обзаложим, а? — Посочи куклата. — Махни онази игла от главата и виж какво ще стане. Според онзи дявол, за да излезе Ролф от комата, трябва само да се извади иглата. Хайде, направи го! После се обади в болницата.

— О, престани! — кресна Хелга. — Няма да слушам повече тия глупости. Ще ти дам парите и си тръгвай!

Джексън се взря изпитателно в нея.

— Чакай, маце, не бързай — рече той. — Имам да ти казвам нещо много важно. Прочетох онова писмо до Уинборн. Знам, че ако Ролф оживее, ще се окажеш на улицата, но ако умре, няма да имаш проблеми. Искаш старата развалина да умре, нали? Чакаш го да ритне камбаната, нали? Е добре, нека си направим експеримент. Онзи дявол ми довери — чуй ме добре, маце, — че ако извади иглата от главата и я забие в сърцето на куклата. Ролф ще умре след броени минути. Точно така смята да се отърве и от теб, щом довърши другата кукла. Може би не ти стиска да го направиш, но за пет хиляди ще го направя аз. Какво ще кажеш? Ти не вярваш във вудуизма. Добре, и аз не вярвам в него, така че да видим какво ще стане. Обещай да ми дадеш пет хиляди долара, ако Ролф умре, и аз ще преместя иглата!

Ами ако стане? — Тази мисъл мина като светкавица през главата на Хелга. — Само си представи, че тези смехотворни истории за вудуизма се окажат не чак толкова смехотворни. Представи си, че като премести иглата, този полупиян любител-изнудвач наистина убие Херман? Самата идея й се струваше напълно безумна, но си спомни думите на Гритън, че преди двадесет години никой не би повярвал и във възможността хората да стъпят на Луната. Така че ако станеше?

Тогава тя щеше да е свободна, да има власт над огромна сума пари и нямаше да й се наложи да живее като, монахиня!

Погледна куклата. Пред очите й се появи картината на лежащия в леглото Херман с безжизнената ръка, под която бе подложена възглавница, и стичащите се от увисналата му уста слюнки.

Ами ако наистина умреше? Нямаше ли това да е най-доброто за него?

Изведнъж по тялото й премина тръпка. Не! Това беше номер! До този момент картите се нареждаха в нейна полза, но сега… имаше джокер в тестето!

Като си даде сметка, че сърцето й бие лудешки, тя рече:

— Писна ми от тия дивотии. Ще ти дам хиляда долара и нищо повече. Толкова имам тук. Това е всичко, което ще получиш.

— Не, не е, маце. Знаеш, че искаш да го направя, но нямаш смелостта да си го признаеш. — Той се пресегна и извади куклата от кутията. — Ти не вярваш… и аз не вярвам. — Хвана иглата и я измъкна от главата на куклата. — Сега, маце, можеш да ми дадеш пет хилядарки и аз ще се погрижа за това богато дърто копеле.

Хелга отстъпи назад и се спъна в стола си.

— Не! Остави я! — Гласът й бе писклив.

Джексън й се усмихна с пиянска усмивка.

— Нека опитаме. И двамата не вярваме. Тогава защо не? Ето така! — И той заби бавно и уверено иглата в гърдите на куклата. — Сега да видим какво ще стане.

Тя стоеше и гледаше лежащата на масата прободена кукла. Беше ли си въобразила, че куклата леко потръпна, когато иглата се заби в нея?

— Готово, маце — рече Джексън. — Изчакай десет минути и после се обади в болницата. Кой знае? Може вече да си притежателка на милиони?

Изведнъж Хелга беше обзета от ужасна паника. Атмосферата в стаята я плашеше до полуда, сякаш някакъв отровен невидим облак се бе вмъкнал във вилата. Тя се обърна и се затича слепешком вън от стаята, по стълбите към спалнята си. Тресна и заключи вратата. Докато се оглеждаше обезумяла наоколо, чу Джексън да се качва тежко по стълбите. Втурна се към телефона и след два неуспешни опита накрая се свърза с телефониста. Джексън задумка по вратата.

— Отвори, тъпа кучко такава! — викна той. — Не се обаждай по телефона!

Докато тя слушаше долитащите по линията сигнали, Джексън отстъпи, опря се о стената, вдигна крак и силно ритна ключалката. Вратата излетя назад и той нахълта в стаята.

Хелга чу някакъв глас да казва: „Централа. Кой номер искате?“

Докато тя викаше диво „Полиция!“, Джексън се хвърли към нея, блъсна я настрани от телефона и я удари с всичката сила, която паниката бе вляла в ръката му. Тя политна напред, а той грабна телефона и го запрати към незащитената й глава.

 

 

Хелга бавно дойде в съзнание. Първото нещо, което усети, беше странна лекота в цялото тяло, сякаш лежеше върху облак. Също така си даде сметка, че не чувства крайниците си. Почуди се дали това не беше смъртта. Ако беше така, помисли си тя, нямаше от какво да се оплаква. Да лети вечно из непознаващо болката въздушно пространство би било чудесно.

После дочу далечни гласове: мъжки гласове, приглушени, но несекващи. След това единият от мъжете прочисти шумно гърлото си. Тя се намръщи. Мъртвите прочистваха ли гърлата си? Отвори очи.

Видя, че се намира в луксозната спалня на наетата от нея вила и лежи в голямото легло. Също така видя, че слънцето се опитва с всички сили да се пребори с щорите, очертавайки бели линии върху леглото. Забеляза и познатата фигура на сестра Феърли, която седеше до прозореца и гледаше навън през процепите в щорите, и моментално отново затвори очи.

После, въпреки усещането за безтегловност (вероятно беше под въздействието на силни успокоителни, помисли си тя), умът й трескаво заработи. Спомни си, че бе викала полицията и бе видяла Джексън да се нахвърля върху нея. Спомни си как той бе замахнал с юмрук и как пред очите й бе проблеснала бяла ослепителна светлина.

Като лежеше в удобното легло, напълно отпусната, сега тя осъзна, че бе направила грешка да вика полицията. Колко по-добре щеше да е, ако бе дала на Джексън всичките пари, които имаше във вилата, и се бе отървала от него. Заради паниката й всичко се бе объркало до невъзможност. Бяха ли хванали Джексън? Телефонистът вероятно веднага е уведомил полицията, но сигурно на патрулната кола са й били необходими поне десет минути, за да пристигне. Дали Джексън, който бе чул вика й „Полиция!“, бе успял да се измъкне навреме?

Ако го хванеха, цялата гадна история щеше да излезе наяве. Спомни си мрачната суматоха, когато Херман бе получил удара. Подобните на чакали вестникари, телевизионните камери, фотографите! Можеше да си представи заглавията: „Мисис Хелга Ролф нападната в усамотена вила“. Ако Джексън беше задържан, той щеше да разкаже как е бил нает от Херман, за да я следи, защото той вече й нямал доверие. Представи си каква сензация би предизвикало това! И после как се е опитвала да принуди Дик да замине за Перъдайс Сити (сензационни намеци за прелъстяване). Щеше да разкаже и за писмото на Херман до Уинборн (още по-голяма сензация!). Полицията щеше да открие Дик и той щеше да проговори. Можеше дори да каже, че се е опитвала да го вкара в леглото си!

Бъркотия! Изиграваш си картите, прилагаш разни трикове, по всичко личи, че ръката е печеливша, и тогава идва джокерът.

Зачуди се колко ли беше часът. От колко време беше в безсъзнание? Ако съдеше по слънчевите лъчи върху леглото, би трябвало да е ранен следобед.

Поотвори очи и през дългите си ресници погледна към сестра Феърли, която сега разглеждаше лъскаво списание. Изписаното на лицето й спокойствие издаваше вътрешно задоволство. Наблюдавайки я, Хелга изпита завист. Тази жена вършеше добра и носеща й удовлетворение работа. Вероятно никога не бе имала разяждащи душата проблеми и със сигурност не бе изпитвала натрапчиви сексуални желания.

После Хелга видя вратата да се отваря и д-р Ливай влезе. Сестра Феърли се изправи тежко на крака.

— Как е тя? — прошепна д-р Ливай.

— Все още спи, докторе.

— Здрасти — обади се Хелга и се ядоса, че гласът й прозвуча като шепот. — Значи сте дошли да се грижите за мен?

Ливай пристъпи тихо до леглото.

— Не говорете, мисис Ролф. — Почтителният му глас я подразни. — Всичко е наред. Дали сме ви успокоителни. Спете си. Няма за какво да се безпокоите.

Може би имаше безгръбначни жени, за които тези ласкави топли думи биха били добре дошли, но те вбесиха Хелга. За каква я смяташе той? За някоя от онези самосъжаляващи се, егоцентрични жени без капчица смелост, нуждаещи се от успокоителни?

— Ще говоря, колкото си искам — сопна се тя и се зарадва, че гласът й се беше възвърнал и звучеше твърдо. — Не умирам, нали?

Д-р Ливай отвърна учудено:

— Разбира се, че не, но имате мозъчно сътресение и устата ви е доста зле наранена, мисис Ролф. По-добре ще е да се опитате да се отпуснете и да заспите.

— Какво стана с онзи мъж… мъжът, който ме нападна? — запита тя. Трябваше да знае. — Полицията хвана ли го?

— Моля ви, не се тревожете…

— Хванаха ли го? — Гласът й стана писклив.

— Още не, мисис Ролф. Сега, моля ви, успокойте се. Имате нужда от почивка.

Тя си пое въздух с облекчение. Дали Джексън бе имал време да намери чантата й и да вземе парите? Надяваше се да е така, защото това щеше да означава, че вече е напуснал острова. Искаше да е там, където полицията няма да може да го хване.

— Добре. — Тя затвори очи.

— Ще дойда да ви видя довечера, мисис Ролф. Полицията няма търпение да ви разпита, но аз ги предупредих да не ви безпокоят.

Хелга потръпна. Не се беше сетила, че полицаите ще искат да й зададат въпроси.

— Не желая да ги виждам точно сега.

— Разбира се. Поспете си хубавичко.

Въздържа се да не му кресне. Държеше се с нея като с малоумна!

Чу го да шепне на сестра Феърли, после вратата се затвори. Докато лежеше неподвижна, Хелга започна усилено да мисли. Какво щеше да каже на полицията? Да допусне, че Джексън се е измъкнал? Щеше ли да успее да излезе с лъжи от тази каша? Можеше да каже на полицията, че я е нападнал чернокож. Замисли се върху това. Щом като полицията не е хванала Джексън, докато се е измъквал от вилата, това означаваше, че не са го видели. Ако успееше да държи Джексън настрана от всичко това, тогава цялата гадна история можеше да бъде потулена.

Трябваше да бъде внимателна. Някой чернокож! Това беше решението! Щяха да поискат описание. Умът й трескаво заработи: висок, слаб, на средна възраст, с увита около главата пъстра кърпа, с мръсна бяла риза, тъмен панталон, боси крака. Това описание щеше да отговаря на стотици от туземците, които бе виждала на пазара и на плажа.

Колкото повече мислеше, толкова по-безопасно й изглеждаше всичко. Никой не бе видял Джексън да пристига. Малко вероятно беше да е казал на някого, че ще дойде да иска пари от нея. Имаше само една опасност: да не би полицията да е видяла Джексън, докато се е измъквал от вилата. Реши да импровизира. Беше сигурна, че ще може да се справи с офицер от полицията.

— Ето чашка хубав чай, мисис Ролф — каза сестра Феърли, като прекъсна мислите й. — Сигурна съм, че ви се пие нещо успокояващо.

— Така е. — Тя отвори очи и успя да се усмихне.

— А ето и нещо, което ще ви помогне да заспите.

Тя се подчини и глътна малката капсулка, после с помощта на сестрата отпи от чая.

След няколко минути се унесе в сън без сънища, без страх и без проблемите, пред които знаеше, че ще трябва да се изправи.

Когато се събуди, усети, че главата я боли и устните й са подпухнали, но вече не се чувстваше унесена, нито имаше усещането за безтегловност. Въздействието на успокоителните бе отминало, каза си тя с облекчение. Оттук нататък умът й трябваше да е остър като бръснач. Огледа се, после привдигна глава от възглавницата и леко се смръщи.

Сестра Феърли се приближи до нея.

— Как се чувствате, мисис Ролф?

— Боли ме главата. — Тя попипа лицето си. Беше подпухнало и набито. — Колко е часът?

— Минава осем. Спахте добре цялата нощ.

Зяпна сестрата.

— Нов ден ли е? Цялата нощ ли сте били на крак?

Сестра Феърли се усмихна.

— О не, има друга сестра за през нощта. Искате ли да закусите? Рохко яйце? Чай?

— Чай, струва ми се. Нищо за ядене. Устата ми е дяволски зле.

— Нищо чудно. — Сестра Феърли тръгна към вратата. — Ще ви донеса чай и ще ви дам нещо срещу главоболието.

— Никакви лекарства повече — отвърна твърдо Хелга.

Сестра Феърли излезе от стаята и Хелга направи опит да седне. За миг й се зави свят, после се почувства добре, като се изключеше тъпата болка.

След това вратата се отвори и, носейки подноса с чая, влезе Хинкъл.

— Хинкъл! — възкликна Хелга радостно. — Господ да те благослови! Кога пристигна?

— Вчера следобед, мадам. Веднага щом чух ужасните новини.

— Благодаря ти, Хинкъл. Щеше ми се да не бях те изпращала там.

— Много лошо стана, мадам.

Тя го изгледа проницателно, докато той наливаше чая. Тази сутрин приличаше по-скоро на страдащ баща, отколкото на епископ. Усети как в сърцето й се разлива топлина към него. Наистина вярвам, че го интересува какво става с мен, помисли си. Сигурно е единственият човек в света, за когото мога да го кажа.

— Вдигни ме нагоре, Хинкъл — помоли го тя. — Умирам за чаша чай.

— Надявам се, че не се чувствате много зле, мадам — рече той, докато нежно нагласяше възглавниците. После й подаде чая.

— Добре съм. — Тя отпи и продължи: — Кажи ми, Хинкъл, какво става? Предполагам, че пресата е пристигнала?

— Наистина е така, мадам. Навън са и чакат изявления. Мистър Уинборн ще пристигне днес следобед.

— Уинборн? — Тя се намръщи. — Какво пък иска той, за Бога?

— Д-р Ливай сметна, че ще е добре да дойде, за да се оправи с пресата.

Тя зададе жизненоважния въпрос.

— Намериха ли мъжа, който ме нападна?

— Както изглежда, все още не, мадам. Инспекторът няма търпение да се види с вас. Иска описанието му. Д-р Ливай му каза, че трябва да чака.

Хелга усети да я залива вълна на триумф.

— Полицаите видели ли са го?

— Не, мадам. Пристигнали са прекалено късно.

Значи картите продължаваха да се нареждат, както тя искаше! Нямаше да има повече бъркотия!

— Ще се видя с инспектора по някое време тази сутрин, Хинкъл.

— Да, мадам.

Хелга отново го погледна изпитателно. Учудваше се, че не й бе задал въпроси. Как се е случило? Кой е бил мъжът? После забеляза, че на лицето му беше изписана тревога, дори стрес — толкова силни, че тя остави чашата.

— Нещо не е наред ли, Хинкъл?

Той се поколеба, после кимна.

— Страхувам се, че да, мадам. Д-р Ливай предложи аз да ви съобщя новината.

По гърба на Хелга премина ледена тръпка.

— Новина? Каква новина?

— За мистър Ролф, мадам. Много съжалявам, че трябва да ви го кажа. Той почина онзи ден през нощта. Излязъл е от комата за няколко минути, после сърцето му не е издържало.

В ума на Хелга изплува картината как Джексън изважда иглата и после бавно я забива в гърдите на куклата.

Стана й толкова студено, че започна да трепери.

— Не мога да повярвам — рече дрезгаво. — В колко часа?

— Горе-долу по времето, когато са ви нападнали, мадам. За вас, както и за мен, това е ужасен шок. Знам колко ще ни липсва и на двамата.

Хелга се втренчи в милото, опечалено лице и закри очите си с ръце.

— Но трябва да го приемете като щастлив изход, мадам. Той така страдаше и бе толкова храбър.

После, когато тя започна да хлипа, Хинкъл излезе тихо от стаята, като попречи на сестра Феърли да влезе.

— Мадам би искала да остане няколко минути сама, сестро — прошепна той. — Тя беше толкова добра, всеотдайна и лоялна към него. За нея е ужасна загуба.

Като чу тези думи, Хелга потръпна.

Толкова добра, всеотдайна и лоялна!

Отново видя изкривеното лице на Херман и увисналата му уста, изричаща думата „курва“.

Зарови глава във възглавницата и изплака цялата си душа.

 

 

Следващите четири часа бяха най-ужасните, които Хелга някога бе преживявала, тъй като бяха изпълнени със самообвинения, угризения и самоотвращение. Видя се такава, каквато си представяше, че я виждат другите. Беше като да се оглеждаш в триизмерно огледало и от онова, което съзря, й призля.

Когато сестра Феърли влезе, чувайки я да хлипа, тя й изкрещя да се маха и да стои навън.

Веднага щом сестрата стреснато се оттегли, Хелга се измъкна от леглото и заключи вратата, после се върна обратно, за да продължи отчаяно да плаче.

След час сълзите й пресъхнаха, тя стана от леглото, облече един халат и седна в креслото.

На вратата тихо се почука и гласът на Хинкъл попита:

— Мога ли да ви донеса нещо, мадам? Малко телешки бульон?

— Остави ме сама. — Хелга трябваше да направи усилие да не му изкрещи. — Ще позвъня, ако искам нещо.

После започнаха дългите часове на самообвинения. Значи Херман е мъртъв, помисли си тя. Ти искаше той да умре. Копнееше да е мъртъв, защото желаеше да получиш всичките му пари. Само за това мислеше — за парите му! Сега той е мъртъв и умря, ненавиждайки те. След няколкото години, през които беше омъжена за него и той те уважаваше, гордееше се с теб, вярваше ти, накрая умря, изпитвайки само ненавист.

Съзнанието, че бе умрял с омраза в сърцето, я сломи.

Заради проклетите си сексуални желания му бе изневерявала, но що се отнасяше до парите му, винаги е била честна и все пак той бе склопил очи, убеден, че не само му е изневерявала, но и че вече не може да й повери и управлението на парите си.

Беше я нарекъл курва. Беше умрял, мислейки за нея като за курва.

Мислите й се насочиха към онова, което бе казал Хинкъл: Излязъл е от комата за няколко минути, после сърцето му не е издържало.

Видя Джексън да вади иглата от главата на куклата и да я забива в тялото й. Дали иглата бе убила Херман? Не бе ли стояла настрана, без да попречи с нищо на Джексън да убие съпруга й? Не го ли бе сторила, защото желаеше Херман да умре и макар че не вярваше, че е възможно да стане, все пак се бе надявала на обратното?

Престани с тези глупави, суеверни мисли! — рече си тя. — Знаеш, че една игла не може да убие никого. Не е възможно. Смъртта на Херман е чисто съвпадение. Така трябва да е! Не може да има друго обяснение.

Мислите й отново се насочиха към омразата на Херман. Сети се за писмото му до Уинборн. Само преди няколко дни си бе казала, че ако Херман умре, ще унищожи писмото.

Понеже вече й нямаше доверие, Херман бе написал това писмо, с което щеше да сложи край на отношението към нея като към VIP, защото тя никога нямаше да приеме условията му.

Тъй като съм уверен, че тя измами доверието ми…

Спомни си думите му.

Истина е, помисли си тя, наистина измамих доверието ти, но ти никога не се замисли за чувствата ми. Всичко, от което се нуждаеше, беше приятна на външност секретарка-прислужница. Макар че ти изневерявах, винаги съм ръководила честно паричните ти дела. Защо не прояви малко обич, загриженост и разбиране и не си затвори очите пред авантюрите ми?

Стоя неподвижна доста време, гледайки втренчено през прозореца, после стигна до едно решение.

Може да си егоистична, корава, невярна кучка, но не си нечестна, каза си тя.

Нямаше да унищожи писмото. Щеше да го даде на Уинборн, когато пристигне. Каквато и да беше, поне не можеше да се нарече нито нечестна, нито измамница. Да унищожи волята на един мъртвец щеше да е достойно за презрение и напълно непочтено.

После в ума й прозвуча тихият гласец на изкушението. Не прави нищо необмислено, казваше той. Мисли от какво се отказваш. Помисли си за властта, която ще имаш, когато тези шестдесет милиона станат твои. Ако дадеш това писмо на Уинборн, ще трябва да се изправиш пред изпитанието да започнеш всичко отново, тъй като много добре знаеш, че няма да можеш да живееш като монахиня. Помисли си за клюките, които ще тръгнат, след като се разбере, че Херман те е лишил от наследство. Ще приказват развеселени, че няма дим без огън. От федералното данъчно бюро ще искат да разберат какво е станало с двата милиона долара, които Арчър открадна. Ще ти се наложи да го хвърлиш на лъвовете, за да се спасиш, а той ще каже на света, опитвайки се да отърве кожата, че си му била любовница. Не давай писмото на Уинборн, настояваше гласчето. Унищожи го, както смяташе да направиш, преди да те обземе това малодушно чувство за вина. Никой, освен Хинкъл няма да знае, а той ти е приятел. Той ти се възхищава: толкова добра, всеотдайна и лоялна.

Повече от три часа Хелга се бори с гласчето и накрая, когато се почувства напълно изтощена, твърдостта й се прояви.

Каквато и да си, каквато и да станеш, рече си тя полугласно, няма да бъдеш измамница!

Взела решението си, тя се изправи неуверено на крака, позвъни за прислугата и отключи вратата. Отиде до огледалото на стената и се погледна. Господи! Изглеждаше ужасно! Дясната страна на лицето й беше отекла и набита. Очите й бяха подпухнали от плач. Косата й приличаше на птиче гнездо.

Отиде до бюрото и седна. На вратата се почука.

— Влез.

Хинкъл влезе и затвори тихо вратата.

— Искам да направиш нещо за мен, Хинкъл — каза тя и извади лист хартия, на който написа:

Моля, дайте на мистър Хинкъл, приносителя на тази бележка, плика, който оставих в сейфа ви.

Подписа се и адресира плика до управителя на „Дайъмънд Бийч хотел“.

— Би ли отишъл веднага в „Дайъмънд Бийч хотел“, за да ми донесеш плика, който оставих там в сейфа?

— Разбира се, мадам. — Хинкъл взе бележката, поколеба се и рече: — Мога ли да попитам дали все още изпитвате болка, мадам. Сестра Феърли много се безпокои.

Тя го погледна твърдо:

— Добре съм. Би ли предал на полицейския инспектор, че ще го приема, когато му е удобно?

— Смятате ли, че е разумно, мадам? Няма ли…

— Моля те, направи, каквото ти казах.

— Да, мадам. — Хинкъл почервеня от резкия й тон. — Мистър Уинборн ми се обади. Няма да пристигне довечера, а утре рано сутринта. Имало някаква стачка на аерогарата, която го задържа. Изпраща ви поздравите си.

— Добре. Сега върви в хотела, моля те.

Когато той си тръгна, натъжен от рязкото й отношение към него, тя отиде в банята и започна да оправя лицето си. След двадесет минути бе заличила охлузването, намалила подпухналостта на очите и оправила косата си. Палеше си цигара, когато пристигна главният инспектор Харисън.

Той беше висок и едър мъж и сякаш беше брат на Франк Гритън. Имаше същите твърди сини очи и същия приятен глас.

Започна, като й поднесе искрените си съболезнования, но Хелга го прекъсна.

— Благодаря, инспекторе. Нуждая се от почивка. Разбрах, че искате описанието на мъжа, който ме нападна. Беше чернокож: висок, слаб, на средна възраст, около главата му бе завързана жълто-червена кърпа, беше облечен с мръсна бяла риза, тъмни панталони, бос. Има ли още нещо, което искате да знаете?

Учуден от това пришпорване, Харисън я погледна недоумяващо.

— Виждали ли сте този мъж и преди, мадам?

— Не.

— Нещо липсва ли тук?

Защо не се бе сетила да види дали Джексън е взел парите? Хелга се ядоса на себе си, че не бе проверила.

— Не вярвам. Вилата е под наем. Тук са само бижутата ми и малко пари… нищо друго ценно. — Изправи се, отиде до шкафа и провери кутийката си за бижута. Доволна, че са там, тръгна към сложената на тоалетката чанта. Осемте хиляди долара липсваха! С усилие успя да запази лицето си безразлично. Затвори чантата и рече: — Не, нищо не липсва. Имах късмет, че бях тук, горе. Чух шум, отидох до стълбите и видях този мъж. Той също ме видя и затича нагоре по стълбите. Заключих се и се обадих в полицията. Той разби вратата и се опита да ми попречи да се обадя. Предполагам, че се е уплашил и е избягал.

Харисън я погледна замислено.

— Така изглежда, мадам.

— Това ли е всичко? — попита нетърпеливо тя.

— Не съвсем. Какво можете да ми кажете за куклата, която намерихме долу?

Напълно беше забравила за куклата. Отново железните й нерви й помогнаха.

— Кукла? Не знам нищо за никаква кукла. Какво искате да кажете? — Загаси цигарата си.

— Извинете ме за момент. — Харисън отиде до вратата. Каза нещо на някого отвън, после се върна, като носеше куклата, която изобразяваше Ролф.

— Тази, мадам.

Хелга се насили да я погледне.

— Никога не съм я виждала. — Разгледа я по-отблизо, после отскочи назад, сподавяйки вика си, като внимаваше да не прекали с театъра, който разиграваше. — Тя… тя прилича на съпруга ми.

— Да, мадам. Съжалявам, че предизвиках такъв болезнен…

— Този нападател трябва да я е донесъл със себе си. Вероятно е искал да ми я продаде — изрече бързо Хелга. — Не може да има друго обяснение.

— За съжаление има, мадам. Може би сте чули за вудуисткия култ…

— В момента не ме интересуват подобни неща — сряза го Хелга студено. — Ако това е всичко, ще се радвам да ме оставите. Главоболието ужасно ме мъчи.

Харисън се поколеба. Ясно си даваше сметка, че стои пред жена, притежаваща най-малко шестдесет милиона долара, а такива пари означаваха голяма власт. Също си даваше сметка, че тя току-що е загубила съпруга си и е била нападната. Ако продължеше да я разпитва, можеше да се оплаче и шефовете му щяха да се нахвърлят върху него като вълци. Реши да не рискува.

— Разбира се, мадам. Ще се погрижа да не ви безпокоят повече. След като нищо не е откраднато… — Той тръгна към вратата. — Можете да бъдете сигурна, че ще намерим този човек.

— Уверена съм — отвърна Хелга и му обърна гръб. Когато той си тръгна, тя седна и си пое дълбоко въздух. Бе минало по-добре, отколкото се надяваше. Значи Джексън бе намерил парите и ги бе взел. Това означаваше, че вероятно вече беше на мили далеч оттук. Бъркотията, от която се боеше, сега лека-полека изчезваше. Картите отново бяха започнали да се нареждат по нейному!

Двадесет минути по-късно Хинкъл се появи с голям запечатан плик.

— Това ли искате, мадам?

Хелга отвори плика, надникна вътре и видя червената папка.

— Да, благодаря ти, Хинкъл. — Тя го погледна право в очите. — Предполагам, че си се досетил какво е това?

— По-добре да не ми казвате, мадам — отвърна Хинкъл с безизразно лице. — Колебая се дали да ви предложа съвет, но все пак мога ли да се осмеля да спомена, че съдържанието на този плик трябва да бъде унищожено?

Тя го погледна втренчено и отново гласчето занастоява: хайде, унищожи го! Помисли за онова, което можеш да загубиш! Дори Хинкъл ти казва да го направиш. Това не успокоява ли глупавата ти съвест?

— Благодаря ти, Хинкъл. Ти си добър приятел.

— Ако питате мен, ще е разумно да хапнете нещо леко, мадам. Човек мисли много по-добре, след като се подкрепи. Може би дузина стриди?

Тя поклати глава.

— Яде ми се голям стек. Не съм слагала нищо в уста от два дни.

Лицето му светна.

— Разбира се, мадам. Лично аз ще го приготвя. И малко хайвер с препечен хляб.

Веднага щом той излезе, Хелга реши да се облече. Като погледна часовника си, видя, че часът е 14.45. Мразеше да се разкарва по халат.

След половин час, когато Хинкъл влезе с количката за сервиране, тя беше облечена с бяла рокля с широк черен колан, който подчертаваше тънкия й кръст, и той я погледна не само с одобрение, но и с възхищение.

— Ако ми позволите да кажа, мадам, вие сте забележителна личност.

Тя му се усмихна.

— Благодаря ти, Хинкъл. Понякога и аз го вярвам. Не се ли сети… — После спря, забелязвайки шейкъра за коктейли. — Разбира се, че си се сетил… Бог да те благослови.

— Страхувам се, че д-р Ливай няма да одобри, мадам, но в стресови моменти малко алкохол е от полза.

След като свърши с храната и изпи две водки с мартини, с учудване откри, че главата вече не я болеше. Палейки цигара, попита:

— Какви са приготовленията? — Не можеше да се застави да спомене думата „погребение“, но Хинкъл знаеше какво има предвид.

— Погрижих се за всичко, мадам. Службата ще се състои в „Чърч ъф Крист“ в Перъдайс Сити вдругиден в три часа. Д-р Ливай се надява, че ще бъдете в състояние да летите до дома в самолета на компанията утре следобед заедно с мистър Уинборн?

— Нали няма да има много хора? — попита тя, изведнъж обзета от безпокойство.

— Не, мадам. По-нататък, разбира се, ще има възпоменателна служба, но за тази ще бъдете само вие, мистър Уинборн, персоналът и мис Шийла.

Хелга замръзна.

— Мис Шийла?

— Да, мадам. Тя пристигна. Видях се с нея днес сутринта. Би искала да се запознае с вас. Ако ви е удобно, ще дойде тук в шест часа.

Хелга се поколеба.

Помисли си за червенокосото момиче и сякаш отново чу онези жестоки думи:

Когато жена на средна възраст има мераци към момче, което може да й бъде син, студената вода помага.

Вътрешно потръпна.

После се сети за жертвата, която щеше да направи, като даде на Уинборн писмото. Тя нямаше да бъде нечестна и това момиче, което сега живееше сурово, изведнъж щеше да се превърне в милионерка! То със сигурност щеше да се възхити на саможертвата й и да съжали за онова, което бе казало.

— Разбира се, Хинкъл. Трябва да се срещна с нея.

— Много добре, мадам. — Хинкъл се усмихна одобрително. — Ако се чувствате достатъчно добре, спокойно можете да слезете долу и да се порадвате на слънцето. С помощта на полицията успях да се отърва от пресата. Инспекторът беше така добър да остави няколко души охрана, които ще се погрижат да не бъдете безпокоена. Д-р Ливай ще дойде след половин час.

— Добре, Хинкъл. Толкова съм ти благодарна за всичко, което направи и продължаваш да правиш.

С щастливо изражение на дебелото си лице Хинкъл избута количката от стаята.

 

 

Чувствайки се нервна и неспокойна, Хелга седеше под слънчобрана на терасата. Непрекъснато поглеждаше часовника си. Часът беше 17.50. След десет минути момичето, което се представяше като Тери Шийлдс, щеше да дойде.

Д-р Ливай бе наминал и си бе тръгнал. Предложи й успокоителни, предупреди я да не се преуморява, изказа й съболезнованията си и тъй като Хелга не го окуражи, накрая се оттегли.

Сестра Феърли също си стегна багажа. Колкото и мила да беше тя, Хелга се зарадва, че си отива.

Сега беше сама с Хинкъл, който трополеше в кухнята, вероятно приготвяйки нещо за вечеря. Помисли си за Уинборн. Щеше да пристигне на следващата сутрин. Щом прочетеше писмото на Херман, щеше да извади ноктите си, но не я беше грижа.

Дискретно покашляне я накара да се обърне. На прага стоеше Хинкъл.

— Мис Шийла, мадам — съобщи той и се отдръпна, за да пропусне Тери, след което се скри от погледа й.

Хелга я наблюдаваше как пресича вътрешния двор с бърза уверена стъпка. Беше облечена с бяла тениска и тъмносини джинси. Златисточервената й коса блестеше на слънцето. Дойде право при Хелга и я погледна.

— Добре ли сте? — попита тя и Хелга се учуди от загрижеността в гласа й.

— Преживях го, благодаря. Няма ли да седнеш?

Тери дръпна един стол и се настани с прилепени едно о друго колене и ръце в скута.

— Дължа ви извинение и обяснение — започна тя, като я гледаше право в очите. — Онова, което казах накрая, когато се видяхме за последен път, беше непростимо. Мога само да съжалявам и да се надявам, че не сте ме намразили за това. Разбирате ли, Дик означава много за мен, а когато нещо застрашава мъжа, с когото съм, се държа като невъзпитана кучка.

Изненадана, Хелга отвърна:

— Никога не бива да съжаляваш, когато си казала истината. Значи Дик означава много за теб?

— Да. Интересен ми е. Мисля, че го очаква голямо бъдеще. Грижа се за превъзпитанието му.

— Така ли? А той оценява ли го?

— Той има нужда да се превъзпита. Осъзнава, че се е оплел. С много хора е така. Обясних му го. Не става дума за харесване или оценяване. Хората не обичат промените, но той приема, че трябва да се погрижи за превъзпитанието си. Настоях да го взема с мен в Париж. Ще направи голямо впечатление, когато се появи там.

Какво, по дяволите, означаваше всичко това? — запита се Хелга озадачена.

— Впечатление? — попита тя. — С какво точно?

— Със способностите, които има. Той е истински вудуски шаман.

Хелга замръзна.

— Вудуски шаман? Сигурно не вярваш в тези смехотворни измишльотини?

— Само онези, които не знаят абсолютно нищо за вудуизма, говорят така — отвърна тихо Тери. — Има добър и лош вудуизъм. Дик е имал лош учител. Аз смятам да го науча да върши добрини чрез силата, която притежава.

— Вероятно знаеш, че е направил отвратително копие на баща ти?

Тери кимна.

— Да, но вината не е негова. Направи го, защото го карахте да напусне това място. Не беше редно, разбира се, но той беше отчаян, а не трябва да забравяте, че е млад и съвсем незрял.

— Вярваш ли наистина, че той предизвика комата на баща ти?

— Разбира се.

Хелга се въздържа да не потрепери.

— И знаеш, че беше започнал да прави кукла, която да прилича на мен?

— Да, но аз го спрях — рече твърдо Тери. — Това имам предвид под лош вудуизъм. Накарах го да се откаже от него. В Париж ще има много последователи. След време може да стане нещо като гуру в ролс-ройс. Хората ще се тълпят край него, но първо трябва да бъде превъзпитан.

Хелга се почувства зашеметена. Прехвърли се на по-позната тема.

— Всичко това ще струва пари, нали?

Тери вдигна рамене.

— О, парите ще дойдат. Щом Дик убеди хората, че не е измамник, парите ще завалят.

— Но няма ли да са ти необходими пари, за да го заведеш в Париж?

— Това не е проблем. Разговарях с него и той продаде мотоциклета си на някакъв богат тип, на който не му се чака шест месеца до следващата доставка. Получи седем хиляди долара. Не, парите не са важни. От значение е да го накарам да мисли правилно и да използва уменията си за добро.

— Нали си даваш сметка, че вече е извършил зло и че освен това е крадец?

Тери се усмихна.

— Но отсега нататък няма да е така.

— Съвсем сигурна ли си, че хората имат нужда от момче като Дик?

— Разбира се, но защо да обсъждаме този въпрос? Виждам, че не разбирате. Предполагам, че съм странна, но обичам да въздействам на хората. Харесва ми да им давам различни идеи. Много често от тези идеи се раждат добри плодове.

Хелга отново загуби почва.

— Защо пристигна в Насо?

Тери я погледна право в очите.

— Исках да ви видя отблизо. Бях любопитна да узная за каква жена се е оженил баща ми.

— Разбирам. Предполагам, че сега си доволна.

— Да, така е. Честно казано, ви съжалявах, но вече не. Доволна съм, че след като сте изтърпели баща ми толкова дълго, накрая спечелихте.

Хелга я зяпна.

— Не знам какво имаш предвид.

— Обичате всички неща, които идват с парите, нали? Има много малко жени, които биха се справили с ролята на мисис Ролф толкова добре като вас. Ако някой заслужава парите на баща ми и може да ги ръководи така, както трябва, това сте вие. Достатъчно усилено работихте.

Това беше толкова неочаквано, че на Хелга й се наложи да отмести поглед. Накрая, като овладя гласа си, тя каза:

— Да, спечелих ги честно, но също така го мамех. Имам нещо, което трябва да прочетеш. — Тя извади червената папка изпод възглавницата и я подаде на Тери.

Момичето я погледна внимателно, после отвори папката и извади писмото на Херман.

— Искате да прочета това?

— Да, моля те.

Хелга се изправи и тръгна към басейна. Е, това е, помисли си, направих най-правилното нещо. Ще съжалявам, но поне ще имам ореол.

След малко се върна и седна. Тери беше оставила червената папка на масата.

Погледнаха се.

— Поздравления — рече Хелга. — Сега можеш да купиш на своя гуру ролс без помощта на други хора.

— Това не е нещо ново. — Тери побутна червената папка. — Дик беше прочел писмото и ми каза за него. По онова време беше толкова невъзпитан, че дори предложи да се оженим, той да се отърве от вас и да раздели с мен парите на баща ми. — Тя се засмя. — Много скоро оправих нещата.

Хелга я зяпна.

— Значи освен крадец и изнудвач щеше да стане и убиец?

— Точно така. Той е примитивен. — Тери се усмихна и поклати глава. — Ето защо го намирам за толкова интересен. Всичко това е вече в миналото.

Хелга се предаде.

— Е, както и да е, сега си милионерка. Как се чувстваш?

Тери отново поклати глава.

— Разочаровате ме. Бях останала с впечатлението, че сте много интелигентна. Няма да взема нито цент от парите на баща ми. Ако сама успея да спечеля милион, може и да ми хареса, но не го искам наготово. — Усмихна се. — Би било забавно да опитам, но, разбира се, никога няма да стане. Не… не искам милиона.

Като я гледаше, Хелга осъзна изненадано, че това момиче действително казваше истината.

— Ако не искаш парите сега, може би по-късно ще размислиш. Ще помоля Уинборн да ги сложи под попечителство.

— Няма да правите нищо такова! А сега ме чуйте! — Очите на Тери гледаха сърдито. — Бяхте женена за баща ми само няколко години. Аз трябваше да живея с него двадесет години. Мразех го. Беше долен, ограничен, безчувствен робот, в който имаше някаква садистична жилка и тя го правеше безпощаден като диктатор! Отнасяше се с майка ми безобразно. Нямаше нито капка милост или разбиране! Повдигаше ми се от него и го напуснах веднага щом майка ми умря. Тя беше от онези старомодни глупачки, които остават с мъжете си, независимо от това, как се отнасят те към тях. Представям се като Тери Шийлдс, защото не мога да понасям името му. Повтарям: по-добре да умра от глад, отколкото да взема дори цент от гадните му пари!

Хелга я погледна шокирана.

— Но ти не можеш…

— Чуйте ме добре! — Тери повиши глас. — Ще отида на погребението му само защото не искам да нараня Хинкъл. Той си въобразява, че съм обичала баща си, защото Хинкъл е мил — сякаш не от мира сего човек. Ако го нямаше него, мисля, че нито аз, нито майка ми бихме могли да изтърпим мъчението да живеем с Херман Ролф. От онова, което казахте, изглежда, че сте решили да дадете това писмо на Уинборн. Ако го направите, тогава наистина ще ме разочаровате. Това писмо е написано от садистичен и егоистичен маниак! Ако ми възразите, че съвестта ще ви гризе, защото не сте се подчинили на егоистичното му предсмъртно желание, ще ви отвърна, че се опитвате да се направите на мъченица, а ви уверявам, че тази роля не ви подхожда. Запомнете: на мъртвите не им пука. Живите са тези, които имат някакво значение. — Тя се изправи. — Надявам се много скоро да чета за невероятната мисис Херман Ролф, която прави невероятни неща и се забавлява, както никога досега. — Тя се усмихна с широка дружелюбна усмивка: — Ще се видим в черквата. — Обърна се, мина през двора и тръгна надолу към плажа.

Неподвижна, Хелга не откъсна от нея очи, докато не се скри от погледа й.

— Чух последната част от разговора ви, мадам — рече Хинкъл, като се приближи с поднос с шейкър и чаша. — Както вече ви казах: забележителна млада дама със силен характер. — Той сложи подноса на масата и после й сипа питие.

Докато Хелга го наблюдаваше, той взе червената папка.

— Тъй като това няма да ви трябва, мадам — продължи спокойно, — предлагам да го сложа в пещта.

Хелга се пресегна за питието.

— Предложенията ти винаги са основателни, Хинкъл.

— Надявам се, че е така, мадам. — Замълча за миг. — Може би един омлет за вечеря?

— Ще бъде чудесно.

Проследи го с поглед, докато се отдалечаваше, отнасяйки червената папка, после се отпусна в стола. В края на краищата магическият ключ беше неин!