Джеймс Хадли Чейс
Джокер в тестето (3)

Глава трета

На Хелга й бяха достатъчни по-малко от пет минути трескаво търсене, за да се убеди, че папката, което съдържаше писмото на Херман до Уинборн, бе открадната.

Усещайки как кръвта й изстива, със стиснати юмруци и подобно на маска лице тя се върна в дневната и седна.

Кой би могъл да я открадне?

Уинборн? Немислимо. Хинкъл? Очите й се присвиха, докато мислеше. Той знаеше съдържанието на писмото. Дали бе открил, че го е взела, и бе решил да го сложи някъде, така че тя да не се изкуши да го унищожи? Обмисли тази възможност, но не можа да си представи Хинкъл да претърсва стаята й, докато стигне до видимо празния куфар. Не… тя отказваше да повярва, че Хинкъл би могъл да направи такова нещо. Тогава кой?

Спомни си, че мениджърът на хотела я бе видял да взема папката от бюрото и да я отнася към апартамента си, но не можеше да повярва, че мениджърът на хотел от такава класа… не, това беше смехотворно. После си спомни, че двамата пазачи, които пазеха коридора, бяха махнати. Така че, докато плуваше, всеки би могъл да се качи до последния етаж и да влезе в апартамента й.

Тя запали цигара и прогони напиращата паника, която заплашваше да я обземе. Трябваше да се примири с факта, че писмото беше изчезнало и че бе изгубила един от козовете си. Какво щеше да стане сега? Дали крадецът щеше да изпрати писмото на Уинборн? Беше достатъчно цинична, за да не го повярва. Още веднъж сцената бе готова за появата на изнудвача. Устните й се извиха в твърда лека усмивка.

Тихото иззвъняване на телефона я накара да замръзне. Поколеба се, после вдигна слушалката.

— Мистър Уинборн се обажда, мисис Ролф — съобщи й телефонистът. — Да ви свържа ли?

Уинборн?

Хелга се намръщи. Уинборн би трябвало вече да лети към Маями.

— Сигурен ли сте, че няма грешка? Мистър Уинборн замина за Маями.

— Джентълменът твърди, че е мистър Стенли Уинборн и е спешно.

— Свържете го.

Последва пауза, после чу телефониста да казва:

— Свързвам ви, мистър Уинборн.

Хелга се обади:

— Ало?

— Здрасти! Не затваряйте. Имам нещо, което ви трябва. — Тя позна жизнерадостния глас на Хари Джексън.

Ето го, помисли си и стоманата в нея стана още по-твърда. Трябваше да се сети за него — безобидната отровна змия.

— Не си губите времето, нали, мистър Джексън? — рече тя със спокоен глас, докато в същото време от очите й хвърчаха искри.

Той се изсмя, както обикновено.

— Можете да сте сигурна, мисис Ролф.

Тя чу почукване, след което вратата се отвори и Хинкъл влезе, бутайки пред себе си масичка на колелца.

— Не мога да говоря в момента — додаде рязко тя. — Обадете ми се отново след час. — И затвори.

— Омлетът трябва да бъде изяден веднага, мадам — каза Хинкъл, докато й нагласяваше един стол. — Изстине ли, ще се развали.

Тя се стегна, стана и тръгна към стола, който той бе сложил до масата. Когато седна, той разстла салфетката върху скута й.

— Аз също, ако така ме глезиш — рече тя. Нейният глас ли беше това?

— Удоволствието е мое, мадам — отвърна Хинкъл. Той вдигна сребърния похлупак и с грижовност сервира омлета. Сипа вино и се отдръпна със сключени пред себе си топчести ръце.

Това, че Хелга успя да изяде омлета и междувременно да си бъбри с Хинкъл, говореше красноречиво колко добре можеше да се владее.

Когато най-накрая преглътна и последната хапка, тя похвали готварските му способности, отказа кафето и с благодарност му пожела лека нощ.

След като той си тръгна, тя излезе на терасата. Беше гореща нощ с прекрасна луна. Хората все още се къпеха в морето. Развълнуваните им щастливи гласове достигаха до нея и подчертаваха самотата й.

Имам нещо за вас.

Можеше да бъде само писмото на Херман до Уинборн. Как го бе взел? Щеше да я изнудва, това беше сигурно. Какво трябваше да направи? Ако той изпратеше писмото на Уинборн, животът й — такъв, какъвто беше сега, щеше да си отиде. Швейцарската сметка щеше да й бъде отнета. Пътуването до Лозана, за което сега копнееше, нямаше да се състои. Щеше да й се наложи да помоли Уинборн да я финансира, докато Херман се възстанови достатъчно, за да поеме издръжката й. Не се паникьосвай, каза си тя. Писмото все още не бе стигнало до Уинборн. Първо трябваше да чуе условията на Джексън. Нима един бивш търговец на кухненско обзавеждане щеше да диктува начина на живот, който тя ще води? Стана и започна да се разхожда по голямата тераса, като размишляваше. Отсега нататък трябваше да се контролира и дейният й ум започна да търси изход. Вземайки решението си, тя влезе в дневната и се обади на портиера.

— Да, мисис Ролф? — каза той с угодничество в гласа.

— Искам репортерски касетофон с микрофон — нареди тя. — Микрофонът трябва да е много чувствителен. Искам го до един час.

Последва кратка пауза, после машината се задейства.

— Ще го уредим веднага, мисис Ролф.

— Благодаря. — И тя затвори.

Отиде до гардероба и избра бяла ленена чанта. Отряза с ножица подплатата. Ако микрофонът беше достатъчно чувствителен, щеше да може да записва, докато касетофонът е скрит в чантата.

За момента нямаше какво повече да направи. Ако Джексън изпратеше писмото на Уинборн, тя щеше да е в състояние да го осъди за изнудване. Трябваше да внимава как ще уреди размяната, която той щеше да й предложи, и да ръководи разговора така, че да влезе в капана. Наясно беше за ползата от подобни записи. Полицията щеше да може да го идентифицира като изнудвача.

Бавно отминаха четиридесет минути, после помощник-мениджърът — висок, — слаб рус мъж, почука на вратата.

— Разбрах, мисис Ролф, че сте искали касетофон. Имате избор — и той сложи четири миниатюрни касетофона на масата.

— Кой е най-чувствителният? — попита тя.

— Мисля, че този. — Той посочи единия касетофон, който бе малко по-голям от останалите.

— Благодаря… оставете ги. — Тя му се усмихна. — Ще ги изпробвам.

— Знаете ли как да работите с тях, мисис Ролф?

— Запозната съм с касетофоните.

Когато той си тръгна, тя изпробва касетофоните, като слагаше всеки под ред в чантата си и говореше. Когато пробваше последния, телефонът иззвъня.

— Мистър Уинборн се обажда, мисис Ролф.

Тя погледна часовника си: точно един час.

— Ще говоря с него.

Джексън се обади.

— Слушай, миличка, не обичам да ме карат да чакам. — Гласът му беше груб. — Това ясно ли е?

— Имах впечатлението, мистър Джексън — каза ледено Хелга, — че търговците, независимо от това, колко некадърни са, поне са се научили да бъдат любезни. Вие, изглежда, сте загубили обноските си — ако изобщо някога сте ги имали. Бихте ли спрели да ме наричате „миличка“? Това ясно ли е?

Настъпи пауза, после Джексън се изсмя.

— Красива, умна и упорита. Окей, мисис Ролф, забравете го. Имате ли желание да поплувате тази вечер? На същото място?

Умът й заработи бързо. Щеше да е прекалено опасно да се срещне с него на онзи усамотен плаж. Не, ще се изправи срещу него на място, което тя самата щеше да избере.

— Елате в апартамента ми, мистър Джексън. Можем да разговаряме на терасата.

Той отново се изсмя.

— Идеята не е много хубава. Трябва да мисля за репутацията ви, както и за моята собствена. Какво ще кажете за ресторанта за омари? Можем да пием кафе.

— След половин час — отвърна Хелга и затвори. Прослуша записите. Касетофонът, който помощник-мениджърът й беше препоръчал, бе направил забележително чист запис. Тя го сложи в чантата си, прибави цигарите, запалката, портмонето, пудрата и кърпичката си и после, като облече лека пелерина, тръгна надолу към фоайето.

Искаше да пристигне първа в ресторанта. Таксито кадилак спря пред „Дъ Пърл ин дъ Ойстър“, едно от най-популярните нощни заведения в Насо. Метр д’отелът веднага я позна.

— О, мисис Ролф, голямо удоволствие е за нас — каза той и черното му лице светна.

— Имам среща с някой си мистър Джексън — рече Хелга. — Ще пием само кафе. Бихте ли ми предложили тиха маса, ако обичате?

— Разбира се, мисис Ролф, ако нямате нищо против да бъдете на горния етаж. Там имаме сепарета. — Лицето на метр д’отела пребледня и това показа на Хелга колко се е изненадал.

Той я поведе нагоре по стълбите към едно сепаре, което гледаше към главното помещение долу.

— Това задоволява ли ви?

Тя спря да разгледа тълпата отдолу и си даде сметка за шума от гласовете, за тракането на чиниите и приборите. Този шум можеше да развали записа.

— Бих предпочела нещо по-тихо — отвърна.

— Тогава мога ли да ви предложа балкона зад казиното. В момента няма никой, мисис Ролф. Може би ще предпочетете да бъдете там?

— Нека го видя.

Той я поведе по един коридор към широк балкон, който гледаше към плажа и морето. Като се изключеха четиримата или петима чернокожи сервитьори, мястото беше пусто.

— Това е добре и благодаря. — Тя мушна десетдоларова банкнота в ръката му. — Бихте ли довели мистър Джексън при мен, когато пристигне? Кафе и бренди.

Джексън пристигна десет минути по-късно. Тя бе сложила чантата си на масата и като го видя да се задава по коридора, бързо включи касетофона. Щеше да записва тридесет минути, а това, помисли си, щеше да й е достатъчно, за да го вкара в собствения му капан.

Джексън беше облечен с току-що изгладен бял костюм, риза на бели и сини квадратчета и червена вратовръзка. Изглеждаше красив и представителен. По всяко друго време би накарал кръвта на Хелга да закипи.

— Здрасти — каза той и махна на метр д’отела да се отдалечи. — Много ли ме чакахте? — Широката дружелюбна усмивка се появи, докато сядаше.

Тя погледна към метр д’отела зад него.

— Ще пием кафето сега.

— Разбира се, мисис Ролф.

Когато той се отдалечи, тя впери поглед право в Джексън. Той изглеждаше напълно спокоен, големите му ръце лежаха на масата, имаше много самоуверен вид. Очите й се плъзнаха по него. Как можа да се излъже в този мъж, помисли си. Кой би могъл да предположи, че зад това мускулесто тяло, зад тази хубава външност би могъл да се крие ум на изнудвач?

— Как е мистър Ролф? — попита Джексън. — Някакво подобрение?

— Как е копойската агенция, мистър Джексън? — попита вежливо Хелга. — Перспективите по-добри ли са?

Той я изгледа остро, после се изсмя.

— Бих казал…

Един келнер донесе кафе и две брендита в тумбести чаши.

Те го изчакаха да се отдалечи, после Хелга каза:

— Възможно е да сте се сетили, че тази среща ми е неприятна. Бихте ли ми обяснили, ако обичате, защо я искахте?

— Останах с впечатлението, мисис Ролф, че вие я искате — отвърна Джексън, усмихвайки й се. — Не бяхте длъжна да идвате.

Едно на нула за него, помисли си Хелга. Не биваше да си губи времето.

— Споменахте, че имате нещо, което ми трябва… Какво е то? — Тя сложи захар в кафето си.

— Добър въпрос. — Той отпи от кафето, кръстоса дългите си крака и продължи да й се усмихва. Страшно й се искаше да го удари по хубавото лице. — Когато ми отказахте онзи следобед, мисис Ролф, бях готов да приключа въпроса. Позицията ви беше желязна. Нямах нищо писмено от мистър Ролф. Нямах намерение да се занимавам с Уинборн. Стоя настрана от костеливите орехи. Така че бях готов да целуна хонорара си за сбогом. — Той взе чашата си с бренди и го помириса. — За да ви е съвсем ясна картината, мисис Ролф, нека ви обясня как работя. Нямам постоянни сътрудници. Имам свои хора. За един детектив е необходимо да има агенти във всеки луксозен хотел. Това са моите невидими очи… персоналът. Хората, които могат да влизат и да излизат от стаите, да се движат по коридорите, да чистят баните и все пак да си останат невидими за гостите на хотела. Наложи се да похарча петстотин долара, а за мен това са пари, мисис Ролф, за да купя услугите на онзи тип, който чисти стаята ви, банята и оправя леглото ви. Този тип е метис от западните острови и не иска нищо друго от живота, освен мотор „Харли Дейвидсън Илектра Глайд“. Тези мотори са скъпи. Той все пестял и пестял, но беше още далече от целта. Тъкмо тази седмица тук пристигна един експонат: само един, нали разбирате, мисис Ролф. Той знаеше, че ако не го грабне, може би ще му се наложи да чака още шест месеца. Е, вие знаете как е… в днешно време хората не умеят да чакат, така че аз му дадох парите и той си купи мотора. В замяна ми направи услуга. Нали знаете, вие правите някому добро и той ви се отплаща… танто за танто… учудва ли ви… че говоря така… танто за танто? Получих някакво образование, което не надхвърля това танто за танто, но все пак е нещо. — Той отпи от брендито и задържа чашата в ръка, за да я погледне. — Доста добро, но ето как се подреждат картите за вас, мисис Ролф. Вие казвате „бренди“ и получавате най-доброто. Аз казвам „бренди“ и получавам помия.

На Хелга й се пушеше, но не можеше да докосне чантата си, докато касетофонът работеше. Овладя желанието си и погледна към пустия плаж, към осветеното от луната море и продължи да слуша.

— Така че този тип, който чисти стаята ви, се поогледа. Системата е такава, мисис Ролф, че веднага щом гостът излезе от стаята си, прислужникът влиза и я слага в ред. Този тип е интелигентен и гори от желание да радва хората. Та аз му казах: „Огледай се. Ако има нещо, което ти се стори важно, искам го“. Той ме погледна с интелигентните си черни очи и попита кое е важно. Аз му отвърнах: „Искам да притисна това маце. Любовни писма биха свършили добра работа.“ — Джексън се изсмя. — Знаете ли, мисис Ролф, просто стрелях наслуки. Изобщо не се надявах, че ще ми донесе нещо, но ето че стана. Когато ми даде това писмо от съпруга ви до Уинборн, подскочих до тавана. — Той спря, за да пийне още бренди. — Разбирате ли ме, мисис Ролф?

Значи така го бе направил, помисли си Хелга. Продължавай да говориш, змия такава, прерязваш собственото си гърло.

— Слушам ви — рече тя.

— Хващам се на бас, че е така. — Джексън се изсмя. — И ето че писмото е у мен. Доста силна карта, нали? Ако онзи тип Уинборн го получи, струва ми се, че положението ви хич няма да е розово.

Като мислеше за въртящата се лента, Хелга тласна разговора напред.

— Може би сте прав — отвърна. — Това, разбира се, е изнудване. Колко, мистър Джексън?

— Но не ми ли казахте, че никога не плащате на изнудвачи? — попита Джексън с подигравателна усмивка.

— Има случаи, в които дори и най-добрите генерали губят битката — отвърна Хелга. — Колко?

— Учудвате ме. — Джексън я погледна изпитателно. — Мислех, че ще се опитате да се измъкнете.

— Не ме интересува какво сте мислили — рече Хелга със стоманен глас. — Колко?

Подигравателната усмивка леко понамаля.

— Честно казано, мисис Ролф, ако въпросът беше само между мен и вас, бих ви дал писмото безплатно. Бих очаквал от вас да ми платите хонорара от десет хиляди долара… похарчените от мен пари. Това би било справедливо, нали?

Хелга не отговори. Тя отпи от брендито си, като копнееше за цигара. Лицето й бе безизразно.

— Но онзи тип има амбиции — продължи Джексън. — Можете ли да си представите каква направи? Извади две фотокопия на писмото, даде ми едното, а ето едно и за вас. — Той измъкна от портфейла си сгънат лист и го бутна през масата към Хелга, която го взе, погледна го и видя, че беше копие на писмото на Херман. — Честно казано, мисис Ролф, не очаквах един метис да има достатъчно акъл, за да направи такова нещо. Оказа се по-амбициозен от мен. Както споменах, лично аз щях да съм доволен да получа хонорара си, но той има други идеи.

Хелга насочи студения си поглед към него.

— Е?

— Този тип настоява, че писмото е златна мина. Когато един метис ми говори за златна мина, не обръщам голямо внимание, но след като той се впусна в подробности, си взех бележка. — Джексън поклати глава, допи брендито и й се усмихна. — Предполагам, че има по-големи идеи дори от мен.

Прекалено хубаво е, за да е истина, помисли си Хелга. Седи си там, чеше си езика и сам си прерязва гърлото. Можеше да си представи как полицията се спуска отгоре му. Представи си как хващат прислужника от хотела. Да вървят по дяволите парите на Херман! Би жертвала шестдесет милиона долара, за да види тази хитра змия и онзи тип изправени пред съда — глупав, афектиран начин на мислене, но точно така се чувстваше в този момент.

— Така ли? — попита тихо тя. — Колко големи? Не можете ли да спрете да остроумничите, мистър Джексън, и да ми кажете колко ще ми струва да си получа писмото обратно?

Само за миг Джексън й се стори неспокоен, после самоуверената му усмивка се върна.

— Да… наистина се разприказвах. Е, за себе си искам десетте хиляди долара до утре, не по-късно от пладне. Искам ги в брой. Така ще покрия разходите си и това ми стига. Оставете парите в плик при портиера на хотела. — Той я погледна. — Окей?

Хелга наклони глава.

— Сега онзи тип… това е по-сложно. Както ви обясних, мисис Ролф, нямах представа какво ще му дойде в акъла. Както и да е, той поразпитал и разбрал за каква голяма клечка сте се омъжили. Вече знае, че съпругът ви е много богат. Не иска да се раздели с писмото за по-малко от петстотин хиляди долара. Можеше ли да измисли нещо по-лудо? Опитах се да го вразумя, но той не иска и да чуе. Съжалявам, мисис Ролф, но така стоят нещата. Ако си искате писмото, това ще ви струва петстотин хиляди долара плюс моите десет хиляди.

Хелга остана с безизразно лице, но шокът беше жесток.

След известна пауза тя каза:

— Трудно ми е да повярвам, че един цветнокож прислужник може да мисли в такива мащаби.

Джексън кимна.

— Значи ставаме двама, мисис Ролф. Направо бях сразен, но така стоят нещата.

— И всичките пари ще вземе това цветнокожо момче? Не сте ли много скромен, мистър Джексън?

Той се изсмя.

— Да. Сигурно не вярвате, но аз искам само разходите си. Харесвам си работата. Не съм амбициозен. Честно казано, съжалявам, че се замесих с този тип. Между нас да си остане, но можехме да уредим въпроса за десет хиляди. Ако се бяхте съгласили, вместо да вирите нос, нямаше да ми се налага да го карам да претърсва стаята ви.

Хелга го погледна.

— Не говорите ли прекалено много, мистър Джексън? Оставяте езика ви да отиде твърде далеч. Докато бяхме на плажа, онзи тип, както го наричате, е претърсвал стаята ми. Това ми подсказва, че вие двамата с него работите заедно, и съм абсолютно сигурна, че ще си поделите онова, което платя.

Уверената усмивка отново изтъня. Той отмести поглед от нея, остана замислен доста дълго, после усмивката му пак се върна.

— Вече казах, мисис Ролф, че сте умна. Окей, ще ви призная истината. Идеята беше на онзи тип. Нямаше да се сетя за това, но когато той настоя, че ще платите, се замислих по въпроса. С всичките пари, които ще получите, след като съпругът ви ритне камбаната, разбрах, че идеята му е добра. Той самият не можеше да се справи с вас. Дадох си сметка и след като помислих, му съобщих, че ще уредя сделката, но с него ще делим по половина. Така че, мисис Ролф, ако си искате писмото обратно, ни давате десет хиляди долара утре и още петстотин хиляди в чекове на приносител след десет дни.

— И получавам писмото?

— Разбира се… няма да ви измамим. Ще си получите писмото.

Хелга си пое дълбоко въздух.

Сега го бе хванала! Ако тя трябваше да загуби парите на Херман, тази змия поне щеше да свърши в затвора.

— Добре. Парите ще са при портиера до дванадесет часа утре. — Тя се изправи.

— Значи се споразумяхме? — попита Джексън, като й се усмихна.

— Споразумяхме се.

Когато тя се пресегна към чантата, той хвана ръката й. Едрата му длан се отпусна върху чантата, докато продължаваше да й се усмихва.

— Не, мисис Ролф. Няма да е толкова лесно — рече. — Далеч сте от моята класа. Причинихте голяма суматоха в хотела, когато искахте чувствителен касетофон. Моят човек ми се обади.

Той извади касетофона от чантата й, взе касетата, после пусна касетофона обратно вътре, а касетата — в джоба си.

Наведе се към нея, а красивото му лице неочаквано се разкриви така, че тя потръпна.

— Имаш си работа с професионалист, тъпа кучко такава! — рече тихо. — Не опитвай никакви трикове с мен. Десет хиляди утре или ще останеш на улицата. — Когато се изправи, той изведнъж се усмихна с дружелюбната си усмивка. — Лека нощ, миличка, спи самичка. — И я остави да гледа след него.

 

 

Когато Хелга влезе във фоайето на хотела, портиерът се измъкна иззад бюрото си. Като видя, че той иска да разговаря с нея, тя спря.

— Мистър Уинборн ви търси спешно, мадам. Отседнал е за тази нощ в „Сонеста Бийч хотел“ в Маями. Помоли да му се обадите там.

— Благодаря. — Тя тръгна към асансьора. Влезе в апартамента си и отиде на терасата. Седна, като почти не забелязваше голямата луна, отражението й в морето и пронизителните викове на къпещите се.

Десетте хиляди не представляваха проблем… но петстотин хиляди!

Щеше ли да се поддаде на изнудването?

Запали цигара. Никога не се бе чувствала толкова самотна. Помисли си с горчивина, че винаги е била сама. Единствено дете, интелектът й я бе откъснал от другите деца, баща й се интересуваше единствено от бизнеса си, майка й се интересуваше само от църквата. Винаги самота и този дяволски сексуален глад, който я бе въвличал в опасни авантюри.

Приеми го, каза си тя, сама си, няма кой да ти помогне, намираш се в дяволско положение, така че какво ще правиш?

Замисляйки се, осъзна, че дори Херман да умреше тази нощ, тя щеше да влачи Джексън и този метис на гърба си цял живот. Те щяха да й дадат оригиналното писмо, но щяха да задържат фотокопието. Ако откажеше да продължи да им плаща, щяха да изпратят на Уинборн фотокопието и той щеше да пристъпи към действие. С юридическите познания, които имаше, и цялата си злоба щеше да предприеме съдебни действия, особено ако мениджърът на хотела потвърдеше, че тя е взела писмото. Уинборн можеше да й отнеме шестдесетте милиона долара!

Седеше неподвижна, мислеше и събираше силите и самоувереността си. Това щеше да е самотна битка, рече си. Беше казала на Джексън: „И най-добрите генерали губят битки.“ Но сега реши, че точно тази тя няма да загуби.

Върна се в дневната и помоли телефониста да я свърже със „Сонеста Бийч хотел“.

— Бих искала да разговарям с мистър Стенли Уинборн.

Последва пауза. Спокойна, тя пушеше и гледаше навън към осветеното от луната море. Каза си: „Имам толкова много да губя. Мога да си позволя да рискувам. Ако загубя, ще направя така, че никой да не спечели.“

Когато Уинборн се обади, тя рече:

— Мисис Ролф е на телефона.

— Съжалявам, че ви безпокоя, мисис Ролф. — Студеният глас се чуваше ясно. Представи си стоманеносивите очи и надменния недружелюбен поглед. — Мога ли да ви помоля да направите нещо за мен?

Учудена, тя отвърна:

— Разбира се.

— Докато летях към Маями, мислих върху онова, което съпругът ви се опитва да каже. Онази странна фраза: Вина. Смот. Мчето. След като я повторих няколко пъти, ми хрумна, че се е опитвал да каже: Уинборн. Писмото. Чекмеджето.

Ти, умно копеле такова, помисли си Хелга. Като насили гласа си да звучи спокойно, тя рече:

— Никога не бих се сетила, мистър Уинборн.

— Обадих се на сестра Феърли. Тя попита мистър Ролф дали това е, което се е опитвал да каже. Ако се съди по реакцията му, така е било. Сестра Феърли е сигурна, че в едно от чекмеджетата на мистър Ролф има писмо за мен. — Последва пауза. — Мога ли да ви помоля да проверите.

Не е кой знае колко умно, помисли си Хелга. Онова, което би трябвало да направиш, е да се върнеш тук и да провериш сам.

— Ние прегледахме всички чекмеджета заедно, мистър Уинборн — отвърна тя. — Нямаше никакво писмо.

— Но би могло да има. Ние търсехме японския договор. — В гласа на Уинборн се прокрадна остра нотка. — Бихте ли проверили по-внимателно?

— Разбира се. Ако намеря писмо за вас, ще ви се обадя отново.

— Съжалявам, че ви безпокоя с това, но сестра Феърли ми каза, че — мистър Ролф продължава да говори за писмото си.

— Ако не ви се обадя до един час, ще знаете, че не съм го намерила — рече Хелга.

— Благодаря ви, мисис Ролф. Как е той?

— Няма промяна.

Тя затвори и остана неподвижна известно време. — Уинборн не беше глупак, но непосредственото настояще беше по-важно. Бе усетила подозрение в гласа му. Ако наистина станеше подозрителен, можеше да започне да разпитва. Мениджърът на хотела невинно щеше да му каже, че е взела червената папка от бюрото на мистър Ролф.

Сви рамене. Въпреки горещия влажен въздух усети студ. Но сега не му беше времето да се безпокои за Уинборн. Първо трябваше да се справи с Джексън… Но как?

Изведнъж се почувства изтощена. Спомни си, че баща й често й беше казвал: „Когато имаш сериозен проблем, не вземай прибързани решения… първо се наспи.“

Стана и влезе в спалнята. „Спи сама“, беше й подхвърлил Джексън с подигравателна усмивка.

Само да имаше мъж до нея, помисли си: мускулест, висок и силен мъж, който да я обладае и да я изпрати на чувствено пътуване към облекчението, който да премахне спомена за самоуверената подигравателна усмивка за Джексън, за полумъртвия й съпруг и за тази заплаха за свободата й.

Отиде в банята, отвори огледалното шкафче, взе кутийка сънотворни и сложи две от тях в ръката си. Пъхна хапчетата в устата си и ги преглътна. Съблече дрехите си и взе душ, после влезе в спалнята и се отпусна на леглото.

През отворения прозорец нахлуваха гласовете на забавляващите се хора, ръмженето на минаващите коли. Слабо се чуваше и звукът на оркестъра в ресторанта. Свиреха „Следвам тайната на сърцето си“.

Тайната на сърцето?

Да, сърцето й имаше тайна, но също така беше и самотно.

Тя се пребори с напиращите сълзи. Презираше самосъжалението. Раздразнена от слабостта си, се пресегна и загаси лампата.

Няколко минути лежа в полумрака под блясъка на лунната светлина, проникваща през процепите в щорите, после двете хапчета милостиво разляха в нея забрава и тя се унесе в неспокоен сън.

Когато въздействието на хапчетата почти изчезна, тя започна да сънува. Беше в офиса на баща си в Лозана. Той седеше зад голямото си бюро — висок, слаб, изправен, със сурово и красиво лице, докато тя стоеше пред него и му разказваше за Джексън.

Макар че бе изключително умен международен адвокат, баща й имаше слабост към стародавни мъдрости. В този сън той й говореше, но думите му не се чуваха. Всичко, което можеше да долови, бяха поговорките: „Каквото си постелеш, на това ще лежиш“, „Нито печелиш, нито губиш.“ После, накланяйки се напред, той рече отчетливо: „Нападението е по-добро от отбраната.“ Вече се събуждаше, когато чу гласа му да изрича: „Винаги опознавай врага си.“

Събуди се стреснато. Сънят бе толкова реален, че тя огледа луксозната спалня, без да знае къде е, но после си спомни. Слънцето влизаше през процепите на щорите.

Погледна часовника на нощното шкафче: 08.15.

Лежеше неподвижна и мислеше за съня си. Опознавай врага си. Наркотичният сън бе възстановил енергията й. Умът й беше прояснен. Лежа потънала в мисли до 09.00, след това си поръча кафе.

Беше в банята и довършваше бързия си тоалет, когато чу почукване на вратата.

— Влез.

Навлече халат и излезе в дневната, където Хинкъл вкарваше масичка на колелца.

— Добро утро, Хинкъл — поздрави го. — Какво ново?

— Мистър Ролф прекара добра нощ — отвърна Хинкъл, докато наливаше кафето. — Д-р Белами ще го прегледа тази сутрин.

Тя взе чашата кафе, която той й подаде.

— Можеш ли да проучиш две неща за мен, Хинкъл? — попита.

— Разбира се, мадам.

— Искам името на детектива на хотела и името на човека, който чисти този апартамент.

Хинкъл вдигна вежди: това беше начинът, по който изразяваше учудването си, но отвърна спокойно:

— Детективът, на хотела се казва Том Хенеси, мадам. Онзи, който чисти, е млад метис и го наричат Дик.

— Каква мина от информация си ти, Хинкъл.

Той я погледна.

— Нещо не е наред ли, мадам?

— Съвсем не. Просто искам да познавам хората, които се грижат за мен. — Тя му се усмихна.

— Да, мадам. — Виждаше, че не го беше убедила, но не й пукаше. — Ще бъдете ли тук за обяд?

— Не, не мисля. Ще обядвам или в грила, или някъде навън.

— Има ли нещо, което мога да направя за вас, мадам?

Колко й се искаше да разкаже на този солиден мил човек за Джексън. Тя поклати глава.

— Донеси ми един от хубавите си коктейли в шест тази вечер — отвърна. — Нищо повече. Излез навън и се забавлявай, Хинкъл.

— Благодаря, мадам. Ако наистина е така, тогава ще се възползвам от слънцето.

Когато той излезе, тя допи кафето, довърши тоалета си и след това отиде до апартамента на Херман. Сестра Феърли я пусна усмихната в дневната.

— Дойдох да видя дали ще мога да намеря онова писмо, което тревожи съпруга ми — рече Хелга. — Как е той?

— Събира силите си, мисис Ролф. Прекара добра нощ.

— Мога ли да го видя?

— Сигурна съм, че ще се радва да ви види.

Хелга усети как по гърба й преминава студена тръпка. Овладя се, докато вървеше към спалнята. Сестра Феърли тактично отиде в кухничката.

Хелга застана на вратата на спалнята и погледна към лежащия в леглото Херман. Усети как сърцето й се свива. Нима тази развалина беше всемогъщият Ролф с всичките му милиони, който с едно помръдване на пръста предизвикваше внимание и държеше магическия ключ, отварящ всички врати по света? Подобното на череп лице сега беше като от восък, който, доближен до пламък, се бе разтопил. Дясната страна на устата му беше отпусната и висеше отворена, откривайки зъбите, а слюнката капеше на една кърпа, сложена върху бялата копринена пижама. Безжизнената му дясна ръка беше сложена върху възглавница. Очите му, които винаги бяха студени, твърди и внушаваха страх, сега приличаха на две локви застояла вода, без живот в тях.

Те се гледаха един друг. Хелга потръпна, после я прониза съжаление към него и пристъпи напред, но рязко спря, тъй като очите му пламнаха. Лявата му ръка се помръдна и кльощавият пръст посочи обвинително към нея. Отпуснатите му устни се помръднаха и звукът излезе: „Урва!“, което тя знаеше, че означава курва.

— Съжалявам, Херман — каза тя с дрезгав глас. — Наистина, съвсем честно — съжалявам. Бог да е на помощ и на двама ни.

Пръстът му й махна да излезе. Очите му изразяваха омраза. Треперейки, тя отстъпи назад и затвори вратата. Доста, дълго стоя неподвижна, после, като се овладя, тръгна към бюрото му.

Сестра Феърли излезе от кухничката.

— За вас сигурно е голямо сътресение, мисис Ролф… Толкова е тъжно… такъв добър човек.

— Да.

Хелга се престори, че търси из документите в чекмеджетата, докато дебелата симпатична сестра я наблюдаваше.

— Тук няма писмо. Моля, кажете на мистър Ролф.

— Може би вие ще му кажете, мисис Ролф. Странно. Той е толкова настоятелен.

— Не мога отново да го видя, поне не в този момент. — Гласът на Хелга се разтрепери. — Давам ви правото да прегледате всички тези документи, сестра. Попитайте го дали иска да го направите.

Сълзите й напираха и след като се обърна, тя бързо се запъти към апартамента си. Отне й няколко минути да се оправи, после със способността си да се преборва с шока, прехвърли мислите си от съпруга си към Джексън. Опознай врага. Това щеше да е първата й стъпка. Взе табелката „Стаята е свободна: моля, почистете“, излезе от апартамента, закачи я на дръжката на вратата и тръгна с асансьора надолу към фоайето. Помоли за такси и се насочи към националната банка на Насо. Каза на шофьора на таксито да я чака. Влезе в банката и уреди на следващия ден да получи петнадесет хиляди долара. Когато излезе, видя от другата страна на пътя изложбена зала за автомобили. Над вратата имаше надпис „Дъ Харли Дейвидсън Илектра Глайд Моторсайкъл“. Отново нареди на шофьора на таксито да я чака, пресече пътя и влезе в залата. Към нея се приближи млад чернокож продавач.

— Интересувам се от вашите мотори — рече тя. — Мога ли да видя един?

— „Илектра Глайд“ ли? — Продавачът махна с ръка в знак на отчаяние. — Продадохме единствения си експонат, мадам, но ще имаме нов след няколко месеца.

— Колко неприятно. Исках да го разгледам. — Хелга се усмихна. — Може би купувачът ще ми го покаже. Имате ли името и адреса му?

— Един момент, мадам. — Продавачът се отдалечи. Върна се след няколко минути и й подаде листче, на което пишеше: мистър Ричард Джоунс, 1150 Норд Бийч Роуд, Насо.

После й подаде илюстрована брошура.

— Ще намерите всички данни тук, мадам. Съветвам ви да направите поръчката си при нас бързо. Тези машини се търсят много.

Като се върна в таксито, тя поръча на шофьора да я закара до „Норд Бийч Роуд“. След десет минути пътуване извън града стигнаха до дългата бедняшка улица.

Шофьорът, който беше от западните острови, намали и я погледна през рамо.

— Определен номер ли търсите, мисис?

— Просто карай бавно — отвърна тя.

Като се взираше през прозореца, накрая забеляза № 1150: порутено бунгало с покрив от рифелувана ламарина, обрасла с бурени градина, проснати на слънцето сиви чаршафи и едра дебела жена с посивяваща коса, седнала на верандата със списание в ръце.

Хелга каза на шофьора да я върне обратно в хотела. Беше отсъствала половин час. Когато се насочи към асансьора, портиерът се появи до нея.

— Извинете ме, мадам, но в момента почистват стаята ви. Ще е готова едва след двадесетина минути.

— Не се притеснявайте. Само искам да взема нещо. Благодаря ви. — Като му се усмихна, тя влезе в асансьора, който я качи до последния етаж.

Пред отворената врата на апартамента й имаше голяма количка. Тя влезе тихо вътре. Чу някой да се движи в банята. Затвори вратата и отиде до бюрото, където лежаха трите касетофона, които помощник-мениджърът й бе оставил предишната вечер. Включи единия, нагласи силата на записа, после тръгна тихо към спалнята. Чаршафите от леглото й бяха свалени, пред вратата на банята имаше купчина кърпи. Чу свистенето от натиснат спрей в банята.

Надникна вътре. Слаба фигура, облечена в бяла униформа, се беше навела над ваната и главата не се виждаше.

— Ти ли си Джоунс? — попита тя, като извиси гласа си така, че да надвие звука от спрея.

Фигурата потръпна, изпусна спрея, изправи се и се обърна.

Пред нея стоеше красиво деветнадесетгодишно момче с гъста черна копринена коса, големи като на елен очи и изваяни черти на лицето.

Изгледаха се втренчено.

Изнудвач? — помисли си Хелга. Трудно й беше да го повярва.

— Ти ли си Джоунс? — повтори тя.

Момчето спря душа, облиза устните си и кимна.

— Добре, Джоунс, искам да говоря с теб. — Гласът й беше стоманен. Обърна се и тръгна към дневната.

Последва дълга пауза, през която тя остана с гръб към прозореца, после той излезе от спалнята и ръцете му запърхаха като развълнувани пеперуди нагоре и надолу по бялото му сако.

— Застани там — нареди тя, като посочи към бюрото, отвори чантата си и извади табакерата. Той отиде до бюрото и се втренчи в нея. Маслинената му кожа блестеше от пот. Тя виждаше бързото повдигане и спускане на тясното му сако, докато дишаше.

— Собственик си на това, нали? — Хвърли брошурата на „Харли Дейвидсън“ в краката му.

Той замръзна и погледна надолу към цветните снимки.

— Притежаваш ли, или не един от тези мотоциклети? — запита тя, решена да не му даде време да мисли.

С тих и изплашен глас той отвърна:

— Да, мадам.

— Как плати за него? — Стоманата в гласа й напомняше за удар с бич.

Очите му се разшириха и той направи крачка назад.

— Аз… аз пестих за него, мадам.

— Пестил си за него? — Тя се изсмя презрително. — Ти… който живееш в съборетина: в онази къщурка с тъничък покрив. Спестил си повече от четири хиляди долара! Чудя се какво ли ще каже мистър Хенеси за това!

Лицето му стана сиво.

— Спестих парите за него, мадам. Кълна се, че е така.

— Слушай внимателно, Джоунс — каза тя. — Вчера сутринта оставих един ценен диамантен пръстен в банята. Той липсва. Сега откривам, че вчера си платил мотоциклета. Обвинявам те, че си откраднал пръстена ми, продал си го и с парите си купил мотора.

Той затвори очи и се олюля. За миг тя си помисли, че ще припадне. Докато го гледаше, усети как я обзема желание. Той беше такъв красив мъжкар. Метис. Не би познала, освен по копринената му черна коса. Овладя се.

— Не си ли го направил?

— Не, мадам. Кълна се, че не съм вземал пръстена ви.

— Май много те бива да се кълнеш. Добре, нека видим как ще постъпи мистър Хенеси с теб. Да видим полицията как ще се справи с теб. Не мога да си представя някой да повярва, че си спестил четири хиляди долара.

Тя стана и отиде до телефона.

— Мадам… моля ви. Не съм вземал пръстена ви.

Тя спря до телефона с ръка на слушалката и го погледна.

— Но си взел нещо, нали?

Той потръпна под бялата си униформа, докато кимаше.

Почти стигнах до целта, помисли си тя и остави телефонната слушалка.

— Какво взе?

Той отвърна шепнешком:

— Една червена папка от куфара ви, мадам.

Тя се върна до стола и седна.

— И какво направи с нея?

— Аз… аз я дадох на един човек.

— На кой човек?

Той се поколеба, после измърмори:

— На мистър Джексън.

— На Хари Джексън ли?

— Да, мадам.

— Защо го направи?

Той отново се поколеба и после рече:

— Исках мотора. Мистър Джексън обеща, че ще ми даде парите, ако се огледам из апартамента ви за нещо важно.

— Колко пари щеше да ти даде?

— Четири хиляди долара, мадам.

— Значи не си спестил много, нали… по-малко от двеста долара.

— Аз… аз не печеля много, мадам.

— Не е ли истина, Джоунс, че Джексън те е наел да шпионираш гостите на хотела?

Той облиза устните си, погледна я умолително и отвърна:

— Това ми е за първи път. Кълна се, че е за първи път.

— Нещо важно? Каза ли ти какво да търсиш?

— Любовни писма, мадам, всичко, което би било важно. — Сега той почти плачеше. — Знам, че не биваше да го правя, мадам, но толкова много исках този мотор.

— Прочете ли съдържанието на папката?

— Трудно чета писани на ръка неща. Видях, че става дума за завещание. Стори ми се важно, така че го взех.

Тя си спомни думите на Джексън: Той не желае да се раздели с писмото за по-малко от петстотин хиляди долара. Би ли могло да има нещо по-лудо от това? Опитах се да го вразумя, но той не искаше и да чуе.

— Направи ли фотокопие на писмото?

Той я погледна втрещено.

— Не, мадам. Просто дадох на мистър Джексън папката.

— И той ти даде четири хиляди долара в брой?

— Да, мадам.

— Не си ли зададе въпроса защо мистър Джексън иска нещо важно за мен? Не си ли зададе въпроса защо ти дава толкова много пари?

— Исках мотора.

— Не говори като някакъв идиот! — викна му Хелга. — Сигурно си си го задал.

Той потръпна.

— Аз… аз си помислих, че иска да ви създаде неприятности, мадам. Никога не ви бях виждал. Мислех си само за мотора.

— Знаеш ли какво означава изнудване?

Той отново потръпна.

— Да, мадам. Това е лошо нещо.

— Не ти ли хрумна, че Джексън иска да ме изнудва?

— Не би го направил, мадам. Мистър Джексън е добър човек. Наистина е така. Не би направил такова нещо.

— И все пак си си помислил, че иска да ми създаде неприятности. Какви неприятности тогава, щом не си смятал, че ще е изнудване?

Той стисна до побеляване ръце.

— Не съм се замислял, мадам. Само исках мотора.

— Джексън в момента ме изнудва заради писмото, което си откраднал. Може да отиде в затвора за четиринадесет години… както и ти.

Джоунс я погледна с ужас.

— Само исках мотора. Кълна се, че не съм…

— О, престани! Ако не ти се ходи в затвора — рече Хелга, ставайки на крака, — не казвай нищо за това на никого… особено на Джексън. Ще говоря с теб отново. Междувременно си върши работата и чакай, докато не те извикам. Разбра ли?

— Мадам, кълна се…

— Разбра ли? — Резкият й глас го накара да потръпне.

— Да, мадам.

Тя взе касетофона, изключи го и без да поглежда към него, излезе от апартамента.