Джеймс Хадли Чейс
Джокер в тестето (2)

Глава втора

Ще умре ли?

Хелга погледна часовника си от злато и платина, украсен с диаманти, който Херман й бе подарил: един от многото му сватбени подаръци. Часът беше 23.18.

Чуваше през отворения прозорец шепот. Арковидните светлини, предназначени за телевизионните камери, образуваха сенки по тавана. Новината беше изтекла. Журналистите бяха пристигнали като чакали, но мениджърът на хотела бе прекратил достъпа до горния етаж и всички обаждания по телефона се отклоняваха.

Ще умре ли?

Този въпрос непрестанно се блъскаше в главата на Хелга.

Хинкъл беше невероятно деен. Бе дошъл за броени секунди и бе схванал всичко за миг, виждайки проснатия на пода Ролф и нея, опряна с гръб на стената в дъното. Веднага бе отишъл до Ролф, бе коленичил и дебелите му пръсти бяха потърсили пулса.

— Мъртъв ли е? — бе попитала Хелга.

Бързо поклащане на главата, после Хинкъл бе вдигнал слабото тяло, сякаш беше безтегловно, и бе изчезнал в спалнята: Тя се бе окопитила и по телефона бе помолила портиера веднага да изпрати лекар в апартамента на мистър Ролф. Острото поемане на въздух й бе дало да разбере колко е учуден. Без да му оставя време да задава въпроси, бе затворила веднага.

Хинкъл се бе появила откъм спалнята със спокоен, но сериозен вид, а тя му бе съобщила, че е повикала лекар.

— Мога ли да ви предложа да се върнете в апартамента си, мадам? — бе казал той. — Ще се обадите ли на д-р Ливай?

— Удар ли е?

— Страхувам се, че да, мадам. Мистър Уинборн и мистър Ломан трябва да бъдат уведомени.

Беше се върнала в апартамента си и беше говорила с д-р Ливай. Отново в Перъдайс Сити, той току-що бе приключил с вечерята си и имаше гости, но бе отговорил, че ще наеме самолет и ще бъде при нея до два часа. Уинборн се бе оказал на театър и тя бе оставила съобщение да й се обади. С треперещ от шока глас Ломан я бе уверил, че ще вземе самолет и ще пристигне по някое време на следващата сутрин. Бе попитал неспокойно дали пресата знае. Тя бе отвърнала с „не“ — поне доколкото й е известно. „Това ще взриви борсата“ — бе изстенал той. Тя бе се затворила нетърпеливо.

Беше се върнала в апартамента на Ролф. Горе на стълбите стоеше висок чернокож мъж с униформена шапка и пистолет на хълбока и още един — до асансьора. И двамата я поздравиха.

Мениджърът на хотела беше в дневната. Каза й, че докторът, който е бил повикан, е при мистър Ролф. Беше измърморил нещо в знак на съчувствие и очевидно бе притеснен. Хелга не му обърна внимание.

Когато Ролф я бе изненадал, тя бе затворила червената папка, която все още се намираше върху бюрото като някакъв предупредителен знак. Сложи я обратно в чекмеджето.

От спалнята бе излязъл едър млад чернокож мъж, който обилно се потеше. Беше се представил като д-р Белами. Забеляза, че е изпълнен със страхопочитание към нея, че е нервен и притеснен. Каза й, че мъжът й е преживял силен удар и че всичко, което трябва да се направи, ще бъде направено, после бе забързал към телефона.

Тя бе отишла до вратата на спалнята, но Хинкъл се бе появил и й бе преградил пътя.

— По-добре ще е, мадам, да не стоите тук — рекъл й бе мило. — Моля ви, разчитайте на мен.

Тя бе кимнала.

— Д-р Ливай пристига. — Поколеба се. — Той страда ли?

— Не, мадам.

Чувайки този разговор, мениджърът се бе приближил.

— Нека ви заведа до апартамента ви, мисис Ролф.

Докато Хелга минаваше през стаята, Хинкъл бе затворил вратата на спалнята. Тя спря. После отиде до бюрото и взе червената папка. След това, съпроводена от мениджъра, се бе върнала в апартамента си. На вратата той бе казал:

— Ще се погрижа да не ви безпокоят. Служителят на мистър Ролф ще приема всички телефонни обаждания. Сигурно не сте вечеряли. Мога ли да ви предложа…?

— Не, нищо, благодаря.

Беше влязла в апартамента си и бе затворила вратата. Едва тогава си бе спомнила за срещата с Хари Джексън и бе усетила отчаяно разочарование. Открила бе, че има останала малко водка с мартини в шейкъра. Беше я изпила, беше запалила цигара и беше седнала.

Седеше така вече два часа, като държеше в скута си червената папка, и пушеше цигара след цигара.

Щеше ли да умре?

Д-р Ливай бе пристигнал. Отби се при нея само за няколко минути. Съпругът й, каза той, бил получил силен удар. Веднага щом сметнел това за безопасно, щял да го премести в болницата. Жалко, че новината е изтекла. Сега, след като пресата е пристигнала, за нея щяло да е най-добре да си остане в апартамента. Ръководството на хотела разбирало положението. Взетите мерки за сигурност щели да останат в сила. Дали би искала успокоително? Щял да й донесе новини по-късно тази нощ.

В 21.00, когато би трябвало да се срещне с Хари Джексън, телефонът я стресна. Телефонистът я попита с пресипнал глас дали иска да говори със Стенли Уинборн.

Уинборн, уведомен по време на първото действие на пиесата, веднага се бе върнал вкъщи. Тя му каза какво и бе съобщил д-р Ливай.

— Свързах се с Ломан. — Гласът на Уинборн беше студен. — Ще бъдем при вас, колкото е възможно по-скоро.

Събирането на лешоядите, помисли си тя. Мениджърът на хотела пристигна с чиния миниатюрни сандвичи и шейкър върху един поднос.

— Трябва да се подкрепите, мисис Ролф — каза й той, оставяйки подноса. — Моля ви, хапнете нещо. — И си тръгна.

Тя откри, че е изгладняла, и се ядоса, че сандвичите бяха толкова малки, но след като изпи три водки с мартини и изяде всички сандвичи, се отпусна достатъчно, за да отвори червената папка и да препрочете писмото на Ролф до Уинборн.

Дали щеше да умре? — запита се, докато връщаше писмото в папката. Ако умреше, проблемите й щяха да се решат. Само Хинкъл знаеше за писмото до Уинборн. Хинкъл? Замисли се за него. Дали можеше да разчита, че ще си мълчи? Мислите й полетяха към Арчър, който бе последният човек, за когото би допуснала, че ще се захване с изнудване… И все пак го бе направил. Хинкъл? Щеше да е неговата дума срещу нейната, а ако унищожеше писмото, нямаше защо да се тревожи. Уинборн, разбира се, щеше да повярва на Хинкъл, ако той му кажеше за писмото, но Уинборн нямаше да може да направи нищо. Той имаше оригиналното завещание на Херман. Щеше да му се наложи да действа според него. Шестдесет милиона долара… но само ако Херман умреше! А щеше ли да умре? Тя удари стиснатите си юмруци един в друг. Ами ако не умреше? Той бе видял омразата в очите й. Съзнанието за презрението и омразата й към него бе предизвикало този удар. Беше сигурна в това. Така че, ако се възстановеше, щеше да я обрече да живее като монахиня. Можеше дори да направи живота й толкова невъзможен, че тя да няма избор — точно както дъщеря му не бе имала друг избор, освен да го напусне.

Огледа голямата луксозна стая. Помисли си за многото други подобни стаи в подобни хотели. Помисли си и за прекрасната им вила на частния остров до Перъдайс Сити, за вилата в Кастагнола, за чудния апартамент в Ню Йорк. Помисли си за поклоните, поздравите, за усмивките на главните сервитьори, портиерите и дори на полицаите: всички готови да изпълнят и най-малката й прищявка. Всичко това щеше да си отиде. Щеше да й се наложи да започне живота си отначало на четиридесет и три години. Потръпна при мисълта за тази перспектива. Не че нямаше да може да печели добре. Беше спестила малко пари, имаше и около триста хиляди долара в бижута. Макар че мисълта да се върне към убийствения бизнес беше ужасна, не това я накара да потръпне, а съзнанието, че вече нямаше да бъде глезената и ухажвана мисис Херман Ролф, съпругата на един от най-богатите и могъщи, мъже в света.

Но ако умреше!

Щеше да разполага с пълна свобода и шестдесет милиона долара! Със своя нюх, с юридическото си образование и с желанието, което имаше, можеше да стане дори толкова могъща, колкото Ролф. Съществуваха много възможности за човек с капитал от шестдесет милиона долара!

Ако той умреше!

Тя погледна червената папка. Трябваше ли да унищожи писмото? Още не, каза си. Ако той се възстановеше, щеше да й се наложи да върне папката в бюрото му, но ако умреше, тогава нямаше да се поколебае да го направи.

Огледа стаята за някое безопасно скривалище, после отиде до шкафа и извади от него един от куфарите си, който сега беше празен. Сложи папката вътре и го мушна под друг празен куфар. Там щеше да е на сигурно място.

Сега часът беше 23.40. Колко още щеше да й се наложи да чака? Започна да крачи нагоре-надолу из голямата стая, като се държеше настрани от прозореца. Не искаше някой от дебнещите репортери да я забележи. Половин час по-късно все така продължаваше да крачи и да мисли, когато д-р Ливай почука.

— Как е той?

— Засега все още е рано да се каже. — Ливай затвори вратата. — Съжалявам, мисис Ролф, но е сериозно. Зависи от това, как ще се развият нещата през следващите два или три дни. Правим всичко по силите си. Ако има подобрение утре, ще можем да се надяваме. Ще остана тук. Д-р Белами е много компетентен. Трябва да сте търпелива, мисис Ролф. Ще ви държим в течение.

— Два или три дни?

— Възможно е до утре да знаем.

— Трябва да ми кажете! — настоя тя. — Сериозно? Какво означава това?

Д-р Ливай свали очилата си и пощипа гърбицата на носа си. Без да я погледне, той отвърна:

— Пълна парализа на дясната ръка, разбира се, мозъчни увреждания и вероятна загуба на говора.

После той отново сложи очилата си, но продължаваше да не я поглежда.

Хелга усети как по тялото й премина студена тръпка. Това бе нещо, което не би пожелала на никого, дори на Херман:

— Но той вече почти бе загубил способността да движи краката си — каза тя като че на себе си.

Д-р Ливай възрази меко:

— Това е трагедия, но аз го бях предупредил.

— Смятате, че няма да може да говори вече?

— Тепърва ще се изясни. Страхувам се обаче, че няма да може. Препоръчвам ви сега да си починете, мисис Ролф. Не можете да направите нищо. Имам тук нещо, което ще ви помогне да заспите.

— За него ще е по-добре, ако умре — рече тя и потръпна. — Без крака, без говор, без дясна ръка…

Д-р Ливай сложи една капсула на масата.

— Моля ви, вземете това, мисис Ролф, и си легнете.

Когато той излезе, тя седна, без да поглежда към капсулата. Докато седеше така, юмруците й се свиха в скута и тя му пожела да умре — сега вече не заради нея, а заради самия него.

 

 

Стенли Уинборн съобщи на Хелга, че в последния момент било решено, че като вицепрезидент на „Ролф Електроник Корпорейшън“ Ломан ще бъде по-полезен, ако остане в Ню Йорк. Сега, след като новината се била разчула, акциите на корпорацията щели да се разклатят. Това било неизбежно, но означавало твърде малко: в наши дни трябвало човек само да кихне и индексите започвали да се колебаят, а Ломан щял да остане на кормилото. Уинборн използваше фрази от този род.

Той бе пристигнал в „Дайъмънд Бийч хотел“ в 11.15. Поглеждайки през процепите в щорите и като внимаваше да не я забележат, Хелга го видя да излиза от сребристия ролс и да се спира да поговори с репортерите, които чакаха вече четиринадесет часа.

Макар че го мразеше, тя трябваше да признае, че Стенли Уинборн е изискан, красив мъж, у когото имаше нещо, което напомняше за опитен държавник. Беше висок и слаб, с гъста тъмна коса с бели кичури, със студено, надменно изражение, винаги бе изрядно облечен и имаше остър като бръснач юридически ум. Отнасяше се към всички, включително и към Хелга, с хладна и сдържана вежливост.

След като бе прекарал няколко минути с репортерите, давайки време на фотографите да нагласят светкавиците си, той изчезна в хотела.

Мина почти час, преди да се появи в апартамента й.

Без съмнение, помисли си тя, се бе консултирал с д-р Ливай. Уинборн винаги първо се запознаваше с фактите и нужната информация, преди да премине към действие. Докато чакаше, тя хвърли поглед на вестниците. В повечето от тях се четяха огромни заглавия:

ХЕРМАН РОЛФ ПОЛУЧИЛ ИНСУЛТ

Помисли си за лавината от запитвания, съболезнования, телеграми, телекси и писма, които този отпечатан ред щеше да предизвика. Надяваше се, че ще бъдат отправени към нюйоркския офис, а не към хотела тук.

— Тъжна работа — започна Уинборн, влизайки в апартамента, после измърмори нещо в знак на съчувствие, което раздразни Хелга. — Изглежда, е сериозно.

— Да.

— Има ли нещо, което мога да направя за вас, мисис Ролф? — Стоманеносивите очи се плъзнаха по нея. — Аз, разбира се, съм на ваше разположение.

— Нищо, благодаря.

Последва пауза, след което Уинборн каза:

— Мистър Ролф току-що сключи важен договор с японското правителство. Тъкмо щеше да ми изпраща договора, когато това ужасно нещо се е случило. Въпросът е спешен. Случайно да знаете къде е договорът?

Без да се замисли, Хелга отвърна:

— Хинкъл би трябвало да знае. — Веднага, щом го каза, осъзна опасността. Ако Уинборн заговореше с Хинкъл за документите на Херман, имаше вероятност той да спомене за дяволското писмо, но тя не биваше да се безпокои.

Уинборн повдигна едната си вежда.

— Бих предпочел да не обсъждам делата на мистър Ролф с един прислужник.

Ти, дяволски сноб такъв! — помисли си Хелга. — Но да благодарим на Бога, че си сноб!

— Мога ли да ви помоля да дойдете с мен, мисис Ролф — продължи Уинборн, — така че да можем да прегледаме документите му? Този договор налага незабавно да се занимая с него.

Беше се спасила! Ако не беше достатъчно предвидлива да вземе червената папка, Уинборн щеше да я намери.

— Да, разбира се.

Отидоха в апартамента на Ролф. Двамата униформени пазачи все още стояха в горния край на стълбището и до асансьора. Те поздравиха и Уинборн, който обичаше да му се обръща внимание, кимна с глава. Вратата отвори дебела медицинска сестра с приветливо лице, която ги пусна да влязат.

— Моля, бъдете, колкото е възможно, по-тихи — предупреди ги тя и се върна в спалнята, като затвори вратата след себе си.

Докато Хелга преглеждаше съдържанието на чекмеджетата, Уинборн стоеше до нея. Бързо откриха папката, в която беше договорът с японците. Под нея имаше друга папка, върху която бе написан номерът на швейцарската сметка.

— Това ми напомня нещо — рече тихо Уинборн. — Ломан ми спомена, че от швейцарската сметка липсват два милиона. Мистър Ролф му доверил, че загубата се дължи на безразсъдна операция.

Обтегнатите й нерви се поотпуснаха. Поне Ролф не бе казал истината. Нито Ломан, нито Уинборн знаеха за мошеничеството на Арчър.

Вдигна поглед.

— Делата в Швейцария са моя работа, мистър Уинборн. Знам какво липсва. Вече го обсъждах със съпруга си. Проблемът е мой… не е ваш.

Той леко сви устни, но нищо повече. Наклони глава.

— Тогава ще ви оставя, мисис Ролф.

— Има ли нещо друго?

— Нищо спешно. Д-р Ливай смята, че ако се появят признаци на подобрение, мистър Ролф трябва да бъде преместен в Перъдайс Сити, където ще може да получи още по-добри грижи. Решението може би ще бъде взето до два дни. Тази вечер трябва да отлетя обратно в Маями. Разбира се, ще мога да разчитам на вас да ме държите в течение, нали?

— Да.

— Тогава нали ще ме извините? Трябва да се обадя на няколко места. В апартамент № 14 съм, ако ви потрябвам. — Тръгна към вратата и после спря. — Като изпълнител на завещанието и юридически съветник на мистър Ролф мисля, че би трябвало да знам дали ще продължавате да се ползвате от съветите на мистър Арчър. Два милиона долара са доста голяма загуба.

Тя го погледна право в очите.

— Засега няма нужда да действате като изпълнител на завещанието му, мистър Уинборн, и вярвам, че ще минат много години, преди да ви се наложи — отвърна тихо тя.

Отново присвиване на устните, след което той каза:

— Аз също се надявам да е така, мисис Ролф. Моля да ме извините. — И напусна стаята.

Хелга се отпусна назад в стола и си пое дълбоко и продължително въздух. Беше се справила добре, помисли си тя. Ако онова писмо се бе намерило, този опасен мъж щеше да извади ноктите се.

Когато се върна в апартамента си, завари Хинкъл да я чака. Изглеждаше изморен и благочестивото му изражение личеше в по-малка степен.

— Как сте, мадам? — попита той, като приближи към нея.

— Добре. А ти, Хинкъл?

— Беше напрегната нощ, но сега мистър Ролф е малко по-добре, мадам. Не бива да губим надежда.

— Д-р Ливай каза ли ти… за парализата?

— Да, мадам. Доста шокиращо. Но не бива да мислим за това. Мога ли да ви предложа обяд на терасата? Хората от пресата си отидоха. Няма да ви безпокоят, а и слънцето ще ви се отрази добре.

— Хубаво. Странно, Хинкъл, но наистина се чувствам гладна.

— От преумората е, мадам. Разбираемо е.

Скъпият, мил Хинкъл, помисли си тя. Ако Херман умреше, тя искрено се надяваше Хинкъл да остане при нея.

— Бих ви предложил пъдпъдък пате^[1], мадам, и после стек au poivre en chemise^[2]. Аз ще наглеждам готвача. — Лицето на Хинкъл помръкна. — Той не е особено талантлив. После шампанизиран шербет. Страхувам се, че тукашното вино не заслужава доверие, но болингърът им е приемлив.

— Звучи прекрасно, Хинкъл.

Той се обърна към масата, върху която стоеше сребърният поднос с шейкъра и чашата. Наля едно питие.

Тя наблюдаваше движенията му, гледаше изпитателно дебелото му бяло-розово лице. Не, помисли си, не е изнудвач. Не, този път мога да съм сигурна.

— Мислиш за всичко, Хинкъл — каза тя, когато той й подаде чашата.

— Надявам се да е така, мадам. — След пауза той продължи: — В момента не съм в състояние да помогна на мистър Ролф. За съжаление не е по силите ми. Ще съм щастлив, ако вие се възползвате от услугите ми, мадам. Това ще ми достави голямо удоволствие.

— Благодаря ти, Хинкъл. — Бързо съобразяващият й мозък съзря чудесната възможност. Трябваше да спечели Хинкъл твърдо на своя страна. — Мистър Уинборн попита за някакви документи, свързани с една сделка. Казах му, че ти си запознат с работите на мистър Ролф, но мистър Уинборн… — Тя спря, като видя, че лицето на Хинкъл леко се изчерви. Като плъзна поглед встрани, тя продължи: — Мистър Уинборн е сноб.

После погледна Хинкъл и очите им се срещнаха.

— Вярвам, че е така, мадам — отвърна той, поклони й се леко и се насочи към вратата. — Значи обяд след половин час.

Когато той си тръгна, тя отиде на терасата и се загледа в плажа, тълпите и движението.

Мисля, че Хинкъл е мой — рече на себе си.

 

 

След обяда д-р Ливай дойде да я види. Каза й, че мозъчният кръвоизлив не се е увеличил. Това било обнадеждаващ признак. Той свали очилата си, за да пощипе гърбицата на носа си. Но парализата на едната половина на тялото била силна. С времето обаче можело да се очаква известно подобрение.

— След два-три месеца може да има чувствително подобрение — продължи той. — Помолих професор Бърнстайн да дойде. Той е най-добрият в Европа. Състоянието на сърцето на мистър Ролф обаче не е задоволително, така че не искам да пораждам надежди. И все пак при интензивното лечение, на което е подложен, вярвам, че ще можем да го преместим до три дни. За съжаление не ми е възможно да остана тук по-дълго и с нетърпение очаквам да го преместим в нашата болница, но д-р Белами е много компетентен и вие можете да му имате пълно доверие.

Умът на Хелга заработи бързо.

— Чувствително подобрение? Какво означава това?

— Ако сърцето му продължи да се съпротивлява на преживения шок, вярвам, че той ще си възвърне говора и парализата, атакувала дясната му половина, няма да е толкова силна.

— След два-три месеца?

— Може да е повече, но в никакъв случай — по-малко.

— Искате да кажете, че два-три месеца той няма да бъде в състояние да говори?

— Малко вероятно е. Може да мърмори нещо, разбира се, но нищо, което да може да се разбере. Споменавам го, защото мистър Уинборн няма търпение да се консултира с него. Предупредих го да не се опитва да убеждава мистър Ролф да прави каквото и да било усилие.

Два-три месеца, ако сърцето му издържи, помисли си Хелга.

— Мога ли да го видя? — попита тя, без да има желание да го направи, но знаейки, че точно това би трябвало да каже.

— Няма да е разумно, мисис Ролф. Не трябва ненужно да се разстройвате. — Д-р Ливай сложи очилата си. — Няма защо да се тревожите. Д-р Белами ще държи постоянна връзка с мен. До петък ще реша дали може да бъде преместен, или не. — Погледна я. — Вижте, мисис Ролф, не бива да седите непрекъснато в тази стая. Трябва да излезете, да се наслаждавате на плажа и на слънцето. — Той се усмихна. — Не искам и друг важен пациент да ми легне на ръцете: един ми е напълно достатъчен. Така че, опитайте да се забавлявате. Мистър Ролф няма да умре. — Той спря, съзнавайки, че се обвързва с тези думи. — Искам да кажа, че вероятно ще живее известно време и се надявам да е жив поне до края на годината. Онова, което се опитвам да ви обясня, е, че можете да излезете от хотела и да се помъчите да живеете нормално, след като знаете, че мистър Ролф е в ръцете на професионалисти.

— Много сте мил и проявявате голямо разбиране — рече Хелга.

Когато той си тръгна, тя излезе на терасата и горещите слънчеви лъчи й се сториха като чувствена ласка.

Ако сърдечният пристъп не го убиеше, помисли си тя тогава след два или три месеца той щеше да каже на Уинборн за писмото.

Е, много неща можеха да се случат за два или три месеца. Тя все още имаше контрол над швейцарската сметка: акциите и облигациите възлизаха на около петнадесет милиона долара. Това беше нещо, над което трябваше да помисли. Най-добре мислеше нощем, така че тази вечер, когато си легнеше, щеше да размисли за бъдещето си. За момента й се струваше, че тя държи козовете. Херман нямаше да може да говори поне два месеца, дяволското писмо беше у нея и имаше контрола над петнадесет милиона долара — всичко това бяха козове.

Тя отиде в спалнята и си облече бански. Сложи плажния халат и се обади на портиера.

— Кола до плажа, моля.

— Разбира се, мисис Ролф, след три минути.

Ако някога Херман си възвърнеше говора, с отношението към нея като към VIP щеше да е свършено. Ако сега помолеше за шестдесеттонна моторна яхта, нямаше да има проблеми, но магическият ключ се олюляваше несигурно.

Когато излезе от апартамента си, забеляза, че двамата пазачи си бяха отишли. Това я накара да почувства облекчение. Докато Херман не умреше, той и тя нямаше повече да бъдат обект на внимание от страна на журналистите.

Подкара към плажа, като отвърна на поздрава на полицая, който бе спрял движението заради нея, после, оставяйки зад себе си тълпите, се насочи към пустите отдалечени дюни.

Докато минаваше покрай редицата бунгала, се сети за Хари Джексън. До този момент той напълно се бе изпарил от ума й, но когато видя бунгалата и си спомни, че той е наел едно от тях, както й бе казал, със съжаление си помисли за него.

Сутрешните вестници бяха отпечатали нейна снимка. Сега Хари Джексън вероятно знаеше, че тя е мисис Херман Ролф. Не беше безопасно да има авантюра с него. Въпреки честното му дружелюбно лице вече знаеше, че не може да поеме рискове, нито да си позволи авантюри в Насо. Спомни си, че я следяха. Хвърли поглед през рамо. Никой не я следваше. Зад нея се простираше празният плаж, но това не означаваше, че някой не я наблюдава с мощен бинокъл. Усети лек прилив на яд. Единствено в Европа можеше да се чувства в пълна безопасност. Естествено не в Перъдайс Сити: това беше последното място, където можеше да си позволи да не се държи, както подобава.

Трябваше да си намери някакво извинение, за да отиде за малко отново в Швейцария — колкото се можеше по-скоро. Щеше да е трудно, но не и невъзможно.

Като остави колата под сянката на една палма, тя затича към морето и заплува енергично, после се обърна по гръб и се остави на вълните да я носят и да я люшкат, докато не усети, че слънцето я хваща. Тогава мина по пясъка и седна под сянката на палмата.

— Здрасти! — Усмихнат и със слънчеви очила в ръка, Хари Джексън, само с бански, приближи по пясъка и спря до нея. — Винаги ли спазвате уговорените си срещи?

Тя вдигна поглед към него, очите й се плъзнаха по загорялата мускулеста фигура и усети да я пронизва отчаяно желание, което се заби в тялото й като нож. Радваше се, че бе сложила слънчевите си очила, защото той сигурно би забелязал откровената покана в погледа й.

— Здравейте — отвърна тя. — Съжалявам за снощи.

— Пошегувах се. — Джексън се отпусна до нея, като изпъна дългите си крака и се опря на лакти. — Съжалявам за съпруга ви, мисис Ролф.

Пак й се бе разминало, помисли си тя. Ако бях излязла снощи с този мъж, досега вече щяхме да сме любовници, а това би било много опасно, след като вече знае коя съм.

— Май сте чели вестниците? — каза тя, като гледаше към плажа и се чудеше дали някой ги наблюдава.

— Разбира се. Държа да бъда в крак с нещата. — Той й се усмихна. — Най-красивата жена в милионерските среди — така ви описват и предполагам, че са прави.

— Има и други, много по-красиви жени… Лиз Тейлър.

— Не съм я срещал, така че не знам. — Джексън загреба шепа сух пясък и го остави да изтече между пръстите му. — Как е съпругът ви, мисис Ролф? Ако се съди по онова, което пише във вестниците, трябва да е доста зле.

Тя, разбира се, нямаше намерение да обсъжда здравословното състояние на Херман с някакъв си продавач на кухненско обзавеждане.

— Добре ли прекарвате ваканцията, мистър Джексън? — попита. Когато станеше нужда, можеше да придаде на гласа си стоманени нотки. Сега направи точно това.

— Извинете ме, но не е само любопитство. За мен е важно да знам.

Тя го погледна бързо. Той се бе загледал в морето спокоен, усмихнат: хубав представител на мъжкия пол.

— От къде на къде ще е важно за вас?

— Добър въпрос. Виждате ли, мисис Ролф, имам един проблем.

В ума й инстинктивно започна да свети червената лампичка.

— Трябва ли да се интересувам от проблемите ви, мистър Джексън?

— От проблема… не от проблемите. — Той загреба още пясък и го остави да изтича между пръстите му. — Не знам. Чудя се… може би трябва.

— Не мисля. Имам достатъчно много свои собствени. — Тя рязко се изправи. — Пожелавам ви приятна ваканция. Трябва да се връщам в хотела.

Той вдигна поглед към нея. Усмивката му бе станала едва забележимо по-малко дружелюбна.

— Естествено. Просто се опитвах да реша дали да говоря за проблема си с вас или с мистър Стенли Уинборн.

Усети лек шок, от който сърцето й заби като лудо, но бе достатъчно силна, за да запази лицето си невъзмутимо. Пресегна се за халата си и го облече.

— Познавате ли мистър Уинборн? — попита тя.

— Не го познавам и, между нас казано, мисис Ролф, не горя от желание. Изглежда ми доста опасен тип. Не ми прилича на човек, който би се притекъл на помощ. Мислите ли, че съм прав? — Той й се усмихна.

— Не разбирам за какво говорите — отвърна рязко тя. — Е, трябва да тръгвам.

— Както желаете, мисис Ролф. Не мога да ви спра. Само си мислех, че може би ще се отнесете към проблема ми с по-голямо разбиране, отколкото мистър Уинборн, но щом бързате, тогава, предполагам, ще ми се наложи да опитам късмета си при вашия адвокат… Той е такъв, нали?

Хелга се облегна на бронята на колата. Отвори чантата си, извади златна табакера, взе си цигара и я запали.

— Давайте, мистър Джексън: разкажете ми за проблема си.

Джексън й се усмихна.

— Вие сте не само красива, мисис Ролф, вие сте и умна: много рядка комбинация.

Тя изчака, докато той пак загребваше пясък.

— Преди два дни, мисис Ролф, съпругът ви ми се обади по телефона и ме нае да ви следя — започна Джексън.

Този път Хелга не успя да скрие много добре изненадата си. Изпусна цигарата, но бързо се овладя. Със сигурни ръце, като си даваше сметка, че Джексън я наблюдава с възхищение, тя намери друга цигара и я запали.

— Искате да кажете, че вие сте копоят, когото моят съпруг е наел?

— Е, наричат ме детектив — отвърна Джексън и се изсмя. — Макар че и копой става: определението не е лошо.

— Останах с впечатлението, че сте търговец на кухненско обзавеждане — отвърна с презрение Хелга, — нещо доста по-добро от шпионин.

Джексън се изсмя.

— Имате право. Всъщност бях търговец на кухненско обзавеждане, но бизнесът ми не вървеше. Работата в детективската агенция ми носи доста по-добри пари.

— Това, че шпионирате хора, не ви ли притеснява? — попита Хелга, като изтръска пепелта върху пясъка.

— Не повече, отколкото вас, когато мамите съпруга си, мисис Ролф — отвърна Джексън, усмихвайки й се. — Това е работа, а измамничеството не е.

Тя реши, че си губи времето. Този мъж с лъжливата си приятелска усмивка беше дебелокож като алигатор.

— Какъв е проблемът ви, мистър Джексън?

— Да… проблемът ми. Когато мистър Ролф ми се обади, бях доста развълнуван. Свързан съм с „Лоусънс“, нюйоркско детективско бюро, и те са препоръчали на мистър Ролф да ме потърси. Знаете ли, мисис Ролф, имената на важните личности ми вдъхват респект. Не знам защо, но е така. Може би съм селяндур… Може това да е отговорът. Както и да е, когато мистър Ролф ми пусна този ангажимент в пазвата, аз почти превъртях. Всичко, което можах да кажа, бе: „Да, мистър Ролф… разбира се, мистър Ролф… можете да разчитате на мен, мистър Ролф.“ Нали разбирате, като истински селяндур. — Той поклати глава намръщено. — Е, той толкова ме шашна с важното си поведение, с резкия си глас — като ме гледате, мисис Ролф, можете ли да повярвате, че някой би могъл да ме шашне? Точно това направи мистър Ролф… Шашна ме. — Той започна да загребва отново пясък. — Както и да е, приех ангажимента, но не стана дума за аванс или заплащане… сега разбирате ли ме, мисис Ролф? Реших, че няма защо да се безпокоя. Всичко, което трябваше да направя, беше да ви следя и след седмица да изпратя сметката за дневните си разходи заедно с доклада. Казах си, че когато човек има работа с някой от ранга на мистър Ролф, няма нужда да отваря дума за дребни пари.

Хелга остана безмълвна. Пусна угарката в пясъка, давайки си сметка, че в гърдите й се надига гняв.

— Е, сега мистър Ролф е болен — продължи Джексън. — Разбирате ли проблема ми? От онова, което прочетох, става ясно, че не след дълго той ще бъде преместен в Перъдайс Сити. Трябва да си изкарвам прехраната. Наех две момчета да ви наблюдават и на тях трябва да им се плати. — Той й се усмихна. — Както разбирате, аз само ръководи нещата. Не върша черната работа. Тези момчета ми струват пари. Трябваше да поискам от мистър Ролф аванс, но, както ви обясних, бях загубил ума и дума. И ето сега какво стана. Налага се да платя на тези две момчета, а мистър Ролф е болен. Разбирате ли проблема ми?

Хелга продължаваше да мълчи. Този път мълчанието й, изглежда, подразни Джексън. Той се размърда неспокойно и загреба още пясък, но по-яростно от преди.

— Опитвах се да реша дали да поискам хонорара си от вас или от мистър Уинборн — рече той след дълга пауза.

Хелга изтръска пепелта си и зачака.

— Разбирате ли какво ви казвам, мисис Ролф? — Гласът му стана твърд и усмивката изчезна.

— Да приемем, мистър Джексън, че ви слушам — отвърна тихо Хелга.

— Да… красота, ум и твърдост. За мен това е добре. Мисис Ролф, ще говоря направо: десет хиляди долара и прибирам кучетата си, а вие можете да се забавлявате и когато мистър Ролф се оправи, аз ще му изпратя отрицателен доклад. Честно е, нали?

Хелга го изгледа със святкащ поглед.

— Предлагам ви да се свържете с мистър Уинборн и да си поискате парите от него. Мистър Уинборн заминава за Ню Йорк чак довечера, така че имате време. Съществува едно нещо, което трябва да знаете за мен и което очевидно сте пропуснали. Смятам изнудването за срамна работа, а изнудвачът за долен човек.

Когато тя се качи в колата, Джексън се изсмя.

— Е, заслужаваше си да опитам, нали? — рече той. — От опит глава не боли.

Без да го погледне, Хелга подкара бързо обратно към хотела.

 

 

— Има доста телеграми, които изпратих в апартамента ви, мисис Ролф — каза портиерът, докато й подаваше ключовете. — Мистър Уинборн пита за вас. Надява се да ви види, преди да замине.

— Съобщете му, моля, че съм се върнала и ще го приема след половин час — отвърна Хелга.

Асансьорът чакаше и докато прекосяваше бързо фоайето, тя си даде сметка, че гласовете бяха притихнали, а хората поглеждаха скришом към нея.

Отключи вратата на апартамента, влезе, хвърли поглед на двете купчинки телеграми и телекси на масата, направи гримаса и се отправи към спалнята си. Лавината се беше понесла.

Взе душ, облече синя ленена рокля, оправи косата си, погледна се замислено в огледалото и устните й се извиха в твърда лека усмивчица.

Излезе на терасата, седна под сянката на слънчобрана, кръстоса дългите си красиви крака и се насили да се отпусне.

За в бъдеще трябваше да е много по-предпазлива, когато си избира непознати мъже. Тази история с Джексън можеше да я затрие. Запали си цигара. Трябваше да се въздържа, докато отново не отиде в Европа.

Джексън!

Наистина я беше заблудил с честната си дружелюбна усмивка. Безопасен! Толкова беше безопасен, колкото отровна змия! Бе се справила добре с него, каза си, и беше доволна от себе си. От опит глава не боли. Глупакът му с глупак! Нямаше нищо написано от Херман: само телефонно обаждане. От това си личеше какъв глупак е, щом си въобразяваше, че ще получи десет хиляди долара от нея с такава неподкрепена с нищо заплаха. Беше сигурна, че няма да посмее да се обърне към Уинборн. Дори бе рекъл, че Уинборн изглежда доста опасен тип. Уинборн и да му повярваше от злоба, той, разбира се, нямаше да му даде пари. Щеше да го изхвърли с едно махване на пръста. Колкото и неприятна да беше ситуацията, сега беше овладяна. Мистър Джексън можеше да насочи шпионските си усилия към някого другиго. Радваше се, че той ще се махне.

Но тя наистина трябваше да контролира чувствата си. За втори път се отърваваше на косъм от изнудване. Само хубавите мускулести мъже да не й въздействаха така, както чашката въздейства на алкохолика: това беше нещо, с което трябваше да се бори. Беше си го повтаряла толкова много пъти.

Сега поне се чувстваше сигурна, че след като Джексън знае, че няма да получи никакви пари, ще изтегли шпионите си, но не биваше да поема никакви рискове. Трябваше да се върне в Швейцария: там съществуваха безопасни възможности.

Уинборн пристигна в 17.45.

— Ситуацията — започна той, след като се настани — е донякъде сложна. Мога ли да ви попитам дали имате право да теглите от банковата сметка на съпруга си?

Тя поклати глава.

— Нито пък аз или Ломан. Това неочаквано събитие спира достъпа ни до личната сметка на мистър Ролф. Ще има значителни разходи. Как сте с парите, мисис Ролф?

— Разполагам със собствена сметка, но тя доста намаля. Имам достъп до швейцарската сметка. В нея постоянно постъпват суми от дивидентите. Мога да прехвърля пари от Швейцария на моята сметка.

Уинборн вдигна вежди.

— При съществуващите закони, мисис Ролф, мисля, че няма да е благоразумно.

Не бе помислила за това и се подразни от небрежността си.

— Да, глупаво от моя страна. — Съзря добрата възможност. — Мога да отида в Лозана и да взема пътнически чекове.

Той кимна.

— Това ще е най-доброто, което можем да направим. Корпорацията ще се погрижи за мистър Ролф. — Той я погледна. — И за вас също, разбира се.

— Предпочитам да имам собствени пари — отвърна рязко Хелга. — Когато Херман се върне благополучно вкъщи и бъде вън от опасност, ще замина за малко.

Уинборн завъртя тежкия златен пръстен на малкия си пръст и каза:

— Д-р Ливай, изглежда, е по-оптимистично настроен, но следващите няколко дни ще са напрегнати. Имате ли представа как мога да се свържа с дъщеря му Шийла?

Хелга вдигна стреснато поглед към него.

— Съвсем не. Никога не съм се срещала с нея. А вие?

— Да, разбира се: забележителна млада жена… може да се каже дори изключителна.

— О? В какъв смисъл? — Хелга неочаквано бе обзета от любопитство, като знаеше, че това момиче ще наследи един милион долара.

Уинборн продължи да се занимава с пръстена.

— Първо завърши история в Оксфорд. Разбрах, че тя е най-младата, която някога се е дипломирала там. По-късно завърши блестящо икономика. И съпругът ви, и аз очаквахме от нея големи дела, а в корпорацията я очакваше отговорен пост. — Той вдигна рамене и уморено ги сви. — За съжаление се замеси в досадни протестни движения, които като че са някаква зараза за младите хора. Съпругът ви винаги я поддържаше добре заредена с пари и тя ги използваше, за да подкрепя каузите на различни групировки, докато накрая не я арестуваха заедно с други младежи, замесени в контрабанда на оръжие. Струва ни много пари и безпокойства да я измъкнем от затвора. Съпругът ви и тя се скараха по този въпрос. Той я предупреди, че ако не се съгласи с плановете, които има за нея, ще я остави без издръжка. Това не бе начинът да бъде притисната. Тръгна си и оттогава не съм чувал нищо за нея.

— Говори много добре за нея — каза Хелга и наистина го мислеше.

— Да… има силен характер, също като баща си. Хрумна ми, че в този тежък момент Шийла, която обичаше и, надавам се, все още обича баща си, може би ще иска да го види, а и той нея. Затова ви питам дали случайно не знаете къде е.

— Не, но новината за инсулта сигурно ще стигне до нея. Няма вестник по света, който да не пише за това.

— Да. Е, ще почакаме и ще видим. — Той направи пауза и после продължи: — Има една малка загадка, която може би ще ми помогнете да реша, мисис Ролф. От сестра Феърли научих, че съпругът ви явно се опитва да й предаде някакво съобщение.

Хелга замръзна.

— О?

— Сестра Феърли има значителен опит с пациенти, прекарали инсулт. Свикнала е с неразбираемите им звуци. Вярва, че съпругът ви непрекъснато повтаря странните фрази „Вина. Смот. Мчето“ и сочи към вратата на спалнята. Тези думи не ми говорят нищо. А на вас?

Хелга се поотпусна.

— Вина. Смот. Мчето? — Сви вежди. — Колко странно. Не, не ми говорят нищо.

— Е, може би сестра Феърли ще може да ни осветли по-късно. — Уинборн погледна часовника си. — Трябва да тръгвам, мисис Ролф.

Прекара още няколко минути, уверявайки я, че корпорацията е в прекрасни ръце, че трябва само да му се обади, ако има нужда от помощ, и че д-р Ливай е обещал да поддържа връзка с него. Всичко това бе казано със студен вежлив глас, докато той стоеше и гледаше надолу към нея със стоманеносивите си очи.

Когато си тръгна, Хинкъл се появи с поднос, върху който имаше шейкър и чаша.

— Предполагам, че плуването е било приятно, мадам — рече той, докато й сипваше питие.

— Да, благодаря, Хинкъл. — Тя пое чашата. — Мистър Уинборн си замина.

Лицето на Хинкъл леко се намръщи, но той бързо се съвзе.

— Видях, мадам.

— Питаше ме дали знам къде може да бъде открита Шийла. Смята, че трябва да й бъде съобщено. Ти случайно не знаеш ли?

— Да, знам, мадам. Мис Шийла ми пише от време на време. Ние с нея, щастлив съм да го кажа, никога не сме преустановявали контакта си. Мис Шийла е достатъчно добра, да бъде привързана към мен, както сама твърди.

Хелга му се усмихна.

— Мога да я разбера. Къде е тя?

— В Париж, мадам. Извинете, че не ви дадох адреса й. Настояваше да го запазя в тайна.

— Естествено. Мислиш ли, че би искала да види баща си?

— Надявам се, мадам. Вече й писах и й обясних състоянието на мистър Ролф. Сега тя трябва да реши. Бих искал да вярвам, че ще дойде, но може да има финансови затруднения. Мис Шийла, изглежда, живее притеснено. — Хинкъл очевидно не одобряваше това. — Мисля, че така се казваше. Може да няма откъде да намери пари за пътуването.

— Аз мога да й изпратя парите.

Хинкъл поклати глава.

— Според мен няма да е разумно. Ако позволите да ви посъветвам, мадам, ще е по-добре да изчакаме и да видим дали ще отговори на писмото ми. Ако го стори и има нужда от пари, мога ли да се обърна към вас?

— Разбира се.

Той кимна и на лицето му се изписаха задоволство и успокоение.

— Тук ли ще вечеряте, мадам?

Тя си помисли за дългите самотни часове, които я чакаха, но защо й трябваше да излиза и да рискува да се изложи на изкушението на мъжете? Щеше да е много по-безопасно да вечеря сама на терасата и после да си легне с книга.

— Да. Май ще си легна рано.

— Тогава бих ви предложил нещо леко: може би омлет с трюфели и малко месо от омари. Ще приготвя всичко сам.

— Умирам за един от твоите омлети, Хинкъл.

Не би могла да му каже нищо по-мило. Когато той излезе, тя си помисли за Шийла, която не знаеше, че ще наследи един милион долара. Изведнъж Хелга се намръщи. Момичето нямаше да получи парите, ако Херман умреше, без да е възстановил говора си, освен ако писмото му не стигнеше до Уинборн, а ако това станеше, тя (Хелга) щеше да бъде обречена да живее като монахиня. Няколко минути обмисля това, после реши, че самата тя би могла да даде на момичето парите, щом веднъж наследеше шестдесетте милиона долара… Никакъв проблем.

Умът й се насочи към онова, което Уинборн бе казал. Какво можеше да означава това странно послание, което Херман се опитваше да предаде на медицинската сестра?

Вина. Смот. Мчето.

Тя го повтори няколко пъти на глас, после стана на крака.

Разбира се.

Опитваше се да каже: Уинборн. Писмото. Чекмеджето. Беше посочил не към вратата на спалнята, както си бе помислила сестрата, а към дневната!

Трябваше да даде червената папка на мениджъра, за да я пази в сейфа на хотела. Трябваше да го направи досега.

Като остави питието си, тя влезе в спалнята, отвори шкафа и извади куфара. Вдигна капака.

Остана неподвижна, гледайки втренчено празния куфар, и сърцето й заби лудо.

Червената папка беше изчезнала!