Вероника Рот
Бунтовници (30)

Глава тридесета

Някъде бях чела, че плачът не подлежи на научно обяснение. Единствената цел на сълзите е да овлажняват очите. Няма никаква основателна причина за свръхпродуктивността на слъзните жлези под диктата на емоциите.

Според мен обаче ние плачем, за да освободим звяра в себе си, без при това да изгубим човешкия си образ. Защото вътре в мен има животно, което се зъби, ръмжи и се стреми към свободата, към Тобиас и най-вече към живота. Колкото и да се опитвам, не мога да убия този звяр.

Затова ридая, заровила лице в шепите си.

Наляво, надясно, надясно. Наляво, надясно, наляво. Надясно, надясно. Последователността на завоите, които правим от началната точка — килията ми — до крайната цел.

Това е друга стая. В нея има полулегнал, подобен на зъболекарски стол. В единия ъгъл се виждат монитор и бюро. Джанийн седи на бюрото.

— Къде е той? — питам.

От часове чакам да задам този въпрос. По някое време съм заспала и сънувах, че преследвам Тобиас из централата на Безстрашните. Но колкото и бързо да тичам, той все е някъде далече пред мен, колкото да видя как завива зад ъгъла и да мярна крайчеца на ръкава му или тока на обувката.

Джанийн ме поглежда изненадана. Обаче изобщо не е изненадана. Играе си с мен.

— Тобиас — уточнявам все пак. Ръцете ми се тресат, но този път не от страх, а от гняв. — Къде е той? Какво правите с него?

— Нямам причина да ти предоставя тази информация — отвръща Джанийн. — Изобщо не си в положение да изискваш каквото и да било. Не виждам как това може да се промени, освен ако не решиш да коригираме условията на нашето споразумение.

Иска ми се да изкрещя в лицето й, че — разбира се, разбира се — предпочитам да разбера какво става с Тобиас, вместо да науча повече подробности за моята дивергентност, но не го правя. Нямам право да взимам прибързани решения. Тя така или иначе ще постъпи с Тобиас както е решила, независимо дали аз знам какво точно става. По-важното сега е да вникна напълно в онова, което се случва с мен.

Вдишвам през носа и издишвам през устата. Разтърсвам ръце. Сядам на стола.

— Интересно — казва тя.

— Не трябва ли в този момент да ръководиш кастата и да се готвиш за война? — питам. — Защо си тук — само за да проведеш някакъв тест с едно шестнайсетгодишно момиче ли?

— Явно променяш позицията си както ти изнася — отговаря тя, облягайки се назад. — Веднъж настояваш, че не си малко момиче, друг път — обратното. Едно нещо ми е любопитно да разбера: като каква наистина се приемаш? Като едното, като другото, или и двете едновременно? А може би нито едно от всичко това?

Опитвам се гласът ми да прозвучи равно и делово като нейния.

— Нямам причина да ти предоставя тази информация.

Долавям леко изпръхтяване. Питър е прикрил устата си с длан. Джанийн го поглежда и смехът му съвсем естествено преминава в кашлица.

— Да се подиграваш, е детинско, Беатрис — казва тя. — Това не ти отива.

— Да се подиграваш, е детинско, Беатрис — повтарям, стараейки се съвършено да имитирам тона й. — Това не ти отива.

— Серумът — нарежда Джанийн, поглеждайки към Питър. Той пристъпва напред, започва да рови в черната кутия на бюрото и вади спринцовка с вече поставена на нея игла. После тръгва към мен, но аз го спирам с ръка.

— Нека аз сама — казвам.

Той поглежда Джанийн за разрешение.

— Е, добре — казва тя.

Той ми подава спринцовката и аз забивам иглата отстрани на шията си, после натискам буталото. Джанийн опира пръст на някакъв бутон и всичко наоколо потъва в мрак.

Майка ми стои на пътеката в автобуса с протегната нагоре ръка, стиснала релсата над главата й. Лицето й е извърнато не към хората, които седят около мен, а към града, който се мярка през прозорците, докато автобусът се клатушка напред. Когато се мръщи, забелязвам бръчки по челото и около устата й.

— Какво има? — питам.

— Остана толкова много недовършена работа — отвръща тя и леко махва към прозорците на автобуса. — А ние сме вече толкова малко.

Ясно е за какво говори. Покрай автобуса, докъдето поглед стига, земята е покрита с отломки. От другата страна на улицата някаква сграда е напълно разрушена. Алеите около нея са заринати със счупени стъкла. Чудя се какво ли е причинило толкова разрушения.

— Къде отиваме? — питам.

Тя ми се усмихва и сега бръчките са различни от предишните — около ъгълчетата на очите й.

— Отиваме в централата на Ерудитите.

Свивам вежди. През целия си живот съм се стремяла да бъда по-далече от централата на Ерудитите. Татко казваше, че ненавижда дори въздуха около нея.

— Защо отиваме там?

— Те ще ни помогнат.

Защо спазъм свива стомаха ми, когато мисля за татко? Представям си неговото лице, белязано от съпътстващото го през целия му живот чувство на неудовлетвореност и безсилие заради света около нас; косата му, подстригана късо според обичая на Аскетите — стомахът ми отново е пронизан от болка — болка от празнота, която усещам, когато дълго не съм слагала нищо в уста.

— Да не е станало нещо с татко? — питам.

Тя поклаща глава.

— Защо питаш?

— И аз не знам.

Не усещам болка, когато гледам мама. Но пък имам чувството, че всяка секунда, прекарана с нея, трябва да се вреже в паметта ми, докато споменът не добие окончателен вид. След като болката не е постоянна, тогава какво я поражда?

Автобусът спира и вратите се отварят със скърцане. Майка ми тръгва по пътеката, а аз я следвам. Тя е по-висока от мен и погледът ми попада между плешките й. Изглежда крехка, но в действителност не е.

Слизам на улицата. Под обувките ми хрущят парчета счупено стъкло. Те са сини на цвят и ако съдя по дупките в сградата отдясно, трябва да са били стъклата на прозорци.

— Какво се е случило?

— Война — отвръща мама, — която с толкова усилия се опитвахме да избегнем.

— А Ерудитите… за какво ще ни помогнат?

— Боя се, че всичко онова, което баща ти избълва срещу Ерудитите, е било в твоя вреда — нежно казва тя. — Разбира се, че се е случвало да правят и грешки, но и те като всички хора са изтъкани от добро и лошо, а не само от едното или само от другото. Какво бихме правили без нашите лекари, учени, преподаватели?

Тя поглажда косата ми.

— Погрижи се да запомниш това, Беатрис.

— Ще го запомня — обещавам.

Продължаваме да вървим, но нещо в думите й не спира да ме човърка. Дали не е казаното по адрес на баща ми? Едва ли — татко винаги е бил настроен срещу Ерудитите. Или пък е нещо, което спомена за Ерудитите? Прескачам голямо парче стъкло. Не, няма как да е това. Права е за Ерудитите. Всичките ми учители бяха Ерудити, а също и лекарят, който излекува счупената ръка на мама преди няколко години.

Последното изречение. „Погрижи се да запомниш това.“ Сякаш няма да има възможност сама да ми го напомни отново.

Нещо се мярка в ума ми, сякаш под носа ми се е хлопнала току-що отворена врата.

— Мамо! — викам я.

Тя поглежда назад към мен. От прибраната в кок коса се е измъкнал кичур и пада на бузата й.

— Обичам те.

Посочвам един прозорец отляво и той избухва. Парчета счупено стъкло се посипват върху главите ни.

Не искам да се озова отново в централата на Ерудитите, затова не отварям веднага очи, дори след като симулацията е прекратена. Опитвам се да съхраня колкото се може по-дълго образа на майка си и онзи кичур коса, залепнал към скулата й. Но накрая вече виждам само вътрешността на клепачите си и поглеждам.

— Ще трябва повече да се постараеш — обръщам се към Джанийн.

— Това е само началото — отговаря тя.