Вероника Рот
Бунтовници (26)

Глава двадесет и шеста

Нещо ме събужда.

— Трис! Ставай!

Крясък. Не задавам въпроси. Спускам крака на пода и се оставям някаква ръка да ме поведе към вратата. Боса съм, а подът тук е неравен. Убива на пръстите и петите ми. Присвивам очи, за да разбера какво ме дърпа напред. Кристина. Тегли ме толкова силно, че едва не измъква лявата ми ръка от ставата.

— Какво става? — питам. — Какво се е случило?

— Млъквай и тичай!

Тичаме към Ямата и ревът на реката ни следва по петите. Последния път, когато Кристина ме измъкна от леглото, беше, когато извадиха тялото на Ал от бездната. Стискам зъби и се опитвам да не мисля за това сега. Повече не може да се повтори. Няма как да стане.

Тя тича много по-бързо от мен. Задъхвам се, докато прекосяваме със спринт стъкления под на Империята. Кристина стоварва цялата си длан върху бутона на асансьора и се втурва вътре още преди вратата да се е отворила напълно, теглейки ме подире си. После забива пръст в бутона ЗАТВАРЯНЕ НА ВРАТАТА, след което натиска копчето за последния етаж.

— Симулация — казва. — Действа симулация. Само че този път не хваща всички, а само… някои.

Тя опира длани в коленете си и диша тежко.

— Един от тях спомена нещо за Дивергентите — продължава.

— Казал е такова нещо под въздействието на симулацията ли? — питам.

Тя кимва.

— Марлийн. Но не звучеше да говори от свое име. Някак прекалено… монотонно.

Вратата се отваря и аз тръгвам след нея по коридора към вратата, на която пише КЪМ ПОКРИВА.

— Кристина, защо се качваме на покрива? — питам.

Тя не ми отговаря. Стълбището към покрива мирише на стара боя. По бетонните стени с черно са надраскани графити на Безстрашните. Емблемата на кастата и инициали, свързани със знак плюс: РГ + НТ, БР + ФН. Влюбени, които сигурно вече са остарели или отдавна не са заедно. Притискам ръка в гърдите, за да почувствам ударите на сърцето си. То бие толкова учестено, че е странно как изобщо още дишам.

Нощният въздух е прохладен. Кожата на ръцете ми настръхва. Очите ми привикват към тъмнината и вече различавам три фигури, които стоят на ръба в другия край на покрива с лице към мен. Едната е Марлийн. Другият е Хектор. Третата не я познавам — малко момиче от Безстрашните, най-много осемгодишно, със зелен кичур в косата.

Стоят съвсем неподвижно до самия край на покрива, въпреки че вятърът духа силно и развява косите им пред лицата, а кичурите влизат в очите и устата им. Дрехите им плющят при всеки порив, но те все така не помръдват.

— Хайде сега да се дръпнете от ръба — обръща се Кристина към тях. — Не правете глупости. Давайте…

— Не те чуват — казвам тихо, пристъпвайки напред. — Нито те виждат.

— Трябва едновременно да се хвърлим към тях. Аз поемам Хек, ти…

— Така рискуваме да ги бутнем от покрива. Ти застани до момичето за всеки случай.

„Прекалено малка е, за да й се случва всичко това“, мисля си, но сърце не ми дава да го кажа гласно, защото тогава ще излезе, че Марлийн е достатъчно голяма.

Впивам поглед в Марлийн, чиито очи са безизразни като боядисани камъчета, като стъклени сфери. Имам чувството, че ако тези камъчета се отърколят в гърлото ми и паднат в стомаха, ще ме повлекат към земята долу. Няма как да я дръпна от ръба на покрива.

Най-накрая тя отваря уста и проговаря.

— Имам съобщение за Дивергентите. — Гласът й звучи глухо. Симулацията използва гласните й струни, но казаното е лишено от каквато и да е нормална човешка емоция.

Премествам поглед от Марлийн към Хектор. Хектор, който толкова се страхува от мен само защото майка му кой знае какво му е наговорила за Дивергентите. Лин сигурно все още е край леглото на Шона и се надява тя да проходи. Лин не може да загуби и Хектор.

Пристъпвам напред, за да получа съобщението.

— Това не са преговори. Това е предупреждение — казва симулацията, използвайки Марлийн за проводник, като движи устните й и изтръгва звуци от гърлото й. — На всеки два дни, докато не се предадете в централата на Ерудитите, това ще се случва отново и отново.

Това.

Марлийн прави крачка назад и аз се хвърлям, но не към нея. Не към Марлийн, която навремето накара Юрая да стреля в кексчето на главата й само за да провери дали му стиска. Която събра цяла торба дрехи за мен. Която неизменно ме посреща с усмивка. Не към Марлийн.

Докато Марлийн и малкото момиче прекрачват през ръба на покрива, аз се мятам към Хектор.

Сграбчвам каквото ми попадне. Ръка. Част от риза. Грубият покрив жули коленете ми, а тежестта на Хектор ме тегли напред. Не съм достатъчно силна да го удържа. Дрезгаво прошепвам „Помощ!“, защото не мога да го кажа по-силно.

Кристина е вече до мен. Помага ми да издърпаме отпуснатото тяло на Хектор обратно на покрива. Ръцете му безжизнено се отпускат отстрани. Няколко крачки по-нататък малкото момиче също лежи по гръб.

Тогава симулацията се прекратява. Хектор отваря очи и техният поглед вече не е празен.

— Я! — казва той. — Какво става?

Малкото момиче скимти и Кристина се втурва към него, нареждайки нещо несвързано с утешителен тон.

Надигам се, цялото ми тяло се тресе. Пристъпвам на сантиметър от ръба и поглеждам надолу. Улицата не е осветена много добре, но въпреки това различавам неясните очертания на Марлийн върху паважа.

Дишането ми… — кого сега го е грижа за дишането?

Откъсвам поглед от тази гледка, чувайки единствено кънтенето на пулса в ушите си. Устата на Кристина се движи. Не й обръщам внимание, минавам през вратата, спускам се по стълбите надолу, вървя по коридора и стигам асансьорите.

Вратата се затваря зад гърба ми и аз се хвърлям напред, както направи Марлийн, когато реших не нея да спася. Крещя с всичка сила, ръцете ми разкъсват дрехите. След няколко секунди гърлото ми е като отворена рана, а по непокритата от дрехите кожа на ръцете има следи от нокти, но аз продължавам да крещя.

Асансьорът спира със звън. Вратата се отваря.

Оправям ризата си, приглаждам косата и пристъпвам напред.

„Имам съобщение за Дивергентите.“

Аз съм Дивергент.

„Това не са преговори.“

Определено не са преговори.

„Това е предупреждение.“

Разбирам.

„На всеки два дни, докато не се предадете в централата на Ерудитите…“

Аз ще се предам.

„… това ще се случва отново и отново.“

Никога повече няма да позволя да стане.