Вероника Рот
Дивергенти (27)

Глава двадесет и седма

На следващата сутрин се чувствам олекнала и празноглава. Всеки път, когато се опитам да събера усмивката си, тя отново се връща на лицето ми. Най-накрая се предавам и отказвам да я крия. Оставям косата си разпусната и зарязвам обичайните широки и торбести ризи, за да облека блузата с голи рамене, която открива татуировките ми.

— Какво ти става днес? — пита Кристина, докато отиваме на закуска. Нейните очи са още подпухнали от съня, а чорлавата й коса образува къдрав ореол около лицето.

— Ами нали виждаш, слънцето грее, птичките чуруликат! — отговарям.

Тя въпросително повдига вежди и ме поглежда изпитателно, сякаш иска да ми напомни, че се намираме в тунел под земята.

— Дай на момичето възможност да се наслади на доброто си настроение — обажда се Уил. — Може никога повече да не й се случи.

Шляпвам го по ръката и продължавам забързано към столовата. Сърцето ми блъска в гърдите, защото знам, че по някое време в следващия половин час ще видя Тобиас. Сядам на обичайното си място до Юрая, Уил и Кристина са срещу нас. Мястото от лявата ми страна остава свободно. Питам се дали Тобиас би седнал тук; дали ще ми се усмихне по време на закуската, дали ще ме погледне крадешком така, както аз ще го гледам.

Грабвам една филия от панера в средата на масата и твърде ентусиазирано започвам да я мажа с масло. Давам си сметка, че се държа като пълна откачалка, но това е по-силно от мен. Все едно да престана да дишам.

После той влиза. Косата му е още по-къса и така изглежда дори по-тъмна, почти черна. По аскетски къса, казвам си. Усмихвам му се и вдигам ръка да му помахам, но той сяда до Зийк, без дори да погледне към мен и ръката ми пада върху масата.

Забивам поглед във филията си. Сега вече няма проблем да престана да се усмихвам.

— Нещо не е наред ли? — пита Юрая с уста, пълна с хляб.

Само поклащам глава и отхапвам от филията. Какво съм си въобразявала? Едва ли нещо коренно се е променило само защото сме се целунали. А може пък заради това той вече да не ме харесва. Може да е решил, че е било грешка.

— Днес е денят за зоната на страха — казва Уил. — Как мислиш, дали ще минем през собствените си страхове?

— Не — поклаща глава Юрая. — Преминаваш през зоната на някой от твоите инструктори. Брат ми го каза.

— Олеле, на кой инструктор? — внезапно живнала, пита Кристина.

— Ама никак не е честно, че ти разполагаш с вътрешна информация, а ние — не — казва Уил, святкайки гневно с очи срещу Юрая.

— Сякаш ти не би се възползвал, ако имаш сведения от първа ръка — дръзко отвръща Юрая.

Кристина изобщо не се заслушва в спора им.

— Надявам се да мина през зоната на Фор.

— Защо? — питам. Въпросът ми звучи доста скептично.

Прехапвам устни и вече ми се ще да не съм го задала.

— Ама нечие настроение май е твърде променливо. — Тя подбелва очи. — Сякаш ти не искаш да разбереш какви са неговите страхове. Той го играе такъв непукист, че нищо чудно най-големият му страх да е от бели ружи и красиви залези. Нещо като свръхкомпенсация.

Тръскам глава.

— Това не би бил той.

— Ти пък откъде знаеш?

— Просто предполагам.

Спомням си фигурата на бащата в зоната на страха на Тобиас. Той не би позволил всички да станат свидетели на това. Поглеждам го бегло. За миг очите му се спират на моите. Погледът му е напълно равнодушен. После отклонява очи.

Лорън, инструкторката на послушниците, родени Безстрашни, стои с ръце на кръста пред залата на зоната на страха.

— Преди две години — започва тя — се боях от паяци, от задушаване, от стени, които постепенно се приближават и ме смазват; да не бъда изхвърлена от кастата на Безстрашните, да не ми изтече кръвта, да не ме премаже влак; от смъртта на баща ми, от публично унижение и да не ме отвлекат мъже без лица.

Всички я гледат тъпо.

— Повечето от вас вероятно имат между десет и петнайсет страха в своята зона. Това е средноаритметично — продължава тя.

— Колко е най-ниската бройка страхове, която някой е постигнал? — обажда се Лин.

— През последните години — четири — отговаря Лорън.

Не съм поглеждала Тобиас, откакто бяхме в столовата, но сега не мога да се удържа. Той е забил поглед в пода. Давах си сметка, че четири е много добро постижение, заслужаващо да се превърне в прякор, но изобщо не подозирах, че е по-малко дори от половината на средноаритметичната бройка.

Забивам поглед в краката си. Той е изключителен. А от сега нататък дори няма да ме погледне.

— Днес няма да разберете вашата лична бройка — продължава Лорън. — Симулацията е програмирана за моята зона на страха, ето защо ще преминете през моите, а не през собствените си страхове.

Многозначително поглеждам Кристина. Права бях: няма да преминем през зоната на Фор.

— За целите на това упражнение обаче ще се изправите само пред един от своите страхове, за да разберете как действа симулацията.

Лорън ни сочи произволно и определя за всеки от нас по някакъв вид страх. Стоя най-отзад и съм една от последните. Страхът, който тя определя за мен, е от отвличане.

Тъй като не съм свързана с компютъра, докато чакам, не мога да наблюдавам симулацията, а само реакциите на човека към нея. Идеален начин да се разсея и да освободя прекалено обсебените си от Тобиас мисли. Свивам юмруци, докато Уил тръска от себе си паяците, които не виждам, а Юрая опитва да спре с длани невидимите за мен стени и доволно се хиля, когато лицето на Питър става алено от преживяването на „публичното унижение“, каквото и да е то. После идва моят ред.

Преживяването няма да е от най-приятните, но тъй като вече съм способна да манипулирам всяка симулация, пък и вече преминах през зоната на Тобиас, не се чувствам неспокойна, когато Лорън забива иглата във врата ми.

След това средата се променя и отвличането започва.

Подът под краката ми се покрива с трева, нечии ръце извиват моите и ми запушват устата. Толкова е тъмно, че нищо не се вижда.

Стоя близо край бездната. Чувам рева на водата. Напрягам се да изкрещя в шепата, която запушва устата ми, и се гърча, опитвайки се да се освободя, но ръцете, които ме държат, са твърде силни. Виждам тялото си, полетяло в мрака; същата картина, която и сега често присъства в кошмарите ми. Изкрещявам отново, крещя до пълно пресипване и от очите ми се процеждат горещи сълзи.

Знам, че те ще се върнат за мен; знам, че ще опитат отново. Първия път не стигнаха докрай. Пак крещя — не за помощ, защото няма кой да ми помогне, а защото това единствено ти остава, когато погледнеш смъртта в очите и не можеш да я предотвратиш.

— Спрете! — произнася строг глас.

Ръцете изчезват и нахлува светлина. Стоя върху бетона в залата на зоната на страха. Цялото ми тяло се тресе, падам на колене и скривам лицето си в ръце. Току-що се провалих. Загубих и ума, и дума. Страхът на Лорън се превърна в един от моите страхове.

Всички видяха това. Тобиас също го видя.

Дочувам стъпки. Тобиас идва до мен и рязко ме изправя на крака.

— Какво, по дяволите, беше това, Дървената?

— Аз… — Започвам да хълцам. — Аз не…

— Вземи се в ръце! Жалка картинка!

Нещо в мен се пречупва. Сълзите секват. Кръвта в тялото ми се сгорещява и прогонва слабостта; удрям го толкова силно, че кокалчетата на ръцете ми пламват от болка. Той ме гледа втренчено, едната половина на лицето му пламти от прилива на кръв. Отвръщам на погледа му.

— Млъквай! — казвам. Дръпвам рязко ръката си от неговата хватка и излизам от стаята.