Вероника Рот
Дивергенти (1)

Глава първа

Има само едно огледало вкъщи. Нашата каста позволява да се видя в него на втория ден от всеки трети месец — деня, когато майка ми подстригва косата. Иначе стои скрито зад плъзгащ се панел в коридора на горния етаж.

Сядам на стола, а майка застава с ножиците зад мен и ме подстригва. Кичурите падат по пода на еднакви руси пръстени.

Щом приключи, тя събира косата от лицето ми и я свива на кокче. Забелязвам колко спокойна изглежда в този момент и колко е съсредоточена. Има богат опит в изкуството да потъва в това, което прави. Не бих могла да кажа същото за мен самата.

Крадешком хвърлям поглед към отражението си, когато тя не ме наблюдава — правя го не от суета, а от чисто любопитство. За три месеца човек може доста да се промени. В огледалото насреща виждам тясно лице, големи кръгли очи и дълъг тесен нос — още приличам на малко момиче, макар че през последните месеци навърших шестнайсет. Другите касти празнуват рождените дни, но ние — не. Би било себелюбие.

— Готово — казва тя, след като закрепя кокчето с фиби на тила ми. Погледът й улавя моя в огледалото. Вече е късно да отклоня очи, но вместо да ме сгълчи, тя се усмихва на нашите отражения. Леко свивам вежди. Защо ли не ме порица, че се гледам в огледалото?

— Значи днес е денят? — казва тя.

— Да — отговарям.

— Притеснено ли ти е?

Заглеждам се в собствените си очи за миг. Днес е денят на теста за установяване на наклонностите, от който ще се разбере към коя от петте касти принадлежа. А утре на Изборната церемония трябва да посоча една от кастите; това ще определи целия ми живот оттук нататък. Ще трябва да реша дали да остана със семейството си, или да го напусна.

— Не — казвам. — Тестът не би трябвало да влияе на нашия избор.

— Точно така. — Тя се усмихва. — Хайде тогава да закусим!

— Благодаря ти, задето ми подстрига косата.

Тя ме целува по бузата и плъзга панела обратно пред огледалото. Мисля си, че майка ми щеше да е истинска красавица в един по-различен свят от нашия. Тялото й под сивата роба е крехко. Има високи скули и дълги ресници, а когато вечер преди лягане разпусне косата си, тя се разпилява на вълни по раменете. Но като Аскет, майка ми трябва да крие своята красота.

Отиваме заедно в кухнята. В такова утро, когато брат ми приготвя закуската, баща ми ме гали по косата, докато чете вестник, а майка тананика, прибирайки масата — в такова утро се чувствам особено гузна, задето искам да ги напусна.

Автобусът всеки момент ще се разпадне на части. Щом се случи да попадне на разбит участък от пътя, започва да ме подмята насам-натам, нищо че съм се вкопчила здраво в седалката, опитвайки се да остана на място.

По-големият ми брат Кейлъб стои на пътеката между седалките и се държи за релсата над главата си, за да запази равновесие. С него не си приличаме. Взел е тъмната коса и орловия нос на баща ни, а от майка — зелените очи и трапчинките по бузите. Като беше по-малък, това съчетание изглеждаше доста необичайно, но сега му отива. Обзалагам се, че ако не е от Аскетите, момичетата в училище няма да откъсват поглед от него.

Наследил е и себеотрицанието на майка ни. Затова отстъпи мястото си на някакъв начумерен мъж от Прямите, дори без да се замисли.

Прямият е с черен костюм и бяла вратовръзка — обичайната им униформа. Тяхната каста цени честността и вижда истината само в черно и бяло, затова и са облечени в тези цветове.

Колкото повече наближаваме центъра на града, толкова по-равен става пътят, а къщите са все по-нагъсто. Сградата, която навремето се е казвала Сиърс Тауър^[1], а сега й викаме просто Цитаделата, се появява в мъглата — черна колона на фона на небето. Автобусът минава под въздушните железопътни релси. Никога не съм се качвала на влак, макар че влаковете непрекъснато сноват нагоре-надолу и линиите им минават отвсякъде. Само Безстрашните се возят на тях.

Преди пет години строителни работници, доброволци от кастата на Аскетите, смениха настилката по някои улици. Започнаха от центъра и продължиха към най-отдалечените райони, докато не им свършиха материалите. В нашия квартал обаче пътищата са все така разбити и осеяни с дупки, ето защо не е никак безопасно да се шофира по тях. Но ние така или иначе нямаме кола.

Изражението на Кейлъб остава невъзмутимо, докато автобусът се клатушка и подскача по пътя. Ръкавът на сивата му роба се смъква към рамото, когато се вкопчва във вертикалната дръжка, за да запази равновесие. По това как непрекъснато мести очи, мога да се досетя, че наблюдава хората около нас — стреми се да вижда единствено тях и да забрави за себе си. Прямите ценят честността, а нашата каста — Аскетите — себеотрицанието.

Автобусът спира пред училището и аз ставам, промъквайки се покрай Прямия. Вкопчвам се в рамото на Кейлъб, когато се спъвам в обувките на мъжа. Крачолите на панталоните ми са прекалено дълги, пък и никога не съм се отличавала с особена грациозност.

Сградата на Горното ниво е най-старата от трите училища в града: Начално ниво, Средно ниво и Горно ниво. Също като постройките наоколо и тя е от стомана и стъкло. Отпред има огромна скулптура от метал, по която след училище се катерят Безстрашните, предизвиквайки се един друг кой ще дръзне да се качи по-нависоко. Миналата година видях как една от тях падна и си счупи крака. Аз бях единствената, която се втурна да доведе медицинската сестра.

— Днес ще се проведе тестът за установяване на наклонностите — казвам. Разликата във възрастта ни с Кейлъб няма и година, затова сме в един и същи клас.

Той кимва и минава през парадния вход. Мускулите ми се напрягат, щом прекрачвам прага. Вътре витае атмосферата на някаква ненаситност, сякаш всеки шестнайсетгодишен се стреми да изцеди колкото се може повече от този последен ден. Вероятно защото след Изборната церемония никога повече няма да минем по тези коридори — направим ли веднъж своя избор, новите касти поемат отговорността за нашето образование.

Часовете днес са съкратени наполовина, за да можем да ги изкараме всичките преди теста за наклонностите, който ще се проведе следобед. Пулсът ми обаче отсега е ускорен.

— Изобщо ли не те притеснява какво ще ти кажат? — питам Кейлъб.

Спираме при разклонението на коридора, където той ще поеме на една страна — към висшата математика, а аз на друга — към историята на кастите.

Той повдига вежди.

— Ами теб?

На него мога да призная, че от седмици се тревожа какво ще покаже тестът за наклонностите при мен — Аскет, Ерудит, Миротворец, Пряма или Безстрашна.

Но вместо това, се усмихвам и казвам:

— Не особено.

Той отвръща на усмивката ми. — Добре тогава… Приятен ден.

Отправям се към часа по история на кастите, дъвчейки долната си устна. Той така и не отговори на въпроса ми.

Коридорите са тесни, макар светлината от прозорците да създава илюзията за простор; това е едно от малкото места, където на нашата възраст кастите се смесват. Днес тълпата е движена от по-особен вид енергия — треската на последния ден.

— Ей! — изкрещява точно до ухото ми някакво момиче с дълга къдрава коса, махайки отдалече на свой приятел. Ръкавът на сакото й ме перва по бузата. После едно момче със син пуловер от Ерудитите ме блъсва. Губя равновесие и тежко падам на земята.

— Разкарай се от пътя ми, Дървената! — озъбва се той и продължава по коридора.

Бузите ми пламват. Ставам и се отупвам. Неколцина спират, когато падам, но никой не ми предлага помощ. Само ме проследяват с поглед до края на коридора. Такива неща стават и с други от моята каста вече месеци наред — Ерудитите публикуват враждебни статии по адрес на Аскетите, а това се отразява и на отношенията ни в училище. Сивите дрехи, простата прическа и скромното поведение би трябвало да ми помагат да не мисля за себе си и да остана незабележима за другите. Сега обаче всичко това ме превръща в мишена.

Спирам край прозореца на крило Е и чакам появата на Безстрашните. Правя го всяка сутрин. Точно в 7,25 часа Безстрашните доказват своята смелост, като скачат от вратите на движещия се влак.

Баща ми нарича Безстрашните „луди глави“. Те са покрити с пиърсинги и татуировки и носят черни дрехи. Първоначалната им задача е била да охраняват оградата, с която е защитен нашият град. От какво го пазят обаче — не знам.

Видът и поведението им би трябвало да ме смущават.

Сигурно е редно да се запитам що за храброст — качество, което те най-много ценят — е нужна, за да прокараш метална халка през ноздрите си. Вместо това обаче не мога да откъсна очи от тях, където и да ги срещна.

Влаковата свирка се разнася пронизително и звукът й откънтява в гърдите ми. Фарът на челото на локомотива примигва, докато влакът профучава покрай училището, а колелата му скърцат по железните релси. Когато наближават последните вагони, от тях започват да извират млади мъже и жени в тъмни дрехи — някои падат и се претъркулват, други само се препъват и залитат няколко крачки, докато си върнат равновесието. Едно от момчетата обгръща, смеейки се, раменете на момичето до него.

Глупаво е да ги зяпам. Обръщам гръб на прозореца и си проправям път през навалицата към кабинета по история на кастите.