Вероника Рот
Дивергенти (14)

Глава четиринадесета

Днес е денят преди Деня за свиждане. За мен Денят за свиждане е като края на света: след него вече нищо няма да има значение. Всичко, сторено от мен досега, води натам. Може и да видя родителите си отново. Но може и да не се случи. Кое е по-лошото от двете? Не мога да кажа.

Опитвам се да си надяна крачола, но той засяда точно на коляното ми. Свивам вежди. Втренчвам се в крака си. Буца мускули спира плата. Оставям панталона да падне на пода и поглеждам през рамо към задната част на бедрата си. И там са набъбнали още мускули.

Правя крачка встрани, за да застана пред огледалото.

Там, където преди нямаше никакъв мускул, сега има цели буци — по ръцете, по краката, на стомаха. Опипвам се отстрани, където слой мазнина обещаваше скоро да се превърне в заобленост. Нищичко. Инициацията при Безстрашните е лишила тялото ми от неговата мекота.

Дали това е хубаво, или лошо?

Поне със сигурност съм по-силна отпреди. Загръщам се отново с хавлиената кърпа и напускам женската баня. Дано никой в спалното помещение не ме види само по кърпа, защото не мога да обуя тези панталони.

В мига, когато отварям вратата на спалното помещение, стомахът ми се свива на топка. Питър, Моли, Дрю и някои от останалите послушници стърчат в най-отдалечения край и се смеят. Вдигат очи, когато влизам, и започват да се кикотят. Грухтящият смях на Моли се извисява над всички останали.

Отправям се към леглото си, опитвайки се да се престоря, че тях ги няма и започвам да ровя в чекмеджетата под матрака за роклята, която Кристина ме убеди да си взема. Надигам се, като с една ръка придържам кърпата, а с другата стискам роклята и се озовавам очи в очи с Питър.

Отскачам назад и едва не удрям глава в леглото на Кристина. Опитвам се да се промъкна покрай него, но той слага ръка върху рамката на леглото на Кристина и ми препречва пътя. Трябваше да съм наясно, че няма да ме пусне толкова лесно.

— Даваш ли си сметка, че си кожа и кости, Дървената?

— Разкарай се! — Гласът ми все още звучи уверено.

— Тук не ти е Ямата и никой не е длъжен да се подчинява на заповедите на Дървената. — Очите му опипват тялото ми, но не с жаден поглед, както мъж гледа жена, а с някаква студена жестокост, преценявайки всяка извивка. Чувам как сърцето блъска в ушите ми, докато останалите приближават, събирайки се като глутница зад гърба му.

Това няма да свърши добре.

Трябва да се измъкна.

С ъгълчето на окото си виждам свободна пролука към вратата. Ако се шмугна под ръката на Питър и хукна през нея, може и да успея.

— Вижте я само! — казва Моли и скръства ръце. Гледа ме с подигравателна усмивка. — Тя си е още дете.

— А, не съм сигурен — казва Дрю. — Може би крие нещо под кърпата. Защо не проверим?

Сега! Мушкам се под ръката на Питър и се стрелвам към вратата. Някой сграбчва кърпата, докато тичам, и рязко я дръпва — ръката на Питър стиска края на хавлията в юмрук. Кърпата се изхлузва и с голото си тяло усещам студения въздух, който кара косъмчетата по врата ми да настръхнат.

Избухват смехове и аз хуквам с все сили към вратата, притискайки роклята към тялото си, за да се прикрия. Препускам по коридора право към баните и затискам с гръб вратата отвътре, дишайки тежко. Затварям очи.

Нищо особено не е станало. Не ми пука!

Избухвам в хлипове и притискам ръка към устата си, за да ги заглуша. Няма значение какво са видели. Разтърсвам глава, сякаш това движение ще помогне решението ми да се превърне в истина.

Обличам се с треперещи ръце. Роклята е черна, семпла, до коленете и с остро деколте, което открива татуировката върху ключицата ми.

Щом намъквам дрехата, желанието да се разрева се разсейва. Усещам нещо парещо буйно да се гърчи в стомаха ми. Искам да им причиня болка.

Впивам поглед в отражението си в огледалото. Щом го искам, значи ще го направя.

Няма как да участвам в ръкопашен бой, облечена в рокля, затова се налага да си набавя нови дрехи от Ямата, преди да отида в залата за тренировки за последната схватка. Надявам се Питър и този път да е мой противник.

— Ей, къде се губиш цяла сутрин? — пита Кристина, когато най-накрая се присъединявам към останалите. Вместо да отговоря, присвивам очи да видя черната дъска в другия край на залата. Мястото срещу името ми е празно — моят противник още не е определен.

— Наложи се да се забавя — казвам.

Фор стои пред дъската и вписва нечие име срещу моето. „Моля те, нека да е Питър, моля те, моля те!“

— Добре ли си, Трис? Виждаш ми се малко… — обажда се Ал.

— Малко каква?

Фор се отмества от дъската. Името срещу моето е това на Моли. Е, не е Питър, но и тя става.

— На ръба — отговаря Ал.

Според реда в списъка, аз се бия последна — ще трябва да изчакам три схватки, преди да срещна Моли на ринга. Едуард и Питър са предпоследни — хубаво. Едуард е единственият, който може да надвие Питър. Кристина ще се бие с Ал, което означава, че Ал бързичко ще загуби, както прави вече цяла седмица.

— Нали ще си мила с мен? — обръща се Ал към Кристина.

— Нищо не обещавам — отвръща тя.

Първата двойка — Уил и Мира — се изправят един срещу друг на ринга. В началото няколко секунди и двамата просто се местят напред-назад; единият изстрелва ръка напред, но после бързо я прибира; другият рита с крак, но не улучва. В противоположния край на залата Фор се е облегнал на стената и се прозява.

Забила съм поглед в дъската и се опитвам да предвидя изхода от всяка схватка. Това не ми отнема много време. После започвам да гриза ноктите си и да мисля за Моли. Кристина изгуби срещу нея — значи наистина си я бива. Има силен удар, но не е пъргава в краката. А щом не може да ме удари, няма да може и да ме нарани.

Както предполагах, схватката между Кристина и Ал минава бързо и безболезнено. Ал се стоварва на земята след поредица от силни удари в лицето и повече не става — Ерик клати глава.

Битката между Едуард и Питър продължава по-дълго.

Макар двамата да са най-добрите бойци сред нас, неравностойното им положение е очевидно. Едуард първи уцелва челюстта на Питър и аз се сещам какво каза Уил за него — че е участвал в ръкопашни боеве още от десетгодишен. По всичко си личи. Той е по-бързият и по-схватливият от двамата.

Когато и трите срещи приключват, аз вече съм изгризала ноктите си до кръв и чакам с нетърпение обяда. Пристъпвам на ринга, без да погледна нещо или някого в залата; цялото ми внимание е насочено в центъра на кръга. Гневът ми е поизветрял, но не е никак трудно да си го върна с всичка сила. Достатъчно е да си припомня колко студен беше въздухът и колко силен смехът. „Вижте я само! Тя си е още дете.“

Моли застава насреща ми.

— Родилно петно ли мярнах отляво на задника ти? — хили ми се нагло тя. — Ама ти си била съвсем малокръвна, Дървената!

Тя ще направи първото движение. Винаги става така.

Моли се насочва към мен и влага цялата си тежест в удара. Когато тялото й се накланя напред, аз се навеждам рязко и забивам юмрук в корема й, точно над пъпа. Преди да ме е докопала, се плъзвам покрай нея с вдигнати пред лицето ръце, готова за следваща атака.

Тя вече не се хили нагло. Сега се хвърля насреща ми, готова да ме премаже, но аз се дръпвам от пътя й. В главата ми звучи гласът на Фор, който казва, че моето най-силно оръжие е лакътят ми. Сега просто трябва да намеря начин да го приведа и в действие.

Блокирам следващия удар на Моли с подмишницата си.

От силата на сблъсъка ме заболява, но аз едва усещам болката. Тя скърца със зъби и изръмжава разочаровано — звукът е по-скоро животински, отколкото човешки. После отправя косо ритник към мен, който успявам да избегна. Докато още не си е възвърнала равновесието, се втурвам напред с насочен в лицето й лакът. Тя обаче навреме отмята глава и лакътят ми само перва брадичката й.

Нанася ми свиреп удар в ребрата и аз политам настрани, борейки се за глътка въздух. Сигурна съм, че и тя има някое незащитено място. Целях да я ударя в лицето, но това едва ли е най-умният ход. Наблюдавам я в продължение на няколко секунди. Ръцете й са вдигнати твърде високо; предпазват носа и скулите, затова пък оставят стомаха и гръдния кош непокрити. Двете с Моли имаме едни и същи слабости в битката.

Погледите ни се срещат само за секунда.

Насочвам своя ъперкът^[1] ниско, под пъпа. Юмрукът ми потъва в нейната плът и изкарва със свистене въздуха през устата й; усещам струята покрай ухото си. Докато тя се дави, аз със здрав ритник подкосявам краката й и тя се просва тежко на пода, вдигайки прахоляк наоколо. Замахвам с крак и я ритам с всичка сила в ребрата.

Родителите ми не биха одобрили, че ритам паднал човек.

Не ме е грижа.

Тя се свива на кълбо, за да се предпази, но аз я ритам отново, този път в корема. „Тя е още дете.“ Замахвам пак и този път я уцелвам в лицето. От носа й бликва кръв и се разлива около устата. „Вижте я само!“ Следващият ритник попада в гърдите.

Замахвам отново с крак, но ръцете на Фор приклещват моите. Трябва да използва цялата си сила, за да ме откъсне от нея. Дишам тежко през стиснати зъби, неспособна да откъсна очи от плувналото в кръв лице на Моли — цветът му е наситеночервен и в него има някакво необяснимо очарование.

Тя стене и дочувам как нещо в гърлото й клокочи, после между устните й се процежда кръв.

— Ти победи — казва тихо Фор, после нарежда: — Сега престани!

Изтривам потта от челото си. Той ме наблюдава втренчено. Очите му са широко разтворени; в погледа му личи тревога.

— Мисля, че трябва да напуснеш! — казва. — Разходи се някъде!

— Добре съм си — отговарям. — Сега вече съм добре — повтарям, този път на себе си.

Ще ми се да усещах поне малко вина заради онова, което току-що направих.

Но не е така.