Ришел Мийд
Рубиненият кръг (18)

Глава 18
Ейдриън

— Само го погледни — настоях. — Моля те.

— Не — рече Нийл и извърна глава от телефона, който държах пред него. — Ако го погледна… — Гласът му пресекна и той не можа да продължи.

Ние все още бяхме в къщата на Мод, очаквайки следващата фаза на действията ни, и аз се опитвах да го накарам да превъзмогне безумната идея да стои далече от Деклан.

— Виж — подех, — никой няма да заподозре нищо, ако ти го отглеждаш. Всички знаем колко обичаше Олив. Тези, които ви познаваха, ще си помислят, че се грижиш за сина й заради това — а не защото поради някакъв чудат каприз на духа вие двамата успяхте да промените света, който познаваме!

Нийл поклати глава.

— Едва ли някой дори знае, че Олив е родила бебе. Това е добре. И ти трябва да се погрижиш да остане така — да ме държиш в сянка, извън сцената.

Предъвквахме това вече за стотен път и имах чувството, че ще полудея. Ако Нийл искаше да стои далече от Деклан, да кажем, защото не харесва деца или е изплашен от бащинството, можех да го разбера. Но беше очевидно, че той отчаяно иска да вижда Деклан и да бъде част от живота му. Долавях копнежа в гласа му.

— Ще намерим начин — настоях. — Кълна се.

Лицето му бе добило изтерзано изражение.

— Деклан е чудо — промърмори Нийл. — И той трябва да бъде закрилян — и да му бъде осигурен нормален живот. Щастлив, нормален живот.

— И аз също го искам — изрекох уморено. — Повярвай ми, аз също.

— Ейдриън? — Гласът на Мод долетя до задната веранда, където седяхме с Нийл, наслаждавайки се на топлата вечер. — Имаме гости.

В един миг аз, следван от Нийл, се втурнах вътре, с разтуптяно сърце. И наистина Сидни беше там, изправена в дневната, отново с нормалната си външност. Сграбчих я в прегръдките си и я завъртях толкова устремно из стаята, че тя се засмя и ми каза да я пусна, преди да й се завие свят. Обхванах лицето й в шепи.

— Ти си добре — промълвих щастливо.

Тя ме тупна шеговито.

— Знаеше, че съм.

— Телефонният разговор не е, като да видиш със собствените си очи — възразих и я целунах по челото. — Искам да кажа, зная, че си компетентна, смела и невероятна, но, ами… все пак никак не е лесно, когато съпругата ти рискува живота си в леговището на шайка ненормалници, ненавиждащи до смърт вампирите. — Пъхнах ръка в джоба си. — О, да не забравя това. — Коленичих и плъзнах на пръста й пръстените с диамантите и рубините, които бяха в мен, откакто тя замина. — Както ти обещах. Имам предвид, че всичко е точно с изключение на голата част. Но по-късно ще мислим за това.

Очаквах да ме смъмри с познатото „Ейдриън“, но тя се усмихна, а лицето й грееше от любов и щастие. Улови ръцете ми и ми помогна да стана. Имах чувството, че дори ще ме целуне, но явно навреме си спомни, че не сме сами. Изчерви се, отстъпи назад и скръсти ръце в опит да си придаде професионален вид. Еди и Маркъс следяха развеселени цялата сцена. Странно, но Нийл изглеждаше заинтригуван, докато местеше поглед между Сидни и мен.

— Време е да се залавяме за работа — рече тя.

— Най-сетне се случва — намеси се Еди нетърпеливо. — Ще освободим Джил.

— Какъв е планът? — попитах аз. След като се бях обадил на Роуз и Дмитрий с информацията за Джил и алхимиците, вече не бях в час със случващото се. Обаче знаех, че Сидни е участвала в изработването на стратегията.

— Алхимиците потвърдиха, че мястото, за което знаят в Сейнт Джордж, е същото, отбелязано във файловете в лаптопа. Те, заедно с пазителите, анализират всички скици, за да са сигурни, че планът за действие е надежден.

При тези думи се изпълних със самодоволство. Алисия беше толкова самонадеяна, че няма да успеем да се доберем до Джил, ала тя не бе отчела съобразителността и разузнаваческите умения на Сидни. Аз бях горд от себе си, че успявах да се въздържам да не използвам магията на духа. Всъщност през последните няколко дни бях много предпазлив и леля Татяна почти се бе умълчала.

— Освен това имаме временна амнистия, така че можем да се движим свободно и да се присъединим към групата в Сейнт Джордж — каза Сидни и кимна към мен. — Не че ние двамата ще участваме дейно в операцията, но поне ще може да наблюдаваме и да сме там, когато Джил бъде освободена. Нийл, Еди и още неколцина ще участват в ударния отряд.

— Очаквам го с нетърпение — каза Нийл с опасна нотка в гласа.

Свирепото изражение на Еди също бе достатъчно красноречиво.

— Ще узнаем повече подробности, когато пристигнем в Сейнт Джордж — продължи Сидни. — Можем да потеглим веднага щом всички са готови. До там е около шест часа път с кола и би трябвало да сме навреме за планираното нападение.

— Аз съм готов да тръгна по всяко време — заяви Нийл.

— Аз също — присъединих се. — Само ми дайте две минути, за да си събера багажа.

Сидни ме последва в стаята за гости на Мод и ме наблюдаваше, докато нахвърлях набързо дрехите и лаптопа в сака, който влачех със себе си от началото на това приключение.

— Роуз ми се обади — каза тя и затвори вратата. — Двамата с Дмитрий искаха да разберат дали може да отидат в Сейнт Джордж — да оставят майка ти и Деклан сами в дома на Кларънс. Казах им, че може. Надявам се, че съм постъпила добре.

Аз се спрях, настръхнал за миг, после бавно кимнах.

— Да, мисля, че няма да има проблеми. Алхимиците вече не наблюдават обичайните ти места, след като вече знаят накъде ще потеглиш. А и докато никой не търси Деклан…

— И аз така си помислих — съгласи се Сидни. — Но съм сигурна, че Роуз умира да разбере каква е тази тайна около него.

Преметнах дръжката на сака през рамо, а със свободната си ръка я прегърнах. Усетих малка торбичка, пъхната под мишницата й.

— Мисля, че би трябвало да им кажем, когато всичко това свърши — и когато измислим как да уредим нещата с Нийл. На тях може да им се има доверие… и заслужават да знаят. Знаеш какво означава това за тях.

— Зная. А и независимо от това, какво ще се наложи да направим, за да помогнем на Деклан и Нийл… е, мисля, че ще се нуждаем от съюзници. А те са добри съюзници. Предполагам, че Нийл не е променил решението си, нали?

— Не — отвърнах раздразнено. — Той продължава да се държи като суперморалист и да твърди, че така било най-добре за Деклан.

— Ще го разубедим — каза тя. — След като всичко свърши и Джил се върне при нас.

— След като Джил се върне — повторих. Бентът, който задържаше бушуващия в гърдите ми поток от емоции за Джил, заплашваше да се отприщи. — Господи, не мога да повярвам, че сме невероятно близо. Измина толкова време и аз направо съм обезумял от тревоги за нея.

Сидни стисна ръката ми.

— Зная, зная. Вече сме почти на финала.

— Исках да разкъсам Алисия на парчета — признах си. — Заради това, което е направила. Исках да я изпепеля с духа.

— Но не си го направил, нали? — попита Сидни и очите й се разшириха.

— Не — въздъхнах аз дълбоко. — Исках, но не го направих. Бях предпазлив. Използвах само толкова дух, колкото бе нужно. Оттогава го контролирам.

Усмивката, която озари чертите на Сидни, стопли сърцето и душата ми.

— Толкова се гордея с теб, Ейдриън. Зная, че не ти е лесно.

— Не е — съгласих се. — Но се опитвам. И мисля, че мога да се справя — зная, че мога да се владея. Нямам нужда от лекарства. Просто трябва да обуздавам духа.

Усмивката й помръкна и имах чувството, че ще възрази, но тя ме изненада.

— Аз ще те подкрепям и ще бъда винаги до теб, каквото и да решиш да направиш, до края на дните ни — рече тя и ми подаде торбичката, която стискаше под мишница. — Донесох ти подарък. Е, по-скоро подарък за двама ни.

Отворих я и видях чаша за кафе с логото на „Пайове и разни“.

— О, човече, не мога да повярвам, че си отишла там без мен — подразних я аз.

— Това е за нас — повтори тя. — Първата вещ за бъдещия ни нов дом. Преговарям със Стантън, за да откупя нашата свобода. Когато всичко това свърши, ще си изградим наш живот, Ейдриън. Истински живот.

Любовта, която изпитвах към нея, заплашваше да ме задуши. Оставих на пода багажа и я привлякох в обятията си. Онази глупава чаша внезапно доби огромно значение и докато гледах надолу към моята съпруга, към лицето, което обичах толкова много, можех да си представя бъдещето, което тя описваше — общото ни бъдеще, когато ще можем да постигнем всичко, което желаем. Да започна отново да вземам лекарства, бе нищожна цена за това. Докато имах Сидни, не се нуждаех от духа.

Притиснах я нежно към вратата и я целунах, позволявайки си за кратко да забравя за всичко, което ни очакваше извън тази стая. Съществувахме само ние двамата и този съвършен момент на близост.

— Ти ме караш да вярвам, че всичко е възможно — прошепнах.

— Казах ти и преди — ние сме центърът — промълви Сидни. — И центърът ще издържи.

Целунах я отново, по-дълбоко, а сетне с огромна неохота най-сетне се отдръпнахме един от друг.

— С цялата си душа и сърце подкрепям идеята за истински дом — заговорих и отметнах един кичур от лицето й, — но преди това, моля те, може ли да имаме истински меден месец?

— С най-голяма радост — промърмори моята любима и отново ме целуна. — След като освободим Джил, всичко ще се промени.

Притиснах я още по-силно.

— Тогава, за бога, да вървим да освободим Джил.

Четиримата потеглихме към Сейнт Джордж, без да спираме през нощта, за да стигнем навреме. Опитахме се да се редуваме на волана и да починем малко, но беше трудно. Честно казано, бях достигнал до такъв етап, че „дневните“ и „нощните“ разписания вече се бяха превърнали в нещо незначително в живота ми. Бях щастлив, че отново съм със Сидни, и двамата нямахме търпение да споделим това, което ни се бе случило, докато бяхме разделени. Тя не се разпростря в подробности за преговорите си със Стантън, но говореше уверено за бъдещия ни дом, за който двамата толкова много копнеехме.

Движехме се с добро темпо и пристигнахме в импровизирания команден център на алхимиците малко преди зазоряване. Колкото и да не ми се щеше да го призная, алхимиците бяха изключително ефективни. За по-малко от един ден бяха намерили празна офис сграда и я бяха напълнили с алхимици и компютри. Разполагаха с информация от видео и сателитно наблюдение над лагера на Воините, както и с разузнавачи на място, които докладваха за организацията на базата на Воините и за мерките за сигурност.

Грубоват на вид алхимик, на име Маклейн, бе начело на техния ударен отряд и двамата с Дмитрий — който бе пристигнал преди няколко часа — си сътрудничеха изненадващо добре при планирането на нападението. Всички ни уверяваха, че операцията ще бъде проста, в сравнение с други. Нашите сили надвишаваха тези на Воините. Ако първоначалната атака е мощна и неочаквана, нямало никаква причина да не ги сразим. Двамата със Сидни се спогледахме притеснено, тъй като знаехме, че много рядко нещата са толкова лесни, колкото изглеждат, но се опитахме да бъдем оптимисти. Надявахме се, че наистина ще е просто и лесно. Трябваше да е така и изпратихме Дмитрий, Роуз, Еди и Нийл, въодушевени и нетърпеливи за предстоящата схватка, а ние останахме да чакаме новините.

При все това се чувствах странно да не съм в разгара на събитията. Бях прекарал по-голямата част от последния месец в ужасни тревоги за Джил, без да мога да направя нищо, затворен в кралския двор. После, след като попаднахме по следите на Алисия, трябваше да стоя настрани, за да прикривам Сидни. Сега, когато най-сетне знаехме точно къде се намира Джил, отново останах извън играта. Всичко това ме подлудяваше. Откакто съживих Джил след покушението срещу нея, имах чувството, че държа живота й в ръцете си. И макар да осъзнавах, че е най-добре в базата на въоръжени фанатици да проникне отряд от опитни и обучени пазители и алхимици, не можех да се отърся от чувството, че трябва да съм там.

— Всичко е наред — рече Сидни нежно и покри с длан ръката ми. — Аз също се чувствам безполезна, но те са експерти. А и след като я изведат, ние ще бъдем почти първите, които ще я видят.

— Зная — въздъхнах и обвих ръка около кръста й. — Просто търпението не е от най-силните ми качества.

Докато говорех, погледът на Сидни се плъзна някъде зад мен и аз се обърнах, за да видя какво бе привлякло вниманието й. Баща й и Зоуи влизаха в командния център. И двамата застинаха за момент, после Зоуи направи няколко крачки напред и върху лицето й се появи усмивка, но острото смъмряне на баща й я накара да се закове на място.

— Зоуи! — излая той.

— Нима моята сестра не може да дойде да ме види, татко? — попита Сидни. — Боиш се да не я опетня или покваря?

Той се изчерви.

— Чух, че си сключила някаква сделка със Стантън. Ако зависеше от мен, това нямаше да се случи.

— Как си, Зоуи? — попита Сидни, насочвайки вниманието си към най-малката от сестрите Сейдж. — Добре ли си?

Зоуи стрелна нерешително с поглед баща си, сетне кимна.

— Да. А ти?

— Да вървим — нареди баща й. — Да проверим как напредва операцията.

Зоуи хвърли един последен поглед към Сидни, а после последва неохотно Джаред Сейдж към мястото, където неколцина алхимици следяха радиовръзката с бойните отряди, нахлули в базата на Воините. Сидни се откъсна от мен и тръгна след тях.

— И аз искам да разбера последните новини — каза ми тя. Но след като се приближи до групата, скупчена около двама души, ръководещи комуникациите, Сидни изчака баща й да отклони вниманието си, за да зададе някакъв въпрос. Докосна ръкава на Зоуи и нежно я побутна към мястото, където стоях.

— Така и не ти благодарих, задето в Озарк не ме издаде — изрече Сидни тихо.

Зоуи поклати глава, но продължаваше да стрелка тревожно с очи баща си.

— Това беше най-малкото, което можех да сторя. Сидни, ако знаех какво ще преживееш там, никога нямаше да те издам тогава. Мислех, че те ще ти помогнат. Честно. — Очите й се наляха със сълзи.

— Откъде знаеш какво се е случило там? — попитах. Доколкото имах информация, никой не знаеше какво точно са принудени да изтърпяват затворниците в поправителните центрове.

Зоуи не отговори веднага и от притеснението, с което ме погледна, разбрах, че тя все още не е свикнала да има зет вампир.

— Карли ми каза — отрони накрая. — Тя го чула от някакъв млад мъж, който помогнал за бягството на Сидни. Мисля, че се среща с него, така ли е?

Със Сидни се спогледахме изненадано.

— Маркъс? — попитахме в един глас.

— Да — кимна Зоуи. — Мисля, че така се казва.

— Виж го ти, потайното псе — промърморих. За мен беше ясно, че когато двамата се запознаха, той от пръв поглед си падна по по-голямата сестра на Сидни, но нямах представа, че е продължил да се вижда с нея.

— Радвам се, че си говорила с Карли — усмихна се Сидни. — А с мама чувала ли си се?

Зоуи поклати глава.

— Не. Искаше ми се да можех, но татко не ми позволява. Освен това се е постарал условията по развода да са окончателни и необорими.

В гласа й се прокрадна нещастна нотка, която не остана незабелязана за Сидни и мен.

— Искаш ли да се махнеш? — попита Сидни настойчиво. — Искаш ли да се освободиш от тях?

— Още не — отвърна Зоуи. Видя скептичното изражение на сестра си и продължи: — Не, наистина. Не говоря така от страх, нито съм се разколебала. Все още вярвам в каузата… но невинаги одобрявам методите им. Ала това не означава, че съм готова да се откажа. Искам да продължа да уча и да работя с тях… а после, кой знае? — Лицето й леко помръкна. — Обаче бих се радвала да видя отново мама.

— Зоуи! — прогърмя гневният глас на Джаред, който току-що бе забелязал, че тя разговаря с нас. — Ела веднага тук и…

— Пристигна доклад! — възкликна алхимикът по комуникациите. Тя седеше до един пазител, с когото извършваха наблюдението. И двамата бяха със слушалки на главите и лаптопи пред тях.

Пазителят кимна.

— И двата отряда са на територията на лагера — но очевидно районът е миниран.

Сидни стисна ръката ми и около нас се възцари ужасяваща тишина, докато чакахме за повече информация. В съзнанието ми изплува лицето на Алисия, припомних си злобния й присмех, че никога няма да се доберем до Джил.

— Мините са избегнати — обяви пазителят след няколко минути. Всички въздъхнахме облекчено, но напрежението се усили. — В момента се бият с вражеските бойци.

Дори през слушалките чувах пукането и пращенето, докато се предаваха бързите и отсечени съобщения на атакуващите, както и нещо, което звучеше като изстрели. Сидни отново се облегна на мен, а едната й ръка стискаше трескаво малкото дървено кръстче, което й бях подарил преди много време. Минутите се влачеха като часове, а в главата ми пулсираше една-едничка мисъл: трябваше да съм там, трябваше да съм там.

Защо? — ехидно се обади леля Татяна. — Какво щеше да направиш без духа? Съпругата ти няма да позволи да го използваш, забрави ли?

Върху лицето на пазителя внезапно се разля широка усмивка, докато слушаше последното съобщение.

— Вече са в сградата. Горните нива са завзети. Всички бойци на противника са обезвредени и задържани. — Замълча, докато слушаше пристигащата информация. — Няма жертви от наша страна.

В изненадващ миг на солидарност, пазителят и алхимикът удариха дланите си, ала аз все още не можех да споделя радостта им.

— Намерили ли са Джил? — попитах настойчиво. — Освободили ли са принцесата?

Пазителят поклати глава.

— В момента отиват за нея. Държат я в мазето, уредите отчитат топлинно излъчване и там има само един затворник. Всички параметри сочат за морой с нейните ръст и тегло.

Аз направо смазах Сидни в прегръдката си и зарових лице в косата й.

— Свърши. Най-сетне свърши. — Не съм от ревльовците, но усетих напиращите в очите ми сълзи при мисълта, че скоро ще я видя.

— Аз… да. Какво каза?

Извърнах се към алхимика със слушалките и осъзнах, че той говори на някого в другия край на линията, не на нас. Челото му се смръщи и мъжът погледна към нас.

— Някой иска да говори с вас, госпожо Ивашков.

С крайчеца на окото си видях как бащата на Сидни ни метна свиреп поглед, щом чу името.

— С мен? — изненада се Сидни и пое слушалките, които алхимикът й подаваше. Сложи си ги и седна на един стол, за да се включи в разговора, който досега чувахме едностранно. — Какво искаш да кажеш? Разбирам… има ли някаква маркировка? Някакви предмети? Добре… не, може би си прав. Само ме изчакай… идвам. Да.

Тя се изправи и свали слушалките.

— Какво става? — попитах.

— Беше Еди — отвърна тя. — Той е с групата, която се готви да нахлуе в мазето, ала в последната минута той е дал заповед да не влизат.

— Защо? — попита Зоуи.

Сидни срещна погледа ми.

— Той каза, че миришело като в къщата на госпожа Теруилиджър.

За миг помислих, че тя иска да ми каже, че Джаки е там, но после схванах какво й е казал Еди.

— Мислиш, че там долу е използвана някаква магия?

— Алисия е отвлякла Джил, за да я предаде на Воините — отбеляза Сидни. — Много е вероятно да е заложила някакъв капан на мястото. Това би обяснило защо Воините не охраняват мазето.

— Може би защото всички са отишли да се бият с атакуващите отряди — предположи баща й.

Никога няма да стигнеш до нея! Никога няма да проникнеш там! — отекнаха в съзнанието ми думите на Алисия. Стомахът ми се сви на топка от ужасяващо предчувствие.

— Не, там има нещо.

— Те са преустановили нахлуването, докато не отида да проверя — каза Сидни. Спогледахме се. — Ще дойдеш ли с мен?

Нямаше нужда да пита, и двамата го знаехме. Пазителят ни откара до лагера на Воините, който се намираше извън града. Не беше изненадващо, тъй като фанатиците нямаше да изградят укрепленията си в цивилизовани райони, пълни с хора, които може да се обадят в полицията. Преобладаваше пустинен терен, макар и по-различен от този в Палм Спрингс. Скалите и земята бяха червеникави и изглеждаха поразяващо на залязващото слънце, с малки участъци оскъдна и трънлива растителност. Базата представляваше широка едноетажна сграда, заобиколена с телена ограда. Алхимиците и пазителите патрулираха в района рамо до рамо. Видях мястото, където бяха събрали вражеските пленници — Воините на светлината. Дмитрий ни посрещна, когато слязохме от колата.

— Оттук — каза той и посочи напред. — Смятаме, че все още има мини наоколо, затова ще ви преведа по пътеката, за която съм сигурен, че е безопасна.

Последвахме го по каменистия терен в затворената зона покрай пленниците, които ни мятаха свирепи погледи. Самата сграда беше груба и мрачна и напомняше на казарма. Доколкото можех да съдя, единственото й предназначение беше да служи като затвор и като бърлога, в която група безумци крояха зловещите си антивампирски планове. Полазиха ме ледени тръпки само като я видях.

Стълбата в средата на сградата водеше надолу към подземното ниво, където видях Еди, Нийл и Роуз да ни чакат в подножието й. Двамата със Сидни се спуснахме по стъпалата и се озовахме в дълъг бетонен коридор, чийто край се губеше в мрака. Имаше няколко врати, но нямах представа какво се крие зад тях. До мен Сидни потръпна.

— Напомня ми на примитивна версия на някое от нивата в поправителния център — промърмори тя и потрепери.

Замислих се за спасяването й от поправителния център, в което бях взел дейно участие, и разбрах какво имаше предвид. В онзи затвор също имаше големи коридори с мистериозни врати, макар че атмосферата бе някак си по-стерилна и повече приличаше на клиника с голите си стени и флуоресцентните лампи. А това тук много повече напомняше на мръсна средновековна тъмница в дебрите на Юта. Призля ми, като си представих Джил вътре.

— Смятаме, че Джил е там, в дъното — каза Роуз. — Това установи апаратурата на алхимиците. Исках да отида и да я изведа, но Еди… — Беше очевидно, че тя не споделя страховете му.

Той изглеждаше леко засрамен, но не отстъпи.

— Просто не мога да се отърся от чувството, че там има нещо нередно. Защо не са оставили стража да охранява най-ценния им затворник? А и не усещате ли миризмата?

Сидни кимна и аз бях съгласен с нея.

— Мирише също като в къщата на Джаки — отбелязах.

— Някой е горил тук тамян — поясни Сидни. — Макар че госпожа Теруилиджър не го използва много често. Както и ветивер. И черен лотос. — Намръщи се и се огледа наоколо. — Ето там. Надолу по коридора има пепел. Там са ги изгорили.

Понечих да отида да разузная, но тя ме спря.

— Почакай. — Вдигна ръка и заговори на език, който не знаех. След няколко секунди върху тавана над мястото, където беше пепелта, се появиха сияещи символи. Сидни се втренчи напрегнато в тях, докато не изчезнаха, и въздъхна съкрушено. — По дяволите.

Рядко я чувах да ругае и се опасявах, че това не вещаеше нищо добро.

— Какво има? — попитах.

— Там има демон — отвърна тя с твърде нехаен тон за подобно изявление. — Изглежда, Алисия го е призовала за охрана.

— По същество и Хопър е демон — отбелязах аз.

Изражението й остана мрачно.

— Боя се, че не е от същия вид. Този е сеникус. Някой от вас чувал ли е за хидрата в древногръцката митология? — попита тя при вида на неразбиращите ни физиономии. — Това е нещо подобно. Или много прилича на нея. Змей с много глави. Но устите на тези глави бълват вряща киселина.

Бях учил гръцка митология в гимназията и тъй като ми беше интересно, бях запомнил някои неща.

— Като ги отрежеш, главите порастват ли отново? — поинтересувах се.

— Не и ако ги унищожиш с огън — отвърна тя.

— Ще ни е нужна ли огнепръскачка? — обади се Нийл.

Сидни протегна длан и една огнена топка се появи върху нея.

— Не.

Очите на Роуз се разшириха от удивление.

— Леле. А това същество може ли да бъде убито с хладно оръжие?

— Не — отвърна Сидни. — То има магическа кожа, която го предпазва. Аз съм единствената, която може да се справи с него. А вие трябва да измъкнете Джил, докато отвличам вниманието му. Някой трябва да се прокрадне покрай него, докато е заето с мен. Това чудовище може да бъде унищожено единствено с огън, а аз не искам Джил да се задуши в капана на килията, ако димът стане прекалено гъст.

Отново се почувствах безпомощен. Сидни може и да бе истинска професионалистка в хвърлянето на огнени топки, но това не означаваше, че бях съгласен да се изправи сама срещу тази кръстоска между хидра и демон.

— Аз какво да правя? — попитах.

— Нищо — отвърна тя. — Излез от тук.

Тя те смята за некомпетентен! — изсъска леля Татяна. — Смята, че само ще й се пречкаш.

— Сидни, позволи ми да ти помогна — настоях.

Сидни дори не се извърна към мен, докато оглеждаше критично коридора, навярно преценявайки обхвата на огнените топки и какъв запалим ефект ще имат.

— Ейдриън, тук няма с какво да си полезен. Трябва да бъдеш в безопасност, ако Джил се нуждае от помощта ти, когато излезе.

Чу ли това? — възмути се леля Татяна. — Тя мисли, че за нищо не те бива!

Кипнах и едва не се съгласих с леля Татяна, но в следващия миг си припомних думите на Сидни.

— Не, тя е права — заявих на фантома в главата ми. — Ако Джил е ранена, аз трябва да съхраня силата си. Не искам отново да стане като с Олив.

Леля Татяна не беше съгласна.

— Не е нужно да съхраняваш каквото и да било! Можеш всичко да направиш!

Опитвайки се да заглуша вътрешния глас, целунах Сидни и я притиснах за миг в прегръдките си.

— Внимавай и се пази — промърморих. — А ако се нуждаеш от мен, аз ще съм наблизо.

— Но не твърде близо — предупреди ме тя. — Този демон плюе киселина. Не искам да пострадаш.

— Разбрах — изрекох, преди леля Татяна да започне да ми натяква, че Сидни ме глези и бди над мен като квачка над малкото си пиленце.

Заех позиция на стълбата, която ми позволяваше да избягам бързо при необходимост, но и ми откриваше добра гледка към полето на бъдещите действия. Не спорих със Сидни, но здравословното състояние на Джил не беше единственото, което ме безпокоеше. Заедно със Сидни, дампирите също се подлагаха на риск. Исках да съм на разположение, в случай че някои от тях бъдат ранени в това опасно приключение. След разгорещен спор тримата постигнаха съгласие за действие. Еди и Нийл щяха да чакат с мен, като подкрепление, а Роуз щеше да се промъкне сама в коридора. И двамата искаха да отидат, но тя изтъкна, че е по-дребна и по-бърза. Освен това възрази, че ако бяха те тримата, плюс Джил, щеше да им е много по-трудно да се промъкнат покрай демона. Трудно беше да оборят доводите й, а и Сидни я подкрепи, заявявайки, че ще й е по-лесно, ако има по-малко хора около нея, за които да се тревожи, докато хвърля огнените топки.

И така Еди и Нийл неохотно се оттеглиха и дойдоха да чакат до мен, а Роуз застана зад Сидни.

— Време е да го призова — каза Сидни нервно. — То ще дойде само, ако прекося онези руни, но аз предпочитам да го доведа при моите условия. — Тя вдигна ръце и изрече заклинанието, от което символите върху тавана отново засияха. Само че този път под тях се материализира създанието.

Разбрах защо „хидра“ беше най-точното определение. От кръста надолу демонът приличаше на човешко същество с два крака, с тази разлика, че имаше люспеста кожа и нокти на краката. От кръста нагоре от торса му се извиваха змиевидни пипала, както и пет дълги шии със змийски глави. Всички съскаха и гледаха свирепо към Сидни. Изтръпнах и стомахът ми се сви от страх. Почти съжалих за онези времена, когато стригоите бяха единствените чудовища, които познавах на този свят. Въпреки вледеняващия ужас, изпитвах почти непреодолимото желание да помогна на Сидни. Не ми пукаше, че животът ми беше изложен на риск. С радост щях да го пожертвам за нея.

Направи го! Направи го! — възкликна леля Татяна. — Хвърли нещо срещу него!

— Няма какво да хвърля — промърморих. — А и Сидни ще се справи.

— Какво? — попита Еди.

Без да се усетя, бях говорил на глас и побързах да поклатя глава.

— Нищо, нищо.

Сидни не трепна, втренчила поглед в змиеподобния демон пред нея, като че всеки ден се срещаше с такива твари, а не се бе озовала неочаквано в леговището на звяра. Върху дланта й се появи огнена топка и тя я запрати право към една от змийските глави. Беше се прицелила добре, ала змията беше твърде бърза. Светкавично изви глава и избягна огнената топка. Една от другите глави изплю лепкава светлозелена каша, която пльокна върху бетонния под и започна бързо да разяжда повърхността му. Не ми се мислеше какво щеше да причини отвратителното нещо върху човешка плът.

Сидни хвърли нова огнена топка и отново пропусна, но погледът й не трепваше.

— Рано или късно, ще го улуча — чух я да казва на Роуз. — И тогава ти ще действаш.

Роуз се напрегна, готова да се втурне напред. Двете бяха поразителна двойка — едната тъмнокоса амазонка, а другата златокоса фея, и двете безстрашни пред лицето на опасността. И двете смъртоносно красиви.

Следващата огнена топка на Сидни улучи една от главите. Чудовището изрева от болка, а останалите четири глави засъскаха. Роуз се възползва от шанса си и притича покрай създанието, придържайки се към отсрещната страна на бетонния коридор. Демонът я забеляза и започна да се обръща, но следващата огнена топка го накара отново да насочи гнева си към Сидни. Някои от пипалата му бяха къси, подобни на пънчета, но други бяха доста дълги и понякога се стрелваха опасно към нея, и тя трябваше едновременно да избягва както тях, така и киселината. Правеше го много по-ловко, отколкото аз бих могъл, изплъзвайки се от досега им със сръчност, с която Улф би се гордял.

— Прекалено близо — промърмори Нийл, след като Сидни едва отбягна нова порция киселина.

— Тя ще се справи. — И сякаш в потвърждение на думите ми поредната огнена топка улучи една от змийските глави, оставяйки след себе си само обгорели люспи.

— Защо Роуз се бави толкова дълго? — не се сдържа Еди.

Нямах отговор на това. Роуз бе изчезнала в мрака и никой не знаеше какво има отвъд него. Можеше да я очакват двайсет стаи, които да претърси. Или може би бяха заключени. Или Джил да е вързана или окована. Никой от нас не знаеше и тази несигурност ни побъркваше.

Сидни тъкмо бе унищожила третата змийска глава, когато чух Еди да поема остро дъх. В сенките зад чудовището мярнах Роуз и очертанието на друга фигура, облегната върху нея. Лицето й бе заровено в рамото на Роуз, но не можех да сбъркам дългата сплъстена светлокестенява коса. Сърцето ми се качи в гърлото.

Джил.

Роуз очевидно изчакваше сгоден случай, за да се провре, а промяната в позата на Сидни ми подсказа, че тя ги е видяла зад демона. Този път тя хвърли огнената топка с по-широк замах, без да се цели в някоя от главите, за да накара съществото да се метне към другата страна на коридора. Роуз тутакси се възползва от възможността и се промуши забързано напред, влачейки Джил. Няколко пипала докоснаха крака на Роуз и аз затаих дъх — но тогава една бърза и добре насочена огнена топка погълна четвъртата глава. Пипалата мигом се отдръпнаха и съществото насочи цялата си ярост към Сидни, а през това време Роуз стигна заедно с Джил до стълбите.

За част от секундата Еди и Нийл се озоваха до Роуз и подхванаха Джил. Стомахът ми се присви, като видях моето малко сладкишче. Връхлетя ме неканено усещане за дежавю, което ме върна към онзи момент, когато най-после открих Сидни в подземието на поправителния център. Джил беше в подобно състояние. Беше ужасно отслабнала, а кожата й беше бледа дори за морой. Беше мръсна, в измачкана пижама — несъмнено същата, с която я бяха отвлекли — и явно изобщо не й бяха позволявали да се къпе. Зениците й бяха леко разширени, което потвърди подозренията ми, че са й давали някакъв наркотик, попречил ми да я достигна в сънищата й.

— Добре ли си? — попитах. Призовах духа, за да я излекувам.

— Н-не, не го прави — възпря ме тя. Макар и да бе упоена, явно телепатичната връзка помежду ни продължаваше да действа. Или може би просто Джил ме познаваше достатъчно добре, за да се досети какво смятах да направя. Отне й няколко секунди да изрече останалите думи. — Аз… просто съм слаба. Гладна. Те ми даваха само животинска кръв.

Стомахът ми се преобърна. Мороите могат да оцеляват с животинска кръв, но „оцелявам“ е най-меко казано. Оставаме живи, ала губим много сили и енергия. От време на време изскачаше историята за едно моройско семейство, което за около седмица останало без захранващи и било принудено да пие животинска кръв. Те се бяха появили слаби и немощни, превръщайки се в сензационна новина в моройските новини. Дори не можех да си представя в какво състояние е Джил след цял месец, оставена да преживява на животинска кръв. Това обясняваше защо едва се държи на крака.

Въпреки молбата й, инстинктът да й помогна бе твърде силен, исках да й вдъхна сили и живот с магията на духа.

— Не — остро повтори тя, отново предугадила намерението ми. — Само ме заведи при захранващ. И пратете хора в дъното на лагера. Там има барака, под която има друг подземен затвор.

— Аз ще я отведа при захранващ — заяви Еди и я поведе нагоре по стълбата. Роуз му помагаше, подкрепяйки Джил от другата страна.

— Ще отида да намеря другите морои — заяви Нийл и понечи да ги последва, ала се спря и погледна към Сидни. — Освен ако не се нуждаеш от помощта ми?

Поклатих глава.

— Аз ще я измъкна от тук. Ти върви да помогнеш на другите.

Дампирите и Джил изчезнаха, оставяйки ме да се погрижа сам за Сидни. Демонът бе останал само с една глава, но аз забелязах дим в коридора. Една от огнените топки бе уцелила врата и дървото се бе подпалило.

— Трябва да се махаме от тук! — изкрещях към Сидни. — Огънят може да се разпространи. Джил е в безопасност.

— Няма да позволя това изчадие да се развилнее наоколо! — извика в отговор Сидни. Една добре насочена огнена топка едва не изпепели оставащата глава, но чудовището я отбягна само на сантиметър в последната секунда. Създанието изрева от бяс, едно от пипалата му се изстреля прекалено бързо и Сидни не съумя да отскочи. То се уви около крака й и я събори на пода. Демонът скоростно забърза към нея, а последната глава се надигна триумфално, готова да я залее с киселината.

Направи нещо! Направи нещо! — изкрещя ми леля Татяна.

Ала нямах какво да хвърля с помощта на телекинеза, нито растения, които да призова, както би направила Соня. Това бе реалният свят, а не сън. Духът не беше магия, с която да се сражавам, а цялото ми същество крещеше, че трябва да действам. Сидни — моето сърце, моята любов, моята съпруга — беше на секунди от смъртта. С радост бих я закрил с тялото си, ала и за това нямаше време. Разполагах само с частица от секундата да реша, затова изиграх последния си коз.

— Спри! — заповядах на демона.

Духът изригна в мен и аз изпратих вълна на внушение към чудовището в отчаян опит да го подчиня на волята си. Никога не бях правил нещо подобно. Дори не знаех дали е възможно. Създанието наистина се спря, което ме накара да си помисля, че то навярно има способност да усеща и вероятно може да бъде контролирано. Но само вероятно. Защото, при все че демонът ми се подчини, аз усещах как контролът ми се изплъзва и то отново нададе мощен рев, готово да изстреля смъртоносната киселина. Колкото по-силна воля притежава дадено същество, толкова по-трудно му въздейства внушението. Демоните навярно бяха от съвсем различна порода, защото аз вече бях почерпил огромна енергия от духа, а ефектът бе почти незначителен.

— Още, още! — изкрещя леля Татяна.

Извлякох последните резерви на духа, достигайки до глъбините на душата си, събрал цялата си жизнена енергия, цялата си воля. Това беше много повече, отколкото бях използвал в съня с Олив — почти толкова, колкото когато върнах Джил от света на мъртвите. Духът изпълни всяка частица от съществото ми, караше ме да се чувствам много по-велик, отколкото предполагах, че е възможно, почти като бог. Насочих тази сила към демона, напрягайки волята си докрай, докато крещях неистово заповедите си:

— Пусни я! Назад!

Демонът се покори.

Пипалата му освободиха Сидни, която бързо скочи на крака. Огромна огнена топка се появи върху дланите й, а демонът, подвластен на внушението ми, беше лесна мишена и тя унищожи последната му глава. Тялото на създанието се разпадна на фина черна пепел. Духът продължаваше да гори ярко в мен, изпълвайки ме с величавия триумф на непобедимо божество. Сидни притича до мен и улови ръката ми.

— Ейдриън, освободи я — рече тя. — Всичко свърши. Ти успя. Освободи магията!

Никой друг не притежава подобна сила — заговори леля Татяна. — Усещаш ли я? Не се ли чувстваш по-жив от всякога? Нима искаш всичко това да изчезне?

Тя беше права. С подобна сила можех да сътворя чудеса. Стригои, Воини, дори демоните: нито един враг не можеше да ми устои. Не се нуждаехме от сребърни колове, нито от ваксината на Соня. Аз можех да постигна всичко. Можех сам, без ничия помощ, да спася нашите хора.

— Ейдриън, Ейдриън!

За миг не познах на кого принадлежи гласът. Бях толкова погълнат от силата — мощ, която ме изгаряше. Едно лице изплува пред замъгления ми поглед — човешко лице с руса коса и кафяви очи, но аз не го познах.

— Ейдриън! — извика тя отново. — Освободи я! Моля те. Моля те, освободи магията — заради мен.

Заради мен, бе казала тя.

Но коя беше тя? Тогава най-сетне опиянението от духа започна да избледнява и съзнанието ми се проясни. Сидни. Сидни, моята съпруга. Тя се взираше ужасено в лицето ми.

Не й обръщай внимание — нареди леля Татяна. — Това е магията, която си роден да владееш!

Сидни стисна ръката ми.

— Ейдриън, моля те. Освободи магията.

Усещах как духът отново започва да замъглява ума ми, опитвайки се да заличи Сидни, да помете всички разумни доводи, също както бе станало с Нина. Исках да освободя магията, но беше толкова трудно, когато усещането за власт, което ме изпълваше, бе толкова великолепно и опияняващо.

Ти си бог! — възкликна леля Татяна. — Толкова се гордея с теб!

— Ейдриън — промълви Сидни. — Обичам те.

Тези думи, този глас имаха много по-голяма власт над мен, отколкото всеки призрак би могъл някога да има. И тогава, точно миг преди духът отново да я заличи, аз освободих магията.