Ришел Мийд
Рубиненият кръг (1)

Глава 1
Ейдриън

Съпружеския живот не се оказа това, което очаквах. Не ме разбирайте погрешно, ни най-малко не съжалявах, че съм се оженил за тази жена. Всъщност обичах я повече, отколкото някога съм си представял, че е възможно да се обича друг човек. Но действителността, в която живеехме, беше нещо съвсем друго. Е, по-просто казано, никога не съм си представял нещо подобно. Във всичките ни предишни фантазии ние мечтаехме за екзотични места и най-важното, за свобода. Да бъдем затворени в малък апартамент с няколко стаи, никога не е влизало в плановете ни за бягство, да не говорим за романтично уединение.

Но аз никога не съм бил от тези, които обръщат гръб на предизвикателството.

— Какво е това? — попита Сидни изумено.

— Честита годишнина! — отвърнах.

Тя току-що бе взела душ, бе се облякла и сега стоеше на прага на банята, взирайки се смаяно в преобразуваната дневна. Не беше лесно да се направи толкова много за толкова кратко време. Сидни беше експедитивна личност, което важеше и за душовете. А аз? Бихте могли да изкъртите всичко и да ремонтирате изцяло стаята за същото време, което ми е нужно за един душ. Обаче в случая със Сидни едва ще смогнете да украсите стаята със свещи и цветя. Но аз се справих.

По лицето й се прокрадна усмивка.

— Минал е само един месец.

— Хей, не казвай „само“ — смъмрих я. — Това е изумително. И искам да знаеш, че възнамерявам да празнуваме всеки месец до края на дните ни.

Усмивката й разцъфна с пълна сила и тя прокара пръсти по венчелистчетата на цветята във вазата. Сърцето ми се сви. Не можех да си спомня кога за последен път бях видял такава искрена усмивка на лицето й.

— Дори си намерил божури — промълви младата ми съпруга. — Как успя?

— Хей, имам си начини — отвърнах важно.

Макар че вероятно е по-добре тя да не знае какви са тези начини — предупреди ме един глас в главата ми.

Сидни се разходи наоколо, оценявайки останалата част от постиженията ми, които включваха бутилка червено вино и кутия с шоколадови трюфели, подредени изкусно върху кухненската маса.

— Не е ли малко раничко? — подкачи ме тя.

— Зависи кого питаш — отвърнах и кимнах към тъмния прозорец. — За теб, технически погледнато, е вечер.

Усмивката й леко помръкна.

— Честно казано, дори вече не зная кое време е.

Този начин на живот й се отразява зле — предупреди ме вътрешният глас. — Само я погледни.

Дори на потрепващата светлина на свещите можех да видя признаците на стреса по лицето й. Тъмни сенки под очите. Постоянно уморен вид — породен по-скоро от отчаяние, отколкото от физическо изтощение. Тя беше единственото човешко същество в кралския моройски двор, което не се намираше тук специално за да захранва нас, вампирите. Тя беше единственото човешко същество във всяко цивилизовано моройско място, сключило брак с един от нас. С тази си постъпка Сидни си навлече гнева на своята раса, прекъсвайки всякакви връзки с приятелите и роднините (поне с тези, които все още й говореха) във външния свят. И благодарение на презрението и любопитните погледи, с които я удостояваха в кралския двор, Сидни се бе откъснала и от всички тук, а целият й свят се бе стеснил до нашия малък апартамент.

— Почакай, това не е всичко — изрекох забързано, надявайки се да я разсея. Натиснах бутона на дистанционното и от акустичната уредба в гостната се разнесе класическа музика. Протегнах ръка към нея. — Така и не успяхме да танцуваме на нашата сватба.

Усмивката й се върна. Тя пое ръката ми и се остави да я привлека в прегръдката си. Завъртях я из стаята, като внимавах да не съборя някоя свещ, а тя ме стрелна развеселено с поглед.

— Какво правиш? Това е валс. Има три такта. Не чуваш ли? Едно-две-три, едно-две-три.

— Наистина? Това валс ли е? Ъхъ. Просто избрах нещо, което ми звучеше готино. Тъй като всъщност си нямаме наша песен, нито нещо подобно. — Замислих се за секунда. — Струва ми се, че в това отношение сме провал като двойка.

— Ако това е най-големият ни провал, мисля, че се справяме много добре — изсумтя тя.

Измина доста време, докато се носех с нея из стаята, когато внезапно изтърсих:

— Тя ме заслепи с наука.^[1]

— Какво? — слиса се Сидни.

— Това би могло да бъде нашата песен.

Тя се засмя звучно и аз осъзнах, че от много дълго време не бях чувал волния й смях. Някак си този звук накара сърцето ми едновременно да се свие от болка и да трепне от радост.

— Е — рече тя, — предполагам, че е по-добре от „Опетнена любов“.

Сега и двамата се разсмяхме и Сидни притисна буза към гърдите ми. Аз целунах златокосата й глава, вдъхвайки примесеното ухание на сапун и кожата й.

— Чувствам се виновна — пророни тя тихо. — Имам предвид, че съм щастлива. Когато Джил е някъде там…

При това име сърцето ми се сви и плътният мрак заплашително се спусна над мен, разрушавайки този миг на радост, който бях създал. Събрах сили и отблъснах мрака, отстъпвайки от ръба на опасната бездна, която напоследък бях опознал твърде добре.

— Ние ще я намерим — прошепнах и притиснах по-здраво Сидни в прегръдката си. — Където и да е тя, ние ще я намерим.

Ако все още е жива — обади се ехидно онзи вътрешен глас.

Навярно си струва да се отбележи, че гласът, който говореше в главата ми, не беше част от някакво умствено упражнение. Всъщност беше много отчетлив глас, принадлежащ на покойната ми леля Татяна, бившата кралица на мороите. Макар че не беше с мен в някаква призрачна форма. Гласът й беше халюцинация, породена от все по-затягащата се хватка на лудостта, надвиснала над мен, заради необикновената магия, която владеех. Хапчетата щяха да го накарат да замлъкне, но и щяха да ме лишат от моята магия, а нашият свят в момента бе твърде непредсказуем, за да си го позволя. И така призракът на леля Татяна и аз съжителствахме като съквартиранти в главата ми. Понякога това въображаемо присъствие ме ужасяваше и започвах да се питам още колко време ми остава, преди напълно да откача. А друг път се улавях, че я приемам съвсем спокойно — и това, че започвах да я възприемам като нещо нормално, още повече ме плашеше.

Засега успях да пренебрегна леля Татяна и отново целунах Сидни.

— Ние ще намерим Джил — заявих още по-уверено. — А междувременно трябва да продължим с живота си.

— Предполагам, че си прав — въздъхна Сидни. Виждах, че тя се опитва да си възвърне предишното весело настроение. — Щом това компенсира липсата на сватбен танц, аз се чувствам необлечена. Може би трябва отида и да изровя онази рокля.

— За нищо на света! — заявих разпалено. — Не че сватбената ти рокля не беше супер. Но аз те харесвам необлечена. Всъщност не бих имал нищо против, ако си още по-разсъблечена…

Спрях да валсувам (или както и да се наричаха танцовите стъпки, които се опитвах да изпълнявам) и впих устни в нейните, с малко по-различна целувка от предишната. Обля ме гореща вълна, когато почувствах мекотата на устните й, и останах удивен от страстния й отклик. Имайки предвид последните събития, Сидни не изгаряше от плътски желания, а и честно казано, не можех да я виня. Уважавах волята й и спазвах дистанция… не осъзнавайки колко ми е липсвал досега нейният плам.

Отпуснахме се върху дивана в плътна прегръдка, докато страстно се целувахме. Аз спрях за миг, за да й се полюбувам, възхищавайки се на начина, по който светлината на свещите проблясваше върху русата й коса и кафявите й очи. Бих могъл да потъна в тази красота и в любовта, която струеше от нея. Беше идеален, толкова жадуван романтичен миг… поне докато вратата не се отвори.

— Мамо?! — възкликнах и отскочих от Сидни, сякаш бях гимназист, а не женен мъж на двайсет и две.

— О, здравей, скъпи — рече нехайно майка ми, докато влизаше в дневната. — Защо са угасени всички лампи? Тук прилича на мавзолей. Да не би да няма ток? — Тя щракна ключа и двамата със Сидни потрепнахме. — Е, така вече е по-добре. Вие наистина не бива да палите толкова много свещи. Опасно е.

И тя услужливо духна няколко свещи.

— Благодаря — изрече безстрастно Сидни. — Хубаво е да знаем, че толкова сериозно се отнасяш към безопасността.

Изражението на лицето й ми напомни за онзи път, когато майка ми „услужливо“ измъкна листчетата, които „само наблъскват“ книгата, а Сидни бе посветила много часове, за да си отбелязва старателно страниците.

— Мамо, мислех, че си излязла за няколко часа — изтъкнах многозначително.

— Бях, но атмосферата в салона за захранващи стана твърде неловка. Можеше да се очаква, че всички ще бъдат на заседанието на кралския съвет, но не. Толкова много погледи. Не можах да се отпусна. Затова те ми позволиха да доведа захранващия тук. — Тя се озърна наоколо. — Къде се дяна той? Е, ето го. — Майка ми излезе в коридора и се върна в стаята, като побутваше пред себе си един човек в замаяно състояние, малко по-голям от мен. — Седни на онова кресло, аз ей сега ще дойда. Скочих възмутено от дивана.

— Довела си захранващ тук? Мамо, знаеш как се отнася Сидни към това.

Сидни не каза нищо, но пребледня, когато видя захранващия да се разполага в креслото насреща й. Очите му — замаяни и щастливи от ендорфините, получени, докато е захранвал вампирите, се рееха с празен поглед наоколо. Майка ми раздразнено въздъхна.

— А ти какво очакваш да направя, скъпи? За нищо на света не бих могла да се захранвам в компанията на Морийн Тарус и Гладис Дашков, които седяха точно до мен и не спряха да клюкарстват.

— Очаквам да проявиш поне малко уважение и внимание към съпругата ми! — възкликнах.

Откакто двамата със Сидни се оженихме и потърсихме убежище в кралския двор, повечето хора — включително собственият ми баща — ни обърнаха гръб. Майка ми ни подкрепи и дори стигна толкова далеч, че да живее с нас… което на свой ред доведе до редица усложнения.

— Сигурна съм, че тя просто може да почака в спалнята ви — заяви майка ми и се наведе да духне още няколко свещи.

Зърна шоколадовите трюфели на масата и се спря, за да пъхне един бонбон в устата си.

— Сидни не е длъжна да се крие в собствения си дом — възразих аз.

— Е — рече майка ми, — нито пък аз. Сега това е и моят дом.

— Аз нямам нищо против — побърза да ни увери Сидни и стана от дивана. — Ще почакам.

Бях толкова разстроен, че ми идеше да оскубя косата си. Страстта вече не беше на дневен ред. Всички признаци на щастието, което бях видял преди малко у Сидни, бяха изчезнали. Тя отново се затваряше в себе си, обратно към онова безнадеждно усещане да е човешко същество, затворено в света на вампирите. И тогава — невероятно, но факт! — всичко стана още по-зле. Майка ми забеляза вазата с божурите.

— Каква красота! — възхити се тя. — Мелинда трябва да е била много благодарна, задето я излекува.

Сидни застина насред крачката си.

— Какво лекуване?

— Не е важно — рекох припряно, надявайки се, че майка ми ще схване намека. При други обстоятелства Даниела Ивашков е необикновено проницателна жена. Но днес, изглежда, се намираше в „режим на пълна разсеяност и неразбиране“.

— Мелинда Роу е придворната цветарка — обясни майка ми. — Двамата с Ейдриън се натъкнахме на нея, когато миналия път ходихме да се захранваме. Имаше ужасен обрив от акне и Ейдриън беше достатъчно мил, за да ускори завяхването му. В замяна тя обеща да му достави божури.

Сидни се извърна към мен, онемяла от гняв. Тъй като се налагаше спешно да успокоя духовете, аз я сграбчих за ръката и я повлякох към нашата спалня.

— Гледай да приключиш по-бързо! — викнах през рамо, преди да затворя вратата.

Сидни тутакси се нахвърли върху мен.

— Ейдриън, как можа! Ти ми обеща! Обеща ми повече да не използваш магията на духа, освен ако не е, за да помогне да се намери Джил!

— Не беше нищо особено — настоях. — Почти не ми беше нужна някаква сила.

— Това се трупа! — извика Сидни. — Знаеш, че е така. Всяка малка частица. Не можеш да хабиш сили заради нещо подобно… заради нечии пъпки!

При все че разбирах защо беше толкова разстроена, не можех да не се почувствам наранен.

— Направих го заради нас. Заради нашата годишнина. Мислех, че ще ти хареса.

— Това, което ми харесва, е да имам съпруг със здрав разум! — тросна се тя.

— Е, вече е малко късно за това — промърморих.

Тя не знае дори половината — отбеляза леля Татяна.

Сидни скръсти ръце пред гърдите си и се отпусна върху леглото.

— Виждаш ли? Ето че пак го правиш. Обръщаш всичко на шега. Това е сериозно, Ейдриън.

— И аз съм сериозен. Зная с какво мога да се справя.

Тя посрещна спокойно погледа ми.

— Можеш ли? При все това мисля, че е по-добре да престанеш напълно с магията на духа. Трябва отново да започнеш да вземаш лекарствата. Така е по-безопасно.

— Ами търсенето на Джил? — напомних й. — Ако ни потрябва моята магия на духа, за да я открием?

Сидни се извърна.

— Е, досега не ни беше кой знае колко от полза. Ничия магия не помогна.

С последната забележка осъждаше колкото себе си, толкова и мен. Нашата приятелка Джил Мастрано Драгомир беше отвлечена преди месец и досега всичките ни усилия да я открием бяха напразни. Не можех да достигна до Джил в сънищата, създадени чрез магията на духа, нито Сидни — схватлива и вече доста напреднала ученичка в усвояването на човешката магия — успя да открие местонахождението й, използвайки познатите й магии. Най-доброто, което узнахме от магията на Сидни, беше, че Джил все още е жива, ала това беше всичко. Според общото мнение, където и да се намираше Джил, тя беше под въздействието на наркотици — които ефектно можеха да скрият някого, както от човешката, така и от моройската магия. Ала този факт не попречи и на двама ни да се чувстваме безполезни. Ние бяхме изключително загрижени за Джил — моята връзка с нея беше особено силна, тъй като преди време използвах магията на духа, за да я върна от прага на смъртта. Това, че не знаехме какво се бе случило с Джил, хвърляше сянка върху Сидни и мен — и върху всичките ни опити да бъдем щастливи, докато се намирахме под този доброволен домашен арест.

— Това няма значение — продължих да упорствам. — Когато я намерим, ще се нуждая от моята магия. Никой не знае какво ще се наложи да направя.

— Като например да излекуваш акнето й? — подхвърли Сидни ехидно.

Потръпнах.

— Казах ти, че не беше нищо особено! Позволи ми сам да се тревожа за себе си и да преценявам колко от духа мога да използвам. Това не е твоя работа.

Сидни се извърна, не повярвала на ушите си.

— Разбира се, че е моя. Аз съм твоя съпруга, Ейдриън. Ако аз не се тревожа за теб, кой друг? Ти трябва да контролираш духа.

— Мога да се справя — процедих през стиснати зъби.

— Леля ти продължава ли да ти говори? — попита настоятелно тя.

Аз отместих поглед, за да избегна нейния.

Не биваше да й казваш за мен — въздъхна в главата ми леля Татяна.

— Продължава да ти говори, нали? — задълба Сидни в отговор на моето мълчание. — Ейдриън, това не е здравословно! Ти най-добре би трябвало да го знаеш!

Извъртях се, треперещ от гняв.

— Мога да се справя! Ясно ли е? Мога да се справя с това, мога да се справя и с нея! — изкрещях. — Така че престани да ми нареждаш какво да правя! Ти не знаеш всичко, независимо колко много искаш всички да мислят, че го знаеш!

Поразена, Сидни отстъпи крачка назад. Болката в очите й ме засегна много повече от предишните й думи. Почувствах се ужасно. Как можа толкова да се обърка този ден? Трябваше да бъде идеален. Внезапно разбрах, че трябва да изляза. Не можех повече да остана сред тези четири стени. Не можех повече да понасям контрола на майка ми. Не можех да издържам да стоя тук и да се чувствам, сякаш винаги разочаровам Сидни — и Джил. Двамата със Сидни бяхме дошли в двора, за да потърсим закрила от нашите врагове, криехме се тук, за да бъдем заедно. Ала напоследък ми се струваше, че това положение застрашава да отрови отношенията ни и да ни отдалечи един от друг.

— Трябва да изляза — казах.

Очите на Сидни се разшириха.

— Къде отиваш?

Прокарах ръка през косата си.

— Където и да е. Където и да е на чист въздух. Където и да е, само да не съм тук.

Обърнах се, преди тя да каже нещо, и изхвърчах от спалнята в дневната, където майка ми пиеше от захранващия. Тя ме погледна въпросително, но аз я подминах, излязох през вратата и прекосих фоайето на сградата за гости. Чак когато се озовах навън и топлият летен въздух докосна кожата ми, се спрях, за да преценя действията си… и да лапна парче дъвка — настоящото ми средство да избегна пушенето, когато съм стресиран. Погледнах нагоре към извисяващото се здание, чувствайки се виновен и истински страхливец заради бягството си от полесражението.

Не се измъчвай — обади се леля Татяна. — Бракът е трудно занимание. Затова така и не се омъжих.

Трудно е — съгласих се. — Но това не е повод за бягство. Трябва да се върна. Трябва да се извиня. Трябва да оправя нещата.

Никога няма да оправиш нещата, ако седиш заключен тук и не знаеш къде е Джил — предупреди ме леля Татяна.

В този момент покрай мен минаха двама пазители и аз чух част от разговора им — обсъждаха усиления патрул заради заседанието на кралския съвет. Спомних си, че майка ми спомена за това заседание, и изведнъж ме обзе вдъхновение. Извърнах се от сградата за гости и забързах към зданието, което при двора служеше за кралски дворец, с надеждата да успея за заседанието.

Зная какво трябва да направя — осведомих леля Татяна. — Зная как да ни измъкна от тук и да оправя нещата между мен и Сидни. Нужна ни е цел, мисия. И аз възнамерявам да получа една. Трябва да говоря с Лиса. Ако я накарам да разбере, ще мога всичко да уредя.

Докато вървях, призракът не отговори. Наоколо нощта обгръщаше света в тъмнина — за хората време за сън, но средата на деня за нас, които живеехме по вампирско разписание. Моройският кралски двор приличаше на университет: около четирийсет внушителни тухлени постройки, разположени край красиво оформени широки дворове и морави. Беше в средата на лятото, навън беше топло, влажно и доста оживено. Повечето обитатели на двора бяха погълнати от собствените си дела, за да ме забележат или да разберат кой съм. Онези, които ме разпознаваха, ми хвърляха все същите любопитни погледи.

Те просто ти завиждат — заяви леля Татяна.

Не мисля, че е заради това — отвърнах. Макар да знаех, че тя беше илюзия, понякога беше трудно да не реагирам.

Разбира се, че ти завиждат. Фамилията Ивашков винаги е вдъхвала страхопочитание и завист. Всички те са незначителни същества и го знаят. По мое време това никога нямаше да бъде допуснато. Виновна е онази ваша кралица дете, която е изпуснала юздите и всички сякаш са побеснели.

Въпреки досадните погледи, установих, че се наслаждавам на разходката. Наистина не беше здравословно да се стои толкова дълго затворен сред четири стени — нещо, което никога не съм мислил, че ще призная. Въпреки гъстия задушен въздух, се чувствах лек и освежен и си помислих, че бих искал и Сидни да е тук. Миг по-късно осъзнах, че не бях прав. Тя трябваше да бъде навън по-късно, когато слънцето изгрее. Тогава беше времето за хората. Да живее по вампирското разписание навярно й тежеше също толкова много, колкото и изолацията. Отбелязах си наум по-късно да й предложа да излезем на разходка. Слънцето не ни убиваше, както стригоите — зли, неживи вампири — но невинаги беше приятно за мороите. Повечето от нас спяха през деня или не излизаха навън и имаше много по-малка вероятност Сидни да се натъкне на някого, ако изберем правилно времето за разходка.

Мисълта ме ободри и аз лапнах нова дъвка, докато наближих кралския дворец. Отвън той не се отличаваше от останалите сгради, но отвътре беше обзаведен с цялото великолепие и пищност, които можеха да се очакват от обителта на древна цивилизация. Мороите избираха монарсите си от дванайсет кралски фамилии и внушителните портрети на тези прославени владетели висяха по стените на коридорите, осветени от проблясващи кристални полилеи. Наоколо сновеше многолюдна тълпа и щом стигнах до съвещателната зала, видях, че съм дошъл в края на заседанието. Когато влязох, хората вече излизаха и мнозина от тях се спряха и се вторачиха в мен. Чух шепот: „отврат“ и „съпруга от човешката раса“.

Аз не им обърнах внимание и се съсредоточих върху истинската си цел, в предната част на залата. Там, близо до трибуната на тронния съвет, стоеше Василиса Драгомир — „кралицата дете“, както се бе изразила леля Татяна. Лиса, както я наричах аз, бе заобиколена от дампири пазители в тъмни костюми: воини, наполовина хора, наполовина морои, чиято раса се е зародила много отдавна, когато мороите и хората са сключвали смесени бракове, без това да предизвиква скандал. Дампирите не могат да имат деца помежду си, но по някакъв генетичен каприз можеха да се размножават с морои.

Застанали непосредствено зад кралските пазители, моройските журналисти крещяха въпросите си към нея, а младата кралица им отговаряше с присъщото си спокойствие. Призовах малко от магията на духа, за да видя аурата й, и тя засвети пред очите ми. Сияеше в златисто, като при мен и всеки друг, владеещ магията на духа, но останалите й цветове бяха помътнели и потрепваха, което означаваше, че тя се чувства притеснена. Освободих магията и забързах през тълпата. Махнах с ръка към Лиса и закрещях, за да надвикам шума:

— Ваше Величество! Ваше Величество!

Някак си тя чу гласа ми сред другите и ми даде знак да се приближа, докато отговаряше на нечии въпроси. Пазителите се отдръпнаха, за да ми дадат възможност да се доближа до нея. Това предизвика всеобщ интерес, особено когато зрителите видяха кого допускаше кралицата в личното си пространство. Виждах, че те умираха да разберат какво обсъждаме, но пазителите ги държаха на разстояние, а и без това в залата беше твърде шумно.

— Е, това се казва изненада. Не можа ли да си насрочиш среща? — попита тя с тих глас, като официалната усмивка не слизаше от лицето й. — Това би привлякло много по-малко внимание.

Свих рамене.

— Напоследък, каквото и да направя, привлича внимание. Вече престана да ми прави впечатление.

В очите й блеснаха развеселени искри и само това ме накара да се почувствам по-добре.

— Какво мога да направя за теб, Ейдриън?

— Въпросът е какво аз мога да направя за теб — отвърнах, все още въодушевен от идеята, която ми бе хрумнала преди малко. — Трябва да позволиш на двама ни със Сидни да напуснем двора, за да търсим Джил.

Очите й се разшириха и усмивката й се стопи.

— Да напуснете двора? Само преди месец ти ме молеше да ви позволя да останете тук!

— Зная, зная. И съм ти благодарен. Но твоите хора все още не са открили Джил. Нужна ти е помощта на някого с по-специални умения.

— Доколкото си спомням — подхвана Лиса, — двамата със Сидни вече опитахте тези специални умения… и се провалихте.

— Точно заради това трябва да ни позволиш да заминем от тук! — възкликнах. — Да се върнем в Палм Спрингс и…

— Ейдриън — прекъсна ме Лиса, — чуваш ли се какви ги приказваш? Вие дойдохте тук, защото ви преследваха алхимиците. А сега искаш да се върнете там, право в лапите им?

— Ами не е точно така, както го представяш. Предполагах, че бихме могли да се измъкнем незабелязано и тъй като те няма да знаят…

— Не — прекъсна ме тя отново. — Категорично не. Имам достатъчно тревоги на главата си и без да се притеснявам дали алхимиците няма да ви заловят. Ти искаше от мен да ви защитя и аз тъкмо това правя. Така че не си втълпявай разни идеи за незабелязано измъкване… наредила съм главните порти да са под постоянно наблюдение. И двамата ще останете тук, където сте в безопасност.

В безопасност и започвайки да откачам — помислих си, припомняйки си унилото изражение в очите на Сидни.

Скъпи — прошепна ми леля Татяна, — ти започна да откачаш много преди всичко това.

— Изпратила съм опитни и надеждни пазители да търсят Джил — продължи Лиса, когато не й отговорих. — Роуз и Дмитрий.

— И те защо не са я намерили? А и ако някой иска да те свали от трона, защо не…

Не можах да довърша, но тъгата в нефритенозелените очи на Лиса ми подсказа, че тя ме разбра. Съгласно закона, който се опитваше да промени, за да остане на трона, се изискваше тя да има поне един жив роднина. Всеки, който искаше да й отнеме короната, просто трябваше да убие Джил и да представи доказателство. Фактът, че това още не се бе случило, беше истинска благословия, но още повече задълбочаваше загадката около изчезването й. Защо иначе някой щеше да отвлича Джил?

— Върви си у дома, Ейдриън — посъветва ме нежно Лиса. — По-късно ще поговорим по-подробно — насаме — ако искаш. Може би ще открием някакви други възможности.

— Може би — съгласих се, но в действителност не го вярвах. Оставих Лиса на поклонниците й и се измъкнах навън сред дразнещата тълпа от зяпачи. До болка познатото мрачно настроение започна бавно да ме обзема. Идването ми при Лиса беше импулсивно хрумване, което ми вдъхна мимолетна надежда. Когато със Сидни потърсихме убежище в двора, нямахме представа какво се бе случило с Джил. Лиса наистина беше изпратила опитни и надеждни хора да търсят сестра й — и дори бе получила неохотна помощ от някогашната организация на Сидни — алхимиците. При все това не можех да се отърся от чувството на вина, че ако двамата със Сидни бяхме там навън, вместо да се крием тук, щяхме да намерим Джил. Ставаше нещо, което все още не разбирахме. В противен случай похитителите на Джил щяха да…

— Виж ти, виж ти, виж ти. Гледайте кой е решил да покаже страхливото си лице.

Заковах се на място и примигнах, едва осъзнавайки къде се намирам. Мислите ми вряха и кипяха толкова бясно, че вече бях изминал половината път до вкъщи и в момента се намирах на каменната пътека между две сгради — тиха, затънтена пътека, идеална за засада. Уесли Дроздов, морой от кралска фамилия, отскоро мой заклет враг, препречваше пътя ми, заобиколен от неколцина от приятелчетата си.

— Свитата ти е по-многобройна от обичайното, Уес — благо подех аз. — Изкопай още неколцина и може би чак тогава ще можеш да се решиш на честен бой с…

Един юмрук ме удари отзад в долната част на гърба, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Политнах напред. Уесли се нахвърли върху мен и ми заби едно дясно кроше, преди да успея да реагирам. Осъзнах смътно, през пелената от болката, че забележката, която направих, бе попаднала право в целта: Уесли се движеше с многочислена група, защото това беше единственият начин да се пребори с моята магия на духа. Когато нечий крак ме изрита по коляното, поваляйки ме на земята, осъзнах, че съм бил пълен идиот да изляза сам на публично място. Уесли е чакал сгоден случай да ми го върне за миналите обиди и най-после късметът му бе проработил.

— Какво става? — попита Уесли и ме срита силно в корема, докато лежах на земята, опитвайки се да се надигна. — Нима твоята съпруга захранваща не е наблизо, за да те спаси?

— Да бе — присъедини се укорителен глас. — Къде е твоята курва от човешката раса?

Не можех да отговоря, вцепенен от болката. Последваха още ритници от още хора, чийто брой изгубих. Лицата им плуваха над мен и аз бях потресен, когато разпознах някои от тях. Не всички бяха обичайните лакеи на Уесли. Някои от тях бяха хора, които познавах, с които в миналото се бях забавлявал по купони… Хора, които някога навярно бях смятал за приятели.

От силния юмрук по главата пред очите ми затанцува цяло съзвездие, размивайки лицата им пред погледа ми. Подигравките им се сляха в неразбираема какофония, докато ударите се сипеха един след друг. Свих се на кълбо в агония, борейки се да си поема дъх. Изведнъж сред врявата се разнесе ясен глас:

— Какво, по дяволите, става тук?

Примигнах, опитвайки се да фокусирам погледа си, и едва видях как две силни ръце откъснаха Уесли от мен и го запратиха към близката сграда. Измина секунда и третият от негодниците го последва, преди да разбере, че нещо се беше объркало. Останалите се отдръпнаха като подплашени овце, каквито си бяха, когато внезапно изплува едно познато лице. Еди Кастъл се бе надвесил над мен.

— Някой друг иска ли да се пробва? — изхриптях аз. — Все още сте повече от нас.

Бройката им не значеше нищо в сравнение с един Еди и те го знаеха. Не можех да ги видя как побягват, но си го представих и усещането бе великолепно. Настъпи тишина и някой друг ми помогна да се изправя. Взрях се и различих друго познато лице — Нийл Реймънд ме подхвана под ръка.

— Можеш ли да вървиш? — попита той с лек британски акцент.

Аз потръпнах, когато стъпих на крака си, но кимнах.

— Да. Най-добре да се доберем до къщи и там ще проверя дали има нещо счупено. Между другото, благодаря — додадох, когато Еди ме подпря от другата страна и ние бавно закрачихме. — Хубаво е, че морой, изпаднал в беда, може да разчита на такива галантни рицари, които го следват по петите.

Еди поклати глава.

— Всъщност беше пълно съвпадение. Ние просто бяхме на път към вас, за да ви съобщим една новина.

По гърба ми плъпнаха ледени тръпки и аз застинах на място.

— Каква новина? — попитах тревожно.

Лека усмивка пробягна по лицето на Еди.

— Успокой се, новината е добра. Поне така смятам. Просто е неочаквана. Двамата със Сидни имате посетител на главния портал. От човешката раса.

Ако болката не беше толкова силна, челюстта ми щеше да увисне. Това наистина беше неочаквана новина. Като се омъжи за мен и потърси убежище при мороите, Сидни прекъсна повечето от контактите си с хората. Появата на един от тях тук беше странна и той не би могъл да е алхимик. Всеки алхимик, пожелал да я види, щеше да бъде отпратен.

— Кой е той? — попитах.

Този път усмивката озари цялото лице на Еди.

— Джаки Теруилиджър.