Ришел Мийд
Рубиненият кръг (12)

Глава 12
Сидни

Легнах си, обзета от безпокойство. Ейдриън твърде бързо смени мнението си, решавайки да не ми противоречи, за да повярвам, че наистина е размислил. Ала когато утрото настъпи, нямахме възможност за по-нататъшни спорове. Деклан ангажираше цялото ни внимание, а много скоро дойде време да тръгваме, за да помогнем на останалите в търсенето на Алисия. Но преди да се присъединим към вещиците, двамата с Ейдриън трябваше най-сетне да се срещнем с някои от приятелите ни.

Заедно с Роуз и Дмитрий отидохме в стария апартамент на Ейдриън. Заля ме вълна на носталгия, когато си припомних времето, което бях прекарала там. Дългите следобеди, когато се наслаждавах на блаженството да лежа в обятията на Ейдриън, преди да се оженим, преди да започнат постоянно да ни преследват… Тогава си мислех, че живеем на ръба и отвсякъде ни дебнат опасности, но в сравнение с това, с което се сблъскахме напоследък, животът ни е бил измамно прост.

Трей Хуарес ни посрещна на прага, а непринудената му усмивка стана още по-широка, докато ни канеше да влезем.

— Отдавна не сме се виждали, Мелбърн. Или сега трябва да те наричам Ивашков?

Аз отвърнах на топлата му прегръдка. Когато Ейдриън напусна Палм Спрингс, за да живее в кралския двор, беше дал апартамента си на Трей.

— Все още не съм се отказала от опитите си да те накарам да ме наричаш Сидни — усмихнах му се. Представих му Роуз и Дмитрий, а сетне огледах апартамента, все още в яркожълта тоналност, както го беше боядисал Ейдриън. Еди и Нийл ни очакваха и аз също ги поздравих с дружеска прегръдка. — Къде е Анджелина?

— В „Амбъруд“. Има летни занятия.

— Наистина ли? — повдигнах изненадано вежди. — Не знаех. Мислех, че просто се размотава там през лятото, възползвайки се от храната и подслона.

— Така беше — съгласи се Трей и очите му блеснаха дяволито. — После аз я убедих да посещава няколко допълнителни занятия, които ще й помогнат в училището през есента.

— През есента? — Настаних се на дивана, опитвайки се да не мисля за времената, когато двамата с Ейдриън се сгушвахме на него. — Предположих, че ще се върне при съхранителите.

— Би трябвало да я познаваш по-добре — обади се Нийл с крива усмивка. — Кралицата предложи да плати за образованието й в знак на благодарност, задето през цялото това време е охранявала Джил. — Почти не можех да вникна в думите му. Като гледах Нийл, си спомних за Деклан, който бяхме оставили в дома на Кларънс. С Ейдриън се бяхме съгласили засега да не съобщаваме новината на Нийл, но беше тежко да пазим такава огромна тайна.

— Анджелина почти отказа — додаде Трей. — Заяви, че не го заслужавала, тъй като е позволила Джил да изчезне. Но аз я убедих, че когато я освободим, Джил ще иска да има до себе си добре образован пазител — а и „Амбъруд“ не е много далече с кола до Калифорнийския университет.

Усмихнах се, въпреки леката ревност, която ме жегна. Трей скоро щеше да отиде в колеж, нещо, от което аз първоначално бях лишена, тъй като бях част от организацията на алхимиците. Сега, когато постоянно бягах и се укривах от тях, изглеждаше малко вероятно в близко бъдеще да отида в колеж.

— Я се виж, какъв добър пример даваш на другите — подкачих го.

— Хей, говорех съвсем сериозно — засегна се Трей. — Ние ще доведем Джил, нали така? А сега ми разкажи по-подробно за тази следа, на която си попаднала. Еди ми каза, че била свързана с някакво момиче, с което и преди си се сблъсквала?

Щом заговорихме делово, ведрото ми настроение тутакси помръкна.

— Казва се Алисия де Гро — обясних и извадих телефона си. — Не знаем точно къде или как държи Джил, но вече сме напълно сигурни, че я е отвлякла и я използва, за да ми отмъсти. Последната улика, която ни подхвърли, ни доведе до Салтън Сий и точно там приятелите на госпожа Теруилиджър ще ни помогнат в търсенето. — Показах му снимка на Алисия, която госпожа Теруилиджър беше взела от своя близка, познавала Алисия от времето, когато е била ученичка на сестра й Вероника. Беше направена няколко години преди да я срещна, но Алисия изглеждаше същата: хипстърски очила, крещящо изобилие от аксесоари и късо подстригана светлоруса коса със скосени кичури.

Очите на Трей се разшириха.

— Познавам това момиче. — Забелязал смаяните ни погледи, побърза да обясни: — Искам да кажа, че съм я виждал. Тя дойде тук да търси теб и Ейдриън. Казах ви… но така и не разбрах името й.

Смътно си припомних, че Трей бе споменал за някакво момиче, което питало за мен и Ейдриън по времето, когато бях в плен на алхимиците. Тогава бяхме толкова погълнати от други неща — как да спасим живота си от алхимиците — че инцидентът се бе изплъзнал от главите ни.

— Тя е била тук? — възкликна Еди.

— Съвсем за кратко, колкото да попита за Сидни и Ейдриън — отвърна Трей. — И използва банята.

Внезапно разбрах.

— Обзалагам се, че съм оставила там гребен или четка. Ето как се е снабдила с косъм от косата ми, за да обвърже с мен онова заклинание.

Повечето от приятелите ни знаеха само откъслеци от историята, както и това, докъде ни бе довело преследването на Алисия, така че използвах момента, за да им разкажа накратко за всички събития. Когато свърших, Еди пламтеше от негодувание.

— Направо откачам при мисълта, че може да съм толкова близо до Алисия, а не мога да направя нищо! — избухна той. — Но госпожа Теруилиджър настоя да търсим заедно с останалите вещици.

— Можеш да се обръснеш, докато бездействаш — предложи Ейдриън услужливо.

— Разбирам те — казах на Еди, подминавайки заяждането на Ейдриън. — На мен също не ми харесва забавянето, но с тяхна помощ ще получим допълнителна защита от Алисия. Никой не знае какви магически капани може да ни е заложила.

— Сигурна ли си, че тя иска да дойдеш в Салтън Сий? — обади се Дмитрий. — Мислиш ли, че онази улика трябва да се разбира буквално?

— Всичките й улики бяха точно определени — казах аз. — Така че, да, мисля, че това е бил първоначалният й план… обаче ние се забавихме с няколко дни заради моята безопасност. Това може да я е отклонило от оригиналния й план, което е и добро, и лошо. Означава също, че е била объркана… но в същото време означава, че може да е измислила нещо ново, което ние не очакваме. Надяваме се днес да намерим някаква следа в Салтън Сий, която да ни изведе на правилния път.

— Аз дори не я познавам, но вече я мразя — отбеляза Роуз.

Погледнах часовника си.

— Да се надяваме, че ще я намерим и ще можеш лично да й го кажеш. Време е да тръгваме.

Групата ни се разпредели в две различни коли, за да потеглим към мястото на срещата с госпожа Теруилиджър и останалите вещици в националния парк Салтън Сий. Небето беше забулено със сиви облаци, подсказвайки, че ни очаква дъждовен ден — рядко явление през лятото по тези места. Когато видях групата, която бе събрала госпожа Теруилиджър, се изпълних със страхопочитание. Пред нас стояха повече от двайсетина вещици.

— Чувствам се неудобно — промърморих аз на госпожа Теруилиджър, като се отделихме от останалите, — че замесвам толкова много хора.

Тя побутна нагоре очилата на носа си и ми се усмихна.

— Както ти казах в Озарк, това е проблем на цялата магическа общност. Няма защо да се чувстваш неудобно. Вината е на Алисия, а не твоя.

— Само се надявам решението да изчакаме, преди да дойда тук, да не е погрешно — въздъхнах аз.

— И да дойдеш тук, докато беше изтощена магически, както искаше тя? Не, Сидни. Така само щеше да я улесниш и да попаднеш право в ръцете й. Дори да не я намерим днес, поне ти имаше шанс да починеш и да се подготвиш за това, което ни очаква.

Аз само кимнах, тъй като нямах намерение да уточнявам, че последните няколко дни, прекарани с Ейдриън, бяха всичко друго, но не и почивка. Може би вече не бях магически изтощена, но със сигурност бях психически изцедена. Надявах се, че това няма да попречи на търсенето на Алисия.

Членовете на вещерското сборище, с които се запознах по време на ритуалното ми посвещаване, бяха зарязали заниманията си, за да участват в преследването на Алисия. Мод, Трина, Алисън и останалите, чиито имена бях забравила през последните няколко месеца. Не по-малко смайващо беше, че се бяха отзовали представители на други сборища, което потвърждаваше думите на госпожа Теруилиджър, че това е проблем на цялата магическа общност.

— Ние определено няма да оставим един новобранец като теб да се оправя с цялата бъркотия — отсече Инес Гарсия, която се приближи към мен, щом понечих да се извърна от госпожа Теруилиджър. Може би Инес беше най-смайващото допълнение към днешния екип. Тя беше много уважавана стара вещица, известна със силата си и отказа да се присъедини към което и да е вещерско сборище. Тя беше вещицата, при която госпожа Теруилиджър бе отишла, за да разгадае загадката на дървената кутия. Язвителното й остроумие бе легендарно, при все че аз донякъде й се харесвах, доколкото изобщо бе възможно тя да харесва някого. Като видя Роуз и Дмитрий да си бъбрят редом с Трей, Инес изсумтя развеселено: — Не се учудвам, че си довела дампири със себе си. Какво стана с онзи морой, който миналия път се бе довлякъл с теб? Онзи с красивите скули?

— О, той е ето там — отвърнах и леко се изчервих. — Аз, ъ… се омъжих за него.

Старателно оскубаните вежди на Инес се повдигнаха.

— Наистина ли? Е, браво на теб.

Мод, една от старшите вещици в Стелата, призова всички за внимание. Ние се събрахме в голям кръг, докато тя произнасяше заклинание, очертавайки миниатюрна карта на Салтън Сий върху земята пред нас. Засега планът ни беше прост най-вече защото не знаехме със сигурност какво да очакваме. Заедно с магическите доброволци на госпожа Теруилиджър и допълнителните „мускули“ в лицето на Трей и дампирите бяхме примерно около трийсетина души. Смятахме да се разделим на малки групи, за да разузнаем колкото се може по-добре бреговата линия. Някои райони бяха по-леснодостъпни от други, затова днешната ни цел беше да обходим обществените места. Теоретично Алисия би трябвало да има същите ограничения. Групите се разделиха според това, кои имаха силни способности да откриват магията като цяло, и на такива, които бяха особено умели в заклинанията за установяване на скрити магии. Дампирите бяха разпределени по групите, в случай че потрябва физическа сила. Госпожа Теруилиджър искаше ние с Ейдриън да останем при нея. Същото пожела и Еди. При все че Джил беше най-главният му приоритет, той се чувстваше отговорен за нас.

Изглежда, предвижданията на госпожа Теруилиджър, че Алисия може да се е отказала от първоначалния си план, след като не се бяхме уловили на въдицата й, се оказаха съвсем точни. Дори и да бе заложила някакъв магически капан в парка, навярно бе свършила страхотна работа, за да прикрие всякакви следи. Нашите разузнавателни екипи претърсиха всички възможни обществени места, като някои проверихме два пъти, ала не открихме нищо. Изпълнени с непоколебима решителност, ние прекъснахме търсенето за кратка обедна почивка, а след това го възобновихме, като изследвахме по-труднодостъпните райони около езерото. Дори проникването в тези места изискваше магия — най-вече магия за невидимост — както и доста добра координация. Обаче с приближаването на вечерта тайните и сложни проучвания се оказаха също така безплодни, както и по-простите. Нямаше и следа от Алисия или магически капани.

Мод и госпожа Теруилиджър благодариха на посестримите си от другите сборища и им казаха да се разотиват за през нощта.

— Двете с Мод ще отидем на пазар, за да купим някои съставки, които може да бъдат полезни — каза ми госпожа Теруилиджър. — Бих искала да направя няколко защитни заклинания около мястото, където сте се настанили, за да съм сигурна, че си в безопасност… освен ако двамата с Ейдриън не искате да отседнете при мен?

Усмихнах се на гостоприемната й покана, замислена за Деклан.

— Нещата в момента са малко сложни. По-добре да останем в къщата на Кларънс.

— Разумно решение — съгласи се госпожа Теруилиджър, — особено с всички онези дампири наоколо. Но бих искала да имаш допълнителна защита, просто за всеки случай, ако Алисия е замислила нещо, което не очакваме. Всъщност… ами, имам друго предложение, което може да ти помогне. Бих искала на връщане да се отбиеш в дома на Малахи. Спомняш си как да стигнеш до там, нали?

— Малахи Улф? — попитах, сякаш тя можеше да говори за някой друг Малахи.

Госпожа Теруилиджър кимна.

— Вече говорих с него. Той ще ти даде назаем оръжие, за да се застраховаме. Вярвам на твоята магия, но ще се чувствам по-спокойна, ако имаш допълнителна защита да ти пази гърба.

Не ми се нравеше идеята за огнестрелно оръжие, но госпожа Теруилиджър беше права. Когато ставаше дума за Алисия, нямахме право да рискуваме. Извърнах се и погледнах приятелите си.

— Не е нужно да отиваме всички — особено след като един от нас трябва да се прибере у дома, за да види как е майка му, нали, Ейдриън?

По изражението му беше ясно, че е разбрал отлично какво имам предвид — че всъщност Деклан се нуждаеше от наглеждане.

— Е, колкото и да ми се иска да видя Улф, вероятно ще е по-добре ти да отидеш при него, в случай че той пожелае да ти устрои още един „тест на уменията“, преди да ти даде назаем някое от оръжията си — рече Ейдриън. — Аз ще се върна у дома при мама. Вие, приятели… — Погледна към дампирите.

— Аз ще отида със Сидни — откликна Еди. — Искам най-после да се запозная с този тип. — Той понесе доста тежко днешната липса на резултати, затова се удивих, като видях ентусиазма му.

Разбира се, Малахи Улф беше станал истинска легенда сред приятелите ми — повечето от които никога не го бяха срещали и го познаваха единствено от историите, които с Ейдриън им бяхме разказали за времето, когато посещавахме школата по самозащита на Улф. Всъщност лицата на Трей и Нийл красноречиво подсказваха, че те също искат да дойдат с Еди и мен, но Трей трябваше да вземе Анджелина и беше дошъл в Салтън Сий с колата, наета от Нийл. Двамата решиха да се погрижат за това, а Роуз и Дмитрий да се върнат с Ейдриън в дома на Кларънс. Така останахме само двамата с Еди и след като се сбогувахме с приятелите си, се отправихме към дома на Малахи извън Палм Спрингс.

— Наистина ли има цяла глутница чихуахуа, обучени да нападат? — попита той.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Така твърди Улф. Макар че никога не сме ги виждали в действие.

— Нямам търпение да видя колекцията му от нунчаку.

— Дори не си помисляй да ги докоснеш — предупредих го. — Или каквото и да е оръжие, без разрешение. Ако той те одобри, може би ще ти даде нещо назаем.

Част от доброто настроение на Еди се изпари.

— Никак не ми харесва, че се налага да вземаш назаем нечие оръжие. Още по-малко ми се нрави, че се стигна до всичко това. — Той въздъхна унило. — Зная, че госпожа Теруилиджър ни предупреди, че Алисия може да е отишла някъде другаде, но аз наистина адски се надявах днес да открием някаква следа от нея.

— Зная — отвърнах аз не по-малко унило. — Аз също го исках. Но ако й се е наложило набързо да променя плановете си, има голяма вероятност да е станала небрежна. Ние просто трябва да се възползваме от това и да я обезвредим, преди тя да направи следващия си ход.

— И всеки ден от нашето изчакване е поредният ден от изпитанията, на които само Бог знае, е подложена Джил.

Сърцето ми се сви от отчаянието в гласа му.

— Зная — повторих тъжно. — Зная.

Школата на Малахи се състоеше от няколко неприветливи постройки, приличащи на запуснати промишлени сгради, разположени върху голяма гола площ, встрани от магистралата. Навлязохме в дългата чакълеста алея за коли и видях как част от по-раншния ентусиазъм на Еди се завръща бавно, ведно с фантазиите му за ексцентричния начин на живот на Малахи. Слънцето тъкмо докосваше хоризонта, придавайки още по-зловещ вид на всичко наоколо в здрача на припадащите сенки. Усмихнах се вътрешно, припомняйки си първия път, когато двамата с Ейдриън дойдохме тук, чудейки се дали идваме на уроци по самозащита, или сме потенциална жертва на отвличане.

Почуках на вратата на главната постройка и не се изненадах, като чух бясното трополене на малките крачета на кучешкото стадо чихуахуа, съпроводено от какофония от трескаво джафкане.

— О, боже! — задъхано промълви Еди. — Те наистина са цяла глутница. — Бях виждала Еди безстрашно да сразява връхлитащи стригой, но сега, при звука на кучешкия лай, той притеснено отстъпи назад.

Ухилих се и се извърнах към вратата, очаквайки да се появи Малахи Улф. Малко неуравновесен и много необикновен, въпреки това Улф беше добър приятел на двама ни с Ейдриън — и още по-добър приятел за госпожа Теруилиджър. Последният факт все още ме караше да изпитвам неудобство, но след всичко, което преживяхме с Ейдриън, аз повече от всички други бях убедена, че всеки има нужда да обича някого — дори и отвеяни магьосници и инструктори по самоотбрана с превръзки на окото.

Когато никой не отговори, аз почуках отново. Кучешката армия залая още по-обезумяло, но от Улф все още нямаше и следа.

— Странно — промърморих аз.

— Не му ли изпрати есемес, преди да тръгнем за насам? — попита Еди.

— Госпожа Теруилиджър му се е обадила — отвърнах. Огледах околните сгради, търсейки някакъв признак на движение. — Той е казал, че има наум някакво оръжие за мен. Може би е отишъл да го вземе. — Отстъпих крачка назад, обърнах се и се отправих към сградата, където знаех, че Улф държи запасите си от оръжие. — Надявам се, че няма да се опита отново да ми пробута онази духалка.

Еди засия, докато ме следваше по чакълестата алея.

— Духалка? Сериозно ли…

Думите му заглъхнаха, когато пощенската кутия зад нас внезапно експлодира. Без да губи нито секунда, Еди ме бутна на земята, закри ме с тялото си и ни претърколи по-далече от горещината и пламъците. Чакълът и твърдата земя ожулиха кожата ми, но това беше определено бе по-малкото зло от алтернативата. Еди остана закрилнически надвесен над мен, докато двамата предпазливо надигнахме глави и се озърнахме наоколо, оглеждайки горящите отломки.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той.

Още една експлозия избухна от земята редом до нас. Този път нямаше пламъци, но летящите на всички страни камъни бяха не по-малко смъртоносни от шрапнели и аз извиках, когато един особено остър камък се вряза в ръката ми. Посочих към най-близката сграда.

— Натам!

Преди Еди да успее да ме спре, аз хукнах към нея, призовавайки със заклинание невидима сила, която разби прозореца. Разнесе пронизителният вой на алармената инсталация. Не беше изненадващо, че Улф бе опасал това място с жици. Въпросът беше дали параноята му е стигнала дотам, че тази алармена система да се следи от полицията, или не.

Еди се промъкна след мен през прозореца и аз установих, че сме попаднали в сградата, където се провеждаха тренировките на курса по самоотбрана. Помещението беше просторно, а стените бяха запълнени с огледала и шкафове със стъклени витрини, пълни с оръжия. Огледах залата, за да преценя коя е най-безопасната позиция. Междувременно Еди бе изтичал право към витрината на единия от шкафовете. След кратко колебание между една бола^[1] и няколко месингови бокса той избра болата. Завъртя я с умела лекота, докато отстъпваше предпазливо, без да откъсва поглед от разбития прозорец. Изрекох любимото си заклинание и призовах огнена топка върху дланта си.

— Това Алисия ли е? — изкрещя Еди, опитвайки се да надвика воя на пищящата аларма.

— Предполагам — извиках в отговор. Бях усетила човешка магия в експлозиите и освен ако не ме преследваше някоя друга вещица, Алисия изглеждаше най-вероятният избор. С другата ръка успях да изпратя есемес на последния контакт в мобилния си: госпожа Теруилиджър. Съобщението бе съвсем кратко и аз се надявах, че описва достатъчно красноречиво сериозността на ситуацията: помощ.

Би трябвало да се досетя, че Алисия няма да се възползва от счупения прозорец. Голямата врата внезапно избухна в дъжд от искри и дървени отломки. В отвора се появи един силует и без да се опитам да го идентифицирам, аз запратих огнената топка. Фигурата вдигна ръка и огнената топка се смачка в невидима бариера, без да причини вреда. Когато димът се разсея, фигурата пристъпи напред и аз най-сетне се озовах лице в лице с Алисия. Устните й се извиха в студена усмивка.

— Здравей, Сидни, радвам се да те видя отново. Изненадана си да ме видиш жива?

Призовах още една топка в ръката си.

— Никога не съм имала намерение да те убивам. — Дори аз разбирах колко неубедително прозвучаха думите ми, имайки предвид всичко, което й бях сторила, и тя се изсмя рязко.

— Нима? Какъв беше смисълът тогава да ме пронизваш с онези кинжали, изоставяйки ме в горящата къща?

Преди да успея да отговоря, Еди се спусна срещу нея, размахвайки болата във въздуха. С ловко движение на ръката Алисия разби огледалата върху стената редом с него. Бях го предугадила, ала не успях достатъчно бързо да се освободя от огнената топка и да направя заклинание за защита. Отклоних част от летящите стъклени парчета, но някои от тях се забиха в него, и по-точно в оголената му ръка. Видях как лицето му се сгърчи за миг от болка, но Еди не се спря. Алисия разби друго огледало и този път аз издигнах невидим щит, за да го предпазя. Той метна болата, ала въпреки точния му прицел и високата скорост Алисия я прихвана и я помете настрани с вълна от невидима сила.

— Къде е Джил? — изкрещях аз.

Жестока усмивка изкриви лицето на Алисия.

— Много искаш да узнаеш, нали?

Еди вдигна едно счупено парче от счупеното огледало и се хвърли към нея, насочвайки го като нож.

— Кълна се, че ако си я наранила…

— О, честно. Сякаш ще си губя времето да я наранявам. — Алисия бръкна в джоба си и извади оттам щипка прах и го хвърли към дампира, мълвейки заклинание, което не знаех. Не успях да го пресека навреме и магията завладя Еди. Той замръзна на място, насред крачка, стиснал заплашително в ръка проблясващото огледално острие.

— Какво направи с него? — извиках аз.

— Успокой се, Сидни — рече Алисия. — Той още е жив. Също като малката ти приятелка морой… засега.

— Заведи ме при нея! — настоях аз.

Противницата ми се засмя.

— Съжалявам, Сидни. Повече никога няма да я видиш. Тя ще трябва да изстрада още няколко псалма… а ти? Ти просто ще страдаш…

Подът под краката ми се накъдри като вълни. Олюлях се и паднах на колене, но преди напълно да изгубя равновесие, успях да хвърля огнена топка към Алисия. Прицелих се точно, ала тя вдигна ръце, изричайки ново, както подозирах, защитно заклинание. Думите бяха на гръцки и магията не ми беше позната. Огнената топка се удари в друга невидима стена, но вместо да изчезнат, пламъците отскочиха и полетяха обратно към мен, точно по същата траектория. Изписках и в последната секунда успях да отскоча настрани. Бях спасена, но огнената топка се удари в един шкаф и пламъците мигом го обхванаха. Огънят се разпространяваше бързо, което ме накара да се запитам с какво покритие го бе лакирал Улф. В този момент алармата замлъкна.

— Огледална магия — осведоми ме Алисия жизнерадостно. — Много е полезна. Внимавай какво правиш.

Тя го изрече с насмешка, но в думите й имаше истина, което ме накара да се поколебая, преди да планирам следващите си действия. Бях се забавила твърде много и тя насочи към мен още едно заклинание, което разпознах — беше същата магия, замразила Еди. То беше прекалено дълго и сложно, за да го запомня изцяло, но това ми даде възможност да го избягна и да го блокирам. Тогава се спрях на друг вид замразяване — буквално — и изпратих към Алисия вълна от лед. Не беше толкова смъртоносна като огнената топка, но поне нямаше да способства за разпространяването на вече започнал пожар. Алисия отвърна с огледално заклинание, насочвайки леда обратно към мен. Аз се наведох и ледът попадна върху част от горящото помещение зад гърба ми. Ала вместо да угаси огъня, само сгъсти виещите се кълба дим.

— Май се уморяваш — подхвърли Алисия.

Беше права. Магията все още извираше в мен, но тази трескава схватка бе много изтощаваща. Припомних си думите на госпожа Теруилиджър: Тя иска лесен бой. Точно това правеше Алисия — опитваше се да ме измори с магия, за да може после лесно да ме довърши с едно заклинание. С магията и жизнените сили, които бе откраднала от други вещици, тази схватка нямаше да я изтощи толкова бързо.

— Алисия, не е нужно да се бием — заговорих. — Моля те. Нека прекратим това и да се измъкнем от тук, преди мястото да изгори до основи. Кажи ми къде е Джил, освободи Еди и всеки ще поеме по пътя си.

— Да спрем това? След като се опита да ме убиеш?

— Аз само…

Без да я е грижа за разрастващия се пожар, Алисия хвърли към мен поредната огнена топка. Изкуших се да опитам огледалната магия и да я върна обратно към нея, но тя стоеше твърде близо до Еди и не смеех да рискувам.

— Ти си прекалено голяма заплаха, Сидни — заяви противницата ми, след като неутрализирах огнената топка с водна магия. — Не мога да позволя да си тръгнеш невредима. Ще оставя тази сграда да изгори до основи заедно с теб, също както ти ме остави да изгоря в онази къща.

Подът под мен отново се нагъна и аз паднах за пореден път.

Алисия започна да изрича някаква сложна магическа формула, в която разпознах началото на заклинанието, замразило Еди. Значи, това беше нейният план. Да ме превърне в жива статуя и да ме изостави в горящата сграда, възпроизвеждайки точно това, което аз й бях причинила. Отчаяно скочих на крака, опитвайки се да избегна магията. Докато тя произнасяше последните думи, видях нещо невероятно: Малахи Улф, застанал на прага на горящата зала. Превръзката беше върху дясното му око (тя периодически сменяше мястото си всеки ден), а около китките и глезените му висяха парчета от въжета, сякаш е бил завързан.

Не можех да повторя магията за замразяване, но бях успяла да запомня достатъчно добре огледалната магия, за да се почувствам уверена да я възпроизведа. Изрекох думите и усетих как магията ме изпълва. Очите на Алисия се разшириха ужасено, докато се опитваше да се изплъзне от рикоширащата магия. Но не бе видяла кучешкото стадо чихуахуа, нахлуло в помещението заедно с Улф. Той им даде команда, посочи към Алисия и те тутакси се стълпиха около краката й. Тя се препъна и не можа да отскочи навреме. Заклинанието за замразяване я настигна и тя внезапно се превърна в статуя, също като Еди, но застина в недотам грациозна поза. Той приличаше на благороден рицар, готов да нанесе удар. Докато тя представляваше гротескна статуя на жена, вкаменена насред падането, зяпнала невярващо срещу лаеща глутница от чихуахуа, мотаеща се в неподвижните й крака.

— Щях да дойда по-рано — изръмжа Улф и с бърз жест извика обратно лаещата си свита. — Но онази кучка ме бе вързала. Трябваше да чакам, докато кучетата прегризат въжетата.

— Бързо! — извиках и изтичах към Еди. — Помогни ми да го изнесем от тук. — Закашлях се от гъстия дим и погледнах към Алисия, чието хубавичко лице бе застинало в озъбена гримаса на страх. — Помогни ми да изнесем и двамата от тук.

Двамата с Улф успяхме да извлечем навън двете статуи, преди сградата да рухне в пламъците. Когато пристигнаха пожарникарите, последвани почти веднага от Ейдриън, Трей, госпожа Теруилиджър и няколко други вещици от езерото, ние вече бяхме успели да ги довлечем до главната сграда. Ейдриън ме сграбчи в прегръдките си.

— Добре ли си? — попита тревожно. — Когато Джаки ми се обади, не знаех какво да очаквам.

Отпуснах глава на гърдите му, успокоена от докосването му.

— Добре съм. Имах късмет. Наистина ми провървя. Но Еди…

Една от вещиците от непознато за мен сборище извади изсушени цветя и ги посипа върху Еди, произнасяйки заклинание на латински. Миг по-късно Еди отново оживя насред скока си. Препъна се, когато се приземи, и се огледа изненадано, озовал се не там, където очакваше. Ейдриън и аз още повече го смаяхме, сграбчвайки го в групова прегръдка.

— Ще трябва да размразите и Алисия — казах обезсърчено. — Трябва да намерим Джил.

Госпожа Теруилиджър се намръщи.

— Много жалко. Това е много елегантен начин да се справим с нея. Не успя ли да подразбереш къде би могла да е Джил, преди да я замразиш?

Поклатих глава и пуснах Еди от прегръдката си.

— Не. Тя призна, че Джил е жива „засега“, но не съобщи никакви подробности. — Замислих се, опитвайки се да си припомня всяка дума, изречена в онзи хаос. При все че се зарадвах да чуя от устата на Алисия потвърждение, че Джил е жива, ние с Джаки вече го знаехме от нашите магии. Информацията не се оказа толкова полезна, колкото се надявах. — Тя спомена нещо, че Джил слуша псалми.

Това нямаше голям смисъл за мен и госпожа Теруилиджър и тя въздъхна дълбоко, докато си разменяше погледи с останалите вещици. Те също не бяха във възторг от перспективата да освободят Алисия от магията.

— Е, след като пожарникарите приключат тук, ще трябва да създадем защитен кръг и да свалим магията, за да получим някои отговори.

Трей, който стоеше настрани, внезапно се прокашля.

— Може и да не се наложи. Мисля, че зная къде е тя… или кой я държи. — Всички се извърнахме смаяни към него, но той не трепна под изпитателните ни погледи. — Мисля, че е при Воините на светлината.