Йосиф Бродски
Място като всички други (2)

II

И колкото по-легендарна е целта ти, с толкова по-голяма готовност гигантският октопод се въздига към повърхността, поглъщайки с еднакъв апетит летища, автобусни гари и пристанища. Истинското лакомство за него обаче е самото място. Онова, което създава легендата — изобретение или постройка, кула или катедрала, секваща дъха древна руина или уникална библиотека, — тъкмо то е най-важното. Чудовището точи лиги над тези бисери, както впрочем и плакатите на пътническите агенции, представляващи истински миш-маш от Уестминстърското абатство, Айфеловата кула, „Василий Блажени“, Тадж Махал, Акропола и няколко пагоди — колаж, който хваща окото, но побърква ума. Познаваме тези вертикални неща още преди да сме ги видели. Нещо повече: и след като ги видим, запомняме не триизмерния им образ, а печатния му вариант.

Или казано по-точно, не помним мястото, а пощенската картичка с него. Споменете „Лондон“ и в съзнанието ви ще се появи най-вероятно Националната галерия или мостът „Тауър“ с мотото на националния флаг, дискретно отпечатан в ъгълчето или на гърба. Кажете „Париж“ и… Може би няма нищо лошо в такъв вид умаляване или подмяна, защото ако човешкият мозък би бил в състояние да обхване и съвмести цялата действителност на света, животът на неговия притежател би се превърнал в непрекъснат кошмар от логика и справедливост. Поне така предполагат законите на съзнанието. Неспособен или нежелаещ да се отчита, човек избира първо движението, след което или престава да смята, или изгубва следата на преживяното, особено когато му е за много повече от един път. Крайният резултат не е просто някаква мешавица или бъркотия, а по-скоро смесен образ — на зелено дърво, ако е художник, на любовница, ако е донжуан, на жертва, ако е тиранин, на град, ако е пътешественик.

Независимо защо човек пътешества — за да смени териториалните правила, за да напълни очите си с творби, за да избяга от действителността (колкото и ужасяваща тавтология да е това), чистата проба резултат е, естествено, подхранването на октопода, непрекъснато гладен в очакване на нови подробности, с които да се гощава нощем. Събирателният град, в който обитава твоето подсъзнание — или не, в който по-скоро то се завръща, — ще бъде поради това винаги украсен със златно кубе, няколко камбанарии, една опера от типа на „Фениче“ във Венеция, един парк с мрачни кестени и тополи, непроницаеми (като тези в Грац) със своето покоряващо постромантично величие; една широка, печална река, препасана с най-малко шест здрави моста, един или два небостъргача. В крайна сметка градът като такъв не предлага безкрайно много варианти. И сякаш полусъзнавайки това, твоята памет ще прибави и една каменна крайбрежна улица с широките колонади на бившата руска столица, няколко парижки перленосиви фасади с черната дантела на балконските им решетки, няколко булеварда, които постепенно изчезват в люляковия залез на юношеството ти, готически връх или върха на обелиск, който забива иглата с хероина си в мускула на облака; а през зимата — и почерняла от слънцето римска теракота, мраморен фонтан и лошо осветения, пещерен живот на уличните кафенета.

Паметта ти ще дари това място с история, подробности от която вероятно няма да си спомняш, но най-важното в която почти несъмнено ще бъде, че е довела до демокрацията. Все същият източник ще снабди мястото с умерен климат, ще предпочетеш обичайните четири сезона и ще заточиш палмите в гаровите ресторанти. Източникът ще дари града ти с уличното движение на Рейкявик в неделя, хората, ако изобщо ги има, ще са малко; просяците и децата обаче задължително ще говорят свободно чуждия език. Парите ще носят образите на ренесансови учени, на монетите ще бъде гравирана републиката с женски профил, но числата по тях все още ще се четат и основният ти проблем, който няма да е плащането, а бакшишът, ще бъде най-сетне разрешен. Или с други думи, независимо какво пише на билета ти и дали ще отседнеш в хотел „Савоя“ или в „Даниели“, в мига, в който отвориш капаците на прозореца си, ще съзреш „Нотър Дам“, „Сейнт Джеймс“, „Сан Джорджо“ и „Света София“.

Защото гореспоменатото, легнало на дъното чудовище храносмила легендите със същата настървеност, както и действителността. Да добавим към това стремежа на последната към славата на първите (или претенциите на първите да са били, макар и в далечни времена, в положението на последната). Нищо чудно тогава, че в града ти ще има вода — пристанище, езеро или лагуна, — сякаш е бил рисуван от Клод или Коро. Още по-малко чудно, че средновековните укрепления на римската му стена ще изглеждат като нарочен фон за няколкото стоманобетонни постройки — седалища на университет, а може би на застрахователна компания. Тях обикновено ги издигат на мястото на някой манастир или гето, които бомбардировките са сринали със земята по време на последната война. Нищо чудно и в това, че пътешественикът почита древните развалини много повече от съвременните, оставени с дидактическа цел в центъра на града от бащите му — пътешественикът е по определение продукт на йерархическото мислене.

В крайна сметка обаче между действителността и легендата не съществува йерархия, поне що се отнася до твоя град, тъй като настоящето поражда миналото много по-енергично, отколкото обратното. Всеки един автомобил, който пресича дадено кръстовище, прави статуята на конника много по-стара, по-древна — върху образа на великия местен военен или цивилен гений от осемнайсети век се наслагва образът на някакъв си облечен в кожи Вилхелм Тел или нещо от този род. Стъпил здраво с четирите си копита върху постамента (което на езика на скулптурата означава, че ездачът не е загинал на бойното поле, а в собствения си, вероятно балдахинов четириколонен креват), конят на този паметник ще стои в града ти по-скоро в знак на уважение към едно изчезнало превозно средство, отколкото към нечия изключителна храброст. Изпражненията на гълъбите върху бронзовата триъгълна шапка са дваж по-заслужени, защото историята отдавна е напуснала града ти, отстъпвайки сцената на по-силните стихии на географията и търговията. Затова градът ти ще притежава не само един кръст между пазара в Истанбул и Мейсиз, не, пътешественикът в този град ще има правото, обръщайки се надясно, да блъсне в коприните, кожусите и кожите на виа Кондоти и, обръщайки се наляво, да се озове във Фошон, където ще си купи пресен или консервиран фазан (консервираният е за предпочитане).

Защото си длъжен да купуваш. Както би казал философът, купувам, следователно съществувам. Има ли човек, който да знае това по-добре от пътника? Всъщност всяко добре организирано пътешествие се превръща накрая в поход на пазаруването — целият ни преход на този свят е в крайна сметка именно това. Всъщност пазаруването е на второ място след фотографирането като начин да опазим подсъзнанието си от чуждата реалност. Всъщност точно това е сделката и при наличието на кредитна карта тя може да бъде продължена до безкрай. Всъщност защо да не наречеш целия свой град Америкън Експрес? Това ще го узакони точно толкова, колкото би го узаконило и включването му в географския атлас — никой няма да се осмели да оспори описанието ти. Дори напротив, мнозина ще са тези, които ще твърдят, че са били там преди година или две. И за да го докажат, ще извадят куп снимки; ако пък са те поканили на вечеря, дори ще ти организират прожекция на диапозитиви. А някои от тях ще са познавали Карл Малдън, този изискан възрастен кмет, лично и от години.