Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The condition we call exile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
pano (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Йосиф Бродски

Заглавие: За скръбта и разума

Преводач: Аглика Маркова, Александра Велева, Валентин Кръстев, Зорница Христова, Иван Тотоманов, Кристин Димитрова

Издание: първо

Издател: Факел експрес

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: Сборник есета

Редактор: Георги Борисов

Художник: Михаил Танев

Коректор: Венедикта Милчева

ISBN: 954-9772-24-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1493

История

  1. — Добавяне

I

Колкото повече човек пътува, толкова по-сложно става чувството му на носталгия. Насън, в зависимост от собствените ти мании или от вечерята — или и от двете — ти или преследваш някого, или тебе някой те преследва в лабиринта от криволичещи улици, сокаци, пресечки, които същевременно са на различни места; така попадаш в град, който не съществува на картата. Паническото бягство, което по правило е започнало в родния ти град, може да те отведе напълно безпомощен под лошо осветената арка на града, в който си пребивавал миналата или по-миналата година. Това е толкова неизбежно, че накрая се превръщаш в пътник, който несъзнателно преценява всяко ново местонахождение от гледна точка на потенциалните му възможности да стане декор на кошмарите ти.

Най-добрият начин да не обременяваш подсъзнанието си е да снимаш — фотоапаратът се явява един вид гръмоотвод. Проявени и отпечатани, непознатите фасади и изгледи губят своите всесилни три измерения — и с това способността си да се превърнат в алтернатива на живота ти. Само че не можеш да щракаш с апарата непрекъснато, да фокусираш непрестанно — нали си стиснал здраво багажа, чантите с покупки, лакътя на жена си. И с особена отмъстителност непознатата триизмерност превзема усещанията на нищо неподозиращите наивници по железопътни гари, летища, автобусни спирки, в таксита или по време на вечерна разходка до някой ресторант или на връщане от него.

От всички тях железопътните гари са най-коварни. За теб — място за пристигане, за жителите тук — на заминаването, те неусетно запращат настръхналите от възбуда и предчувствия пътници право в същността на нещата, в сърцевината на чуждото съществуване, като същевременно се преструват, че правят точно обратното с бляскавите си гигантски надписи: ЧИНЦАНО, МАРТИНИ, КОКА-КОЛА — все огнени названия, напомнящи ти познати стени. А площадите пред железопътните гари! С техните фонтани и паметници на Водача, с трескавото оживление на уличното движение и кинорекламите, с проститутките си, с младежите, които се бодат, с просяците, бедняците, гастарбайтерите, с такситата и яките шофьори и шумните им приканващи възгласи на възможно най-неразгадаемите езици. Дълбоко затаената у всеки пътешественик тревога го кара да запомни местонахождението на пиацата за таксита на площада с много по-голяма точност, отколкото реда на представяне на произведенията на Великия Маестро в местния музей — защото последният не ще може да му осигури път за отстъпление.

Колкото повече човек пътува, толкова повече паметта му се обогатява с точните места на таксиметровите пиаци, билетните каси, преките пътища до пероните, телефонните кабини и писоарите. И ако не се връща към тях често, тези гари заедно с непосредствените си околности се наслагват една върху друга в съзнанието му — като всичко, складирано прекалено дълго, — превръщайки се в гигантско, тухлено-чугунно, лъхащо на хлор, легнало на дъното на паметта ти осмокрако чудовище, към което всяко новопосетено място прибавя по едно пипало.

Има и явни изключения — родоначалничката на гарите, лондонската „Виктория стейшън“, шедьовърът на Нерва в Рим или уродливата монументална безвкусица в Милано; Централната гара в Амстердам, на чийто фронтон един циферблат показва посоката и бързината на вятъра, парижката „Гар дю Нор“ или пък „Гар дьо Лион“, със своя умопомрачителен ресторант, където похапвайки превъзходен canard[1] под фреските а ла Дьони, можеш да наблюдаваш през огромната стъклена врата как долу потеглят влакове със смътното усещане за участие в някаква органична обмяна на веществата; Хауптбанхофът до франкфуртския квартал на проститутките, московският „Площад на трите гари“, идеално място да те залее отчаянието и безпътицата — дори за онези, чиято родна азбука е кирилицата. Това са изключения, които не толкова потвърждават правилото, колкото образуват ядрото или ядката на по-нататъшните наслоявания. Техните сводове и стълбища в стил Пиранези огласят, а може би и разширяват подсъзнанието; във всеки случай те остават там — в мозъка — завинаги, в очакване на допълнения.

Бележки

[1] Патица (фр.). — Б.пр.