Пол Дохърти
Домина (5)

ГЛАВА ПЕТА

„Ех, да имаше римският народ само една шия!“

Светоний, „Дванадесетте цезари: Калигула“

— И тя иска да отиде на Капри.

Излегнат на лежанката, с една ръка върху възглавницата, Сеян пишеше на коляно. В малкия триножник до него имаше пера, мастило и пемза. Той остави табличката и погледна към мен с преплетени пръсти. Сеян беше в добро разположение на духа: патриций с грижливо сресана посивяла коса, засмени очи, леко гърбав нос, избръснато и намазано с благоухания лице.

— Чух какво е станало — той се усмихна. — Вярваш ли го?

Спомних си съвета на Агрипина.

— Не.

Сеян смръщи чело.

— Радвам се, че мислиш така. Аз също не вярвам. Метел беше студенокръвен и предпочиташе момченцата пред жените. Защо му е било да изнасилва Агрипина?

Той цъкна с език.

Стоях на около три метра от него. Надявах се, че няма да надуши страха ми.

— Но Агрипина постъпи глупаво. Тя би трябвало да знае за предпочитанията на Метел. Нека да обмисля въпроса — продължи Сеян. — Агрипина те праща да доведеш Метел в стаята й, после заключва вратата. Почти веднага започва да вика и крещи и когато преторианците разбиват вратата, Метел, един от шпионите ми, лежи на земята с кама в сърцето. Агрипина се държи като истерична кучка и иска да бъде изпратена в Капри, за да се оплаче на императора — той въздъхна. — Честно казано, не смятам, че той ще й повярва.

Сеян наведе глава и отново цъкна с език. Огледах покритата с мрамор стая. Пурпурни и златисти драперии скриваха стените, а две ронещи се надгробни плочи, които трябваше да напомнят за смъртта, стърчаха от двата края на лежанката. Дали по този начин Сеян искаше да сплаши посетителите си или наистина такава е била стаята за писане на великия Август? Столовете и масите бяха скъпи, повечето египетски, както и статуетките — на Апис, Хермес, танцьорка — и сребърната поставка за лампи, изработена във форма на дърво. По-късно Агрипина ми обясни, че всичко е било плячкосано от двора на Клеопатра. По онова време това не ме интересуваше, усещах само горещината и мрачното мълчание. Драпериите леко потрепнаха, погледнах надолу и зърнах под тях връх на обувка. Сеян не беше глупак: преструваше се, че не се бои от никого, но стаята беше пълна с войници с извадени мечове, готови да го защитят или да изпълнят и най-малкия му каприз. Той продължаваше да цъка изнервящо с език, ту по-бавно, ту по-бързо, сякаш в такт със сърцето ми. Сведох очи към пода и заизучавах мозайката, която изобразяваше Деметра, издигаща се над житните поля.

— Чудя се — усмихна се Сеян, — скъпи родственико, дали ти не си част от този заговор.

Той взе звънчето и енергично позвъни. Една врата се отвори и се появи помощникът. Сеян не си направи труда дори да обърне глава.

— Кой е в стаята отдолу? — попита той.

— Тибул.

— Да, нашият самоук поет, който се смята за новия Вергилий. Някакъв напредък?

Помощникът поклати отрицателно глава.

— Заведи родственика ми Парменон долу.

Помощникът щракна с пръсти и аз го последвах навън. Мракът бе нарушаван единствено от светлината на факлата, която примигваше в подножието на стръмните стълбища с остри ръбове. Помощникът ме сграбчи за ръката и ме повлече надолу.

— Не се плаши! — изкикоти се той.

Щеше ми се да бях избягал. Заговорът на Агрипина се беше провалил. Сеян беше разбрал какво е намислила. Нямаше да я пуснат на Капри, а аз щях да завърша дните си на това място. Стигнахме подножието на стълбите и тръгнахме по слабо осветен коридор, който ни отведе до кръгло помещение, където видях мъже, облечени като гладиатори и сатири, чиито маски изглеждаха още по-гротескни заради трепкащата светлина на факлата. Миришеше ужасно — като от открит нужник. Гротескните фигури се отместиха и разкриха разпънато върху масата човешко тяло.

— Той не е затворник — ухили се Помощникът и посочи към мен. — Поне засега. Само му покажете.

Един от маскираните ме побутна напред. Тибул или онова, което беше останало от него, лежеше проснат върху една маса. Беше съвсем гол. Бе в безсъзнание, но напоеният с оцет парцал в устата му и без това би заглушил виковете му. Кръв течеше от него и от масата, същата кръв, която изтичаше от малките дупчици в тялото му. Замръзнах от ужас. Цялата маса беше покрита с гора от малки шипове. Тибул умираше от хиляди малки пробождания. Всеки път, когато местеха и обръщаха тялото му, остриетата разкъсваха плътта му или се забиваха още по-дълбоко в раните.

— Написал едно стихотворение — обясни помощникът. — Опитваме се да разберем кой му е платил.

— Не съм аз! — казах бързо, опитвайки се да прикрия страха си.

— Разбира се, че не си ти. Но разбра ли поуката?

— Съвсем ясно.

— Добре, добре — помощникът поднесе кутийка с благоухания към носа си. — Не забравяй какво видя.

Взрях се в мъчителите, в облените им в пот плешиви темета, в очите, проблясващи зад маските. Бяха изпълнени със злорадство при вида на друго човешко същество, разкъсвано на парчета. Последвах помощника обратно по стълбите в стаята на Сеян.

— Жив ли е още Тибул?

— Да.

— Няма да издържи до утре сутрин. Е, Парменон, участваше ли ти в лудорията на домина Агрипина?

— До известна степен — отвърнах.

Сеян ме погледна в очакване.

— Трябва да ми обясниш по-подробно, родственико.

— Домина Агрипина беше в истерия — излъгах аз. Още, когато се срещнахме на игрите, тя разбра какъв съм. „Аз съм твой секретар“, казах й. „Не“, изсъска тя, „ти си шпионин!“ Върна се в двореца, където започна да ми обещава какво ли не.

— И?

— Престорих се, че я слушам, докато тя ми нареди да изляза. Метел влезе, за да я види — аз свих рамене. Останалото знаеш.

— И би ли я изпратил на Капри? — попита Сеян.

Погледнах към тайната врата, която Помощникът беше затворил. Направих крачка напред и една от драпериите помръдна.

— Не, не бих рискувал. Само боговете знаят как би могла да напакости там.

Той отново цъкна с език. Целият бях облян в студена пот — през следващите няколко секунди щеше да се реши съдбата ми.

— И какво ще ме посъветваш, родственико?

— В очите на хората — изпелтечих — е била нападната жена от императорското семейство, дъщерята на Германик. Видях гнева по лицата на войниците. Всички ще повярват на разказа на Агрипина.

Сеян кимна, обхванал брадичка с ръката си.

— Ако я изпратиш на Капри — продължих, — може да е опасно. Но ако откажеш, можеш да бъдеш сигурен, че някой шпионин ще занесе дотам историята и императорът може да си помисли, че се опитваш да скриеш нещо от него.

— Много добре! Отлично! — Сеян се усмихна. Родственико, налей чаша вино.

Той посочи към малкото шкафче между две колони. Подчиних се.

— Не, не на мен! — излая той, когато започнах да му допълвам чашата. — Може да си ми родственик, но това не значи, че ти вярвам — той вдигна пръста си, на който имаше пръстен с огромен аметист. — В този пръстен нося отрова, ти би могъл да правиш същото. Ела, седни на този стол. Изглеждаш ми хитър, Парменон, но дали си достатъчно умен? Хайде, посъветвай ме, родственико.

Седнах на един стол на няколко крачки от него.

— Ако изпратиш обикновен пратеник — отвърнах, императорът пак може да не разбере истината.

— Какво знаеш за императора?

— Много малко. Аз съм само прашинка под сандала му.

— Да, да, така е, а аз съм този сандал.

— Тогава бих ти препоръчал да изпратиш единствения присъствал на случилото се, а именно мен.

Сеян плесна с ръце.

— Отлично, Парменон. Рано сутринта заминаваш с трирема. Ще носиш туника, сандали, наметка — нищо друго — той замълча. — Агрипина ще се опита да ти предаде писмо. Какво ще направиш?

— Ще се колебая дали да го приема, затова тя ще ме подкупи. Ще го взема и ще го дам на един от твоите хора.

Лицето на Сеян се разтвори в усмивка.

— Добре. А когато пристигнеш на Капри?

— Ще кажа на божествения император същото, което казах и на теб — че Агрипина става истерична и че Метел беше невинен.

— Останалото зависи от острия ти ум. Все пак — Сеян вдигна восъчната табличка и посочи към тайната врата, — моят помощник ще те придружи. Дай му писмото на Агрипина и той внимателно ще го проучи. Освен това ще бъде мой свидетел на срещата ти с императора и ще ми предаде всичко, което кажеш. Внимавай, в присъствието на императора не споменавай никоя религия, нито астрологията. Трябва да коленичиш и да не вдигаш поглед. И най-вече, не гледай императора в очите. Той смята, че по този начин демоните влизат в душата му. Ако е възможно, огледай добре цезаря. Когато се върнеш в Рим, искам да знам всичко, което си чул и видял. Още нещо, Парменон — той посочи към чашата, която държах — това е отлично фалернско, тъй че го изпий.

Побързах да го послушам.

— Засега си в безопасност — промърмори Сеян. — Но прислужникът ми е получил заповеди и ако заподозре и най-малко предателство към мен, никога вече няма да видиш Рим. Можеш да си вървиш!

Бях на вратата, когато той отново ме извика. Обърнах се и видях, че седи на ръба на лежанката. Лицето му бе изгубило заговорническото си изражение.

— Справи се отлично, Парменон. Много по-добре, отколкото очаквах. Би трябвало да пийнеш още тази вечер. Имаш голям късмет.

Един пазач ме отведе обратно в покоите на Агрипина. Вече беше тъмно и градините бяха осветени от факли. Преториански стражи патрулираха открито, а други се криеха зад кипарисите, под портиците или в нишите на стените. Водачът ми офицер беше облечен в полуброня и миришеше на пот и кожа. Когато влязохме през страничната врата, водеща към покоите на Агрипина, той ме издърпа в сенките. Чух стържене на метал и почувствах как върхът на меча му се опира в гърлото ми, точно под брадичката.

— Какво става? — прошепнах. — Не съм направил нищо.

Мъжът ме притисна към стената.

— Може ли да ти се вярва? — попита той.

Богове, бях на ръба на истерията!

— Да ми се вярва ли? — извиках. — В това змийско гнездо на кого можеш да вярваш?

— Остави го — заповяда женски глас.

Мъжът отстъпи назад.

— Имате няколко минути — прошепна той и излезе, тихо затваряйки вратата след себе си.

Агрипина се появи от мрака. Беше увита от глава до пети в тъмносиньо войнишко наметало, което миришеше на конска пикня и конюшни.

— Бързо ми разкажи всичко! — настоя тя.

— Можеше да ме убият! — изсъсках аз. — Ти знаеше, че Сеян няма да повярва на историята ти.

— Разбира се — дойде спокойният отговор.

— Можеше да ми подскажеш какво да кажа.

— Стига, стига, Парменон — съзрях бледото лице на Агрипина. Тя се вдигна на пръсти и ме целуна по устните. — Ти си като гладиатор, който се връща от арената и се оплаква, че е победил. Ако те бяха убили, от каква полза щеше да ми бъдеш? Посъветвах те да кажеш истината. Ти го направи и оцеля.

— Защо уби Метел? — попитах я.

— Има нещо, което Сеян не знае. Подозирах, че Метел е чул да се оплаквам от Сеян, затова трябваше да умре. Това беше също начин да привлека вниманието на Сеян към мен и теб. Така стоят нещата, Парменон. Когато имаш работа с императорска кръв, или оцеляваш, или преминаваш в мрака. Метел трябваше да умре. Аз трябваше да привлека вниманието на Сеян. Той няма да ме прати на Капри, нали? Ще изпрати теб?

— Откъде?

Тя тихо се засмя.

— Това е единственото логично нещо, което можеше да направи.

— Ами онзи пазач? — посочих към вратата.

Агрипина обви с две ръце врата ми.

— Той ме обича, Парменон. Бил се е с баща ми в Германия. Държал е дъщерята на Германик в ръцете си, галил е гърдите ми, докосвал е тайното местенце между бедрата ми. Ако се налага, ще умре за мен.

— Но нали си омъжена!

— Какъв глупчо си, Парменон — тя притисна тялото си към моето. — И все пак се справяш много добре. Трябва да оцелеем. Ще се боря с всяко оръжие, което притежавам — тя отпусна ръце и се отдръпна. — Не разбираш ли? Щом ще заминеш за Капри, ти ще кажеш на императора истината: че съм убила Метел, защото съм истерична — тя цъкна с език. — Направи ли Сеян така?

— Да.

Агрипина се разсмя.

— Е, каква е следващата стъпка, Парменон?

— Трябва да замина утре. Всяко писмо, което ми дадеш, трябва да бъде предадено на помощника му.

— Сеян наистина ме смята за истерична глупачка! Тя изплю думите със злоба и омраза. — Някой ден — добави — ще му покажа истината.

— Защо трябваше да се срещнем така? — попитах аз. — В тъмното?

— Защото ще те следят, Парменон. Ако се върнеш веднага при мен, за да ми докладваш, ще се усъмнят във верността ти. Затова ела да ме видиш утре сутрин, преди да отплаваш. Ще ти дам писмото до императора и още нещо.

Тя се шмугна покрай мен и изчезна. Вратата се отвори и отново се появи преторианецът. Хвана ме за лакътя и ме побутна по стълбите до помещенията за прислугата — столова с маси и столове. Представи ме и се обърна към готвачката с мазни ръце, която стоеше в края на кухнята.

— Момчето има разстройство — подигравателно каза той. — Или пък е толкова уплашено, че за малко не се изпусна. Дай му да хапне нещо леко.

После се присъедини към общия смях и си тръгна, доволен, че е обяснил защо сме се забавили по пътя от стаята на Сеян дотук, където вероятно всеки мъж, жена и дете бяха шпиони на Сеян. Хапнах подлютена яхния и ръжен хляб. Спомням си добре ястието — беше ми ужасно трудно да се храня, защото ръцете ми трепереха от страх и напрежение. Имах чувството, че съм минал през огън, но съм останал незасегнат.

Последва неспокойна нощ. В сънищата ми ужасите продължаваха. Вървях из Рим, но всяка улица беше потънала в кръв. Незрящите очи на отрязани глави, набучени на копия, ме гледаха обвиняващо, устните им още мърдаха, плюеха кръв и издаваха неразбираеми звуци. Събудих се, облян в пот, пих малко вино и заспах по-спокойно. Веднъж разказах за тези кошмари на домина. Тя намигна и ме щипна по бузата.

— Това доказва, че имаш съвест, Парменон — пошегува се тя.

— Ти не сънуваш ли, домина?

— Спя като бебе — отвърна тя.

На другата сутрин тя наистина изглеждаше спокойна и невъзмутима, когато един прислужник ме заведе в покоите й. Стаята, където беше умрял Метел, вече беше почистена и разтребена. Няколко момичета се навъртаха наоколо, затова трябваше да бъда благоразумен — повечето от тях, ако не всички, бяха шпиони на Сеян. Агрипина изигра ролята си съвършено. Отведе ме до една прозоречна ниша и извади малък свитък изпод шала на раменете си. После погледна надолу към двора.

— Ескортът те чака. Дай това на брат ми Гай и на никой друг. Кажи му, че сестра му го обича — тя се завъртя така, че да бъде с гръб към помещението. — Кажи му — продължи бавно — да се държи като мъж и да си играе ролята. Напомни му за хербария, който му пратих. Да го проучи внимателно, за да открие начина да си замине от Капри.

Домина се обърна, сякаш да се отдалечи, но отново се върна.

— И още нещо — кажи на императора, че Сеян иска да стане Друз; затова Друз замина.

Зяпнах я объркан. Брат й Друз беше в мрачна черна тъмница под Палатин. Тя ми прати въздушна целувка, отиде до една от прислужниците и нареди да й донесат вода, кърпи и най-хубавото огледало, което могат да открият. Слязох на двора. Помощникът ме очакваше с малка кохорта войници и една голяма каруца, с която да пренесем багажа си и запасите за императорския двор на Капри.

— Готов ли си, родственико? — пошегува се помощникът на Сеян.

Огледа ме от глава до пети. Бях облечен в тъмнозелена туника и доста излиняла наметка, която си бях купил от пазара. Подхвърли ми една дрънчаща кесия.

— Когато се върнеш в Рим, ще трябва да посетиш шивача ми.

Хванах кесията и видях, че ръката му беше още протегната. Предадох му писмото на Агрипина, той счупи печата и внимателно го прочете.

— Нищо изменническо — въздъхна. — Толкова зле. Дръж! — подхвърли го на един слуга. — Отнеси това на префекта — после ми направи знак. — Хайде! Остия ни очаква!

Дадоха ми да яздя една жалка кранта. Излязохме от Палатин през страничния вход и поехме по тесните, вонящи улички към портата, която водеше към Остия. Беше краят на март. Слънцето започваше да се засилва, но сезоните в Рим нямаха голямо значение. Той вечно беше пълен с каруци на търговци, колички на улични продавачи, с гостилници и винарни, навсякъде царяха блъсканица и оживление, типични за цялата империя. Войници си пробиваха път през тълпите. Моряци, идващи от пристанищата, търсеха жени. Продавачи на плодове и зеленчуци викаха и подаваха стоката си, опитвайки се да избегнат пазачите на пазара. Астролози, гадатели, магове и мошеници се трупаха навсякъде. Чух поне трийсет различни езика. Чудех се дали това е последният път, когато виждам града. Някакъв умник се пошегува с крантата, която яздех, но аз не му обърнах внимание. Скоро излязохме през градските порти на широкия път към Остия.

Една трирема ни очакваше на добре охранявания кей — личният кораб на Тиберий. Изглеждаше доста мрачна, макар да носеше императорските цветове, защото платната й бяха черни и бели, а моряците и войниците на борда бяха облечени в тъмни кожени туники и брони. Това беше най-тихият кораб, на който съм плавал и даваше представа за подозрителния ум на Тиберий. Никой на никого не вярваше и най-добрият начин да си запазиш главата, беше да си държиш устата. На борда ни поздравиха грубо и отнесоха багажа ни. Разнесоха се заповеди и скоро излязохме от пристанището. Носът на триремата, издялан във формата на орел, пореше водата. Рибарските платноходки и лодките на търговците се отстраняваха бързо от пътя ни, разпознавайки кораба по червенозлатистия нос, посребрените перила на палубата и тъмните платна. Помощникът ми прошепна, че императорът е назначил постоянни наблюдатели с приготвени дърва за сигнален огън, готови при всяка заплаха веднага да дадат знак. Тиберий искрено мразеше Рим. Смяташе го за сборище на демони и ходеше там колкото е възможно no-рядко. Не се беше върнал дори за погребението на майка си: тялото й беше започнало да се разлага, преди императорът да позволи извършването на погребалните ритуали. Понякога идваше до покрайнините на Рим, издаваше заповеди, приемаше пратеници и бързо си заминаваше.

Тиберий мразеше и религията. Нямаше време нито за римските богове, нито за които и да било други, и пренебрегваше храмовите церемонии. Но дълбоко се интересуваше от науката на халдейците; гадатели, оракули и ясновидци, които можеха да предсказват бъдещето. Най-известният от тях, Тразил, някога беше обещал на Тиберий, че ще стане император. Оттогава Тиберий се отнасяше сериозно към тези мъже и жени. Но тежко на онези, които императорът сметнеше за шарлатани. Те биваха поканени на Капри и щом приключеха работата си, ги отвеждаха надолу по стълбите към морето. Ако Тиберий не беше доволен от гадателя, един силен пазач получаваше тайно нареждане да хвърли провинилия се върху скалите. Какво зловещо и заплашително място!

Скоро триремата акостира и подвижното мостче към брега беше спуснато. Бил съм на много пристанища из римския свят, но Капри беше най-тихото. За всичко се следеше строго, тук липсваха перченето на моряците и предизвикателната глъч на куртизанките. Бяхме посрещнати от командира на императорските телохранители — нисък, набит мъж в пълно въоръжение. Отначало го помислих за поредния тъпоумен здравеняк, но когато стисна ръката ми, забелязах, че под гъстите вежди блести ясен и циничен поглед. Той ме огледа от глава до пети.

— Още едно от създанията на Сеян — прошепна той. — Аз съм Макрон. — И отдръпна ръката си. После кимна на помощника и ни нареди да го последваме.

Капри беше зает изцяло от императора. Докато следвахме пътеката към върха на скалите, Макрон обясни, че на него има дванайсет вили за императора, неговите гости и прислуга. Бяха издигнати храмове и създадени градини. Настаниха ни в една вила, недалеч от пристанището. Макрон ни осведоми, че имаме един час да се приготвим, преди да ни приеме императорът.

— Толкова бързо? — запитах, когато Макрон си тръгна.

— Тиберий не обича посетители — отвърна помощникът. — Макар че с нетърпение очаква новини от Рим.

— Мислех, че…

— Какво? — настоя Помощникът.

— Макрон изглежда вече знаеше, че ще дойда тук!

Той сви рамене.

— Ти си имаш заповеди. Гледай да ги изпълниш.

Измихме се, преоблякохме се и хапнахме малко бял хляб с грозде. Макрон се върна и ни поведе през острова към вила от бял мрамор с колони, кацнала на ръба на скалите. Около нея бе хладно заради вятъра, който носеше аромата на екзотичните растения от градината.

Тиберий ни посрещна сам в малкия атриум, който гледаше към градината. Зърнах блестящ фонтан и стената, зад която жертвите падаха към смъртта си. Императорът седеше между две колони. Не беше отпуснат на лежанка, а приседнал на войнишки стол. Облечен бе в пурпурна роба, обточена със злато, а около врата си носеше обикновена бронзова верига. Играеше си със сребърните пискюли на възглавниците, върху които седеше. Въпреки предупреждението на Сеян, аз бързо вдигнах поглед към него. Тиберий изглеждаше ужасно: макар и оплешивял отпред, тъмната му коса беше още гъста в основата на врата, носът му беше леко закривен наляво, изпъкналата горна устна се набиваше на очи още повече заради гнилите му зъби, а слабоволевата брадичка придаваше на лицето му злобен и подигравателен израз. Тъмните му очи блестяха в контраст с кожата, която беше мръснобяла като на белосана куртизанка, подчертавана от зловонните язви, които обсипваха лицето му. Преди години Тиберий бе опитал да ги изгори с нажежено желязо. Това примитивно лечение само бе влошило нещата. Сега приличаше на прокажен.

Трябваше да изчакаме, докато Макрон му прошепне нещо. Тиберий го отблъсна и ни подкани с ръка да се приближим. Коленичихме на възглавниците пред него, свели глави.

— От Рим ли идвате?

— Да, цезаре — отвърна Помощникът. — И носим благопожелания.

— Достатъчно! — излая Тиберий като центурион на парад. — Не ме интересува нито Рим, нито какво мисли той за мен. Но разбрах, че добрият ми приятел Сеян е имал неприятности.

Помощникът замръзна. Прикрих доволната си усмивка. Бях прав: Макрон знаеше предварително защо сме дошли. Беше ли това добро предзнаменование? Затворих очи и си представих лицето на Агрипина. Помолих се на всички богове да оцелея от това премеждие.

— Е, казвайте! — подкани ни Тиберий.

Помощникът заговори бързо, описвайки смъртта на Метел. Отместих поглед, за да се разсея. В градината навън растяха аспержи и краставички, любимите зеленчуци на Тиберий. Те се отглеждаха в сандъчета на колела, за да могат да бъдат изнасяни на слънце и прибирани на сянка в зависимост от времето. Понякога той ядеше дни наред само тях или репички от Германия. Слушах с половин ухо лъжите на помощника, докато нечия сянка падна върху едната колона. Тиберий му каза да замълчи. Стреснат, вдигнах поглед. Новопристигналият беше висок и прегърбен, дългите пръсти на ръцете му напомняха крака на хищна птица, а ноктите му бяха закривени и мръсни. Лицето му беше изпито и жълтеникаво, подобно на Тиберий той беше оплешивял на челото, а на тила имаше гъста коса. Мъжът приближи и застана до императора като вярно куче.

— Добрият ми племенник Гай! — промърмори Тиберий.

Дотогава вече бях свел поглед. Ботушчето определено не приличаше на Агрипина с безинтересното си лице, нечист тен и отнесен поглед. С разлигавените си устни и увиснала челюст Калигула имаше вид на малоумник.

— Продължавай — прошепна Тиберий.

Помощникът се подчини и произнесе пресекливо още няколко изречения. Тиберий потропа с посребрения си сандал — шумът отекна злокобно като ритъм на барабани, придружаващ жертвата на екзекуция.

— Ти ли си Парменон?

Помощникът отново се скова. Тонът на Тиберий ми се стори по-дружелюбен.

— Да, божествени императоре.

— И ти потвърждаваш всичко това?

— Аз знам истината.

— Истината? — Последва кратък, лаещ смях. — Ако знаеш истината, Парменон, ти наистина си много щастлив човек. И двамата сте свободни.

Станахме от възглавничките, поклонихме се и заднешком излязохме от помещението. Помощникът беше много неспокоен. Високо на бузите му пламтяха червени петна, а тревогата му се засили, когато Макрон му каза да изчака, а на мен направи знак да го последвам. Прекосих малкия атриум. Макрон ме побутна към една врата, каза ми да вляза и изчезна. Вратата се отвори и една ръка ме издърпа вътре. Гай Калигула ми се усмихна. Повярвайте ми, това беше семейство на велики актьори! Лицето му се беше променило, вече не беше отпуснато и безизразно, очите му сияеха в странен светлосин цвят, а устата и челюстта му изглеждаха по-твърди. Той ме сграбчи за рамото и аз усетих дъха на вино.

— Е? Обича ли ме тя?

— Агрипина?

— Не тя! Друзила! — отсече Калигула. Явно говореше за по-малката си сестра.

— Разбира се.

Гай облиза устни.

— Какво мислиш за старата мърша? — Очите му се разшириха и той се изхили, скривайки с длан устата си. — Така наричам Тиберий. Видя ли лицето му? Цели парчета падат от него. Боговете би трябвало скоро да го призоват, нали? — Очите му проблеснаха.

Беше ли луд, чудех се. Или бе пил нещо, което разстройваше душата му и възбуждаше ума му?

— Тук ще видиш невероятни неща, Парменон, повярвай ми! Твоят придружител не ми харесва — продължи той задъхано. — Няма съмнение, че е лайно на Сеян.

Огледах стаята — беше помещение за писане с прозорец, който гледаше към градината.

— Не се тревожи — успокои ме Калигула. — Мършата не може да ни чуе. Е, какво каза Агрипина?

Предадох му съобщението на Домина и Гай само дето не затанцува от радост.

— В ръцете ми е! В ръцете ми е! — прошепна той. После се отдалечи с танцова стъпка, гротескно издължена и прегърбена, подскачаща от крак на крак фигура със странна коса, вдигнала ръце като жрец в транс. После се върна при мен по същия начин — Повтори го! Повтори го!

Предадох му пълното съобщение. Калигула не беше глупав. Въпреки възбудата си той вече го беше запомнил, затова отвори вратата и ме избута навън. Макрон ме чакаше, стиснал шлема си под мишница. Той протегна ръка. Забелязах гривната на китката му с изображение на Кастор и Полукс. Бях виждал подобна в стаята на Агрипина. Макрон ме придърпа към себе си.

— Добре се справи, Парменон.

— Откъде е разбрал императорът? — прошепнах.

Той отстъпи и се заигра с гривната си.

— Той е бог.

После се завъртя на пета и ме отведе отново при помощника, който не можеше да си намери място от нерви — ту сядаше на един мраморен блок, ту скачаше и се разхождаше напред-назад.

— Това не се е случвало досега! — изхленчи мъжът. Никога!

Огледах атриума. Макрон беше изчезнал. Вратата към стаята, където седеше Тиберий, беше охранявана от двама здрави германски главорези, които стояха с щит в една ръка и изваден меч в другата. Помощникът се доближи и ме потупа по гърба.

— Надявам се, че кучката не е замислила нещо.

Цъкнах с език и се усмихнах.

— Не се бой — казах подигравателно.

Мина още час. Вратите на стаята се отвориха и Макрон ни направи знак да се приближим. Влязохме вътре. Тиберий сякаш изобщо не бе помръдвал. Гай седеше до него, неподвижен като статуя. Коленичихме пред тях.

— Ти не! — дрезгаво каза императорът.

Вдигнах поглед. Сочеше помощника. После направи знак с палеца си към стената на градината.

— Явно знаеш да лъжеш! — обвини го той. — Излъга своя император! Тогава да видим дали можеш и да летиш!

И преди Помощникът да успее да възрази, двамата германски войници, които ни бяха последвали вътре, го грабнаха за ръцете и го завлякоха в градината. Покачиха го върху ръба на парапета и го хвърлиха. Ужасени писъци раздраха тишината. Тиберий се настани по-удобно.

— Видя ли, Макрон — пошегува се той. — Казах ти, че не може да лети!