Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на древния Рим (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Domina, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 2006

Художник: Христо Хаджитанев, 2006

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

„Със теб бих искал да живея, със теб без жалост бих умрял.“

Хораций, Оди Ш

Докато седяхме и си спомняхме, Нерон и приятелите му обмисляха положението. По-късно разбрах какво точно се беше случило — в крайна сметка аз бях човекът, който помогна и на Бур, и на Сенека да сложат край на живота си. О, да, Агрипина беше изпратена във вечната нощ, но аз се превърнах в Немезида за онези, които бяха организирали падането й.

След като майка му заминала с биремата, Нерон бил щастлив като чучулига в пролетна утрин. Затворил се в личната си трапезария в Бая, заобиколен от любимците си. Вече подготвял погребалната реч, в която щял да възхвалява достойнствата на Агрипина и да се скара на Нептун, задето му е отнел „най-добрата от всички майки“. Бил се проснал на лежанката си, а Аницет миришел цветята от гирляндата си. С напредването на вечерта Нерон станал неспокоен, докато най-накрая пристигнал пратеник — освободеният роб Агерин, който, макар и наш прислужник, беше роден доносник. Той бил взет от триремата и макар да подозирал, още не бил сигурен дали злополуката е била случайна или нарочна. Хвърлил се в краката на Нерон и избъбрил:

— Императрицата, любимата ти майка, претърпя злополука! Корабът потъна, но боговете на морето и небето са били с нея и тя доплува до брега. Праща ти вест да не се тревожиш.

Разбира се, Агерин измислил последната част, за да защити и Нерон, и себе си. Не би могъл да нахлуе и да изкрещи:

— Злополуката, която организира за онази кучка, майка ти, не успя и тя е в безопасност!

Нерон веднага го освободил. Щом Агерин излязъл, чудовището било обзето от паника. Крачело напред-назад, полумъртво от страх, после се хвърлило на лежанката.

— Богове! — извикал Нерон. — Майка ми е оцеляла. Ще въоръжи робите си, ще потърси защита от преторианците и ще поиска да говори пред сената. Какво да направя, за да се спася? — Обърнал се към Бур и Сенека. — Какво да направя! Помогнете ми!

Безценните му съветници само го гледали втренчено. Нерон бил прав: ако срещу нея се бе изправил който и да било друг, а не синът й, Агрипина щеше да тръгне към Рим, а преторианците щяха да се ядосат, че някой е посмял да нападне дъщерята на техния любим Германик. Сигурен съм, че Сенека и Бур са били ужасени от мисълта, че ако стане преврат, те ще паднат заедно с Нерон. Но колкото и да им се искало да му видят гърба, кой ли щял да бъде следващия император? Благодарение на Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон, а и с малка помощ от Агрипина, нямаше наследници от рода на Клавдиите. Ами ако войските изберели Агрипина за императрица или й позволели да избере следващия император, а сенатът да го утвърди? Имало и други съображения: като войник Бур може и да е преценил, че нямат добри шансове. Сенека, макар и лицемер, беше известен философ — как би могъл да посъветва императора да убие „най-добрата от всички майки“?

Нерон хлипал на лежанката, после вдигнал мокрото си от сълзи лице.

— Бур, не можеш ли да наредиш на войниците си да я нападнат?

— Те няма да го направят — отвърнал преторианският трибун. — Обичат те, но обичат и майка ти. — Той махнал презрително към Аницет, който още миришел цветята. — Той започна това, нека той го довърши.

Когато Бур и Сенека се оттеглили, Аницет хвърлил гирляндата на пода, изправил се, протегнал се и казал лениво:

— Цезаре, легни си и спи спокойно. Аз ще се справя.

После повикал двама от помощниците си — Херкулес и Оберитий, както и малка група моряци. Те взели най-бързите коне от конюшнята и препуснали по брега към вилата на Агрипина.

Както казах, разбрах това по-късно. Откакто се бяхме спасили, слушах спомените на Агрипина и я молех да избяга. Но тя знаеше, че това е краят. Седеше до мангала и отпиваше от виното си. Когато новините за злополуката и оцеляването на Агрипина се разчуха, много хора се стекоха във вилата. Щом разкриеха, че не става дума за истинска злополука, те бързо изчезваха. Прислужниците и робите също се стопиха в нощта. Когато чу затихващите им стъпки, Агрипина ме погледна и се усмихна.

— Ти няма ли да си тръгнеш?

— Ще остана, домина.

— Той няма да ми навреди.

Затворих очи, изумен от глупостта й. Тя току-що се бе спасила на косъм от удавяне и само след няколко часа бе готова да го оневини.

— Да си спомним миналото, Парменон — продължи тя. Гледаше втренчено и замечтано, сякаш се бе върнала през годините, смееше се и се шегуваше с хората, които бяхме познавали. Клавдий и странните му едикти за пърденето на масата, ушите на Тиберий, Пасиен, прегърнал любимото си дърво. Още говореше, когато чух шум от галопиращи коне и викове от двора. Скочих на крака, грабнах меч и застанах между вратата и Агрипина. Следван от двамата си помощници, Аницет нахлу в стаята. И тримата явно бяха пили много преди да тръгнат от Бая, защото усещах винения им дъх. Агрипина се изправи и леко ме побутна встрани.

— Добър вечер или би трябвало да кажа „добро утро“. Ако сте дошли да ме посетите, можете да докладвате, че съм се възстановила. Но ако не ми мислите доброто и сте дошли като убийци, знам, че синът ми не е виновен — той никога не би наредил да убият майка му.

Тя замлъкна, дочула шума от пристигането на още конници навън. После ми кимна и аз излязох по празния коридор на малкия, настлан с плочи двор. В светлината на окачените по стените факли, забелязах да проблясват червенозлатисти къдрици: Нерон беше тук с германските си наемници. Знаех, че не е дошъл да спаси майка си. Той се приближи към мен, държейки малка чаша за вино.

— Добър вечер, Парменон.

Паднах на колене пред него и той ме потупа по главата.

— Скърбиш ли вече?

Знаех причината за посещението му, още, когато чух писъци от стаята. Нерон се отдръпна, когато скочих на крака и забързах по коридора. Вратата беше затворена, но аз я отворих с ритник. Аницет и двамата му помощници бяха бутнали Агрипина на малкото легло. Косата й се бе развързала и обграждаше лицето й. Тя погледна бързо към мен — това беше сбогуването й, лека усмивка, в която се съдържаше цялата й смелост и красотата в блестящите й очи. Един от помощниците, мисля, че беше Оберитий, я блъсна по-назад и преди да успея да се намеся, я удари по главата с тъпото на меча си. Херкулес извади камата си, но Агрипина, със стичаща се по лицето й кръв, се отдръпна към стената. Погледна зад тях, сякаш знаеше, че синът й е наблизо, скрит в сенките. Хвана робата си, разкъса я и изпъчи гърди.

— Аз съм Агрипина! — извика тя с пламнали очи. Дъщеря на Германик, сестра на Калигула, майка на Нерон! Да, майка на Нерон! — Тя стисна корема си. Ако трябва да ме промушиш, направи го тук.

Херкулес се поколеба.

— Пронижи утробата ми! — извика Агрипина.

Той замахна и заби кинжала до дръжката. Агрипина се изви като дъга със затворени очи и отворена уста. После се свлече на пода. Измъкнах се през вратата и се скрих в сенките. Не спирах да треперя. Все едно бях обгърнат от ледена вихрушка, която смразяваше ума и сърцето ми. Тримата убийци отстъпиха и се спогледаха уплашено. Чу се шум от стъпки и сянката на Нерон падна върху прага. Той ми се усмихна криво и аз видях лицето на Калигула. Двама демони в един! Нерон протегна ръка с пръсти, свити като нокти на хищна птица и натисна главата ми към стената.

— Мъртва ли е? — Гласът му беше дълбок и дрезгав. — Мъртва ли е майка ми?

Той влезе в стаята, приклекна и се надвеси над трупа.

— Дайте ми още вино.

Аницет му наля в същата чаша, от която бе пила Агрипина. Нерон отпи от нея, протегна ръка и докосна локвата кръв. Втренчи се в нея, хвана робата на майка си и я разкъса докрай. После внимателно огледа трупа, спирайки се на всяка рана и синина.

— Беше красива — прошепна той. — Нали, Аницет? Погледни гърдите, шията й.

Тишината в стаята стана потискаща. Нерон се изправи.

— Парменон, още ли си там? — той погледна към тавана. — Ами мама? Усещаш ли присъствието й, Аницет? Духа й? Каква чудесна двойка са с чичо Калигула.

Нерон започна да подскача от крак на крак. Приближи се до прозореца, погледна към избледняващата луна, отдръпна се бързо и опря гръб в стената.

— Тя е в градината! — прошепна той. — Аницет, дай ми, намери ми черен боб.

Аницет стоеше като вкопан.

— Донеси ми боб! — изръмжа Нерон.

Мъжът хукна към вратата, хвърляйки ми уплашен поглед. Малко по-късно се върна и сложи шепа боб в ръката на Нерон. Чудовището отметна глава и сложи бобените зърна в устата си. Няколко от тях изтракаха върху пода. Нерон събу сандалите си и изпълни странен танц — популярен ритуал за прогонване на духове. После избяга в градината, където бликаше малък фонтан. Три пъти изми ръцете си в ледената вода, после се върна, щракна пръсти и изплю през рамо зърната, които бе натъпкал в устата си. После спря задъхан, промълви някакви странни думи — заклинания, които бе научил. През цялото време аз стоях неподвижен, докато лявата страна на лицето ми изтръпна и започнах да я разтривам. Исках да избягам, но не можех. Виждах само лудия и трупа на Агрипина.

— Цезаре — Аницет пристъпи и го хвана за рамото.

— Какво има? — дрезгаво попита чудовището.

— Поздравявам те — успокоително каза мъжът, — че успя да предотвратиш заговора срещу живота ти.

— Така ли? — тревожно попита Нерон. Още беше полупиян.

Аницет посочи Агрипина.

— Тя беше виновна, всички знаем за заплахите й.

Нерон залитна към един стол и седна.

— Ами съучастникът й? — уплашено попита той.

Аницет обърна глава и ми се усмихна в мрака.

— Той е тук, стои до вратата. Ще го върнем в Рим. Сигурен съм, че Тигелин с радост ще го разпита.

Аницет тръгна към мен. Дори не трепна, когато сандалите му стъпиха в кръвта на Агрипина. Протегна меча си и притисна върха му до гърлото ми.

— Очите и ушите на Агрипина — прошепна той. Какво ще правиш, Парменон? Ще се молиш ли за пощада? Херкулес? Оберитий! Вържете му ръцете.

Двамата главорези се приближиха. Усещах топли ръце да ме докосват и изваждат от празнотата, която ме бе погълнала след случилото се. Вече никога нямаше да разговарям с Агрипина, нямаше да й крещя, да й се усмихвам, да й казвам, че греши. И най-вече очите й вече никога нямаше да срещнат моите, да ми се усмихнат или намигнат. Знаех всичко за жестокостите й, за греховете й, но обичах Агрипина. Празнотата, която оставаше в живота ми без нея, прекърши душата ми. Нахвърлих се върху нападателите, копнеейки да грабна меч и да го забия дълбоко. Чух стъпки в коридора отвън и един от германите влезе да попита какво става. Аницет му излая да не се меси и да пази портата. Удряха ме, ритаха ме, извиха ми ръцете и ги вързаха. Принудиха ме да коленича, Херкулес ме хвана за косата и наведе главата ми. Чух изсвистяването на меча. Погледнах вляво и видях обутите му в сандали крака, присвитите колене. Готвеше се да стовари меча и да ме убие.

— Цезаре! — Гласът на Аницет беше нисък и успокояващ. — Трябва да го екзекутираме сега и да отнесем главата му в Рим като доказателство. Или, както казах, Тигелин може да го разпита. Когато Парменон признае в подробности как той и господарката му са заговорничили да те свалят, можем да го обявим публично и да прочетем признанията му пред сената, преторианците, провинциите и армията.

Усетих вкус на кръв. Вдигнах глава и се загледах във фигурата, която седеше на стола и си мърмореше нещо. Спомних си жестокото лице на Тиберий, безумните очи на Калигула и изкривената уста на Клавдий, която се отваряше и затваряше като уста на грозен шаран. Не ме интересуваше дали ще умра сега или ще ме отведат в Рим. Нямаше да призная нищо.

— Цезаре! — настоятелно повтори Аницет. — Очаквам заповедите ти.

Чух как столът изскърца по пода, когато Нерон стана и се приближи.

— Виж ти, виж ти — въздъхна той. Потупа ме по главата. — Какво правиш на пода, Парменон? Изправете го! Изправете го!

Вдигнаха ме на крака. Нерон доближи лицето си до моето, очите му бяха изпълнени с леност, устата му полуотворена. Чудовището ми се усмихваше.

— Какво мислиш за плана на Аницет? — прошепна той. — Хайде, Парменон, обясни му какво в него не е наред. Може да спечелиш живота си.

— Ако ме убиеш — Внезапно усетих, че умът ми е по-остър и ясен от всякога. Трябваше да живея, за да отмъстя. — Ако ме убиеш — повторих, — и отнесеш главата ми в Рим, хората ще се смеят, а сенатът ще ти се подиграва.

— Добре — промърмори Нерон и игриво ме щипна по носа.

Аницет се опита да възрази, но императорът вдигна ръка.

— Продължавай, Парменон — каза той. — Защо ще се смеят?

— Ще кажат, че явно не е бил кой знае какъв заговор. Една жена, живееща в изгнание, и прислужникът й. Едва ли ще успеете да ги заблудите, че това е главата на някой от царете на Партия или на командир на легион на Рейн.

— Много добре — Нерон поклати пръст пред лицето ми. — Виждаш ли, Парменон.

Успях да не се отдръпна, когато усетих пиянския му дъх.

— Ти си доста време в двора, нали? Бил си с Тиберий, чичо Клавдий, чичо Калигула, да не говорим за Сеян и Макрон. — Лицето му внезапно се разкриви. Ако ще говорим за заговор — изкрещя той на Аницет, — трябва да е сериозен! Богове! — Нерон драматично протегна ръка към небето. — Представяш ли си какво ще кажат? — Той имитира гласа на Нерон. — И помощникът в този заговор е бил Парменон? Кой е пък този, ще се питат всички.

Нерон се заразхожда напред-назад като актьор по сцената. Калигула си беше луд, но Нерон беше още по-смахнат. Беше си изградил собствен свят. За него всичко беше представление. Сигурен съм, че бе забравил за трупа на майка си, който още не беше изстинал.

— А ако те отведем в Рим? — Той отново застана пред мен.

— Няма да призная — отвърнах му. — Тигелин може да прави каквото иска с ушите, езика, топките или ходилата ми.

Нерон отметна глава и се изсмя:

— Именно! Разбра ли урока, Аницет? — Той се обърна и ме смушка в гърдите. — Какъв е той, Парменон?

— Говори колкото се може по-малко.

— Говори колкото се може по-малко — повтори замечтано Нерон. — Отвържете го — нареди той.

Аницет колебливо се съгласи. Нерон ме стисна за рамото и ме изведе на двора.

— Ще ти подаря живота, Парменон. Помниш ли онзи ден в градината преди много години, когато принесох птичката в жертва на Калигула? Ти не каза на майка ми, нали? Виждаш ли как ти се отплаща твоят император! — Той ме отблъсна и отстъпи назад. — А и ти си връзката с майка ми. Не мога да прережа напълно пъпната връв. Ще кажеш колкото се може по-малко, нали? — Усмихна се смутено. — Разбира се, защото и ти си като мен — той отново се приближи. — Бил си в публиката в началото на тази пиеса и искаш да видиш как ще свърши, нали?

Той се обърна и се отдалечи в мрака, бърборещ като дете. Можех да мисля само за мъртвата Агрипина.

— Погрижи се за нея, Парменон — каза Нерон, сякаш прочел мислите му. — Погрижи се за „най-добрата от всички майки“.

Той отиде до фонтана и отново изми ръцете си. После се върна, избърса ги в туниката ми, целуна ме по двете бузи като любим чичо и изчезна в тъмнината.

Във вилата настъпи тишина. Нерон, помощниците му, моряците и преторианците си бяха тръгнали, но аз знаех, че той е оставил шпиони да наблюдават какво ще направя. Вдигнах трупа на Агрипина нежно, както майка би прегърнала детето си. Въпреки ударите по главата и ужасната рана в корема, лицето й бе спокойно и сдържано, макар че крайниците й вече бяха изстинали и се вдървяваха. Боях се да не стане нещо по-лошо — чудовището да размисли и да се върне да вземе главата й. Нерон беше луд — онези, които са и зли, и луди нямат усещане за реалност. Те живеят в света на собствените си мечти и фантазии. Дали тъгувах? Разбира се! Изпитвах огромно, мъчително чувство за загуба. Моят свят си бе отишъл заедно с Агрипина. Погледнах лицето й, целунах полуотворените устни и я изнесох на двора. Оставих я върху мокрите плочки и се върнах в къщата, където се бяха появили отново някои от по-смелите прислужници и роби. С разширени очи и бледи измъчени лица, те се движеха като призраци, докато ми помагаха да съберем дърва. Взех любимата лежанка на Агрипина, покрита с пурпурна покривка, поръбена със златисто. Положих трупа върху нея и се вгледах в лицето й. Имах две монети с нейния образ, които поставих върху незрящите й очи. Сресах косата й, както й харесваше — да пада от двете страни на лицето, а не вдигната като на римска матрона. Сложих в ръката й диви цветя, каквито обичаше и събираше. Извадих от вилата всичките й любими украшения и някои от съдовете, които бе направила в пещта.

Натрупах всичко около тялото й. Произнесох молитва към някакъв непознат бог, към просветляващото небе или вятъра. Поръсих с благоухания, полях я с масла, после покрих лицето й и слязох от кладата. С факла в едната ръка и меч в другата, наблюдаван от робите, някои от които може би бяха шпиони на чудовището, аз извиках:

— Агрипина, дъщеря на Германик, императрица и августа!

И запалих погребалната клада. Пламъците с рев се извисиха към небето. Увитото тяло изчезна зад кървавочервена огнена завеса и носещ се на талази дим. Стоях там много дълго, чак докато пламъците почнаха да гаснат, охлаждани от лекия дъжд. Осъзнавах, че съмва, че слънцето изгрява, но не можех да си тръгна. Останах край кладата до късно следобед. Една от прислужниците ми донесе вино и храна.

— Хапни си — каза ми тя. — Трябва да пазиш силите си.

Един преторианец в галоп премина през портите. Лицето му под украсения с пера шлем бе младо и с остри черти. Той рязко спря коня, дръпна юздите, обърна се и си тръгна така бързо, както се бе появил. Събрах пепелта в погребална урна и я зарових близо до Мизен на носа, който гледаше към залива. Някога Юлий Цезар имал вила наблизо. Това беше едно от любимите места за излет на домина и тя често седеше там, гледайки небето и морето.

После се върнах в Рим, за да наблюдавам и да чакам. Оставиха ме на мира — не ме осъдиха, не ме тормозеха нито тайните шпиони, нито тези на чудовището. Все едно никога не бях съществувал. Понякога получавах покани за вечеря на Палатин и рядко ги приемах. От време на време усещах, че Нерон ме наблюдава с изпъкналите си сини очи върху тлъстото червендалесто лице. Той се усмихваше едва забележимо и аз му отвръщах.

— Нерон не може да спи нощем — каза ми някой. Сънува ужасни кошмари. Отказва да се върне в Бая твърди, че чувал погребални флейти и гайди, които се носели от сушата.

Това не ме интересуваше. Бродех из Рим като дебнещ вълк, през тихите квартали, където новобогаташите бяха построили скъпите си къщи с уханни градини. Разминавах се с араби в бели роби, германи в странните им дрехи, гръцки и иберийски роби в алени и златни туники. Заслушвах се в непознатата им реч и наблюдавах аристократите, излегнати в носилките си. Ходех на форума рано сутрин, когато красивите статуи бяха окъпани в златистия блясък на изгряващото слънце. Понякога сядах в подножието на статуята на Вълчицата, символа на Рим, където един стар арабин продаваше запалителни клечки със сяра. Усещах аромата на зрели плодове от пазара и облаците ухания на преминаващите жени. Следобед пак се разхождах и през цялото време се ослушвах за новини и скандали.

Бях в града, когато чудовището го изгори и вятърът насочи пламъците към Палатин, докато опожариха голямото вавилонско стълбище от десния бряг на реката. Тигелин окуражи Нерон да напише поема за опожаряването на Рим. Нерон беше достатъчно глупав или луд, за да се съгласи. Когато хората потърсиха виновника, Тигелин обвини странната група юдеи, познати под името „християни“. Осъдени като създатели на пламтящия ад, те бяха увивани в кожи, поливани с масло и използвани като човешки факли в големите градини. Други бяха принудени да тичат по арената, преследвани от хищници. Тълпите харесваха това зрелище. Нерон се хвалеше, че ще построи наново Рим, но успя да издигне само Златния си дворец с въртящия се покрив, изобразяващ слънцето, луната и най-ярките звезди в небесата. Нерон канеше хора на вечеря, обсипваше ги с ароматни рози и ги принуждаваше да наблюдават въртящия се таван. На повечето им прилошаваше и повръщаха, особено, ако бяха прекалили с виното.

Нерон публично се обяви за велик артист, поет и най-вече певец. Пътуваше от място на място, изнасяше представления, при които заключваха театрите, за да не излезе никой преди края. Един човек дори се уби, опитвайки се да се покатери по стената и да избяга. Жени раждаха в театъра, но чудовището продължаваше да бърбори.

Естествено, заговорите процъфтяваха като плевели в запустяла нива. Наблюдавах как онези, които бяха преследвали домина до смърт, срещнаха същата съдба. Бур заяви, че има тумор в гърлото. Лекуваше го личния лекар на Нерон, който го отърва от болките, като го прати в Хадес. Държах ръката му, докато умря и му разказах какви ужаси го очакват. Старата лисица Сенека го въртя и усуква, но най-накрая Нерон се умори и от него. Умря, както беше живял — в преструвки. Пратиха центурион да му каже, че трябва да си пререже вените. Кръвта му течеше толкова бавно, че бе принуден да пререже и вените на глезените си. Когато кръвта започнала да се стича в горещата вода, старият мошеник Сенека заговорил, сякаш бил Сократ. Дори поискал бучиниш! Той имаше усет към историята, но умря, както беше живял, напълно сляп за истината. Когато трибуните донесоха смъртната му присъда, успях да се промъкна между познатите и клиентите му и когато настъпи последният му миг, хитро се приближих и му прошепнах на ухото, че Агрипина го чака на онзи далечен, тъмен бряг.

Какво стана с Тигелин и Локуста? Нерон не ги уби, но други го направиха. Гледах как развеждаха Локуста из Рим, преди да я удушат и когато срещнах погледа й, направих онзи знак, с който проклинаш човека, който всеки миг ще премине в подземния свят. Други загинаха също насилствено. Попея, която беше изместила Актея в чувствата на Нерон, забременя, но той преби с ритници и майката, и нероденото й дете в пристъп на гняв. Младата Октавия пък беше осъдена и приканена да пререже вените си. Горкото момиче бе толкова уплашено, че кръвта му не течеше, затова я удавиха във вряла вода. Нерон искаше да се разведе с нея, за да се ожени за закръглената Попея и я осъди по фалшиво обвинение в изневяра.

— С кого? — изплака Октавия.

Нерон се зачуди чие име да спомене и накрая назова стария си приятел Аницет.

— Признай, че си спал с Октавия! — настоя Нерон. Или ще те осъдя, задето уби майка ми.

Аницет призна и получи разрешение да се оттегли за приятен живот на Сардиния, където го намерих. Переше дрехите си в бъчва с мазна вода, когато му прерязах гърлото. Бях го издирвал цели шест месеца. И всички останали преминаха в мрака, някои тихо, други ругаейки.

Нерон ставаше все по-страшен. Превърна се в нов Калигула. Престъпленията и жестокостта му изумяваха всички. Той плячкоса хазната и превърна императорската титла в посмешище. Недоволните в провинциите се умножаваха, а Виндекс, римският наместник в Аквитания, се разбунтува и пое с войските си към Рим. Това беше възможността, която чаках.

Докато Нерон умираше от страх, аз се присъединих към прислугата му, успокоявайки го с лъжливи утешения и обещания. Императорът се беше променил. Лицето му бе загрубяло и изпъстрено с вени, вратът — дебел и набит, шкембето му приличаше на издут чувал. До самия край той не можеше да повярва какво става. Стискаше ръката ми и от очите му бликаха сълзи.

— Радвам се, че дойде, Парменон — прошепна той. Във времена като тези имам нужда от приятелите и съюзниците си.

Беше забравил напълно за онази тъмна ветровита нощ във вилата на Агрипина. Из цял Рим се явяваха поличби. Подпомогнах ги като привързах чувал към една от статуите му с надпис: „Той напълно заслужи това“ — зловещо напомняне за смъртта на Агрипина. Чувалът беше символ на древното наказание за майцеубийство: зашивали виновника в чувал заедно с козел, отровна змия и маймуна и го хвърляли в морето. Подобни предзнаменования плашеха Нерон. Той ме завлече в спалнята си, която изглеждаше разхвърляна и непреметена.

— Снощи — прошепна императорът, — сънувах, че управлявам кораб, но изведнъж рулят беше изтръгнат от ръцете ми. Духът на Октавия се приближи и се опита да ме завлече във водата. Над нея имаше облак летящи мравки! Те ме грабнаха и ме отнесоха в мавзолея на Август, където вратите се отвориха и прокънтя глас: „ВЛЕЗ, НЕРОНЕ, ОТДАВНА ТЕ ЧАКАМ!“ — Той притисна пръсти към устата си. — Какво да правя, Парменон, какво да правя? Защо мама не е тук!

Останалите се събраха около него, освободеният му роб Феон, секретарят му Епафродит, Актея, вярна както винаги, и последното му увлечение — млад грък на име Спор, който изключително приличаше на Попея. Според слуховете, умел лекар бе превърнал Спор в жена.

Те не можеха да му помогнат, само го съветваха да избяга, но Нерон все още протакаше.

— Наистина ли трябва да бягам? — хленчеше той. Трябва ли господарят на света да търчи като крадец в мрака, увит в наметалото си?

Същата вечер, 8 юни, нови писма пристигнаха в двореца. Още легиони се бяха отрекли от клетвата си за вярност към него. В яростен изблик Нерон счупи любимите си чаши. Специална отрова му беше изпратена в златно ковчеже. Карах го да отиде в градините на Сервилия и да се срещне с няколко преторианци, макар да знаех каква ще е реакцията им. Те му се подиграваха, че се бои от смъртта и се оттеглиха.

Върнахме се в двореца и открихме, че златното ковчеже с отровата е било откраднато и че освен неколцината му верни хора, всички прислужници и стражи бяха избягали. Нерон изпадна в истерия. Изтича към стълбището, крещейки, че ще се хвърли в Тибър, но единствената реакция беше подигравателен смях от мрака. Най-накрая се успокои и беше решено да избягаме във вилата на Феон, която се намираше на около шест километра на североизток от града. Нерон, облечен в опърпана туника, прикрил с износена стара наметка лицето си, дойде при нас в конюшнята. Препуснахме в нощта под тъмното небе, отрупано с буреносни облаци. Веднъж се разминахме с група преторианци, качулката на Нерон падна и някой видя лицето му. Скоро бяхме в провинцията, където ниските хълмове бяха надупчени от кариери и покрити с трева и прещип. Пуснахме конете и тръгнахме пеша през шипки и трънки към запуснатата вила на Феон. Той се опита да ни убеди да се приютим в една пещера, но Нерон, обезумял от страх, отказа. Най-после стигнахме вилата, където императорът се скри в избата, свит на мръсен, подгизнал от вино дървен нар. Феон донесе корички хляб и императорът на Рим ги задъвка, обсъждайки сам със себе си какво да прави.

Утринта настъпи и денят напредна. Седях до Нерон, гледах как месестото му лице се тресе от страх и потта му се смесва със сълзи. Бог ми е свидетел, не му съчувствах. Той непрестанно повтаряше, че тъй като е толкова велик артист, хората ще му простят и ще му позволят да се оттегли и да прекара живота си в съчиняване на поезия и пеене. Но тези надежди скоро бяха разбити. Пристигна пратеник от Рим, който донесе новината, че Нерон е бил осъден на смърт. Щяха да го съблекат, да го вържат и да го пребият до смърт. Императорът веднага грабна ножовете, които носеше. Прободе врата и гърдите си, но му липсваше смелост да ги забие докрай. Помоли Спор да се самоубие първи, за да му покаже как да умре и когато този женствен изрод му отказа, Нерон го би, докато създанието не побягна в ужас. Нерон непрестанно се разхождаше из избата и мърмореше:

— Не е подобаващо. Нероне, стегни се! Стегни се! После се обърна към нас.

— Донесете храна и вода — помоли ни. — Подгответе погребението ми.

Все още се заблуждаваше, че участва в пиеса, че играе роля. Но събитията бяха ускорени от шума на пристигащи конници отвън, викове, подрънкване на сбруя и дрънчене на оръжие. Нерон се сви в един ъгъл и допря един от ножовете до гърлото си.

— Помогни ми! — изграчи той. Пропълзях към него, ръката му трепереше.

— Верни Парменон — прошепна той, — защо остана с мен?

— Защото майка ти ме помоли.

Очите му се разшириха, отвори уста да изкрещи, защото останалите побягнаха към вратата. Хванах китката му и забих ножа в гърлото му. Острието влезе надълбоко. Когато кръвта бликна от раната и от устата му, той се приведе и се закашля така, че очите му изскочиха. Чувах виковете на идващите преторианци. Нерон протегна ръка към мен, гърчейки се.

— Какъв… — промълви той.

— Какво? — попитах.

— Какъв велик артист умира.

— Да, Нероне, и какво чудовище! — отвърнах му.

Очите му вече застиваха в смъртта, докато Феон и останалите удържаха войниците. Измъкнах се по тесен тунел, който водеше до стара изба за вино, чийто покрив отдавна липсваше. Покатерих се по стените и отдалеч видях войниците, струпани около конете си. Крих се известно време, после избягах. Последният от великия род на Клавдиите бе умрял като плъх в мръсната изба.

Оставих останалите свидетели на смъртта му като секретаря му да си припишат почестите, че са го убедили да умре и по този начин са спестили на Рим и сената унизителния процес. Месеци наред не се доближих до Рим, наблюдавах как пълководците се бият за империята. Галба, Отон, Вителий — всички царуваха за кратко, преди да последват Нерон в смъртта, оставяйки империята на онази хитра стара лисица Веспасиан и двамата му любими синове Тит и Домиций. Сцената беше опразнена. Тиберий, Клавдий, Агрипина, Нерон и всичките им хрантутници бяха ответи от вятъра на времето като листа през есента — изсъхнали и мъртви — и от тях бе останала само вихрушка от спомени. Купих си малко стопанство недалеч от Мизен, за да бъда близо до гроба на домина. Издигнах й хубава надгробна плоча, носех й цветя. Ожених се за местно момиче, което бе мило и добро и се интересуваше повече от сезоните, почвата и морето, отколкото от яростния стремеж към власт. Тя стана последователка на Христос и се опита да убеди и мен, но аз отказах. Една нощ тя се сгуши в мен и ми каза на ухото:

— Благословията на Христос ще те пази от демоните на подземния свят.

За първи път от години отметнах глава и изревах от смях. Демони! Да се боя от демони! Защо? Бях живял сред тях през целия си живот!