Пол Дохърти
Домина (11)

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

„Той поема по сенчестата пътека, от която, казват, никой не се завръща.“

Катул, „Кармина“

Агрипина накара двамата германи да положат клетва за вярност и към мен — мрачна церемония, извършена на светлината на факлите и свещите. Двамата хапнаха хляб и сол и се заклеха във вярност в името на земята, морето и небето. Когато импровизираният ритуал приключи, Агрипина ми нареди да я последвам в избите на къщата — място, където рядко ходех — плетеница от галерии и коридори. Тя ни отведе до масивна врата в края на един от тях. Кастор я отвори и влезе. Усетих, че вътре има още някой, чу се стенание, издрънча верига. Когато запалиха факлите, видях Прогеон, окован за стената. Мъчителите на Агрипина бяха извадили очите му и сега на тяхно място зееха черни, кървави дупки.

— Ето го — каза домина подигравателно. — Човекът, който носеше списъка с екзекуции на Калигула и имаше нахалството да ме предаде. — Тя се приведе към него и прошепна в нараненото му ухо: — Е, Прогеон, искаш ли умреш?

Той изстена и кимна. Не знаеше кой съм аз, беше изгубил чувство за реалност. Човек, който изпитва такава болка, се стреми само към смъртта.

Агрипина огледа лицето му още веднъж, после излезе. Никога вече не го спомена, но по-късно разбрах, че германите го извели извън града и го заровили жив.

Но кошмарите от онази нощ още не бяха приключили. Агрипина беше извикала останалата част от свитата си. Качихме се заедно на една носилка и предшествани от факлоносци, бяхме отнесени по виещите се улици до градините на Ламия на Есквилин. Те бяха мрачно, отблъскващо място, осветявано само от лъчите на бледата луна. Агрипина безмълвно ни поведе през моравите към края на една отдалечена кипарисова горичка. Тук германите, които от нищо не се бояха, отказаха да продължат. Ужасът им се предаде и на останалите. Агрипина ги смъмри, но те само я гледаха и отказаха да направят и крачка повече. Тя грабна една факла, наруга ги гневно и ме поведе нататък.

Полянката беше кръгла, сякаш правена от човешка ръка, обградена от тъмните кипарисови дървета и напълно празна с изключение на няколко камъка, струпани в средата. Агрипина спря при тях. Не съм дарен с голямо въображение, но колкото повече стоях там, толкова повече ми тежеше тишината — потискаща, ненарушавана от никакъв звук, нито вик на нощна птица, нито шумолене в тревата, нито дори лек ветрец в клоните на дърветата. Сякаш стояхме пред стенопис или картина. Агрипина беше бледа, ръката й така трепереше, че трябваше да взема факлата. Проследих погледа й. Мъгла или нещо, което приличаше на мъгла, се появи измежду дърветата и запълзя над тревата. Когато стигна до камъните, тя започна да се издига. Изпитах неописуем страх, сякаш някой мълчаливо ме заплашваше с неизразими ужаси. Агрипина заговори. Молеше се за защита срещу силите на мрака. Притиснах рамото й и усетих, че е леденостудено. От мъглата се понесе звук, подобен на шумоленето на листа, после един дрезгав, дълбок глас проговори.

Боговете са ми свидетели, сърцето ми застина, стомахът и вътрешностите ми се свиха от страх. Калигула! Призракът на мъртвия император беше излязъл от гроба. Той стоеше зад мен и шепнеше в ухото ми същите онези ужасни звуци, които издаваше, когато си говореше сам. Една сянка сякаш се спусна към нас, а светлината на луната беше слаба и факлите едва просветваха. Мястото беше ужасяващо.

— Това е гробът на Калигула, нали? — попитах.

— Така е — отвърна Агрипина. — Из цял Рим се говори, че това място е обитавано от демони — тя ме погледна умоляващо. — Той идва при мен, Парменон, в тъмните часове на нощта. Виждам окървавеното му лице, моли ме да го погреба. — Домина замълча. — Опитах се да го направя, но никой не иска да ми помогне.

Събрах смелост и направих това, за което ме бе помолила. Наоколо лежаха кирки и мотики, захвърлени от робите, които се бяха опитали да свършат тази работа, но бяха побягнали в ужас. Отместих камъните и започнах да копая меката пръст отдолу. Скоро изрових трупа, увит в зацапано платно. Тъй като бе отчасти изгорен, огънят беше очистил останките. Лицето му беше неузнаваемо, покрито с огромни петна от изгаряне, макар че бе лесно да разпознаеш формата на главата и уродливия кичур коса в основата на врата, който не беше засегнат.

Телохранителите на Агрипина си бяха възвърнали смелостта и по нейна заповед събраха сухи клонки. Почти не поглеждах онова, което носех, но го сложих на земята и помогнах на останалите да издигнем импровизирана погребална клада, преди да сложа трупа върху нея. Агрипина прошепна няколко молитви и заля трупа и дървата с масло от една амфора. Донесоха факла и всичко, което беше останало от Калигула, приятеля на боговете, бе погълнато от огъня.

Агрипина никога повече не спомена погребението на брат си. Върна се в къщата и продължи да играе ролята на благородна отшелница. Водеше живот на миролюбива матрона, напълно посветена на сина си, винаги готова да забавлява императора с лекции, маски и декламации, повечето от тях свързани с историята на Рим. Тя и Месалина се дебнеха като два леопарда. Ако императорът не можеше да дойде, Агрипина забавляваше освободените му роби Нарцис и Палас, висши чиновници, които отговаряха за хазната, дворовете и достъпа до императора.

Аз я придружавах навсякъде. Агрипина не споменаваше императора, двора или политиката дори когато Клавдий започна обичайната чистка в сената и си отмъсти на онези, които го бяха обиждали и унижавали през годините.

През първия февруари след възцаряването му Месалина роди хилаво момченце, което веднага бе наречено Британик. Агрипина играеше ролята на любезната родственица и изпрати подаръци на двамата родители, както и на детето. Тя добре прикриваше гнева и омразата си. Дебнеше Месалина като дива котка плячката си, но нито веднъж не показа нокти, водеше битките си чрез сестра си Юлия, която с красотата и бурния си, разточителен живот се бе превърнала в прицел на клюките във висшето общество на Рим.

Агрипина незабелязано я бе превърнала в свое оръдие. Тя представи сестра си на единствения мъж, от чийто ум се възхищаваше — на нашия благороден иберийски философ Луций Аней Сенека. Така и не разбрах защо му се възхищаваше толкова.

— Може би той ни е предал на Калигула — напомних й.

Агрипина поклати глава.

— Онзи предател е още жив.

— Какво? Ораторът Афер?

— Онзи предател е още жив! — повтори тя с разширени очи.

Говореше, разбира се, за стария Клавдий. Тя притисна пръст до устните ми.

— След време, Парменон, всички дългове се уреждат.

Сенека все още ме безпокоеше. Беше се върнал от изгнание по-лукав и отмъстителен от всякога. Освен това беше изпечен лицемер. Пишеше трактати за младостта и старостта, съчиняваше красноречиви размишления за човешката съдба. Проповядваше бедност и аскетизъм, но се наслаждаваше на удобствата на висшата класа. Твърдеше, че презира богатството, но знаеше как да умножава парите си не по-зле от някой лихвар.

Агрипина обсъждаше с него философски проблеми, изостряше ума си, подготвяше се за нови разговори с Клавдий. Не криеше и амбицията си Сенека да стане учител на любимия й Нерон. Играеше хитра подмолна игра или поне така си мислеше. Хранеше и поеше Сенека, смееше се на остроумията му, ласкаеше арогантното му его, но отказваше да флиртува. Затова пък сестра й Юлия беше смятана за любовница на философа. Двамата станаха редовни посетители в двора, привилегировани гости, които трябваше да бъдат канени на всяко важно празненство или вечеря.

— Знам какво правиш — предизвиках една вечер Агрипина, след като двамата си тръгнаха.

— Така ли, Парменон? — отвърна ми тя. — Аз обичам сестра си.

— Не е вярно. Ти обичаш само един човек, домина сина си.

Тя не устоя на погледа ми, а отиде до една масичка и си наля чаша вино.

— Чу ли слуховете? — попитах я.

— Не ми казвай, че Месалина пак е бременна!

— Не, домина, Месалина те наблюдава.

— И?

— Внимавай, може да я предизвикаш!

Агрипина не ме послуша. Продължи да забавлява и ласкае Клавдий, както и да окуражава сестра си да се превърне във водещо светило на римското общество. Месалина реши, че всяко нещо си има граници и реши да действа. Една нощ бях събуден от блъскане и писъци, от дрънкане на оръжия. Излязох от спалнята си и се затичах по коридорите. Цялата къща вече беше на крак. Звуците идваха от другия край на дома, където бяха спалните на Агрипина и сина й. И двамата бяха живи, но Кастор и Полукс платиха с живота си за храбрата отбрана на господарката си и нейното дете. Кастор беше вече мъртъв, ужасна рана зееше на гърлото му. Полукс, който бе продължил да се сражава сам с нападателите, бе облян в кръв. Преди да ги прогони, бяха успели да го пронижат в стомаха. Когато стигнах при Агрипина, тя вече се бе навела над него и слушаше дрезгавия му шепот. После се изправи и прошепна нещо на един прислужник, който пристъпи напред и преряза гърлото на телохранителя. Накарах да отнесат труповете и изпратих въоръжени слуги да претърсят за нападателите. Те проследиха кървавата следа до стената, но се върнаха с празни ръце.

Агрипина не беше на себе си от гняв. Премести уплашения си син в друга, строго охранявана стая и ме повика в кабинета си. Напомняше ми на разгневена лъвица, докато крачеше напред-назад, вбесена от нападението срещу сина си. Мина доста време, докато разбера подробностите. С Нерон си легнали късно и както обикновено Кастор и Полукс пазели пред стаите им, Не заподозряла нищо, докато не се събудила от викове и дрънчене на мечове. Германите очевидно бяха пуснали външните резета на двете спални — мъдър ход, който не позволил на нея и сина й да побягнат — ако се бяха опитали да излязат, щяха да се озоват пред мечовете на убийците. Двамата германи се били смело, докато останалите в къщата се събудили и нападателите избягали, отнасяйки мъртвите си и ранени другари.

— Колко бяха? — попитах я.

Агрипина спря и размаха ръце.

— Полукс ми каза, че са били поне десетима, с маски и качулки. Преди да ме помоли да сложа край на агонията му, той се закле, че половината са убити или ранени.

— Ще пуснат слух, че е било опит за кражба — казах й. — Че банда крадци си е опитала късмета.

— Крадците не се движат на групи по десетима — отсече Агрипина. — И не обичат оръжието. Тези мъже са знаели къде да отидат и какво търсят — Нерон и мен.

— Месалина ли? — попитах.

— Тази кучка — потвърди Агрипина. — Само много богат човек би могъл да наеме толкова много хора и да им даде такива точни напътствия какво да правят.

— Ти си в безопасност — отвърнах аз. — Синът ти не е пострадал. Можеш да се обърнеш към императора.

Агрипина пренебрегна думите ми с щракане на пръсти.

— Трябва да помисля, трябва да направя нещо — заяви тя и излезе.

Но не й остана много време за размисъл. Месалина отново удари, безмилостно и точно. Сутринта всички спахме до късно. Събудиха ни пратеници, които уведомиха Агрипина, че сестра й и Сенека са били арестувани за прелюбодеяние, публичен разврат, конспирация и възможна измяна. Ако не я бях спрял, тя веднага щеше да отиде на Палатин.

— Нищо не можеш да направиш — обясних й.

Агрипина се бореше да овладее гнева си. Беше отпратила прислугата, която я чакаше за погребалния ритуал на двамата германи.

— Погрижи се за кладите — настоях аз. — Стегни си багажа и напусни къщата. Ще натоварим каруците и ще се махнем от Рим.

Агрипина се приведе и се вкопчи в масата, сякаш къщата се тресеше.

— Да се махна? — прошепна тя. — Като пребито куче?

— Какво можеш да направиш? — попитах я. — Да идеш при чичо Клавдий? Да му кажеш, че любимата му жена се е опитала да убие сина ти? Познаваш Клавдий, той ще ти поиска доказателства, а Месалина ще се възползва от това. Ще те обвини заедно със сестра ти! Ще каже, че сте от един дол дренки — хванах я за ръката. — Може да постъпиш и по-глупаво — да отидеш при императора и да защитиш сестра си, да му кажеш, че е невинна по всички обвинения. Направи го — предупредих я — и до края на месеца и двамата с Нерон няма да сте между живите.

Отначало Агрипина не искаше да ме чуе и изпадна в ужасна ярост. Крачеше напред-назад, събаряше чаши, вази, статуетки, забиваше във възглавниците малък нож, риташе столовете. Най-накрая се успокои и се свлече на лежанката, скрила лице в ръцете си.

— Мисля, Парменон. Или поне преди да започнеш да ми досаждаш със съветите си, мислех — тя издърпа ръцете си. — Ще изпратим германите, както подобава, а междувременно кажи на прислугата да опакова багажа и да натовари каруците. Ще заминем от Рим още днес. Ще пратя съобщение на Клавдий, че съм невинна и ще му опиша колко съм изненадана от действията на сестра ми.

Усмихнах се одобрително. Агрипина се обърна и ме погледна изпод вежди.

— Но някой ден, Парменон, ще се върна.

— Някой ден — повторих аз.

Агрипина посочи към вратата.

— Остави ме. Никой да не влиза тук.

Тя удържа на думата си, освен за едно: останахме в Рим още един ден, за да чуем присъдата срещу Юлия и Сенека. И двамата бяха пратени в изгнание. Сенека, при всичките си проблеми със стомаха и черния дроб — на Корейка, а Юлия, красивата пеперудка — на Понтия. Месалина се отнесе безмилостно с нея — след няколко седмици за острова заминаха преторианци и скоро след това чухме за смъртта на Юлия.

Агрипина се оттегли във вилата си в Анций, с окичените й с цветя беседки и сенчести алеи. Върна се към ученето, разменяше писма с приятели, канеше гости. Научи Нерон да плува и да лови риба. Отказа се от керамиката, но проявяваше голям интерес към градинарството и особено към отглеждането на определени отровни растения. Изпробваше ги и ги запазваше, преди да създаде противоотрови. Нае лекари, знахари и билкари, които й обясняваха свойствата на определени вещества и растения. Агрипина беше добра ученичка. В същото време внимаваше да не я приемат като заплаха за някого в Рим.

— Не е достатъчно — заяви тя една сутрин, — че се крия тук, Парменон. Трябва да отвлечем вниманието на Месалина. Трябва да си мисли, че е в безопасност, че аз се чувствам добре и че съм достатъчно далеч от двора.

Тя взе огледало и заразглежда мургавото си лице.

— На двадесет и шест години съм — заяви. — Знаеш ли, време е да се оженя. О, не, не за родственик на императора, нито за победоносен военачалник. Избрала съм съпруга си: той е много богат, много умен и ще ме забавлява.

Щастливият или нещастен избраник, в зависимост от гледната ви точка, беше Пасиен Крисп, постоянен посетител във вилата на Агрипина и някогашен приятел на брат й Калигула. В разцвета си той беше прочут оратор с остър ум. Освен това беше много богат, имаше къщи в Тускул, Рим и на други места. Беше дребен, оплешивяващ човечец и остроумните му разсъждения върху живота предизвикваха веселие, без да провокират враждебност. Една стара вдовица в Рим веднъж се оплака, че разправял за нея, че купува стари обувки.

— Не съм казал, че ги купуваш — отвърна Пасиен, а че приличаш на тях.

Отговорът му предизвика бурно веселие из целия град, а вдовицата не посмя да си покаже лицето на улицата месеци наред. Дори Тиберий и Калигула бяха търпели този дворцов шут и не се обидиха, когато каза за тях: „Не е имало по-добър роб с по-лош господар!“

Калигула обичаше да го дразни. Веднъж попита Пасиен за връзката му с любимата си Друзила.

— Спал ли си с нея? — настоя той.

Всеки друг би припаднал от страх. Ако кажеше „не“, това би било обида за красотата й, ако кажеше „да“, щеше да бъде прието като измяна. Но Пасиен само подръпна робата си и спокойно отвърна:

— Още не, цезаре.

Калигула изрева от смях и го потупа по гърба. Дни наред си повтаряше отговора и всеки път се смееше. Пасиен винаги се бе държал приятелски с Агрипина, заемаше й пари, присъстваше на пиршествата й и бе един от малкото мъже, които наистина я разсмиваха. Подозирам, че в ролята си на дворцов смешник той тайно бе използвал влиянието и богатството си, за да помогне на каузата й в Рим. Месалина не би видяла в него заплаха. Позволиха на Агрипина и Пасиен да се отдадат на тихо и досадно брачно блаженство.

Пасиен беше развълнуван и поласкан, че ще се сроди с императорското семейство. Агрипина го оплете в паяжината си. Веднъж под влияние на виното той весело сподели с мен, че Агрипина е енергична и страстна в леглото. Казах му да запази мнението си за себе си. Беше приятен и забавен негодник, тридесет години по-възрастен от Агрипина и скоро прие ролята си на неин другар и защитник. Тя го използваше като всички мъже. Пасиен имаше пръст в много събития и достатъчно пари, за да издържа цяла армия от доносници. Въпреки това Агрипина стоеше далеч от Рим — в Анций или Тускулум. Никога не ми е говорила за връзката си с Пасиен. Беше погълната от Нерон и внимателно слушаше новините, които Пасиен носеше от града.

След четвъртата година на брака им Пасиен се разболя от воднянка. Припомних на Агрипина, че първият й съпруг, Домиций, също страдаше от нея.

— Тя е много разпространена — спокойно ми отвърна тя — между мъжете на тази възраст от определена класа. Правя всичко възможно да му помогна.

Пасиен се превърна в сянка на предишното си аз, стана унил и мълчалив, сякаш мислеше върху някаква задача, чието решение постоянно му убягваше. Агрипина все повече се занимаваше сама с делата им. Забелязах, че Пасиен не обичаше Нерон и момчето му отговаряше със същото.

Нерон се беше превърнал в набито меднокосо хлапе с дебели устни, месест нос и пронизващи сини очи, които постоянно присвиваше, сякаш беше късоглед. Умно момче, което бързо си учеше уроците, Нерон беше и изключителен актьор. Обичаше да пее и танцува, съчиняваше стихове и всички гости на майка му се забавляваха от детските му песнички, стихотворения или изпълнението на роля от някоя пиеса. Беше и отличен спортист, тичаше и плуваше добре и не се боеше от конете. Но актьорството беше най-голямата му страст — както и майка му. Може би раздялата им в детството му бе пробудила ненаситен глад за нейното присъствие. Той не се отделяше от нея, а тя му позволяваше да спи в леглото й, за да го предпазва от постоянните му кошмари. Дори когато тя се омъжи, Нерон спеше в стаята им. Една сутрин чух Пасиен да се кара с Агрипина за това — но той повече никога не го направи.

Колкото повече Нерон растеше, толкова повече малкото чудовище ми ставаше интересно. Често го намирах да клечи до вратата на Агрипина, да подслушва или да надзърта през някой процеп. Прислужниците и робите му позволяваха да тича из цялата вила и се отнасяха към него с раболепно обожание. Разбира се, носеха се и слухове за отношенията му с Агрипина. Една прислужница направи грешката да разкаже на другите, че е видяла Нерон, облечен в дрехите на майка си. На другия ден тя изчезна и никой повече не я видя.

Пасиен избягваше момчето, доколкото можеше. Веднъж чух да го нарича „онзи малък кошмар“, но обикновено пазеше подобни забележки за себе си. Не обичах прекалената любезност на Нерон, подигравателното обожание в студените му сини очи, особено, когато ме разпитваше за майка си и живота на чичо си Калигула. Опитвах се да му отговарям възможно най-тактично. Нерон притежаваше остър и любознателен ум и ме тормозеше, докато задоволя любопитството му.

Агрипина все още ме пращаше да нося писмата й в града.

— Ти си незабележим, Парменон — заяви тя. — Можеш да влезеш в някоя стая и да стоиш там тихичко, без да те забележат. Ти си роден шпионин.

Трепнах от обидата, но тя ме прегърна и ме целуна по устните.

— Не, не си мой шпионин — прошепна, — а по-скоро моя сянка.

Никога не знаех какво нося за Рим — писма, скрити в съд с вино, шифровани съобщения, които само получателят можеше да разбере. Събирах клюки, научавах за последните скандали, улавях ги като рибар в мрежата си и ги носех на Агрипина. Разказах й, че в градините на Ламия все още броди духът на Калигула, а също и на мястото, където беше убит. Нерон беше подслушал този разговор, поглъщайки всяка подробност. Естествено, по-късно ме разпита най-подробно и ме накара да му повторя всякакви ужасни истории.

Един прекрасен следобед в Тускул един роб ни съобщи, че един от кафезите, окачени в градината, е бил разбит и птичката липсва. Обикновено с подобни проблеми се занимаваха прислужниците, но този ден те бяха в почивка и се бяха отдали на пиршество. Реших лично да разбера какво е станало. Огледах клетката, стана ми интересно и навлязох по-навътре в градината, където чух детско гласче да припява в храстите. Тихичко ги разтворих и видях Нерон коленичил сред тях. Тялото му скриваше малък камък, импровизиран олтар, на който бе принесена в жертва птицата. Беше разрязана от шията до корема, вътрешностите й висяха отвън като кървава маса. Нерон бе натопил пръсти в кръвта и мажеше лицето си сякаш е жрец.

— Какво правиш? — попитах.

— Принасям жертва.

— За какво?

— За нищо, глупако! — отвърна ми той. — На чичо Калигула. Когато идва при мен, ние разговаряме.

Въпреки слънцето и топлото време, кожата ми настръхна и ръцете ми се изпотиха. Не беше само заради жертвоприношението, убийството на красивата птичка, а заради ясните сини очи, които ме гледаха сериозно и безсмисленото бърборене на Нерон, което толкова напомняше за това на Калигула.

— Чичо е бог — продължи Нерон. — А аз съм негов племенник. Трябва да направя жертвоприношение.

Беше само на осем, но говореше и изглеждаше като изпечен заговорник. Понечих да си тръгна, но той скочи на крака. Вкопчи се в китката ми и заби нокти дълбоко в кожата ми.

— Това е наша тайна, нали, Парменон? И ще си остане между нас. Няма да кажеш на мама, нали?

— Няма — обещах аз.

— Това е хубаво — каза малкото чудовище. — Не за първи път го правя, Парменон. Чичо ми казва всичко. Праща ти поздрави — лицето му разцъфна в усмивка. — А сега си върви, за да довърша ритуала.

Не казах на Агрипина — бях прекалено уплашен, за да го направя. В нейните очи Нерон беше безгрешен. През онези бурни дни, когато тя плетеше мрежата си, никой не беше в безопасност. Колкото и да ме обичаше и да имаше нужда от мен, аз също можех да се превърна в жертва върху олтара на нейния любим син.

Шест години се изнизаха като в сън. Понякога се опитвах да живея свой живот — срещах се с някоя хубавелка, влагах малко пари някъде, избирах земя, която да купя — но Агрипина безжалостно ме връщаше при себе си. Нямах избор — танцувах като нощна пеперуда около изкусителния пламък. Тя ме използваше все по-често като пратеник до Рим.

— Съсредоточи се върху Клавдий — предупреди ме и неговата кучка.

Така и направих. Много хора бяха готови да разкажат, каквото знаят. Клавдий си беше спечелил уважение, защото бе по-сдържан и не толкова кръвожаден, колкото останалите от рода му. Но нарастващата му ексцентричност беше постоянна тема в разговорите на вечеря. Клавдий обичаше миналото и се смяташе за велик правник. Често седеше в съда, за да изслушва и решава делата. Понякога се държеше като тиранин, друг път позволяваше на адвокатите да го обиждат. Един дребен грък, разочарован от отказа на Клавдий да го изслуша справедливо, го бе замерил с восъчна табличка, която бе улучила императора в лицето.

— Ти не си никакъв цезар — извикал дребосъкът, — а само един глупав старец!

Клавдий попил кръвта от раната и позволил на гърка да се изкаже, а после го пуснал, без да го накаже. В други случаи императорът се намесваше в ежедневието на поданиците си. Започна кампания срещу показния разкош, като купи красива сребърна колесница и накара да я разбият на парчета пред тълпа зяпачи. Или пък издаваше едикти като: „Сокът от тис е отлично средство срещу ухапване от змия“ и „Пърденето на масата не е нарушение на етикета“. Мисля, че последният имаше за цел да извини отсъствието на добри обноски у самия него.

Клавдий обичаше да организира игри и обяви, че ще прережат гърлото на всеки гладиатор, който не се бие, а само се преструва. Понякога разменяше думи с тълпата и със самите гладиатори. Веднъж, по време на пресушаването на Фуцинското езеро, Клавдий реши да инсценира морска битка. Беше обичайната глупост: две триери, натоварени с екипаж от гладиатори трябваше да се сблъскат и тълпата да се наслади на морска битка. Преди началото на игрите гладиаторите, както обикновено, застанаха пред ложата на императора и го поздравиха според обичая.

— Привет, цезаре! Обречените да умрат те поздравяват!

— Или да не умрат, както може да стане — отвърна Клавдий.

Епадиаторите решиха, че ги помилва, затова оставиха оръжията си и отказаха да се бият. Тълпата имаше удоволствието да види как императорът лично слиза на арената и подкупва двете страни, за да продължат.

Агрипина се интересуваше най-много от връзката на Клавдий с Месалина. Слушаше жадно как съперницата й се впуска в любовни подвизи, докато императорът все повече се отдава на аскетизъм. Той забрани куртизанките в Рим. Когато откри, че съпругът на по-голямата му дъщеря, Антония, се интересува повече от хубави момченца, Клавдий прати войници в къщата му: те хванаха нещастника в леглото с един от любовниците му и убиха и двамата.

Въпреки това предупредих Агрипина, че влиянието на Месалина върху Клавдий не намалява. Тя хитро и безмилостно се възползваше от страховете и нарастващото суеверие на съпруга си. Един ден, когато Клавдий влязъл в съда, един тъжител се спуснал насреща му и помолил за аудиенция.

— Цезаре — раболепно казал той. — Внимавай днес, защото сънувах, че ще те убият.

Разбира се, Клавдий се уплашил и помолил човека да му опише убиеца: хитрецът се обърнал и посочил към противника си в съда. Клавдий повярвал на тази глупост и горката жертва била веднага заловена и екзекутирана по фалшиво обвинение в измяна. Месалина успешно използва същия метод, за да се отърве от един сенатор, когото мразеше. Една сутрин Нарцис, влиятелният освободен роб, нахлул в спалнята на императора. Потен и уплашен, той се хвърлил на колене и разказал на Клавдий съня си, в който омразният на Месалина сенатор нахлул в двореца и убил с меч императора.

— И аз сънувах същото — признала Месалина. Клавдий ги изслушал, но не им повярвал, докато един слуга не дошъл да му каже, че същият сенатор, когото Месалина тайно била поканила в двореца, разбира се — се е опитал да влезе със сила в императорските покои. Това било достатъчно потвърждение за Клавдий — той издал заповед и до обяд въпросният сенатор бил принуден да се самоубие.

Агрипина изслуша историята и ме помоли да й я повторя няколко пъти.

— Хитро го е подвела — прошепна тя. — Много хитро. Ако горкият Пасиен се чувстваше по-добре, щях да ида в Рим, за да видя лично какво става.

Горкият Пасиен вече беше в ужасно състояние. Умът му блуждаеше и по някаква странна причина се бе влюбил в един бук в градината си в Тускулум. Прегръщаше ствола му и го целуваше, нареждаше на робите да го поливат само с най-хубавото вино от избите му. Седеше и разговаряше с него, спеше в сянката му, където и умря през един късен следобед. Агрипина съвестно го оплака, после накара да изгорят тялото му и погреба праха в семейната гробница на Апиевия път. Когато погребението приключи, тя съобщи, че й е време да се върне в Рим.