Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Discipleship, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Религиозен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2020)

Издание:

Автор: Уилиям Макдоналд

Заглавие: Истинско следване на Христос

Преводач: Ясен Дамянов; Красимира Ненова (стихове)

Година на превод: 2000

Издание: второ (не е указано)

Издател: Верен

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Националност: не е указана

Печатница: ЕТ Ко-Ко-92

Редактор: Юлиана Балканджиева

Коректор: Юлияна Балканджиева

ISBN: 978-619-7015-57-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10493

История

  1. — Добавяне

Ревност

Простимо е за един ученик, ако няма големи умствени способности. Може да му се прости и ако не е особено силен физически. Но никой ученик няма извинение, ако му липсва ревност. Ако сърцето му не пламти от страстния копнеж по Спасителя, той е осъден.

Все пак християните са последователи на Онзи, който каза: „Ревността за Твоя дом Ме изяде“ (Йн. 2:17). Техният Спасител изгаряше от копнеж за Бога и за Неговите интереси. В Неговия влак няма места за половинчати последователи.

Господ Исус живееше в състояние на духовно напрежение. Това личи от думите Му „Имам кръщение, с което трябва да се кръстя; и колко се измъчвам, докато то се извърши!“ (Лука 12:50). И отново, казано по забележителен начин: „Аз трябва да върша делата на Онзи, който ме е пратил, докато е ден; иде нощ, когато никой не може да работи“.

Ревността на Йоан Кръстител беше засвидетелствана от Господа, когато Той каза: „Той беше светило, което гореше и светеше“ (Йн. 5:35).

Апостол Павел беше наистина ревностен човек. Някой се е опитал да улови и скицира пламенния му живот така:

„Той е човек без грижата да си печели приятели, без надеждата или копнежа по светските блага, безчувствен към светските загуби, без грижа за живота си, без страх от смъртта. Той е човек без положение, без звание, без родина. Човек, завладян от една мисъл — благовестието на Христос. Човек, преследващ една-единствена цел — Божията слава.

Глупак, дори доволен от това да бъде считан за глупак заради Христос. Наречете го ентусиаст, фанатик, дърдорко, или каквото и да е друго странно определение, което светът може да му даде. Но нека бъде странен. В момента, в който го нарекат търговец, собственик, гражданин, богаташ, светски човек, дори човек на здравия разум, с характера му вече е свършено. Той трябва да говори или да умре. И дори да трябва да умре, той ще говори. За него няма почивка; той прекосява суша и море, планини, скалисти места и безпътни пустини. Той вика, не се щади; не може да бъде спрян. Издига гласа си в затвора; и сред морските бури той не мълчи. Пред страшни съдилища и велики царе той свидетелства за истината. Нищо не може да смълчи гласа му, освен смъртта. И дори пред лицето на смъртта, преди мечът да отдели главата от раменете му, той говори, той се моли, той свидетелства, той изповядва, той умолява, той воюва и накрая благославя жестоките хора“.

Други Божии мъже са имали същото пламенно желание да угодят на Бога. Чарлз Стъд пише:

„Някои искат да си живеят спокойно под звъна на църковната камбана.

Аз искам да отворя спасителна база в самото преддверие на ада“.

Интересно е, че към пълно посвещение на Христос го е подтикнала статия, написана от един атеист. В нея се казвало:

„Ако твърдо вярвах, както милиони твърдят за себе си, че религиозното знание и практика в този свят определя съдбата ми в един друг свят, тогава религията би била всичко за мен. Бих захвърлил земните наслади като досада, земните грижи като глупост, земните мисли и чувства като суета. Религията би била първата ми мисъл при събуждане и последната картина на въображението ми, преди сънят да ме потопи в безсъзнателното. Бих се трудил само за нейното дело. Бих мислил само за идващия ден на Вечността. Бих считал, че една-единствена душа, спечелена за небето, си заслужава цял живот страдания. Последствията тук на земята никога не биха могли да спрат ръката ми или да затворят устата ми. Този свят, със своите радости и скърби, не би заемал мислите ми дори за миг. Бих се стремил да гледам единствено на вечността и на безсмъртните души около себе си, които скоро ще бъдат или навеки щастливи, или навеки нещастни. Бих излязъл в света и бих проповядвал в подходящо и неподходящо време, и посланието ми би било: КАКВО ЩЕ ПОЛЗВА ЧОВЕКА, АКО СПЕЧЕЛИ ЦЕЛИЯ СВЯТ, А ИЗГУБИ ДУШАТА СИ?“.

Джон Уесли е бил ревностен християнин. Той е казал:

„Дайте ми сто души, които обичат Бога с цялото си сърце и душа и не се плашат от нищо, освен от греха, и аз ще преобърна света“.

Джим Елиът, убит мъченически в Еквадор, е бил истински огнен факел за Исус Христос. Една сутрин, когато размишлявал върху думите „Прави служителите си огнен пламък“ (Евр. 1:7), той писал в дневника си:

"Възпламеним ли съм? Боже, избави ме от ужасния азбест на „другите неща“. Моля Те да ме напоиш с маслото на Светия Дух, за да горя. Но огънят е преходен, често догаря бързо. Можеш ли да понесеш това, душе моя — кратък живот? Вътре в мен живее Духът на Най-великия, живял кратко, чиято ревност за Бога Го изяде. „Гориво аз за Теб да бъда искам, а Божи пламък, о, Христе, си Ти!“.

Последният ред е цитиран от едно чудесно стихотворение на Ейми Кармайкъл. Не е чудно, че Джим Елиът е почерпил вдъхновение от него:

От молитва, която проси избавление

пред урагана, който върху Теб свисти;

От подъл страх преди изкачване;

От спъване, преди да извися;

От самощадене — опази ме, Капитане!

Пази войника Си, който след Теб върви!

 

И от коварна склонност към размекване;

От избора на по-приятното и лесното —

защото от това духът ми ще линее

и не това е пътят на Разпънатия;

От плътското, което замъглява кръста —

О, Божие Агне, моля Те, спаси!

 

Ти дай ми любовта, която води в пътя;

Вярата, която от нищо няма страх;

Надеждата — от трудности неуморима;

Изгарящ порив, който мрази грях.

Не ме оставяй да потъна като глина,

обезличен от грижи в нечии води.

Гориво аз за Теб да бъда искам,

а Божи пламък, о, Христе, си Ти!

Големият позор на църквата на XX в. е, че сред комунистите и последователите на различни култове се среща повече ревност, отколкото сред християните. През 1903 г. един човек със седемнадесет последователи започна своята атака към света. През 1918 техният брой беше вече четиридесет хиляди и с тези четиридесет хиляди той завзе властта над цяла Русия — 116 млн. души. Това движение продължи да расте и днес владее над една трета от населението на света.[1] Колкото и да сме против техните принципи, не можем да не се възхитим на ревността им.

Много християни се почувстваха силно изобличени, когато Били Греъм за пръв път прочете следното писмо, написано от американски студент в колеж, посветил се на комунизма в Мексико. Целта на писмото е била да обясни на годеницата му защо трябва да развалят годежа си.

„Сред нас, комунистите, смъртността е висока. Ние сме тези, които биват разстрелвани, обесвани, линчувани, затваряни, клеветени, подигравани, уволнявани, притеснявани по всякакъв друг възможен начин. Немалка част от нас биват убивани или затваряни. Ние живеем в ужасна мизерия. Даваме на партията всяка спечелена стотинка, която е в повече от насъщните ни потребности. Ние, комунистите, нямаме много време за кино, концерти, скъпи ресторанти, прилични домове и нови коли. Наричат ни фанатици. Ние сме фанатици. Животът ни е подчинен на един велик фактор: БОРБАТА ЗА ПОБЕДАТА НА СВЕТОВНИЯ КОМУНИЗЪМ.

Ние, комунистите, имаме жизнена философия, която не може да се купи с никакви пари. Имаме кауза, за която да се борим; имаме ясно определена цел и смисъл в живота. Ние подчиняваме своето незначително собствено «аз» на едно велико движение сред човечеството и ако личният ни живот изглежда тежък или егото ни страда от подчинението на партията, ние получаваме пълна компенсация за това чрез мисълта, че всеки един от нас с малкото, което прави, допринася за нещо ново и истинско, нещо по-добро за човечеството.

Има едно нещо, което желая до смърт: напредъка на комунистическата кауза. Тя е моят живот, моята работа и бизнес, моята религия, моето хоби, моята любима, моята жена, моята любовница, хлябът и водата ми. Денем работя за нея, а нощем мечтая за нея. Властта й над мен не намалява, напротив — нараства с времето. Така че аз не мога да завържа приятелство, любовна връзка или дори да водя разговор, без да го свържа с тази сила, която едновременно движи и направлява живота ми. Оценявам хората, книгите, идеите и постъпките според това как влияят на комунистическата кауза и какво отношение имат към нея. Вече съм бил в затвора заради идеите си и ако се наложи, съм готов заради тях да бъда изгорен на клада.“

Ако комунистите могат да бъдат така отдадени на своята кауза, колко повече би трябвало християните да са готови да се изразходват с любов и радост за своя славен Господ! Наистина, ако Господ Исус изобщо заслужава нещо, тогава Той заслужава всичко. „Ако християнската вяра заслужава в нея да се вярва въобще, тогава тя заслужава да бъде вярвана героично“ — Финдли[2].

„Ако Бог наистина е направил нещо в Христос, от което зависи спасението на света, и ако Той го е оповестил, тогава задължение на християните е да бъдат нетолерантни към всичко, което го игнорира, отрича или отхвърли.“

Джеймс Дени[3].

Бог търси хора, които са напълно предадени на управлението на Светия Дух. Такива хора изглеждат като пияни в очите на другите, но онези, които разбират, ще осъзнаят, че те са движени от „огромна, дълбока, неотклонна, непресъхваща жажда за Бога“. Нека всеки кандидат-ученик вземе дълбоко присърце необходимостта от ревност в живота си. Нека се стреми да изпълни описанието, дадено от епископ Райл[4]:

„Ревностният вярващ човек е преди всичко човек на едно-единствено нещо. Не е достатъчно да се каже, че той е сериозен, взима нещата присърце, безкомпромисен е, върви напред с пламенен дух. Той вижда само едно нещо, грижи се за едно нещо, живее за едно нещо, погълнат е от едно нещо; и това нещо е да угоди на Бога. Дали живее, или умира; дали е здрав, или болен; дали е богат, или беден; дали е харесван, или е хулен; дали е смятан за мъдър, или за глупак; дали е обвиняван, или хвален; дали е почитан, или презиран — за всичко това ревностният човек не го е грижа въобще. Той гори за едно-единствено нещо; и това нещо е да угоди на Бога и да Го прослави. Ако той се изразходва в това горене — няма значение, той е доволен. Той счита, че е направен, за да гори — като факел. И ако горейки той изгори, той е направил просто това, за което Бог го е определил. Такъв човек винаги ще намира поле за ревностното си служение. Ако не може да проповядва, да работи, да дава пари — тогава ще вика, ще стене, ще се моли. Да, дори ако е просяк, завинаги прикован на болнично легло, той ще накара колелата на греха около него да се въртят тежко, застъпвайки се непрестанно за това пред Бога. Ако не може да се бие в долината заедно с Исус Навиев, той ще извърши делото на Мойсей, Аарон и Ор на хълма (Изход 17:9-13). Ако самият той не е подходящ за работата, тогава няма да остави Господа на мира, докато не дойде помощ от другаде и работата не бъде свършена. Това имам предвид, когато говоря за ревност в религията“.

Бележки

[1] Авторът е писал настоящото през 70-те; днес светът, разбира се, е променен.

[2] Findley

[3] James Denny

[4] Ryle, Practical religion, London: James Clarke & Co., Ltd., 1959, p. 130.