Уилиям Макдоналд
Истинско следване на Христос (4)

Отричане от всичко

„И така, ако някой от вас не се отрече от всичко, което има, не може да бъде Мой ученик.“

(Лука 14:33)

Човек трябва да се отрече от всичко, за да може да бъде ученик на Господ Исус. Това е недвусмисленото значение на думите на Спасителя. Без значение колко възражения можем да приведем срещу такова „крайно“ изискване, без значение колко ще се бунтуваме срещу такова „невъзможно“ и „неразумно“ поведение, остава фактът, че това е Словото на Господа и Той има предвид точно това, което казва.

Най-напред трябва да осъзнаем следните сурови истини:

а) Исус не е отправил това изискване към определена избрана група християнски работници. Той е казал: „ако някой^[1] от вас…“.

б) Той не е казал, че просто би трябвало да имаме желанието или готовността да се отречем от всичко. Казал е: „… ако някой от вас не се отрече…“.

в) Не е казал и че трябва да се отречем от определена част от това, което имаме. Той казва: „… който от вас не се отрече от всичко, което има…“.

г) Той не е казал, че за човека, който се държи за своите съкровища, е възможна някаква половинчата форма на ученичество. Исус казва: „… той не може да бъде Мой ученик“.

Всъщност не би трябвало да сме изненадани от това абсолютно изискване, като че ли то е единственото в цялата Библия. Не казва ли Исус:

„Не си събирайте съкровища на земята, където молец и ръжда ги разяждат и където крадци подкопават и крадат. А си събирайте съкровища на небето…“ (Мат. 6:19-20)?

Както Уесли много точно отбелязва: „Трупането на имот на земята е така ясно забранено от нашия Учител, както прелюбодейството и убийството“.

Не казва ли Исус: „Продайте имота си и давайте милостиня…“ (Лука 12:33)?

Не заповяда ли на богатия младеж: „… Продай всичко, което имаш, и го раздай на бедните, и ще имаш съкровище на небето; и ела и Ме следвай“ (Лука 18:22)?

Ако не е имал предвид точно това, което е казал, какво тогава е имал предвид?

Не е ли вярно, че вярващите от ранната църква „продаваха стоката и имота си, и ги разпределяха между всички, според нуждата на всекиго“ (Деян. 2:45)?

И не е ли истина за много от светиите на Бога през вековете, че те наистина са се отричали от всичко, за да следват Исус?

Антъни Норис Гроувз^[2] и съпругата му, ранни мисионери в Багдад, се убедили, че „трябва да престанат да трупат съкровища на земята и да започнат да използват целия си значителен доход… за служба на Бога“^[3]. Убежденията на Гроувз по този въпрос са изложени в брошурата му „Посвещение на Христос“^[4].

Чарлз Стъд „реши да отдаде целия си живот на Христос и да приеме предложената му златна възможност да направи това, което младият богаташ не успял… Това беше едно просто покорство на черно-белите изисквания на Божието Слово“.^[5] След като похарчил хиляди за делото на Господа, той запазил сума, равняваща се на $9 588 за своята годеница. Не бивало да бъде пренебрегната от съпруга си. Тя го попитала: „Чарли, какво каза Господ на младия богаташ?“.

„Продай всичко“ — отговорил той.

„Добре тогава, нека започнем на чисто с Господа още от сватбата си.“ И парите заминали за християнските мисии.

Същият дух на преданост е движел и Джим Елиът. Той писал в дневника си:

„Татко, нека бъда слаб, за да престана да се вкопчвам във временните неща. Животът ми, репутацията ми, притежанията ми — Господи, нека изгубя силата на хватката си. Дори, Татко, да бих загубил и любовта да бъда гален. Колко често съм отпускал хватката, единствено за да спечеля това, което съм очаквал с «безобиден» копнеж — погалването. Отвори ръката ми, за да приеме гвоздея на Голгота, както беше отворена Христовата ръка — та аз, оставил всичко, сам да бъда освободен, развързан от всичко, което сега ме оплита. Той не счете Небето, да, равенството с Бога, за нещо, което трябва да сграбчи и да държи. Така че дай ми да отпусна хватката си“.^[6]

Нашите измамни сърца ни казват, че не е възможно думите на Господа да се вземат буквално. Ако се отречем от всичко, ще умрем от глад. Все пак трябва да мислим за собственото си бъдеще, а и за бъдещето на любимите си хора. Ако всеки християнин се отрече от всичко, кой ще финансира работата за Господа? И ако няма никакви богати християни, как ще бъдат достигнати с евангелието хората от по-висшата класа? И така, аргументите се сипят един след друг, за да докажат, че Господ Исус не би могъл да има предвид това, което е казал.

Истината обаче е, че покорството на заповедта на Господа е най-разумният и мъдър начин на живот, носещ най-голямо удовлетворение и радост. Свидетелството на Писанието и на опита говори, че никой, който е живял саможертвено за Христос, не е изпадал в лишение. Когато човек се покорява на Бога, Господ се грижи за него.

Човекът, който се отрича от всичко, за да следва Христос, не е постоянен просяк, който разчита на другите християни да го издържат.

1. Той е работлив. Работи упорито, за да посрещне собствените си нужди и тези на семейството си.

2. Той е пестелив. Живее възможно най-икономично, така че всичко, което е в повече от насъщните му потребности, да може да се използва за делото на Господа.

3. Той е предвидлив. Вместо да трупа богатства на земята, той трупа съкровища на небесата.

4. Той се доверява на Бога. Вместо да хвърли най-добрите си години в трупане на големи спестявания за осигурени старини, той дава своето най-добро време в служба на Христос и се надява на Него за бъдещето.

Той вярва, че ако търси най-напред Божието царство, никога няма да му липсват храна и облекло (Мат. 6:33).

За него е неразумно да трупа имот за черни дни. Той би се аргументирал така:

1. Как бихме могли съзнателно да трупаме допълнителни пари, когато те могат да бъдат използвани още сега за спасяването на души? „… Но ако някой има благата на този свят, и види, че брат му е в нужда, а заключи сърцето си от него, как обитава в него Божията любов?“ (1 Йн. 3:17)

И още — не забравяйте тази важна заповед: „Обичай ближния си като себе си“ (Левит 19:18). Можем ли да кажем наистина, че обичаме този наш ближен, когото оставяме да умира от глад, когато ние самите имаме достатъчно и в излишък? Няма ли да се обърна към всеки, който е преживял радостта от познаването на неизразимия Божи дар, и да попитам: „Би ли разменил това познание… за хиляда свята?“. Тогава нека не стискаме за себе си средствата, чрез които други могат да получат това освещаващо познание и този небесен мир — А. Гроувз.

2. Ако наистина вярваме, че идването на Христос е предстоящо, ще се стремим да използваме парите си веднага. Иначе поемаме риска те да попаднат в ръцете на дявола — пари, които са можели да бъдат използвани за вечно благословение.

3. Как бихме могли съзнателно да се молим на Господа да снабди финансовите нужди на християнската работа, когато самите ние имаме пари, които не желаем да използваме за това? Отричането от всичко ни спасява от лицемерие в молитвата.

4. Как бихме могли да учим другите на цялото Божие слово, ако има области като тази, в които не сме се подчинили на истината? Животът ни в такъв случай ще запечата устата ни.

5. Разумният човек от света трупа изобилни запаси за бъдещето. Това не е ходене с вяра, а с виждане. Християнинът е призован към живот на зависимост от Бога. По какво се отличава той от света и неговите пътища, ако трупа богатства тук на земята?

Много често се чува аргументът, че ние трябва да подсигурим бъдещето на семействата си; в противен случай сме по-лоши от невярващи. Следните два стиха често се използват в подкрепа на това:

„… понеже децата не са длъжни да събират имот за родителите, а родителите — за децата“ (2 Кор. 12:14).

„Но ако някой не се грижи за своите и най-вече за домашните си, той се е отрекъл от вярата и е по-лош от невярващ“ (1 Тим. 5:8).

Внимателното изследване на тези стихове показва, че те се отнасят до МОМЕНТНИТЕ НУЖДИ, а не до ЗАПАСИ ЗА БЪДЕЩЕТО.

В първия стих Павел използва ирония. Той е бащата, а коринтяните са децата. Той не ги е товарил финансово, макар да е имал пълното право да го направи като служител на Господа. В края на краищата, той е техен баща във вярата, а обикновено бащите се грижат за децата, а не обратно. Тук изобщо не става дума за родители, които подсигуряват бъдещето на децата си. Целият пасаж говори за текущите нужди на Павел, а не на вероятните му бъдещи потребности.

В 1 Тимотей 5:8 апостолът обсъжда грижата за бедните вдовици. Той твърди, че за тях и прехраната им носят отговорност техните роднини. Ако няма роднини или те не изпълняват задълженията си, тогава местната църква трябва да се погрижи за вярващите вдовици. Но тук отново става дума за текущите нужди — не за бъдещите.

Божията цел е членовете на Христовото тяло да се грижат за непосредствените нужди на братята и сестрите си:

„Това е въпрос на споделяне. Днес вашето изобилие ще запълни тяхната нужда, а един ден тяхното изобилие може да запълни вашата нужда. По този начин споделяме един с друг и както казва Писанието, онзи, който е събрал много, няма излишък и онзи, който е събрал малко, няма недостиг“.

(Филипс, 2 Кор. 8:15)

Християнин, който си мисли, че трябва да подсигурява бъдещите си нужди, се изправя пред трудния въпрос колко ще бъде достатъчно. Затова той прекарва живота си в преследване на някакво неопределено по величина богатство, лишавайки се от привилегията да даде най-доброто от себе си на Господ Исус Христос. Той стига до края на един пропилян живот и открива, че така или иначе всичките му нужди са щели да бъдат посрещнати, ако е живял с цяло сърце за Спасителя.

Ако всички християни вземеха думите на Господ Исус буквално, не би имало недостиг на средства за делото на Господа. Благовестието щеше да шества с по-голяма сила и мощ. Когато някой ученик би се сблъскал с определена нужда, за другите би било радост и привилегия да споделят с него това, което имат.

Да се твърди, че трябва да има и богати християни, които да могат да достигнат до богатите хора в света, е абсурд. Павел е достигнал до дома на императора, когато сам е бил затворник (Фил. 4:22). Ако се покоряваме на Бога, можем да Му се доверим, че Той ще уреди подробностите.

Примерът на Господ Исус трябва да приключи всички спорове. Слугата не е по-горен от господаря си. „Зло е за слугата да търси богатство, почит и слава в един свят, в който неговият Господ беше беден, презрян и отхвърлен“ — Георг Мюлер^[7].

„Страданията на Христос включваха бедността — 2 Коринтяни 8:9. Разбира се, бедност не означава непременно мръсотия и дрипи, но във всеки случай означава липса на запаси и средства за разкош… Преди около тридесет години… Ендрю Мърей^[8] посочи, че Господ и Неговите апостоли не биха могли да изпълнят задачата си, ако не са били наистина бедни. Този, който иска да вдигне друг, трябва да се наведе, като самарянина, а огромното мнозинство от човечеството е живяло и все още живее в бедност“ — А. Гроувз.

Хората казват, че за домашния живот са необходими някои материални притежания. Това е вярно.

Хората казват, че бизнесменът-християнин трябва да разполага с определен капитал, за да движи бизнеса си. Това е вярно.

Хората казват, че има и други материални притежания, като автомобил например, които могат да се използват за Божия слава. Това също е вярно.

Но извън тези основателно необходими неща християнинът трябва да живее пестеливо и саможертвено за разпространението на евангелието. Неговото мото трябва да бъде: „Работи много, харчи малко, давай много и всичко за Христос“ — А. Гроувз.

Всеки от нас е отговорен пред Бога за това какво означава за него да се отрече от всичко. Един вярващ не може да заповядва на друг; всеки трябва да действа според личното си водителство от Господа. Това е изключително личен въпрос.

Ако като резултат от такова водителство Господ доведе вярващия до степен на посвещение, непозната дотогава, няма място за лична гордост. Всички жертви, които ние правим, не са никакви жертви, погледнати в светлината на Голгота. Освен това, ние само даваме на Господа това, което и без друго ще изгубим, и това, към което вече не сме привързани.

„Не е глупак онзи, който дава това, което не може да запази, за да спечели онова, което не може да загуби“ — Джим Елиът.