Албер Камю
Чумата (5)

V

Колкото и неочаквано да беше отстъплението на болестта, нашите съграждани не бързаха да се радват. Изминалите месеци засилиха стремежа към освобождение, но ги научиха и на благоразумие и ги привикнаха да разчитат все по-малко и по-малко на един близък край на епидемията. Все пак всички говореха за това и в сърцата им се зараждаше безкрайна надежда, която не смееха да признаят. Останалото минаваше на втори план. Новите жертви на чумата изгубиха малко от тежестта си пред този изключително важен факт: намаляването на цифрите. Един от признаците, че всеки, без да го заявява открито, очакваше тайно да настъпи ерата на здравето, беше, че нашите съграждани от този момент насетне говореха на драго сърце, макар да си придаваха безразличен вид, как ще се преустрои животът след чумата.

Всички бяха единодушни, че предишните удобства няма да се върнат с един замах и че по-лесно е да разрушиш, отколкото да построиш. Смятаха само, че снабдяването ще се подобри малко и това ще ги освободи от най-голямата им грижа. Но в действителност под тези въздържани изявления се развихряше безумна надежда, която добиваше такива размери, че нашите съграждани понякога я съзнаваха; тогава бързаха да заявят, че във всеки случай освобождението няма да стане тъй скоро.

И наистина чумата не свърши веднага, но видимо отслабваше по-бързо, отколкото бихме могли да се надяваме. През първите дни на януари студът се задържа с необичайна упоритост и сякаш кристализира над града. Въпреки това небето беше синьо както никога. По цели дни неговият неизменен леден блясък обливаше града с непрекъсната светлина. За три седмици в този пречистен въздух смъртността постепенно спадна; чумата като че ли се изтощи — тя поваляше все по-малко трупове. За кратко време загуби почти всички сили, които месеци наред беше събирала. Като я гледахме как изпуща набелязани жертви, като например Гран и младото момиче от болницата на Рийо, как пламна за два-три дни в някои квартали, а напълно изчезва в други, как сваля многобройни жертви в понеделник, а в сряда оставя да й се изплъзнат почти всички, като я гледахме така да се задъхва или да се втурва, бихме казали, че си е объркала работите от нервно разстройство и преумора, че е загубила както самоконтрол, така и своята математическа, непоколебима ефективност, която представляваше силата й. Серумът на Кастел изведнъж даде цяла поредица от отлични резултати, каквито до тоя момент не беше показал. Всички предприети от лекарите мерки, които по-рано оставаха безполезни, неочаквано се оказаха ефикасни. Сякаш чумата на свой ред беше подгонена като звяр и нейната внезапна слабост придаде сила на притъпените оръжия, с които дотогава я нападахме. Само от време на време болестта се стягаше и се хвърляше слепешката; така отнесе трима-четирима болни, чието оздравяване се смяташе почти сигурно. Тия хора нямаха късмет, тя ги погуби точно когато най-много се надяваха. Такъв беше случаят със съдебния следовател господни Отон, когото трябваше да извадят от изолационния лагер, и Тару се произнесе за него, че е човек без късмет, без да поясни дали мисли за смъртта или за живота на следователя.

Но, общо взето, епидемията отстъпваше по всички линии и съобщенията на префектурата, които в началото събуждаха несмела и скрита надежда, накрая затвърдиха в общественото съзнание убеждението, че победата е сигурна и болестта напуща своите позиции. Всъщност трудно беше да се реши дали можем да наречем това победа. Принудени бяхме само да установим, че болестта си отиваше, тъй както беше дошла. Стратегията срещу нея не беше променена, но до вчера безуспешна, днес беше явно ефикасна. Налагаше се впечатлението, че болестта се изчерпва от само себе си и вероятно, постигнала целите си, се оттегляше. Един вид беше изиграла ролята си.

В града обаче сякаш нищо не беше се изменило. Тихите през деня улици вечер все така се изпълваха с тълпи народ, само че сега преобладаваха палтата и шалчетата. Кината и питейните заведения правеха същия оборот. Но вглеждахме ли се по-отблизо, забелязвахме, че хората имат по-спокойни лица и понякога се усмихват. И в такъв случай се сещахме, че дотогава не бяхме виждали засмени лица по улиците. Нямаше съмнение, че в непрозрачното покривало, което от месеци насам обвиваше града, беше се образувал процеп и всеки, слушайки съобщенията по радиото, предавани в понеделник, разбираше, че този процеп се разширява и най-сетне ще ни даде възможност да си поемем дъх. Това беше все още, така да се каже, отрицателно облекчение и не се изразяваше открито. Но докато по-рано едно съобщение, че е заминал влак или е пристигнал кораб, или че автомобилите ще бъдат отново пуснати в движение, би се посрещнало с известно недоверие, към средата на януари то нямаше вече да предизвика никаква изненада. Без съмнение това не беше много. Но тази малка разлика показваше в действителност огромния напредък на нашите съграждани по пътя на надеждата. Може да се каже, че именно от момента, от който сред населението се зароди най-слабото упование, с абсолютната власт на чумата се свърши.

Все пак през целия месец януари нашите съграждани се проявяваха най-противоречиво. Възбудата и отчаянието се редуваха. Бяха отбелязани нови опити за бягство, и то дори когато статистическите данни бяха най-успокоителни. Това силно изненада властите и самите пазачи, понеже повечето от бегълците успяха. Но всъщност хората, които бягаха точно тогава, се подчиняваха на естествени пориви. У едни чумата беше всадила дълбоко неверие, от което не можеха да се отърват. Надеждата нямаше вече власт над тях. Дори след като царството на чумата падна, те продължаваха да живеят по нейните закони. Изоставаха от събитията. У други, напротив — главно измежду тия, които бяха живели досега разделени от любимите същества, след този дълъг период на затворничество и униние, — полъхът на изгряващата надежда разпалваше такава треска и нетърпение, че не можеха да се владеят. Обхващаше ги паника при мисълта, че биха могли да умрат сега, когато са така близо до целта, че няма да видят скъпото същество и че тези дълги страдания ще останат невъзнаградени. След като месеци наред въпреки затвора и изгнаничеството те бяха издържали чакането с някаква мрачна жилавост, стигаше да лъхне първата надежда, за да рухне всичко, което страхът и отчаянието не бяха успели да накърнят. Втурваха се като луди да изпреварят чумата, защото не бяха в състояние да следят нейния ход до последния момент.

Впрочем в същото време се проявиха признаци на неудържимо бликнал оптимизъм. Например отбелязано бе едно чувствително спадане на цените. От чисто стопанска гледна точка това явление беше необяснимо. Затрудненията си оставаха същите, при градските врати се поддържаха всички формалности, свързани с карантината, а продоволствието съвсем не беше подобрено. Наблюдаваше се следователно едно чисто нравствено явление, сякаш отстъплението на чумата даваше отзвук по всички направления. Наред с това оптимизмът проникваше и сред ония, които преди живееха групово, а при чумата бяха принудени да се разделят. Двата градски манастира започнаха да се възстановяват, съвместният живот в тях бе подновен. Същото стана и при военните, които прибраха отново в незаетите казармени помещения: поднови се нормалният гарнизонен живот. Тези дребни факти бяха многозначителни.

Населението живя в такова прикрито възбуждение до 25 януари. През последната седмица цифрите паднаха много ниско, затова, след като се посъветва с лекарската комисия, префектурата оповести, че епидемията може да се смята за свършена. Съобщението добавяше наистина, че от благоразумие, което населението трябва да оцени правилно, градските врати ще останат затворени още две седмици и профилактичните мерки ще се поддържат в продължение на един месец. През този период при най-малкия знак за подновяване на опасността „статуквото трябва да се запази и мерките да се продължат“. Всички обаче погледнаха на тази забележка като на стилова добавка и на 25 януари вечерта градът се изпълни с весело оживление.

За да прояви солидарност с общото веселие, префектът даде заповед да се възстанови осветлението от времето преди епидемията. И нашите съграждани се пръснаха на шумни и жизнерадостни групи по облените със светлина улици под студеното безоблачно небе.

То се знае, че капаците на много къщи останаха затворени и там хората прекараха в мълчание тази нощ която други изпълваха с радостни викове. Все пак мнозина измежду тия опечалени също изпитваха голямо облекчение било защото страхът, че ще загубят и други свои близки, беше най-сетне уталожен, било защото нищо вече не застрашаваше собствената им безопасност. Но най-чужди на това всеобщо ликуване бяха безспорно ония, които в момента имаха в болницата близък, сграбчен от чумата, и чакаха в някое карантинно помещение или у дома си бедствието да покоси и тях, както беше покосило мнозина. Те, разбира се, лелееха някаква надежда, но тя беше за тях като хранителен запас, от които съзнателно се въздържаха да черпят преди да имат право на това. И така, застанали по средата между агонията и радостта, те чакаха и това мълчаливо бдение сред общото ликуване им се струваше още по-жестоко.

Но тия изключения не помрачаваха задоволството на другите. То се знае, чумата още не беше си отишла и трябваше да покаже присъствието си. Обаче във въображението на всички, няколко седмици преди да стане наистина това, влаковете с писък потегляха по безкрайни пътища, а корабите браздяха блесналите морета. Утре духовете ще се успокоят и отново ще се родят съмнения. Но засега целият град се разклащаше, напущаше тези затворени, мрачни и неподвижни места, където бе пуснал каменни корени, и най-сетне тръгваше със своя товар от оцелели. Същата тая вечер Тару, Рийо, Рамбер и другите им приятели се движеха из тълпата и сякаш не усещаха земята под краката. След като напуснаха булевардите, Тару и Рийо тръгнаха из тесни пусти улички под плътно затворени прозорци; зад тях дълго се носеше радостната хорска врява. И поради голямата си умора не можеха да разграничат страданието зад спуснатите капаци от радостта, която изпълваше улиците недалеч от тях. По лицето на идващата свобода смехът и сълзите се смесваха.

В един миг, когато веселието избликна с голяма сила, Тару неочаквано се спря. По тъмния паваж нещо притича леко. Беше котка, първата, която се появи отново от миналата пролет. Застоя се за миг насред улицата, поколеба се, облиза лапичка, прекара я по дясното си ухо, после продължи безшумния си бяг и изчезна в нощта. Тару се усмихна. Старчето също щеше да бъде доволно.

 

 

Чумата, изглежда, се отдалечаваше, за да се прибере отново в незнайната си бърлога, откъдето се беше измъкнала безшумно, но в нашия град имаше един човек, когото нейното заминаване хвърляше в униние. Според бележките на Тару това беше Котар.

Откровено казано, щом статистическите цифри почнаха да спадат, бележките на Тару станаха твърде особени. Дали се дължеше на умора, не се знае, но той започна да пише нечетливо и прекалено често скачаше от един сюжет на друг. Нещо повече, за пръв път проявяваше пристрастие и даваше място на лични схващания. Така например сред дългите пасажи, отнасящи се за случая Котар, се намираше кратко съобщение за старчето с котките. Ако вярваме на Тару, чумата никак не беше намалила уважението му към този човек, който го интересуваше еднакво както преди, така и след епидемията, и който за съжаление не би могъл вече да представлява интерес за него, макар благосклонността на Тару да си оставаше ненакърнена. Потърсил да го види пак. Няколко дни след паметната вечер на 25 януари той застанал на ъгъла на уличката. Котките били вече там и се припичали на зимното слънце, верни на срещата. Но в обичайния час капаците на прозорците останали упорито затворени. Тару не ги видял да се отварят и в следващите дни. Той заключаваше неочаквано, че старчето или е обидено, или е умряло; ако е обидено, значи, смята, че има право и чумата му е крива, но ако е умряло, би трябвало да си зададем въпроса, както при стария астматик, дали не е било светец. Тару не беше на това мнение, но допущаше, че в случая със старчето има известно „указание“! „Вероятно — заключаваха бележките — можем само да говорим за нещо приблизително до светостта. В такъв случай ще трябва да се задоволим с един скромен и милосърден сатанизъм.“

Записките съдържаха и разсъждения за Котар, винаги съпроводени с многобройни разпилени тук-таме забележки — едни за Гран, който се възстановяваше от боледуването и беше подновил работата си, сякаш нищо не беше се случило, а други за майката на доктор Рийо. Някои разговори между нея и Тару, наложени от съжителството им, държането на старата жена, усмивката й, разсъжденията й върху чумата — всичко това беше отбелязано най-добросъвестно. Тару подчертаваше особено много скромността на госпожа Рийо, нейния начин да се изразява простичко, предпочитанието й към един прозорец, обърнат към тихата уличка, до който сядала вечер, леко изправена на стола, със спокойно отпуснати ръце и внимателен поглед, докато здрачът нахлувал, превръщайки я в черна сянка в сивия полумрак, който постепенно се сгъстявал и поглъщал неподвижния й силует; говореше за лекотата, с която старата жена се движела из стаите; за добротата й, макар да не я беше никога проявила определено пред Тару, но той усещал нейната топлина във всичките й думи и действия; за това, че, според него, тя знаела всичко, без някога да е размишлявала, и умеела, макар безмълвна и свита, да се издигне до кое да е познание, дори и за чумата. Обаче тук почеркът на Тару започваше някак да се разкривява. Следващите редове бяха едва четливи и сякаш в потвърждение на това вълнение в последните думи за пръв път той влагаше личен елемент: „И майка ми беше такава, обичах в нея това самозаличаване и винаги исках да отида при нея. Осем години вече, а сърце не ми дава да кажа, че е мъртва. Тя се заличи само малко повече от обикновено и когато се озърнах, видях, че я няма вече.“

Налага се обаче да се върнем към Котар. Откакто цифрите показваха спадане, той посети няколко пъти Рийо все по различни поводи, но всъщност всеки път искаше да узнае какви са предвижданията за хода на епидемията. „Мислите ли, че тя може да секне ей тъй, внезапно?“ Не му се вярваше, така поне заявяваше. Но постоянно питаше и това показваше, че не е много убеден. Към средата на януари отговорът на Рийо стана твърде оптимистичен. Тия хубави перспективи вместо да радват Котар, му действуваха различно според дните, но винаги потискащо, като се почне от лошото настроение и се стигне до отчаянието. После веднъж докторът му каза, че въпреки благоприятните статистически данни, разумно е да не се бърза още да се тръби победата.

— С други думи, нищо не се знае, а? — зарадва се Котар. — Всеки момент може да пламне отново, нали?

— Да, както е възможно да се ускори и оздравителният процес.

Тази несигурност, която тревожеше всички, действуваше явно успокоително на Котар, така че в присъствието на Тару той провеждаше разговори с кварталните търговци, като се опитваше да разпространи мнението на Рийо. И това му се удаваше лесно. Защото след трескавото отчаяние от първите победи в много умове съмнението се върна и взе връх над възбудата, която бе причинила декларацията на префекта. Котар се ободряваше от това безпокойство. Но в други моменти се обезсърчаваше.

— Да — казваше той на Тару, — работата ще свърши с отварянето на вратите. И ще видите, че всички ще ме изоставят.

До 25 януари всички разбраха непостоянния му характер. След като дълго се беше мъчил да се помири със съкварталците си и да си създаде връзки, имаше дни, когато рязко скъсваше с тях. На вид поне се оттегляше от света и за известно време ставаше саможив. Не ходеше по ресторанти, по театри, нито в кафенетата, които обичаше да посещава. И все пак не изглеждаше да е подновил невзрачния и еднообразен живот от преди епидемията. Той живееше напълно усамотен в апартамента си, като поръчваше да му донасят ядене от една съседна гостилница. Само вечер излизаше набързо, за да си купи някои необходими неща, и щом излезеше от магазините, веднага се шмугваше в безлюдни улици. Ако Тару го срещнеше в такъв момент, не можеше да изкопчи от него друго освен едносрични отговори. После, без всякакъв преход, Котар ставаше отново общителен, говореше многоречиво за чумата, искайки мнението на всеки, и всяка вечер с удоволствие се оставяше да го повлече течението на тълпата.

В деня, когато бе оповестено съобщението на префектурата, Котар не се виждаше никак. Два дни по-късно Тару го срещна да скита из улиците. Рентиерът го покани да дойде с него до предградието. Тару се чувствуваше много уморен, затова се поколеба, но Котар настоя. Изглеждаше много развълнуван, жестикулираше наслуки, говореше бързо и високо. Попита го дали смята, че съобщението на префектурата слага край на чумата. Разбира се, Тару намираше, че едно административно съобщение само по себе си не е достатъчно да спре бедствието, но основателно можеше да се мисли, че краят наближава, освен ако не стане нещо непредвидено.

— Да — рече Котар, — ако не стане нещо непредвидено. Обаче винаги стават непредвидени неща.

Тару му обърна внимание, че всъщност префектурата беше един вид предвидила непредвиденото, затова отлагаше с две седмици отварянето на вратите.

— И добре прави — забеляза Котар, все така намръщен и възбуден, — защото, както вървят работите, може да излезе, че е говорила на вятъра.

Тару допускаше, че е възможно такова нещо, но мислеше, че е по-правилно да се очаква отварянето на вратите и връщането към нормален живот.

— Съгласен — каза Котар, — съгласен, но какво наричате вие връщане към нормален живот?

— Нови филми в кината — рече усмихнато Тару.

Но Котар не се усмихна. Искаше да знае дали чумата ще промени нещата в града и всичко ще тръгне както преди, тоест като че ли нищо не се е случвало. Тару мислеше, че чумата и ще промени, и няма да промени града, че естествено най-голямото желание на нашите съграждани е и ще си остане да заживеят, сякаш нищо не се е променило, че в известен смисъл наистина няма промяна, но че в друг смисъл чумата ще остави следи поне в сърцата на хората и дори при най-добро желание те няма да могат да забравят всичко. Рентиерът заяви направо, че човешкото сърце не го интересува, нещо повече, то е последната му грижа. Едно беше важно за него — дали самата организация на обществото няма да бъде променена, дали например всички служби ще функционират, както в миналото. Тару трябваше да признае, че не знае нищо по този въпрос. Би могло да се допусне според него, че всички тези служби, разстроени по време на епидемията, малко трудно ще подновят своята работа. Мислеше също, че ще възникнат голям брой нови проблеми и ще наложат поне едно преустройство на старите институции.

— Да — каза Котар, — възможно е действително. Всички ще трябва да започнат отново.

Двамата стигнаха до жилището на Котар, който се беше оживил, силейки се да бъде оптимист. Представяше си как градът се съвзема за нов живот, как заличава всичко минало и започва отначало.

— Чудесно! — рече Тару. — В края на краищата може би и вашите работи ще се уредят. В известен смисъл ще почне нов живот.

Стигнаха пред вратата и се сбогуваха.

— Имате право — съгласи се Котар, като се вълнуваше все повече и повече, — добре би било да се започне отначало.

Но изведнъж двама души изпъкнаха от сянката на преддверието. Едва Котар отвори уста да попита що за птици са тия и какво ли ще искат, птиците, които имаха вид на добре облечени чиновници, се обърнаха към него с въпрос той ли се казва Котар и докато Тару и непознатите успеят да направят някакво движение, рентиерът издаде глухо възклицание, врътна се на пети и потъна в тъмнината. Когато се окопити от изненадата, Тару попита двамата мъже какво обичат. Те се показаха сдържани и учтиво отвърнаха, че им трябва някаква справка, и без да бързат, тръгнаха по посоката, в която се изгуби Котар.

Още щом се прибра, Тару описа тази сцена и отбеляза, че се чувствува уморен, а и почеркът му го доказваше. Добавяше, че му предстои още много нещо да върши, но това не може да бъде причина да не се подготви духовно и се питаше дали наистина е готов. В заключение сам си отговаряше, че винаги има един час през деня или през нощта, когато човек става малодушен, и че той се бои именно от тоя час. Тук бележките на Тару свършваха.

 

 

След два дни, малко преди отварянето на градските врати, доктор Рийо се връщаше по обед вкъщи и се питаше дали ще завари очакваната телеграма. Макар дните да бяха все така напрегнато изтощителни, както и в разгара на епидемията, надеждата за близкото освобождение беше прогонила всяка умора у него. Надяваше се и се радваше. Човек не може постоянно да напряга волята си и да се стяга и щастие е да развържеш най-сетне в момент на излияние тоя сноп от сили, сплетени за борбата. Ако и телеграмата, която трябваше да пристигне, беше благоприятна, ще може да започне живота отначало. И му се щеше всички да започнат отначало.

Той мина край портиерната. Новият вратар му се усмихна зад стъклото. Изкачвайки стълбите. Рийо още виждаше неговото лице, пребледняло от умора и лишения.

Да, когато абстракцията свърши, той ще започне нов живот, стига да има малко късмет… Но майка му го пресрещна на вратата и му съобщи, че господин Тару не се чувствува добре. Станал сутринта, но не можал да излезе и преди малко пак си легнал. Госпожа Рийо се безпокоеше.

— Може да не е сериозно — рече докторът.

Тару лежеше проснат с цялата си дължина, тежката му глава потъваше във възглавницата, мощните му гърди се очертаваха под дебелата завивка. Имаше температура, болеше го глава. Каза на Рийо, че макар и неясни, това може би са симптоми на чума.

— Не, нищо определено още — рече Рийо, след като го прегледа.

Но Тару се измъчваше от страшна жажда. Вън в коридора докторът изказа пред майка си опасения, че това може да бъде начало на чума.

— О — възкликна тя, — как е възможно, нима сега?

И веднага предложи:

— Нека го задържим вкъщи, Бернар.

Рийо се замисли.

— Нямам право — рече той. — Но тия дни ще отворят вратите. Мисля, че това ще бъде първото нещо, което бих си позволил, ако ти не беше тук.

— Бернар — каза майката, — задръж и двама ни. Знаеш, че току-що ме ваксинираха наново.

Докторът забеляза, че и Тару е бил повторно ваксиниран, но вероятно поради умора е пропуснал последната инжекция и е забравил да вземе някои предпазни мерки.

Той влезе в кабинета си и когато се върна в стаята, Тару го видя, че носи големите серумни ампули.

— Аха, значи, това е! — каза той.

— Не, само предпазна мярка.

Вместо отговор Тару протегна ръка и изтърпя безкрайно дългата инжекция, каквато сам беше слагал на други болни.

— Ще видим довечера — каза Рийо, като го погледна в очите.

— А изолацията, Рийо?

— Съвсем не съм сигурен, че сте болен от чума.

Тару направи усилие да се усмихне.

— За пръв път виждам да инжектират някого със серум, без да последва нареждане за изолирането му.

Рийо се обърна гърбом към него:

— Ние с майка ми ще се грижим за вас. Тук ще се чувствувате по-добре.

Тару не отговори. Докторът подреждаше ампулите, чакаше го да каже нещо и тогава да се обърне. Накрая пристъпи до леглото. Болният го гледаше. Лицето му беше уморено, но сивите очи гледаха спокойно. Рийо му се усмихна.

— Опитайте се да заспите. Ще се върна след малко.

Но чу гласа на Тару и се обърна от вратата.

Болният се мъчеше да намери израз на мисълта си.

— Рийо — бавно произнесе най-сетне той, — ще трябва всичко да ми кажете, нужно ми е да го зная.

— Обещавам ви.

Едрото лице на Тару се сгърчи в усмивка.

— Благодаря. Нямам желание да умра и ще се боря. Но ако играта е загубена, искам да свърша достойно.

Рийо се наведе и му стисна рамото.

— Не — рече той. — За да стане човек светец, трябва да живее. Борете се.

През деня студът понамаля, но следобед се изля страхотен дъжд, примесен с град. Надвечер небето малко се разведри и стана по-студено. Рийо се прибра привечер. Още несъблякъл палтото си, влезе при своя приятел. Майка му седеше до леглото и плетеше. Тару сякаш не беше мръднал, но побелелите от треската устни издаваха борбата му.

— Е? — попита докторът.

Тару повдигна малко широките си рамене.

— Така е — рече той, — губя играта.

Докторът се надвеси над него. Жлезите се издуваха под пламналата кожа, гърдите кънтяха като подземна ковачница. Налице бяха симптомите и на двата вида чума. Рийо се изправи и заяви, че серумът още не е успял да прояви цялото си въздействие. Тару се опита да каже нещо, но вълната на треската удави думите в гърлото му.

След вечеря Рийо и майка му се настаниха до болния. Тази нощ борбата започваше и Рийо знаеше, че битката с ангела на чумата ще трае до зори. Едрите рамене и широкият гръден кош не бяха най-добрата защита на Тару; по-сигурни оръжия представляваха неговата кръв, бликнала преди малко под спринцовката на доктора, а в кръвта това, което е по-съкровено от душата и което никаква наука не може да извади на бял свят. А Рийо трябваше само да стои и да гледа как се бори неговият приятел. Всичко, което щеше да направи — да отвори абсцесите, да вкара укрепителни средства, беше повтарял много месеци безуспешно и беше разбрал колко е неефикасно. Единствената му грижа си оставаше да улеснява щастливата случайност, да я предизвиква, тъй като тя никак не обичаше да си прави труд да идва. А трябваше случайността да дойде. Защото пред Рийо се изправи едно ново лице на чумата, което го обърка. За лишен път тя се мъчеше да заблуди стратегиите, насочени срещу нея, появяваше се там, където не я очакваха, и изчезваше, когато я смятаха здраво укрепена. За лишен път тя се помъчи да ни смае.

Тару лежеше неподвижен и се бореше. Нито веднъж през цялата нощ той не се раздвижи и на пристъпите на болестта противопоставяше само мощната си снага и пълното си мълчание. Не продума нито дума, нито веднъж, и така посвоему даваше да се разбере, че не му е възможно вече да разсейва вниманието си, Рийо безпомощно следеше фазите на борбата в очите на своя приятел, които ту се отваряха, ту се затваряха, клепачите се стягаха и отпущаха и погледът или се втренчваше върху някой предмет, или минаваше от доктора към майка му. Всеки път, когато докторът срещнеше този поглед, Тару правеше свръхусилие да се усмихне.

По едно време от улицата се зачуха бързи стъпки. Изглежда, че някой бягаше от далечната гръмотевица, която постепенно се приближаваше и накрая изпълни простора с шуртене: дъждът отново плисна, веднага се примеси с град и затрака по тротоарите. Дългите жалейки се разлюляха вълнообразно пред прозорците. В полумрака на стаята Рийо за миг се заслуша в дъжда, после пак съсредоточи поглед върху Тару, когото нощната лампа осветяваше. Госпожа Рийо плетеше, като сегиз-тогиз вдигаше глава и внимателно поглеждаше болния. Докторът бе вече направил всичко, което можеше да се направи. Дъждът спря и в стаята, изпълнена с немия грохот на невидимата война, тишината стана по-плътна. Измъчен от безсъние, Рийо си въобразяваше, че чува някъде там, където свършваше тишината, онова меко равномерно свистене, което го преследваше през всичкото време на епидемията. Направи знак на майка си да отиде да си легне. Тя поклати отрицателно глава и очите й се изпълниха със светлина, после грижливо издърпа с куката една бримка, която беше изпуснала. Рийо стана, даде на болния да пие и пак седна.

Използувайки временното затишие на дъжда, минувачите бързаха по тротоарите. Стъпките им затихваха и се отдалечаваха. За пръв път докторът почувствува, че тази пълна със закъснели минувачи нощ, в която не се чуваха звънци на болнични коли, прилича на някогашните нощи. Тя беше освободена от чумата. И сякаш изгонена от студа, от светлините и от тълпата, чумата бе избягала от тъмните недра на града и бе намерила убежище в тази топла стая, за да извърши своето последно нападение върху отпадналото тяло на Тару. Бичът не плющеше вече над града, той свистеше тихичко в тежкия въздух на стаята. Него именно Рийо чуваше от часове насам. Чакаше го да спре и тук, и тук също чумата да признае поражението си.

Призори Рийо се наведе към майка си.

— Трябва да поспиш, за да можеш да ме смениш в осем часа. Вземи си капките, преди да легнеш.

Госпожа Рийо стана, сгъна плетивото и се приближи до леглото. От известно време Тару лежеше със затворени очи. Потта къдреше косите върху студеното му чело. Госпожа Рийо въздъхна и болният отвори очи. Видя кроткото лице, надвесено над главата си, и изпод вълните на треската пак изплува постоянната му усмивка. Но очите му тутакси се затвориха. Когато остана сам, Рийо седна в креслото на майка си. От улицата сега не идеше никакъв шум, тишината беше пълна. Сутрешният хлад започна да се усеща в стаята.

Докторът задряма, но първата кола, която мина в зори, го сепна. Той потръпна и като погледна Тару разбра, че беше настъпила кратка почивка — болният също спеше. Навън конската каруца трополеше и се отдалечаваше. Прозорците бяха още черни. Докторът се приближи до леглото и видя, че Тару го гледа с безизразни очи, сякаш не беше се опомнил от съня.

— Поспахте, нали? — попита Рийо.

— Да.

— По-леко ли дишате?

— Малко. Това показва ли нещо?

Рийо помълча и после каза:

— Не, Тару, не показва нищо. Вие познавате не по-зле от мене сутрешното подобрение.

Тару кимна.

— Благодаря ви — рече той. — Отговаряйте ми все така точно.

Рийо беше седнал на леглото до краката му. Усещаше краката на болния, източени и корави като на мъртвец. Тару дишаше учестено.

— Температурата ще се покачи, нали, Рийо? — попита той задъхано.

— Да, но по пладне ще сме наясно.

Тару затвори очи, сякаш за да събере сили. По лицето му се четеше израз на безкрайна умора. Очакваше температурата, тя вече се размърдваше някъде дълбоко в него. Отвори помътнели очи. Погледът му се избистри едва когато забеляза, че Рийо се е надвесил над него.

— Пийте — казваше му докторът.

Болният пи и отпусна глава.

— Трае дълго — продума той.

Рийо го улови под мишницата, но Тару гледаше встрани, без да реагира. И изведнъж треската бликна и го обля чак до челото, като че ли бе пробила вътрешен бент. Когато погледът му отново се върна към доктора, надвесеното над него лице го гледаше напрегнато и се мъчеше да го окуражи. Тогава Тару пак се опита да се усмихне, но усмивката не можа да премине през стиснатите челюсти и през запечатаните с белезникава пяна устни. Само върху окаменялото лице очите му още светеха с пълния блясък на смелостта.

В седем часа госпожа Рийо влезе в стаята. Докторът отиде в кабинета си, за да телефонира в болницата и да нареди да го заместят. Реши също да отложи прегледите, изпъна се за момент на канапето, но почти веднага стана и се върна при болния. Тару беше извил глава към госпожа Рийо. Гледаше малката сянка, свита на стола до него, с ръце на скута. Наблюдаваше я с такава напрегнатост, че госпожа Рийо тури пръст на устните си и стана, за да угаси нощната лампа. Но светлината проникваше зад завесите много бързо и след малко, когато лицето на болния се очерта в полумрака, госпожа Рийо видя, че той продължаваше да я гледа. Тя се наведе над него, оправи възглавницата му и докосна за миг с ръка мокрите му, сплъстени коси. Тогава чу неговия глух, далечен глас да й благодари и да й казва, че сега всичко е наред. Когато тя пак седна, Тару беше затворил очи и въпреки здраво стиснатите устни изтощеното му лице изглеждаше усмихнато.

По обед треската достигна своя връх. Дълбока кашлица разтърсваше болния и той започна да храчи кръв. Жлезите спряха да берат. Бяха все така твърди, прилични на гайки, здраво завинтени в ставите, и Рийо разбра, че е невъзможно да ги отвори. В промеждутъците на треската и кашлицата Тару пак поглеждаше своите приятели. Но очите му започнаха да се отварят все по-рядко и светлината, която заливаше тогава неговото опустошено лице, ставаше все по-бледа. Бурята, разтърсваща конвулсивно това тяло, все по-нарядко го осветяваше със светкавици и Тару бавно завиваше към центъра на урагана. Пред Рийо стоеше вече само една безжизнена занапред маска, по която усмивката беше изчезнала. Това подобие на човек, което бе му станало така близко, потъваше пред очите му във водите на чумата, пронизано от остро копие, изгаряно от нечовешка болка, шибано от всички зли ветрове, и той беше безсилен срещу неговото крушение. Трябваше да остане на брега с празни ръце, със свито сърце, без оръжие и без подкрепа срещу бедствието и тоя път. И накрая сълзите на безсилието му попречиха да види как Тару рязко се обърна към стената и издъхна с глух сто, сякаш вътре в него някаква много важна струна се скъса. През следващата нощ нямаше вече борба, дошъл бе ред на мълчанието. И Рийо чувствуваше как в тази откъсната от целия свят стая над стъкмения вече покойник се носи онзи чуден мир, който беше се възцарил над чумавия град през оная отдавнашна нощ след нападението на градските врати. Още тогава той беше мислил за покоя, който се излъчва от леглата на умрелите. Навред същото затишие, същият тържествен интервал, същото успокоение, с което завършва всяка битка — това беше тишината на поражението. Но тишината, която обгръщаше сега неговия приятел, беше така плътна, така тясно прилепваше към тишината на улиците и на избавения от чумата град, че Рийо разбра: този път поражението е окончателно, както след война, когато самият мир се превръща в неизмеримо страдание. Докторът не знаеше дали най-сетне Тару бе намерил покой, но в тоя момент беше убеден, че за самия него никога вече няма да има покой, както няма утеха за майката, откъсната от своя син, или за човека, погребал приятеля си.

Навън се разстилаше същата мразовита нощ, студени звезди на ясно, ледено небе. В полумрака на стаята се усещаше студът, който напираше върху стъклата на прозорците, необятното бледо дихание на полярна нощ. Госпожа Рийо беше седнала в обичайната си поза до леглото и дясната й страна се осветяваше от нощната лампа. Посред стаята, далеч от светлината, в креслото си бдеше Рийо. Мисълта за жена му се появяваше, но той всеки път я прогонваше.

Преди нощта да напредне, токовете на минувачите кънтяха ясно в студената нощ.

— Погрижи ли се за всичко? — попита госпожа Рийо.

— Да, телефонирах.

И продължиха мълчаливото си бдение. Госпожа Рийо поглеждаше от време на време своя син. Когато погледите им се срещнеха, той й се усмихваше. По улиците се редуваха познатите нощни шумове. Много коли бяха се раздвижили, въпреки че нямаха още официално разрешение. Те всмукваха за миг паважа, изчезваха, пак се появяваха… Гласове, викове, затишие, конски тропот, два скърцащи на завоя трамвая, неясен глъч и отново диханието на нощта.

— Бернар!

— Какво?

— Не си ли уморен?

— Не.

Знаеше какво мисли майка му и колко го обича в тоя момент. Но знаеше също, че не е кой знае колко трудно да обичаш някого или поне любовта не е никога достатъчно силна, за да намери истинския си израз. Ето, те с майка си винаги ще се обичат мълчаливо. И тя на свой ред ще умре — или той, — без да са могли да отидат по-далеч в признанието на своята нежност един към друг. Така беше живял той и край Тару, и Тару умря тази вечер, без приятелството им да има време да бъде истински изживяно. Тару загуби играта, както сам казваше. Но какво спечели Рийо? Само това — че позна чумата и ще си спомня за нея, че позна приятелството и ще си спомня за него, че позна обичта и ще трябва един ден да си спомня за нея. Единственото, което човек печелеше в тази игра на чумата и живота, бяха познанието и споменът. Може би именно това Тару наричаше спечелване на играта!

Пак мина автомобил и госпожа Рийо се размърда в креслото си. Рийо я погледна с усмивка. Тя каза, че не е уморена и веднага добави:

— Ще трябва и ти да отидеш там в планината да си починеш.

— Непременно, мамо.

Да, ще отиде да си почине там. Защо не? Ще има още един повод за спомени. Но ако в това се състои спечелването на играта, колко трябва да е тежко да живееш само с това, което знаеш, и с това, за което си спомняш, лишен от това, в което се надяваш. Сигурно така беше живял Тару и вероятно съзнаваше колко е безплоден един живот, лишен от илюзии. Няма покой без надежда и Тару, който отричаше на човека правото да съди когото и да било, знаеше все пак, че никой не може да се въздържи да съди и че дори жертвите се превръщат понякога в палачи, затова живя във вътрешен смут и противоречие и никога не позна надеждата. Дали затова пожела да постигне светостта и потърси душевния мир в служене на хората? Рийо не знаеше, пък и това нямаше особено значение. В спомените му ще остане само образът на един човек, който улавяше здраво волана на колата му и я подкарваше, или пък това едро тяло, опънато сега без движение. Топлина от живота и образ от смъртта — значи, такова нещо било познанието.

Навярно затова доктор Рийо посрещна спокойно на сутринта съобщението за смъртта на жена си. Беше в кабинета си. Майка му дойде почти тичешком да му донесе телеграмата, после излезе да даде бакшиш на раздавача. Когато се върна, синът й държеше отворената телеграма. Тя го погледна, но той упорито наблюдаваше през прозореца възхитителното утро над пристанището.

— Бернар? — повика госпожа Рийо.

Докторът я погледна разсеяно.

— Телеграмата? — попита тя.

— Така е — призна докторът. — Преди осем дни.

Госпожа Рийо се обърна към прозореца. Докторът мълчеше. После каза на майка си да не плаче, той очаквал това, но все пак му е тежко. Говорейки така, той знаеше само, че тази нова болка не го изненадва. От месеци и особено от два дни насам продължаваше все същото страдание.

 

 

Най-сетне призори в една хубава февруарска сутрин градските врати се отвориха. Събитието бе приветствувано от населението, вестниците, радиото и съобщенията на префектурата. На разказвача остава да опише радостните часове, които настанаха след това отваряне, макар че самият той не бе в състояние да им се отдаде напълно.

Организирани бяха големи тържества за през деня и за през нощта. В същото време влаковете задимяха на гарата, а кораби, дошли от далечни морета, вече влизаха в нашето пристанище, отбелязвайки посвоему, че бе настъпил ден на дългоочаквана среща за всички, които тъгуваха, че са разделени.

Не е трудно да си представим сега какво чувство изпитваха толкова много наши съграждани, живели с мъката на раздялата. През целия ден пристигащите влакове бяха не по-малко претъпкани от заминаващите. Местата бяха запазени през последните две недели и всеки трепереше да не би решението на префектурата да се отмени в последния момент. Мнозина от идващите пътници не бяха освободени съвсем от своите опасения, защото, макар да имаха обща представа за състоянието на своите близки, не знаеха нищо за съдбата на други хора и за самия град, който си представяха в страхотен вид. Но това не се отнасяше за ония, които през всичкото това време бяха горели в огъня на своята страст.

Влюбените наистина бяха в плен на своята натрапчива мисъл. Само в едно се промениха: докато през дългите месеци на тяхното изгнание искаха да тласнат времето напред, да ускорят неговия ход, сега, щом градът се показа пред очите им и влакът намали скоростта си, пожелаха всеки от последните мигове да се забави, да спре. Някакво неясно и същевременно остро съжаление за всички тези месеци, загубени за тяхната любов, ги караше несъзнателно да искат едни вид обезщетение — радостните минути да текат два пъти по-бавно от минутите на очакването. А другите пък, които ги чакаха в някоя стая или на перона на гарата, като Рамбер например, чиято жена, предупредена още преди няколко седмици, беше направила всичко необходимо, за да пристигне, изживяваха същото нетърпение и същия душевен смут. Рамбер с трепет очакваше да съпостави своята любов и своята нежност, превърнали се през чумавите месеци в нещо абстрактно, със съществото от плът и кръв, което през всичкото време беше негова опора.

Би желал да бъде пак същият като в началото на епидемията, когато искаше с един скок да избяга вън от града и да се хвърли в прегръдките на любимата. Но знаеше, че това не може вече да стане. Настъпила беше промяна, чумата предизвика у него раздвоение, което той с всички сили се мъчеше да отрече, но което продължаваше да чувствува като глуха тревога. В известно отношение му се струваше, че чумата беше свършила прекалено рязко и той не беше възвърнал още самообладанието си. Щастието пристигаше с пълна пара, радостното събитие изпреварваше чакането. Рамбер разбираше, че всичко ще му бъде върнато наведнъж и че радостта е обгаряне, което не носи наслада.

Впрочем всички, повече или по-малко, бяха като него, затова казаното ще се отнася и за останалите. На перона на гарата, където техният личен живот щеше наново да започне, те още се чувствуваха като общност, разменяха си погледи и усмивки. Но щом се появи пушекът на влака, пороят на неясната зашеметяваща радост за миг угаси чувството на изгнаничеството. Влакът спря, нескончаемо дългата раздяла, в повечето случаи започната на същия този перон, свърши изведнъж в момента, когато ръцете с ликуваща алчност обгърнаха телата, чиято жива форма бяха забравили. И Рамбер няма време да разгледа тичащата към него жена, защото тя вече се хвърляше на гърдите му. Държеше я здраво, притискаше главата, от която виждаше само любимите коси, и оставяше сълзите си да текат, без да съзнава от щастие ли са или от премного сдържаната мъка, но знаеше, че тези сълзи ще му попречат да види дали сгушеното на рамото му лице е бленуваното или, напротив, лице на непозната. По-късно щеше да узнае основателно ли е подозрението му. За момента искаше да бъде като всички наоколо, които сякаш вярваха, че чумата може да дойде и да си отиде, без да промени човешките сърца.

Всички си тръгнаха за вкъщи, притиснати един до друг, слепи за останалия свят, наглед възтържествували над чумата, безгрижни към всяко нещастие и към ония, които пристигнаха със същия влак и като не намериха никого, готвеха се да получат у дома си потвърждение на своите зародени от продължителното мълчание страхове. За такива хора, чиято мъка беше още съвсем остра, както и за ония, които в момента се отдаваха на скръбните си спомени за починалия близък, работите стояха другояче, при тях чувството за раздяла достигаше своя връх. За тези майки, съпруги, влюбени, загубили всяка радост заедно със захвърления в някой незнаен гроб или превърнат в купчина пепел скъп покойник, чумата продължаваше.

Но кой мислеше за тия самотници? Към обед слънцето надви студените ветрове, които от сутринта се бореха из въздуха, и заизлива над града непрекъснати потоци от застинала светлина. Времето сякаш спря. Оръдията на укрепленията горе на хълма гърмяха безспир в неподвижното небе. Целият град се втурна навън да отпразнува този напрегнат миг, когато времето на страданието свършва, а времето на забравата още не беше започнало.

По всички площади танцуваха. Само за един ден движението из града значително нарасна и многобройните автомобили мъчно си пробиваха път из претъпканите улици. През целия следобед църковните камбани биеха с всичка сила. Техният звън изпълваше златистосиния простор. В църквите наистина се отслужваха благодарствени молебени, но в същото време увеселителните заведения бяха препълнени и в пивниците се поднасяха последните количества алкохол, без да се държи сметка за утрешния ден. Пред тезгяха на всяко кафене се трупаше тълпа от възбудени хора, а между тях влюбените двойки се прегръщаха, без да се стесняват, че правят зрелище. Всички викаха и се смееха. Запасът от живот, трупан през месеците, когато душите едва мъждукаха, сега се пилееше тъй, сякаш в този ден всеки се раждаше повторно. На другия ден щеше да започне животът с присъщата му предпазливост. За момента хората със съвсем различен произход се прегръщаха и побратимяваха. Равенството, което присъствието на смъртта не осъществи докрай, бе постигнато за по-малко от няколко часа от радостта от избавлението.

Но тази банална излиятелност не даваше израз на всичко и ония, които надвечер изпълваха улиците заедно с Рамбер, често зад спокойното си държане прикриваха по-изтънчените радости. Много двойки и цели семейства наистина имаха вид на хора, които мирно се разхождат. В действителност повечето от тях правеха поклонения по местата, където бяха страдали. Искаха да покажат на новодошлите явните и скрити следи на чумата, останките от нейната история. Някои се ограничаваха с ролята на водачи, на много изстрадали съвременници на чумата, и говореха за преживяната опасност, без да споменават за страха. Такива удоволствия бяха безобидни. Но имаше случаи на по-вълнуващи маршрути, когато някой влюбен, поддал се на сладостно-болезнени спомени, казваше на своята любима: „Ето, на това място веднъж те пожелах, но те нямаше.“ Тия туристи на страстта си личаха: сред общата врява бяха като малки тихи островчета, изпълнени с шепот и нежни признания. По-добре от уличните оркестри ни караха да почувствуваме истинското избавление. Вървяха като опиянени сред шумната навалица, притискаха се плътно, пестейки думите си, и с целия триумф, и с цялата несправедливост на щастието си потвърждаваха, че чумата е отминала и ужасът е изживян.

Те преспокойно отричаха въпреки всяка очевидност, че сме живели в този безумен свят, където убийството на човека бе станало такова всекидневие, както изтребването на мухите, че добре сме опознали дивата жестокост, пресметнатата лудост, затвора, който ни даваше ужасна свобода за всичко извън настоящето, миризмата на смърт, стъписваща всеки неумъртвен от нея; те отричаха най-сетне, че ние сме били онзи зашеметен народ, част от който всеки ден пълнеше гърлото на пещите и се изпаряваше във вид на мазен дим, а друга част, окована във веригите на безсилието и страха, очакваше своя ред.

Ето тия неща се набиваха в очите на доктор Рийо, когато късно следобед сред камбанен звън, оръдейни изстрели, музики и оглушителни викове той се запъти към предградията. Неговата работа продължаваше, при болните нямаше отпуск. В меката нежна светлина, обляла града, се носеха старите познати миризми на скара и на мастика. Докторът виждаше край себе си ухилени лица, обърнати нагоре, виждаше как мъже и жени с пламнали, отмалели тела се вкопчват един в друг и викат от желание. Да, чумата бе заминала заедно с ужаса и сплетените ръце на хората наистина показваха, че тя е била раздяла и изгнаничество в най-дълбокия смисъл на думата.

За първи път Рийо можа да намери име на тая роднинска прилика, която беше забелязвал през тия месеци по лицата на всички минувачи. Достатъчно беше сега да се поогледа наоколо. Издържали до края всичката мизерия и всичките лишения на чумата, тия хора в края на краищата се бяха костюмирали за ролята, която играеха отдавна, ролята на емигранти, чието лице първо, а сега и дрехите говореха за отсъствието и за далечна родина. Откакто чумата затвори градските врати, те не познаваха друг живот освен живота в раздяла, далеч от онази човешка топлина, която ни кара да забравяме несгодите. По всички краища на града тези мъже и тези жени бяха жадували, кой повече, кой по-малко, за това събиране, което не беше за всички от едно и също естество, но беше еднакво невъзможно за всички. Повечето от тях бяха призовавали с всичките си сили отсъствуващия, близостта на тялото му, обичта или навика. Някои, без да съзнават, страдаха, че са лишени от човешка дружба, че не са в състояние да се свържат с хората чрез обикновените средства за изява на приятелство — писма, влакове, кораби. Други, по-малобройни, като Тару може би, бяха се стремили да се слеят с нещо, но какво, сами не можеха да определят, обаче то им изглеждаше единственото желано благо. И по липса на друго име наричаха го понякога мир.

Рийо продължаваше да върви. Колкото повече напредваше, толкова тълпата край него растеше, врявата се усилваше и на него му се струваше, че предградията, за където беше се запътил, се отдалечават. Малко по малко той се сливаше с това огромно ревящо тяло, чийто крясък все по-добре разбираше, защото беше до известна степен и негов крясък. Да, всички бяха страдали заедно както физически, така и душевно от непоносимо безделие, от неизлечимо изгнание и от неутолима жажда. Някога, докато растяха купчинките мъртъвци, докато се разнасяха звънчетата на болничните коли и предупрежденията на онова нещо, което е прието да се нарича съдба, докато се чуваше упоритото тъпчене на страха и ужасното бунтуване на сърцата, един силен ропот безспир се носеше и зовеше тревожно тия изплашени същества, казвайки, че трябва да намерят истинското си отечество. За всички тях истинското отечество се намираше извън стените на този задушен град. То беше сред уханните храсти по хълмовете, при морето, в свободните страни и в любовта. Към това именно отечество, към щастието искаха те да се върнат и на всичко останало с погнуса да обърнат гръб.

Рийо обаче не разбираше смисъла на това изгнание и на този копнеж за събиране. Все така притискан от всички страни и задяван, той се добра полека-лека до по-тихи улици, като продължаваше да мисли, че не е важно дали тези неща имат смисъл, или не, но трябваше да се види само как е отговорено на човешката надежда.

Той знаеше вече как е отговорено и го долавяше по-ясно в първите, почти пусти улици на предградието. Обикновените скромни хора, които имаха само едно желание — да се приберат отново в своето любовно гнездо, биваха понякога възнаградени. Разбира се, някои от тях скитаха из града самотни, загубили любимото същество.

Блазе също на ония, чиято раздяла не беше двойна, защото имаше такива, неуспели преди епидемията да изградят изведнъж любовта си, мъчили се слепешката дълги години да постигнат някакво разбирателство, но всичко това бе свършило с печата на вечния съюз между съпрузи врагове. Такива като самия Рийо бяха имали лекомислието да разчитат на времето: сега бяха разделени завинаги. Но имаше и други като Рамбер, когото докторът тази сутрин изпрати с думите: „Бъдете смел, сега именно трябва да излезете прав.“ Те без колебание бяха намерили отсъствуващия, когото смятаха за загубен. За известно време поне щяха да бъдат щастливи. Знаеха вече, че ако има нещо на тоя свят, което човек винаги желае, а само понякога постига, то е човешката нежност.

За всички ония обаче, които се стремяха към нещо, стоящо над човека, но сами не можеха да си го представят, нямаше отговор. Тару, изглежда, бе стигнал до този трудно постижим душевен покой, за който говореше, но го постигна едва в смъртта, когато вече не можеше да му послужи за нищо. Ако други, напротив, които Рийо виждаше по праговете на къщите при светлината на гаснещия ден, притиснати силно и загледани очаровано един в друг, бяха получили, каквото искаха, то беше затова, защото бяха пожелали единственото нещо, зависещо от тях. И преди да свърне в улицата, където живееха Гран и Котар, Рийо помисли, че е справедливо поне от време на време радостта да възнаграждава ония, които се задоволяват само с човека и с неговата бедна и жалка любов.

 

 

Този летопис е към своя край. Време е доктор Рийо да признае, че той е авторът. Но преди да разкаже последните събития, би искал да обясни своята намеса и да накара читателите да разберат, че се е старал да поддържа тона на безпристрастен свидетел. През всичкото време, докато чумата траеше, неговата професия му даваше възможност да се среща с мнозина от своите съграждани и да изслушва техните жалби. Можеше следователно лесно да докладва видяното и чутото. Мъчеше се да го прави с необходимата скромност. Общо взето, той се постара да не говори за неща, които не можа сам да види, да не придава на другарите си по нещастие мисли, които те не са били заставени да изкажат, и да използува само текстове, попаднали случайно или поради някакво нещастие в ръцете му. Когато го повикаха да свидетелствува по повод едно престъпление, той прояви известна сдържаност, както подобава на един добронамерен свидетел. Но в същото време съгласно повелята на своето честно сърце смело застана на страната на жертвата и пожела да се присъедини към хората, своите съграждани, в единствените им общи изживявания — любовта, страданието и изгнанието. По този начин не остана тревога, която да не сподели със своите съграждани, нито едно положение, което да не беше и негово.

Като верен свидетел, той излагаше най-вече действията, документите и слуховете. Но своите лични чувства, очакването, изпитанията, тези неща премълчаваше. Ако въпреки това си послужи с тях, то беше само за да разбере или да накара другите да разберат неговите съграждани и да придаде колкото може по-определена форма на неясните чувства, които те през повечето време изживяваха. Всъщност това разумно усилие не му струваше кой знае колко. Когато се изкушаваше да изкаже своята болка и да смеси гласа си с хилядите гласове на жертвите, спираше го мисълта, че всяко негово страдание е в същото време и чуждо страдание и че в един свят, където толкова често човек е сам със своята болка, това представлява предимство. Нямаше никакво съмнение, че той трябва да говори от името на всички.

Имаше един обаче, от чието име доктор Рийо не можеше да говори. Това беше човекът, за когото Тару се изрази един ден пред Рийо така: „Единственото му истинско престъпление е, че в душата си е одобрявал онова нещо, което причиняваше смърт на децата и на хората. Останалото разбирам, но това съм принуден да му простя.“ Правилно е този летопис да свърши с него, с човека, чието сърце беше невежо, сиреч самотно.

Когато напусна широките, изпълнени с празничен шум улици и понечи да влезе в улицата на Гран и Котар, пред доктор Рийо се изпречи кордон от полицаи. Той не очакваше такова нещо. Долитащата глъчка на празника правеше квартала да изглежда тих и той си представяше, че в него няма хора. Показа картата си.

— Не може, докторе — заяви полицаят. — Тук има един луд, който стреля в тълпата. Но останете, може да потрябвате.

В този момент се зададе Гран. Той също не знаеше какво става. Спряха и него и той узна, че изстрелите идат от неговата къща. Виждаше наистина фасадата отдалеч, позлатена от гаснещите слънчеви лъчи. Около нея пространството чак до отсрещния тротоар беше празно. По средата на уличното платно се виждаше шапка и парче мръсен плат. Рийо и Гран съзряха доста надалеч, от другата страна на улицата, втори кордон полицаи, успореден на първия, а отзад неколцина жители на квартала, които бързо минаваха насам-натам. Като се вгледаха по-добре, забелязаха още няколко души полицаи с револвери в ръце, сгушени до вратите на отсрещните сгради. Капаците на обградената къща бяха спуснати. Един капак на втория етаж обаче изглеждаше открехнат. На улицата цареше пълна тишина. Само откъслеци от музика долитаха откъм центъра на града.

В миг от една къща отсреща изтрещяха два револверни изстрела и от капака изхвърчаха трески. После отново настъпи тишина. На Рийо всичко му се струваше малко недействително, тъй като го наблюдаваше отдалеч и след преживения шумен ден.

— Това е прозорецът на Котар! — каза внезапно Гран, силно развълнуван. — Но Котар изчезна от града.

— Защо стрелят? — обърна се Рийо към полицая.

— Създават му забавление. Чакаме камионетката с необходимите съоръжения, защото той стреля по всички, които се опитват да влязат през вратата на къщата. Улучи един полицай.

— Защо стреля?

— Не се знае. Хората се веселяха на улицата. При първия изстрел не разбраха какво става. При втория се разкрещяха, един падна ранен и всички се разбягаха. Луд!

В настъпилата тишина минутите течаха бавно. Изведнъж от другата страна на улицата се появи едно куче, първото, което Рийо виждаше от дълго време насам, един мръсен шпаньол, крит вероятно досега от господарите си, и се затича покрай стените. Като стигна до вратата, спря нерешително, седна на задницата си и се изви да пощи бълхите си. Полицаите започнаха да му свирят и да го викат. Кучето вдигна глава, после се престраши и бавно тръгна по уличното платно, отиде до шапката и я обдуши. В същия миг от втория етаж се разнесе изстрел и кучето като палачинка се преметна във въздуха, махайки с крака, после легна на едната си страна, разтърсвано от продължителен гърч. В отговор от насрещните врати изгърмяха пет-шест револвера и надупчиха капака на прозореца. Пак настана тишина. Слънцето беше се наклонило малко и сянката му започна да се доближава до прозореца на Котар. Зад доктора изскърцаха спирачки.

— Пристигат — рече полицаят.

Показаха се полицаи, натоварени с въжета, стълба и два продълговати вързопа, обвити с непромокаемо платно. Влязоха в улицата, която вървеше зад сградите, разположени срещу къщата на Гран. Малко по-късно наблюдаващите по-скоро отгатнаха, отколкото видяха известно раздвижване около вратите на тия сгради. После всичко притихна в очакване. Кучето не мърдаше вече, сега под него се открояваше тъмна локва.

Изведнъж откъм прозорците на къщите, заети от полицаите, затрака картечница. Още при първите изстрели капакът на обстрелвания прозорец буквално се откъсна и Рийо и Гран видяха как зейна черен отвор, обаче не можаха да различат нищо друго от мястото, където стояха. Когато единият автомат млъкна, затрака втори от друг ъгъл на една по-отдалечена къща. Куршумите вероятно попаднаха в квадрата на прозореца, защото едно парче тухла отхвръкна. В същия миг трима полицаи тичешком пресякоха улицата и хлътнаха в пътната врата. Почти веднага още трима се втурнаха натам и стрелбата спря. Пак зачакаха. Вътре в сградата проехтяха два далечни изстрела. После се чу врява и от къщата извлякоха почти на ръце един дребен човек по риза, който викаше, без да спира. Всички спуснати капаци по улицата се вдигнаха като по чудо и на прозорците увиснаха любопитни, други наизлязоха от къщите си и тълпата се натрупа зад полицейските кордони. След миг видяха човека по средата на улицата, стъпил най-сетне на паважа; полицаите държаха ръцете му отзад. Той викаше. Един полицай се доближи и му стовари два юмрука с всичка сила, без да бърза, някак особено старателно.

— Това е Котар — промълви Гран. — Той е полудял.

Котар се строполи на земята. Видяха също така, че агентът силно ритна падналия. После струпаните се размърдаха към доктора и неговия стар другар.

— Отстранете се! — извика полицаят.

Рийо отмести поглед, когато групата мина край него.

Гран и докторът тръгнаха в падащата нощ. Отдалечените улички отново се изпълниха с ехото на ликуващия град. Гран се сбогува с доктора пред вратата на къщата. Искаше да поработи. Но преди да се запъти по стълбата, добави, че е писал на Жан и сега е доволен. Започнал също отново своето изречение.

— Изхвърлих всички прилагателни — заяви той.

И на раздяла с дяволита усмивка церемониално вдигна шапката си. Но Рийо мислеше за Котар и глухият юмручен удар, който премаза лицето на нещастника, го преследваше чак до къщата на стария астматик. Може би е по-тежко да мислиш за един виновен, отколкото за един мъртвец.

Когато Рийо пристигна при своя стар пациент, нощта беше изпълнила целия небосвод. До стаята достигаше далечният глас на свободата, а старият продължаваше все така равномерно, все така спокойно да прехвърля нахута от едната тенджера в другата.

— Имат право да се веселят — рече той, — нужно е от всичко по малко, за да се направи един свят. А вашият колега, докторе, какво стана с него?

Гърмежи се чуваха чак дотук, но те бяха мирновременни: деца пущаха фишеци.

— Почина — отговори докторът, като прислушваше хъркащите гърди.

— Аха! — рече старият малко учуден.

— От чумата — добави Рийо.

— Е, да — продума старият, като помълча, — отиват си най-добрите. Това е животът. Но този беше човек, който знаеше какво иска.

— Какво искате да кажете? — попита докторът, подреждайки стетоскопа си.

— Нищо особено. Той не говореше нахалост. Харесваше ми. Но така е. Някои се перчат: „Така беше при чумата, пострадахме при чумата.“ Още малко и ще поискат ордени. Но всъщност какво е чумата? Това е животът и повече нищо.

— Продължавайте редовно инхалациите.

— О, не се безпокойте! Ще ги правя дълго и ще видя да измират всички. Аз умея да живея.

В отговор се чуха далечни, радостни викове. Докторът се спря сред стаята.

— Ще имате ли нещо против, ако отида на терасата?

— Не, разбира се. Искате да ги погледате отгоре, а? Щом ви е приятно. Все същите са си.

Рийо тръгна към стълбата.

— Кажете, докторе, вярно ли е, че ще строят паметник на загиналите от чумата?

— Вестникът пише. Каменна колона или плоча.

— Знаех си аз. И ще има речи.

Астматикът се смееше задавено.

— Чувам ги оттук: „Нашите покойници“… и после ще отидат да си хапнат и пийнат.

Рийо вече изкачваше стълбата. Над къщите сияеше студеният небосвод и звездите край хълмовете изпущаха искри, сякаш бяха от кремък. Нощта не се различаваше много от оная, в която Тару и той бяха дошли на същата тераса, за да забравят чумата. Но днес морето по-яростно разбиваше вълните си о крайбрежните скали. Неподвижният въздух беше облекчен от соления дъх на влажните есенни ветрове. Ромонът на града продължаваше да се плиска в подножието на терасата. Но тази нощ беше нощ на избавлението, а не на бунта. Тъмночервено зарево в далечината бележеше мястото на булевардите и осветените площади. В тая буйна нощ човешките желания не срещаха прегради и техният грохот достигаше до Рийо.

Откъм потъналото в мрака пристанище се издигнаха първите празнични фойерверки. Народът ги приветствува с възторжени викове. Котар, Тару, всички те, както и тази, която Рийо бе обичал и загубил, всички мъртви или виновни, бяха забравени. Старият астматик имаше право — хората си оставаха същите. Но в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност и сега на това място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо почувствува, че се присъединява към тях. Сред засилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато стигне до терасата, и сред разноцветните светлини, увиснали на все по-многобройни гроздове в небесния простор, доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от ония, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствие, а именно — че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.

Но той все пак знае, че този разказ не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелствува не за друго, а за онова, което сам трябваше да извърши и което без съмнение бяха длъжни да извършат срещу насилието и неговото неизтощимо оръжие въпреки личните си терзания всички, които, не можейки да бъдат светци и не искайки да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители.

И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.