Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Peste, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Автор: Албер Камю

Заглавие: Чумата

Преводач: Надежда Станева

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Пенка Пройкова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Александър Димитров

Художник: Кънчо Кънев

Коректор: Мария Ждракова; Евдокия Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13515


Толкова смисъл има да покажем един затвор чрез друг затвор, колкото и да представим нещо, което действително съществува, чрез друго, което не съществува.

Даниел Дефо

I

Любопитните събития, съставящи сюжета на този летопис, станаха през 194… в Оран. По общо мнение мястото им съвсем не беше там, тъй като те имаха малко изключителен характер. На пръв поглед Оран изглежда наистина съвсем обикновен град и не е нищо друго освен една френска префектура на алжирския бряг.

Трябва да признаем, че самият град е грозен. Видът му е спокоен и е нужно известно време, за да може човек да забележи онова, което го отличава от толкова други търговски градове по всички географски ширини. Как да си представим например град без гълъби, без дървета и без градини, в който не се чува нито пърхане на криле, нито шумолене на листа — място, така да се каже, безлично? Смяната на годишните времена се вижда само на небето. Пролетта се познава единствено по променения въздух или по кошниците с цветя, които малките цветопродавачи донасят от покрайнините; тук пролетта се продава на пазара. През лятото слънцето нажежава сухите сгради и покрива стените им със сива пепел, тогава може да се диша само в сенчестите стаи със спуснати капаци на прозорците. През есента, напротив, настъпва истински потоп от кал. Хубави дни има само зиме.

Най-лесно се опознава един град, като се проучи как жителите му работят, как се любят и как умират. Дали се дължи на климата, не зная, но в нашия малък град всичко това става едновременно, по един и същ възторжен и малко разсеян начин. Искам да кажа, че хората се отегчават и придобиват навици. Нашите съграждани работят много, но с единствената цел да забогатеят. Интересува ги най-вече търговията и както сами твърдят, грижат се преди всичко за сделките си. Естествено стремят се и към простите човешки радости, обичат жените, киното и плажовете. Но разумно отлагат удоволствията за събота вечер и за неделя, като се стараят през останалите дни да печелят много пари. Когато напуснат вечер канторите си, те се събират в определен час по кафенетата, разхождат се по един и същи булевард или пък се настаняват по балконите си. Желанията на младите са буйни и краткотрайни, а пороците на по-възрастните не отиват по-далеч от спорта, приятелските пиршества и клубовете, където се залагат големи суми при игра на карти.

Сигурно ще възразите, че това не е някаква особеност на нашия град и че изобщо всички наши съвременници живеят така. Без съмнение днес няма нищо по-естествено от това хората да работят от сутрин до вечер и после да губят времето си в игра на карти, из кафенетата или в приказки. Но съществуват градове и страни, където хората имат от време на време идеи за нещо друго. Общо взето, това не променя живота им. Явила се е смътната идея, но и то е вече нещо. Оран, напротив, външно е град без идеи, с други думи, съвсем модерен град. Следователно не е необходимо да даваме точни пояснения как се любят хората при нас. Мъжете и жените или бързо се изчерпват в онова, което се нарича любовен акт, или и двамата придобиват навик. Често пъти между тези две крайности няма средно положение. И в това няма нищо оригинално в Оран, както и другаде, хората се обичат, без да го съзнават, защото нито имат време, нито се стремят да размишляват.

Най-оригиналното в нашия град представлява трудността, с която тук се умира. Впрочем думата „трудност“ не е най-подходящата и би било по-правилно да кажем „неудобството“. Никога не е приятно да си болен, но има градове и страни, където при болест все пак се погрижват за тебе, където можеш до известна степен да бъдеш спокоен. Всеки болен има нужда от внимание, иска да се опре на нещо, и то е съвсем естествено. Но в Оран резките промени на климата, размерът на извършваните тук сделки, бедният декор, бързото здрачаване вечер и естеството на удоволствията — всичко изисква от гражданите добро здраве. Тук болният се чувствува много самотен. Кой мисли за умиращия, затворен като в капан някъде там зад стотици напукани от жегата стени, когато в тази минута всички жители на града водят разговори по телефоните или из кафенетата за полици, товарителници и за шконто. Понятни стават неудобствата, които придружават смъртта, дори модерната смърт, когато тя се появи на такова бездушно място.

Тези кратки сведения може би дават достатъчни ясна представа за нашия град. Впрочем не бива да преувеличаваме нищо. Едно обаче трябва да подчертаем — съвсем обикновения вид на града и на живота в него. Но създаде ли си човек навици, дните минават без особени мъчнотии. И наистина, откакто нашият град започна да съдействува за създаването на навици, може да се каже, че всичко тръгна към добро. Без съмнение, погледнат от този ъгъл, животът ни не е изпълнен с много вълнения. Но поне няма безредие. И нашият открит, симпатичен и деен гражданин винаги е будил у посетителя основателно уважение. Този град, без нищо живописно, без растителност и без душа, изглежда заспал и на човек сякаш не му остава нито друго, освен да се унесе в сън. Но справедливостта ни налага да добавим, че той се откроява върху неповторим пейзаж сред голо плато, заобиколено от слънчеви хълмове пред залив със съвършена линия. За едно само може да се съжалява, че е застроен с гръб към този залив и когато човек си тръгне от града, трябва да се обръща назад, за да види морето.

Стигнал дотук, човек лесно ще си даде сметка, че нашите съграждани не са имали никакво основание да очакват станалите през пролетта на гореспоменатата година случки, представляващи, както разбрахме впоследствие, първите признаци на поредицата важни събития, които се готвим да изложим тук. Фактите ще изглеждат някому естествени, а на другиго невероятни. Но най-сетне един летописец не може да държи сметка за противоречивите мнения. Неговата задача е само да каже: „Ето така беше“, щом знае, че нещо наистина се е случило и е засегнало живота на цял един народ и че има хиляди свидетели, които в душата си ще оценят правотата на неговите думи.

Впрочем повествователят, когото ще познаем, когато му дойде времето, едва ли щеше да се залови за тая работа, ако не беше му се отдал случай да събере известен брой показания и ако обстоятелствата не бяха го намесили във всичко, което се нагърбва да разкаже. Именно това му дава право да пише като историк. То се знае, че всеки историк, дори да е любител, разполага с документи. Разказвачът на тази история също има документи: най-напред неговите собствени показания, после чужди свидетелства, тъй като естеството на работата му го принуждаваше да изслушва изповедите на всички действуващи лица от този летопис, и на последно място някои попаднали в ръцете му текстове. Той се кани да черпи от тях, когато прецени, че е уместно, и да ги използува, както намери за добре. Кани се още… Но може би е време да изоставим коментарите и предпазливостта на езика и да започнем самия разказ. Първите дни трябва да се опишат по-подробно.

 

 

Сутринта на 16 април доктор Бернар Рийо излезе от своя кабинет и се спъна в един умрял плъх, паднал насред площадката. В първия момент той ритна животното, без да се замисли, и слезе по стълбите. Но когато се озова на улицата, сети се, че на този плъх не му беше мястото там, и се върна да уведоми вратаря. Старият господин Мишел посрещна с голямо възмущение съобщението и докторът разбра, че находката му е била съвсем нередна. Присъствието на този умрял плъх за него беше само странно, докато за вратаря то представляваше истински скандал. Впрочем старият човек беше категоричен: в къщата нямаше плъхове. Напразно докторът го уверяваше, че върху площадката на първия етаж е видял един, и то вероятно мъртъв, убеждението на господин Мишел оставаше непоклатимо: в къщата няма плъхове, значи, този е донесен отвън. С една дума, някой си е направил несполучлива шега.

Същата вечер, когато Бернар Рийо стоеше в преддверието на сградата и търсеше ключовете си, преди да се изкачи у дома си, видя как от тъмния край на коридора се задава, клатушкайки се, едър плъх с мокра козина. Животното се спря, сякаш се мъчеше да запази равновесие, упъти се към доктора, отново се спря, завъртя се на едно място със слабо цвъртене и накрая се отпусна, а от полуотворената му муцуна бликна кръв. Докторът го наблюдава известно време, после се качи в апартамента си.

Не за плъха се замисли той. Тази повърната кръв пак го насочи към неговата голяма тревога. Жена му, болна вече от цяла година, се готвеше да замине на другия ден за един планински санаториум. Завари я легнала в спалнята, както беше й заръчал. Така се подготвяше за уморителното пътуване. Посрещна го усмихната.

— Чувствувам се много добре — рече тя.

Той гледаше обърнатото към него лице, осветено от нощната лампа. Макар и тридесетгодишно и с отпечатък на болестта, за Рийо нейното лице си оставаше все тъй младежко, може би поради усмивката, която заличаваше всичко останало.

— Гледай да заспиш — рече той. — Сестрата ще дойде в единадесет часа и ще ви откарам за обедния влак.

Когато я целуна, усети, че челото й е леко овлажнено. Усмивката й го съпроводи до вратата.

На другия ден, 17 април, в осем часа вратарят спря доктора на излизане и се оплака, че някакви пакостници са оставили три умрели плъха посред коридора. Вдигнал ги с машата, защото били целите в кръв. Постоял известно време на пътната врата, държейки плъховете за крачетата, дано виновните се издадат чрез някоя закачка. Но нищо подобно не станало.

— Ах, тези калпазани — ругаеше господин Мишел, — ще ги пипна аз тях накрая!

Озадачен, Рийо реши да започне обиколката на своите болни от крайните квартали, където живееха най-бедните му пациенти. Боклукчиите минаваха много по-късно и неговата кола, която се движеше по правите и прашни пътища на този квартал, закачаше кофите за смет, оставени по края на тротоара. В една само улица докторът изброи цяла дузина плъхове, хвърлени върху остатъците от зеленчук и мръсните парцали.

Завари първия си пациент, легнал в стая към улицата, която служеше едновременно за спалня и трапезария. Беше стар испанец със сурово, набръчкано лице. Пред него върху завивката имаше две тенджери, пълни с нахут. При влизането на доктора болният, полуизправен в леглото, тъкмо се облягаше назад и се опитваше да оправи пресекливото си дишане на стар астматик. Жена му донесе един леген.

— Е, докторе — рече той през време на инжекцията, — излизат, видяхте ли?

— Да — добави жената, — съседът е намерил три.

Старият потриваше ръце.

— Излизат, можеш да ги видиш във всички кофи за смет, гладът ги е подгонил.

За Рийо не беше трудно да установи по-късно, че целият квартал говори за плъховете. Щом привърши с посещенията, той се прибра у дома си.

— Има телеграма за вас, горе е — каза му господин Мишел.

Докторът го запита видял ли е пак плъхове.

— А, не — отвърна вратарят, аз дебна, нали знаете. И тези мръсници не смеят.

Телеграмата уведомяваше Рийо, че майка му пристига на другия ден. Старата госпожа Рийо щеше да се грижи за домакинството на сина си, докато болната отсъствува. Когато докторът влезе вкъщи, сестрата беше вече дошла, а жена му, станала, облечена в костюм, го чакаше права, с лице, освежено от грима. Той й се усмихна.

— Добре изглеждаш, много добре.

Малко по-късно бяха вече на гарата и той я настани в спалния вагон. Тя огледа купето.

— Не е ли скъпичко за нас?

— Налага се — отвърна той.

— Каква е тая история с плъховете?

— Не зная. Изглежда странна, но ще мине.

После той набързо поиска прошка, загдето не е бдял достатъчно над нея и твърде много я е пренебрегвал. Тя клатеше глава, искаше да го накара да замълчи. Но той добави:

— Всичко ще се оправи, когато се върнеш, ще започнем живота отново.

— Да — каза тя с блеснали очи, — ще започнем отново.

После се обърна гърбом и се загледа през прозореца. По перона хората бързаха, блъскаха се. Чуваше се съскането на локомотива. Рийо повика жена си на име и когато тя се обърна, видя, че лицето й е обляно в сълзи.

— Недей — рече той нежно.

Под сълзите й се появи малко сгърчена усмивка. Жена му си пое дълбоко дъх:

— Хайде, тръгвай си. Ще ми мине.

Той я притисна до себе си и после, застанал на перона зад стъклото, виждаше само усмивката й.

— Моля ти се, пази се — каза той.

Но тя не можеше да го чуе.

На излизане от перона Рийо се сблъска със съдебния следовател господин Отон, който водеше малкия си син за ръка. Докторът го попита ще пътува ли. Дълъг и черен, господин Отон напомняше същевременно и някогашен светски човек, и гробар. Той отговори любезно, но кратко:

— Чакам госпожа Отон, която ходи да поднесе почитанията си на моите родители.

Локомотивът изсвири.

— Плъховете… — започна следователят.

Рийо понечи да тръгне към влака, но се спря и се обърна към изхода.

— Да, да — рече той, — нищо особено.

В паметта му се запечати само, че в този момент мина един човек от железопътния персонал, който носеше под мишницата си цял сандък с умрели плъхове.

Същия ден следобед, точно когато започваше прегледите в кабинета си, при него влезе млад човек, който бил го търсил вече сутринта и за когото знаеше, че е журналист. Наричаше се Ремон Рамбер. Беше нисък на ръст, широкоплещест, имаше решително лице, светли и умни очи, носеше дрехи със спортна кройка и изглеждаше, че живее охолно. Той пристъпи направо към целта на посещението си. Правеше проучвания за един голям парижки вестник върху жизнените условия на арабите и искаше сведения за тяхното здравно състояние. Рийо му каза, че здравето на арабите не е добро. Но преди да се впусне в подробности, поиска да узнае дали журналистът би могъл да изнесе цялата истина.

— Разбира се — отговори Рамбер.

— Искам да кажа, ще можете ли да порицаете напълно нередностите?

— Напълно не, признавам. Но предполагам, че такова порицание би било неоснователно.

Рийо спокойно обясни, че подобно порицание действително би било неоснователно, но поставяйки този въпрос, той искал да узнае дали Рамбер може да каже всичко без каквито и да било задръжки.

— Защото аз ценя само точните сведения. Няма да приема да тълкувате думите ми.

— Говорите с езика на Сен-Жюст — забеляза журналистът усмихнато.

Все тъй кротко Рийо отвърна, че не знае дали е така; смята само, че говори с езика на човек, отвратен от света, в който живее, но запазил обич към себеподобните си и решен за себе си да не допуска несправедливост и компромиси. Рамбер го слушаше, свил глава между раменете.

— Мисля, че ви разбирам — рече той най-сетне и стана.

Докторът го съпроводи до вратата.

— Благодаря ви, че приемате нещата така.

Рамбер изглеждаше малко нетърпелив.

— Да — повтори той, — разбирам, извинете за безпокойството.

Докторът му стисна ръката и добави, че един репортаж върху големия брой умрели плъхове в града би бил твърде занимателен, стига да има кой да го направи.

— Охо — възкликна Рамбер, — ето това ме интересува.

В седемнадесет часа, когато тръгваше да посети нови болни, докторът срещна на стълбището един човек, още млад, с тромава осанка и едро, издълбано лице, похлупено с гъсти дебели вежди. Беше го виждал няколко пъти у испанските танцьори, обитаващи най-горния етаж на къщата. Жан Тару пушеше усърдно цигара и наблюдаваше последните гърчове на един плъх, който умираше на стъпалото в краката му. Той вдигна към доктора спокойните си, малко втренчени сиви очи, каза добър ден и добави, че появяването на плъхове наистина е любопитно явление.

— Да — рече Рийо, — но започва да става досадно.

— В известен смисъл, докторе, само в известен смисъл. Работата е там, че никога не сме виждали нещо подобно. Но аз го намирам интересно, да, положително интересно.

Тару отметна с ръка косите си назад, погледна още веднъж неподвижния вече плъх и се усмихна на Рийо:

— Но в края на краищата, докторе, това си остава преди всичко работа на вратаря.

Точно него намери докторът облегнат на стената до пътната врата. Лицето на вратаря, обикновено червендалесто, носеше следи на голяма умора.

— Да, зная — рече старият Мишел, когато Рийо му съобщи за новата находка. — Намираме ги вече по два, по три наведнъж. Но така е и по другите къщи.

Изглеждаше сломен и загрижен. Разтриваше врата си някак несъзнателно. Рийо го попита как се чувствува. Не можел да каже, разбира се, че не му е добре, но нещо не е в ред. Смята, че то сигурно се дължи на лошото му настроение. Тия плъхове го ядосали; изчезнат ли — всичко ще се оправи.

Но на другия ден, 18 април, сутринта, когато докторът доведе майка си от гарата, намери господин Мишел още по-посърнал: десетина плъха красяха стълбището от избата чак до тавана. Боклукчийските кофи из съседните дворове също бяха пълни. Майката на доктора посрещна тази новина, без да се учуди.

— Случват се такива работи.

Тя беше дребна женица с посребрени коси и черни, кротки очи.

— Щастлива съм, че пак те виждам, Бернар — каза тя. — Плъховете не могат да развалят радостта ми.

Той беше съгласен с това; наистина майка му правеше нещата да изглеждат винаги лесни.

Все пак Рийо телефонира в градската служба за унищожаване на гризачите, с чийто директор се познаваше. Дали директорът беше чул за плъховете, които се появиха в големи количества и умираха на открито? Директорът Мерсие бил чул вече да се говори за тях и дори в службата му, помещаваща се недалеч от пристанището, били намерили петдесетина. Питал се обаче дали е нещо сериозно. Рийо не знаеше какво да каже, но смяташе, че службата трябва да се намеси.

— Да — рече Мерсие, — но трябва заповед. Ако мислиш, че си заслужава трудът, ще се опитам да издействувам заповед.

— Винаги си заслужава трудът — отвърна Рийо.

Неговата чистачка току-що беше му съобщила, че в завода, където работел мъжът й, събрали няколкостотин умрели плъха.

Така че горе-долу по това време нашите съграждани започнаха да се безпокоят. Защото от 18 април заводите и складовете наченаха да бълват стотици трупове на плъхове. В някои случаи ставаше нужда да доубиват ония от гризачите, чиято агония продължаваше прекалено дълго. От крайните квартали до центъра на града, по целия път на доктор Рийо, навред, където нашите съграждани се събираха, имаше купища умрели плъхове — било в кофите за смет, било един зад друг из уличните вади. Вечерните вестници още същия ден отделиха място за случая и запитаха готви ли се градският съвет да действува и какви бързи мерки предвижда, за да предпази гражданите от това гадно нашествие, Градският съвет не се готвеше и абсолютно нищо не предвиждаше, но започна да се събира на заседание, за да разисква. На службата за унищожаване на гризачите бе дадено нареждане да прибира всяка сутрин призори умрелите плъхове. След това две коли от службата трябваше веднага да ги отнасят във фабриката за изгаряне на сметта, за да бъдат превърнати в пепел.

Но през следващите дни положението се усложни. Броят на мъртвите гризачи нарастваше и всяка сутрин урожаят ставаше по-изобилен. След четвъртия ден плъховете започнаха да се появяват масово и да умират на групи. Излизаха на светло от килери, подземни етажи, мазета, заслони, движеха се в дълги нестройни редици, залитаха насам-натам, завъртваха се на едно място и умираха край хората. Техните предсмъртни цвърчения ясно се чуваха нощем из малките улички или в преддверията на сградите. А сутрин из барите в предградията ги намираха с окървавени остри муцунки — някои подути и разложени, други вцепенени, с щръкнали нагоре мустаци. Виждаха ги и из самия град на купчинки върху стълбищните площадки или из дворовете. Някои от тях идваха да умрат понякога насаме из административните зали, из училищните дворове, по терасите на кафенетата. Нашите съграждани изумени ги откриваха по най-многолюдните места на града. Замърсяваха сегиз-тогиз и Плас д’Арм, и булевардите, и Фрон-дьо-Мер, където хората си правеха разходките. На разсъмване почистваха града от тях, но през деня мъртвите животни пак се появяваха, и то все по-многобройни.

На не един нощен минувач се случваше, стъпвайки на тротоара, да усети под краката си жилавата маса на някой още топъл умрял плъх. Би могло да се каже, че самата земя, където бяха застроени нашите къщи, се освобождаваше от нечистата си кръв; сега по повърхността й избиваха циреи и гнойници, които сякаш са я разяждали отвътре. Нека си представим смайването в нашия тъй спокоен дотогава малък град. В няколко дни той беше потресен, подобно на някой напълно здрав човек, чиято кръв внезапно започва да се бунтува.

Работите отидоха толкова далеч, че агенция „Рансдок“ (сведения, документации и всякакви справки) оповести в своето предаване за безплатни информации, че само за един ден на 25 април са били събрани и изгорени шест хиляди двеста тридесет и един плъха. Тази цифра даваше ясна представа за всекидневното зрелище, което се разкриваше пред очите на гражданите, затова тя усили общото смущение. Дотогава хората бяха гледали на всичко това като на отвратителна случайност. Сега забелязаха, че явлението, на което не можеха нито да определят размера, нито да установят произхода, криеше някаква заплаха. Единствен старият испанец, астматикът, продължаваше да потрива ръце и да повтаря със старческа радост: „Излизат, излизат!“

На 28 април „Рансдок“ съобщи, че са събрани близо осем хиляди плъха и тревогата в града достигна своя връх. Гражданите настояваха за решителни мерки, обвиняваха административната власт, а някои, чиито къщи бяха до морето, говореха вече за изселване. Но на другия ден агенцията излезе със съобщение, че необикновеното явление изведнъж секнало и съответната служба събрала само незначително количество умрели гризачи. Градът си отдъхна.

Обаче точно същия ден по обед, когато спираше колата си пред своя дом, доктор Рийо забеляза, че от другия край на улицата се задава вратарят, движейки се малко разкрачен, с усилие; държеше главата си наведена, а ръцете, отдалечени от тялото, като кукла. Придържаше го един свещеник на име отец Панлу, образован и войнствуващ йезуит, твърде уважаван в нашия град, дори от хора, равнодушни към въпросите на религията. Докторът го беше срещал няколко пъти. Той ги изчака да се приближат. Очите на стария Мишел блестяха и гърдите му свиреха. Почувствувал се малко недобре и пожелал да подиша чист въздух. Но силни болки във врата, под мишниците и в слабините го принудили да се обърне за помощ към отец Панлу.

— Излязоха ми подутини. Сигурно съм се пресилил нещо.

Докторът се пресегна през вратичката на колата, Мишел се наведе и той опипа долната част на врата му; беше се образувала буца, твърда като камък.

— Легнете и премерете температурата си, ще дойда да ви видя следобед.

Вратарят си тръгна и Рийо попита отец Панлу какво мисли за всичките тия плъхове.

— О, трябва да е някаква епидемия — отвърна отецът и очите му се смееха зад кръглите очила.

След обеда Рийо тъкмо препрочиташе телеграмата, с която го уведомяваха от санаториума за пристигането на жена му, когато телефонът звънна. Обаждаше се един бивш негов пациент, чиновник в общината. Рийо го беше лекувал безплатно, защото Жозеф Гран нямаше достатъчно средства, а от дълго време страдаше от стеснение на аортата.

— Нали си спомняте за мене? — говореше той. — Но този път се отнася за другиго. Елате бързо, случи се нещо с моя съсед.

Гласът му се прекъсваше от вълнение. Рийо се сети, че трябва да види вратаря, но реши да се отбие при него после. Няколко минути по-късно той влизаше в една ниска къща на улица Федерб в един от крайните квартали. По хладното вонящо стълбище го пресрещна Жозеф Гран, чиновникът. Беше човек на около петдесет години, с жълти мустаци, висок, прегърбен, с тесни рамене и мършави крайници.

— По-добре е сега — рече той, като слезе до Рийо, — но бях се уплашил, че свършва.

Той се изсекна. На втория и последен етаж върху вратата вляво Рийо прочете написано с червен тебешир следното: „Влезте, аз се обесих.“

Влязоха. Въжето се спускаше от висящата лампа над един прекатурен стол, масата беше бутната в единия ъгъл. Но клупът на въжето беше празен.

— Откачих го навреме — разказваше Гран, който сякаш винаги търсеше думите си, макар да говореше на най-прост език. — Тъкмо излизах и чух шум. Когато видях написаното на вратата, как да ви кажа, помислих, че е шега. Но той издаде някакво особено стенание, бих казал дори, зловещо.

И като се почеса по главата, добави:

— Според мен процедурата е била доста мъчителна. Разбира се, аз влязох.

Отвориха една врата и се озоваха в светла, но бедно наредена стая. Нисък, възпълен човек лежеше върху железен креват. Дишаше учестено и ги гледаше с кървясали очи. Докторът се спря. Стори му се, че дочу в промеждутъците на това дишане мише цвъртене. Но из ъглите не мърдаше нищо. Рийо се доближи до леглото. Човекът не беше паднал от много високо, нито внезапно, затова гръбнакът му бе останал здрав. Разбира се, беше малко задушен. Налагаше се рентгенова снимка. Докторът направи камфорова инжекция и каза, че след няколко дни всичко ще му мине.

— Благодаря, докторе — рече човекът запъхтян.

Рийо запита Гран дали е предупредил полицията и чиновникът се смути.

— Не — рече той, — о, не. Помислих, че най-належащото е…

— Разбира се — прекъсна го Рийо, — аз ще се погрижа.

Но в този момент болният се размърда, надигна се и леглото и заяви, че се чувствува добре, затова няма защо да си правят труд.

— Успокойте се — каза Рийо. — Няма да има последствия, повярвайте ми, но аз съм длъжен да съобщя.

— О! — промълви болният.

Отпусна се назад и заплака, хълцайки. Гран постоя малко, поопипа мустака си, после се доближи до леглото.

— Хайде, хайде, господин Котар. Помъчете се да разберете. Могат да потърсят отговорност от доктора. Ами ако ви обземе желание да повторите опита!..

Но Котар отговори през сълзи, че няма да повтори, че го е направил в момент на обезумяване и че желае само да го оставят на мира. Рийо пишеше рецепта.

— Разбрано — рече той. — Да не говорим повече, ще мина пак след два-три дни. Но не правете глупости.

На стълбището Рийо заяви на Гран, че е длъжен да съобщи в полицията, но ще помоли комисаря да направи анкетата чак след два дни.

— Трябва някой да го пази тази нощ. Има ли семейство?

— Не познавам никого от близките му. Ще го пазя аз.

И Гран добави, като клатеше глава:

— Пък и него самия, знаете, не бих могъл да кажа, че го познавам. Но хора сме, трябва да си помагаме.

В преддверието Рийо неволно огледа ъглите и попита Гран дали плъховете са изчезнали напълно от този квартал. Чиновникът нищо не знаеше. Бяха му разказали наистина тази история, но не беше отдал голямо значение на махленските приказки.

— Имам си други грижи — добави той.

Рийо протегна ръка за сбогуване. Бързаше да види вратаря, преди да пише на жена си.

Вестникопродавците на вечерната преса крещяха по улиците, че нахлуването на плъховете е спряло. Но Рийо намери своя болен да повръща жлъчка с кървави примеси, превит на две над една кофа, притиснал с едната си ръка корема, а с другата главата. След дълги напъни, едва поемайки дъх, вратарят се отпусна на възглавницата си. Температурата му беше 39,5°, жлезите по врата, под мишниците и по слабините бяха набъбнали и на хълбока му се тъмнееха две големи петна. Оплакваше се, че нещо вътре го боли.

— Пари — повтаряше той, — тая мръсна гад ме гори отвътре.

Дъвчеше думите в пресъхналата си уста и обръщаше към доктора изблещените си, просълзени от главоболието очи. Жена му гледаше с тревога Рийо, който мълчеше.

— Докторе — попита тя, — какво му е?

— Всичко може да е, но не мога да кажа още нищо положително. До довечера диета и лекарства за пречистване на кръвта. Нека да пие много течности.

И наистина вратарят изгаряше от жажда.

Когато се върна у дома си, Рийо телефонира на своя колега доктор Ришар, един от най-известните лекари в града.

— Не — каза Ришар, — не съм забелязал нищо особено.

— А треска с локални възпаления?

— Ах, да, два случая на доста възпалени жлези.

— Ненормално ли?

— Хм — измънка Ришар, — нормалното, нали знаете, е нещо…

Вечерта обаче вратарят непрекъснато бълнуваше, имаше 40° температура и се оплакваше от плъховете. Рийо опита да направи разрез на отоците. Щом терпентинът го опари, вратарят изрева: „Ах, мръсниците!“ Жлезите бяха набъбнали, корави и възлести при опипване. Жената бе загубила ума и дума.

— Не го оставяйте сам — рече й докторът — и ако стане нужда, повикайте ме.

На другия ден, 30 април, от модрото влажно небе задуха хладен морски ветрец. Той довя мирис на цветя от най-отдалечените предградия. А сутрешният уличен шум беше сякаш по-жив, по-весел, отколкото обикновено. Нашият малък град, освободен от тайния страх, с който бе живял цяла седмица, изглеждаше като възроден. Самият Рийо, успокоен от едно писмо на жена си, пъргаво слезе у вратаря с олекнало сърце. И наистина тази сутрин температурата беше спаднала на 38°, Болният се усмихваше отпаднал.

— По-добре е, нали, докторе? — попита жената.

— Да не бързаме.

Към обед обаче температурата се покачи внезапно на 40°, болният бълнуваше непрекъснато, повръщанията се подновиха. Вратните жили бяха болезнени при докосване и вратарят, изглежда, се мъчеше да държи врата си колкото може по-изпънат. Жена му седеше на леглото и леко придържаше краката му през завивката. Тя не откъсваше очи от Рийо.

— Слушайте — рече докторът, — налага се да го изолираме и да приложим специално лекуване. Ще телефонирам в болницата и ще го пренесем с линейката.

След два часа, в линейката, докторът и жената седяха надвесени над болния, от чиято обложена уста излизаха откъслечни думи. „Плъховете!“ — повтаряше той. Лицето му изглеждаше зеленикаво, устните восъчнобледи, клепачите сиви като олово; дишаше бързо и неравномерно, измъчван от набъбналите жлези, потънал в носилката, сякаш искаше тя да го похлупи, сякаш някой изпод земята непрестанно го зовеше, а невидим товар го задушаваше. Жена му плачеше.

— Няма ли никаква надежда, докторе?

— Той умря — каза Рийо.

 

 

Смъртта на вратаря отбеляза, така да се каже, края на този изпълнен с обезпокоителни признаци период и началото на друг, сравнително по-труден, когато първоначалната изненада постепенно премина в паника. Нашите съграждани — те си даваха вече сметка за това — никога не бяха допускали, че техният малък град може да се окаже някакво белязано място, където плъховете излизат да умират на слънце и вратарите загиват от чудновати болести. В това отношение те грешаха и мислите им подлежаха на преоценка. Ако работата беше спряла дотук, животът щеше да си тече както преди. Но и други наши съграждани, и не непременно портиери или бедняци, поеха пътя, по който господин Мишел тръгна пръв. И от този момент започна страхът, а заедно с него дойдоха, и размишленията.

Преди да навлезе обаче в подробностите на тези нови събития, разказвачът смята за полезно да посочи мнението и на друг свидетел на току-що описания период. Жан Тару, когото срещнахме вече в началото на този разказ, беше се установил в Оран няколко седмици преди това и оттогава живееше в един голям хотел в центъра. По всичко личеше, че има добри доходи и живее нашироко. Макар градът малко по малко да свикна с него, все пак никой не би могъл да каже откъде дойде този човек, нито защо беше тук. Виждаха го по всички обществени места. Още в началото на пролетта започна да ходи по плажовете, плуваше много и явно с удоволствие. Добродушен, винаги усмихнат, той, изглежда, обичаше всички естествени удоволствия, без много да им робува. Единственият забелязан у него навик беше, че редовно се среща с разни испански танцьори и музиканти, с каквито нашият град изобилствуваше.

Бележниците на Тару също представляват един вид летопис на този тежък период. Но летопис твърде странен, в който сякаш умишлено се омаловажават нещата. На пръв поглед би могло да се помисли, че Тару се е изхитрил да наблюдава събитията и хората през обратната страна на бинокъла. В общата обърканост той се стараеше да описва онова, в което няма нищо за описване. Бихме могли, разбира се, да съжаляваме за това негово предубеждение и да го подозираме в безсърдечност. Но няма съмнение, че за създаването на една летопис от тоя период бележниците на Тару могат да доставят цял куп второстепенни подробности, имащи все пак известно значение, а и самата им чудноватост ще ни предпази от прибързани заключения за този интересен човек.

Първите бележки на Тару датират от неговото пристигане в Оран. Те показват от самото начало необяснимото му задоволство, че е попаднал в един толкова грозен град. Той ни описва подробно двата бронзови лъва, които красят кметството, прави снизходителни забележки относно липсата на дървета, неугледните къщи и невъзможния план на града. Тару вмъква и разговори, дочути в трамвая или на улицата, без да ги коментира, освен веднъж, когато предава разговора, отнасяш, се за някой си Кам. Тару подслушал неволно двама трамвайни кондуктори.

— Познаваш Кам, нали? — казал единият.

— Кам ли? Оня дългия, с черните мустаци?

— Същият. Беше стрелочник.

— Зная го, разбира се.

— Добре де, той умря.

— А! Че кога?

— След историята с плъховете.

— Я гледай! И от какво?

— Не зная. Треска. Пък беше и слабосилен. Имал циреи под мишниците. Не издържа.

— Но той изглеждаше съвсем здрав!

— Не, гърдите му бяха слаби, а свиреше в певческото. Постоянно да надуваш корната, изтощава.

— Е, да! — заключил другият. — Когато човек е болен, не бива да свири на корна.

След като излагаше случая, Тару се питаше защо Кам е влязъл в певческото дружество, въпреки явната опасност за здравето му, и кои са бали дълбоките причини да рискува живота си заради неделните шествия.

Освен това личеше, че Тару бе останал приятно заинтригуван от една сцена, която се разиграваше често на балкона срещу неговия прозорец. Стаята му гледаше към една малка напречна уличка, където котките спяха в сянката на стените. Всеки ден следобед, в часовете, когато градът дремеше, притиснат от горещината, на отсрещния балкон се появяваше един дребен старец. Беловлас, грижливо сресан, изправен и строг в дрехите си с военна кройка, той подмамваше котките въздържано и гальовно: „Писи, писи.“ Котките вдигаха помътнелите си от съня очи, но все още не ставаха. Тогава старчето започваше да къса дребни парченца хартия и да ги пуща на улицата, а животните, примамени от падащите бели пеперуди, пристъпваха към средата на уличното платно и протягаха колебливо лапи към последните книжни късчета. Тогава дребният старец храчеше силно, стараейки се да уцели котките. Щом някоя от храчките му улучеше целта, той се смееше.

Най-сетне Тару изглеждаше решително пленен от търговския характер на града, чийто изглед, оживление, че дори и удоволствия сякаш се ръководеха от нуждите на търговията. Тази своеобразност (такъв термин е употребен в бележника) срещаше одобрението на Тару и даже едно от неговите хвалебствия завършваше с възклицанието: „Най-после!“ Това са единствените места, където пътните бележки от тази дата придобиват личен характер. Но трудно е да се прецени тяхното значение и доколко са сериозни. Така например, след като описва подробно как намирането на един умрял плъх накарало касиера на хотела да обърка сметката на един клиент, Тару добавяше с малко неясен почерк: „Въпрос: Как да постъпваме, че да не губим времето си? Отговор: Да почувствуваме неговата дължина. Начини: да прекарваме по цели дни в чакалнята на някой зъболекар върху неудобен стол; да стоим на балкона в неделя следобед; да слушаме сказка на език, който не разбираме; да си избираме най-дългия и най-неудобния маршрут с влака и естествено да пътуваме прави; да се редим на опашка пред касите за представления, без да вземаме билети, и т.н., и т.н.“ Но тутакси след тези словесни или мисловни отклонения започваха подробни описания на трамваите в нашия град, на тяхната лодковидна форма, неопределен цвят и вечна мръсотия и завършваха с едно „Това е забележително!“, което не обяснява нищо.

Ето например какво е писал Тару за историята с плъховете.

„Днес старчето отсреща е объркано. Няма ги котките. Изчезнаха нанякъде, възбудени от умрелите плъхове, които виждаме в голямо количество из улиците. Според мене изключено е котките да ядат умрели плъхове. Спомням си как моите котки се гнусяха. Но въпреки това те трябва да са плъзнали из избите и старецът е озадачен. Не е вече тъй добре сресан, нито толкова наперен. Чувствува се, че е тревожен. Постоя малко и се прибра. Но все пак плю веднъж в празното пространство.

Днес в града един трамвай спря, понеже намериха в него умрял плъх, попаднал там кой знае как. Две-три жени слязоха. Изхвърлиха плъха. Трамваят продължи.

Нощният пазач на хотела, човек, комуто може да се вярва, ми каза, че ще ни дойде нещо до главата от всичките тези плъхове. «Когато плъховете напущат кораба…» Отговорих му, че е вярно за корабите, но не е проверено дали важи за градовете. Той обаче е убеден. Попитах го какво нещастие според него можем да очакваме. Не знае, нещастията не могат да се предвиждат. Но няма да се учуди, ако стане някакво земетресение. Признах, че е възможно, а той ме попита не се ли боя.

— Единствено важен за мен е душевният покой — отговорих аз.

Той ме разбра отлично.

В ресторанта на хотела идва едно много интересно семейство. Бащата е висок, мършав човек, облечен в черно, с твърда яка. Темето му е плешиво, с два сиви кичура от двете страни. Малките, кръгли и сурови очи, тънкият нос, правата уста му придават вид на добре възпитана кукумявка. Той се появява винаги пръв на вратата, отстранява се, за да стори път на жена си, дребничка като черна мишка, и тогава влиза, сподирен от едно малко момче и от едно момиченце, облечени като дресирани кучета. При масата изчаква жена си да се настани, после сяда и двете паленца могат най-сетне да се покачат на столовете си. Говори с жена си и с децата си на «вие», учтиво зъл със съпругата и рязък с потомците си.

— Никол, показвате се във висша степен несимпатична.

И момиченцето е готово да се разплаче. Точно така и трябва.

Тази сутрин момчето беше силно развълнувано от историята с плъховете. Пожела да каже нещо по този въпрос през време на ядене.

— Не се говори за плъхове на масата, Филип. Забранявам ви за в бъдеще да произнасяте тази дума.

— Баща ви има право — обади се черната мишка.

Двете паленца забиха нослета в попарката и кукумявката поблагодари с не особено красноречиво кимване.

Въпреки този превъзходен пример из града се говори много за плъховете. Вестникът също писа за тях. Отделът местни произшествия, обикновено твърде разнообразен, сега е изпълнен изцяло с нападки срещу градската управа: «Нашите първенци дават ли си сметка каква опасност могат да представляват разложените трупове на гризачи?» Директорът на хотела не може вече да говори за друго. Но няма как, това го засяга. Да открият плъхове в асансьора на порядъчен хотел — главата му не го побира! За да го утеша, му казах:

— Случва се навред!

— Там е работата — отговори ми той, — че станахме като всички други.

Той пръв ми съобщи за тая чудновата треска, която почва да безпокои гражданите. Една от камериерките в хотела също заболяла.

— Но сигурно не е нещо заразително — побърза да заяви той.

Казах му, че ми е все едно.

— Аха, виждам. Господинът е като мене, господинът е фаталист.

Нищо подобно не бях намекнал, пък и не съм фаталист. Казах му го…“

Оттук нататък в бележниците на Тару се отделя място за повече подробности около тази непозната треска, разтревожила вече обществеността. След като отбелязваше, че с изчезването на плъховете котките отново се бяха върнали при старчето и то бе успяло с търпение да постигне по-добър прицел на храчките си, Тару добавяше, че вече се наброяват десетина случая на тази болест, и то повечето смъртни.

Бихме могли най-сетне за документация да възпроизведем портрета на доктор Рийо, такъв, какъвто Тару го е обрисувал. Доколкото разказвачът може да прецени, този портрет е доста верен:

„Около тридесет и пет годишен. Ръст среден. Широкоплещест. Лице почти четвъртито. Очи тъмни и открити, челюсти изпъкнали. Нос голям и правилен. Коси черни и ниско остригани. Уста извита, с пълни, почти винаги стиснати устни. Прилича малко на сицилиански селянин с изпечената си от слънцето кожа, с черната си коса, с винаги тъмните си дрехи, които обаче му стоят добре.

Ходи бързо. Слиза от тротоарите, без да променя походката си, но когато се качва на отсрещния тротоар, в повечето случаи леко подскача. Кара колата си разсеяно и често оставя стрелките за посоката вдигнати дори след като е направил завоя. Винаги е гологлав. Има вид на осведомен човек.“

 

 

Тару даваше точното число на заболелите. И доктор Рийо ги знаеше. След като прибраха трупа на починалия вратар, той телефонира на доктор Ришар и говори с него за тези ингвинални трески.

— Никак не ми е ясна тая работа — каза Ришар. Два смъртни случая — единият за четиридесет и осем часа, другият за три дни. А бях оставил една сутрин втория болен с всички изгледи за оздравяване.

— Ако ви се явят и други случаи, обадете ми — помоли Рийо.

Той позвъни още на неколцина лекари. Проверката установи, че за няколко дни е имало двадесетина подобни случая. Почти всички са завършили със смърт. Тогава поиска от Ришар, който беше председател на лекарското сдружение в Оран, да се вземат мерки за изолирането на новите болни.

— Но аз не мога да направя нищо — възрази Ришар. — Необходимо е нареждане от префектурата. Впрочем кое ви кара да се опасявате от епидемия?

— Нищо не ме кара, но симптомите са обезпокоителни.

Все пак Ришар смяташе, че „не е в негова власт“. Най-многото би могъл да говори за това на префекта.

Но докато умуваха, времето се разваляше. На другия ден след като вратарят почина, гъсти облаци покриха небето. Върху града се изляха краткотрайни проливни дъждове. След внезапните наводнения последва буреносна горещина. Морето изгуби дълбокия си син цвят; под мрачното небе то блестеше като сребро или като стомана и изморяваше очите. Влажната задуха през тази пролет ни караше да пожелаваме летните жеги. В града, застроен спираловидно върху платото и леко отворен към морето, цареше мрачно вцепенение. Човек се чувствуваше в плен на небето дори и зад дебелите измазани стени на къщата си, по улиците с прашните витрини или в трамваите, боядисани в мръсножълт цвят. Само болният старец, пациентът на Рийо, усещаше облекчение на астмата си и се радваше на времето.

— Пече — повтаряше той, — хубаво е за бронхите.

Нещо наистина се печеше, но то беше треската. Целият град боледуваше от треска, поне такова впечатление имаше доктор Рийо по пътя до улица Федерб, когато отиваше сутринта да присъствува на следствието по повод опита за самоубийство на Котар. Но това впечатление му се струваше безразсъдно. Отдаваше го на нервната преумора и на налегналите го напоследък грижи, затова реши, че е крайно време да сложи мислите си в ред.

Когато пристигна, комисарят още го нямаше. Гран чакаше на площадката и те решиха да се отбият най-напред у него, като оставят вратата отворена. Общинският чиновник обитаваше две оскъдно мебелирани стаи. Имаше само една дървена полица, боядисана в бяло, с два-три речника по нея и една черна дъска, върху която още се четяха полуизтритите думи „разцъфтели алеи“. Гран мислеше, че Котар е прекарал нощта добре. Но сутринта се събудил с главоболие и съвсем отпаднал. Самият Гран изглеждаше уморен и нервен, разхождаше се из стаята и ту отваряше, ту затваряше една голяма папка на масата, пълна с изписани на ръка листове.

Разказа все пак на доктора, че познава Котар не особено добре, но предполага, че той притежава малък влог в банката. Котар бил особен човек. Дълго време отношенията им се ограничавали с някой и друг поздрав по стълбите.

— С него съм говорил всичко на всичко два пъти. Преди няколко дни носех една кутия с червени и сини тебешири и я изтървах на стълбището. В този момент Котар се показа на площадката и ми помогна да ги събера. Попита ме за какво служат тези разноцветни тебешири.

Тогава Гран му обяснил, че се опитва да си възстанови малко латинския. Познанията му от лицея поизбледнели.

— Да — рече той на доктора, — увериха ме, че е полезно, ако искам да вникна по-добре в смисъла на френските думи.

И тъй той пишел латински думи върху черната дъска. Изписвал със син тебешир частта, изменяема според наклонението и спрежението, а с червен — неизменяемата част.

— Не зная дали Котар разбра добре, но изглеждаше заинтересуван и ми поиска един червен тебешир. Аз бях малко изненадан, но какво пък… не можех да предположа, разбира се, че с това ще улесня намеренията му.

Рийо попита за какво са говорили втория път. В този момент обаче пристигна комисарят със своя писар и поиска да изслуша най-напред показанията на Гран. На доктора направи впечатление, че говорейки за Котар, Гран винаги го наричаше „отчаяния“. По едно време дори си послужи с израза „фатално решение“. Обсъждаха подбудите за самоубийството и Гран прояви дребнавост при подбора на думите. Спряха се най-сетне на термина „лични неприятности“. Комисарят запита дали нещо в поведението на Котар не е подсказало онова, което той наричаше „неговото решение“.

— Вчера той почука на моята врата и ми поиска кибрит — отговори Гран. — Дадох му кутията си. Той се извини и каза, че между съседи… После ме увери, че ще ми върне кутията. Казах му да я задържи.

Комисарят запита чиновника дали не е забелязал нещо особено у Котар.

— Видя ми се чудно, че сякаш искаше да завърже разговор. Но аз тъкмо работех.

И като се обърна към Рийо, Гран добави със стеснение:

— Мои лични занимания.

Комисарят обаче искаше да види болния. Но Рийо смяташе, че е по-добре да подготвят Котар за това посещение. Влезе в стаята му и го завари, че се е надигнал в леглото и с израз на мъчително безпокойство гледа към вратата. Беше само по сива фланела.

— Полицията ли?

— Да — отвърна Рийо, — но вие не се вълнувайте. Две-три формалности и ще ви оставят на мира.

Котар каза, че от всичко това няма полза и че той не обича полицията. Рийо заяви нетърпеливо:

— Аз също не я обичам. Трябва само да отговаряте бързо и точно на техните въпроси, за да приключите с тая работа веднъж завинаги.

Котар замълча и докторът се запъти към вратата. Но дребничкият мъж го повика и го улови за ръцете, когато той се приближи до леглото:

— Не могат да посегнат на един болен, на човек, който се е бесил, нали, докторе?

Рийо го изгледа продължително и после го увери, че никога не беше ставало въпрос за такова нещо, а пък нали и той самият е тук, за да пази своя болен. Котар, изглежда, се поуспокои и Рийо въведе комисаря.

Прочетоха на Котар показанията на Гран и го попитаха може ли да обясни своята постъпка. Той отговори само, и то без да гледа комисаря, че „лични неприятности“ е много добре казано. Комисарят настоя да узнае има ли желание да поднови опита. Котар се развълнува и заяви, че няма и че иска само едно — да го оставят на спокойствие.

— Обръщам ви внимание — започна комисарят раздразнен, — че в настоящия момент не друг, а вие нарушавате спокойствието на другите.

Но Рийо му направи знак и той не продължи.

— Знаете ли на какъв огън се печем, откакто се заговори за тази треска… — въздъхна комисарят на тръгване и попита доктора сериозна ли е тази работа. Рийо отговори, че нищо не може да каже.

— Това е от времето — заключи комисарят.

Нямаше съмнение, че беше от времето. Колкото повече денят напредваше, ръцете лепнеха и Рийо чувствуваше как при всяко посещение у болен страхът в душата му расте. Същия ден вечерта в предградието един съсед на стария астматик се държеше за слабините, бълнуваше и повръщаше. Жлезите му бяха още по-набъбнали, отколкото при вратаря. Едната вече гноеше и след малко се разпука като изгнил плод. Щом се върна у дома си, Рийо телефонира в аптечния склад на префектурата. В професионалния му бележник на тази дата е записано само следното: „Отговорът отрицателен.“ Но вече го викаха другаде за подобни случаи. Ставаше очевидно, че абсцесите трябваше да се отварят. Два разреза на кръст с хирургическото ножче и от жлезите бликваше гнойна каша, примесена с кръв. Болните лежаха разкрачени и раните им кървяха. По корема и бедрата се появяваха черни петна, жлезата преставаше да бере, след това пак се подуваше. Най-често болните умираха в страхотна воня. Вестниците, тъй словоохотливи при историята с плъховете, сега мълчаха. То е, защото плъховете мрат по улицата, а хората в стаите си. А вестниците се занимават изключително с улицата. Префектурата и общината обаче започваха да се тревожат. Докато всеки лекар не се бе сблъскал с повече от два-три случая, никой не си беше мръднал пръста. Но достатъчно беше някой да се сети да направи сметка. Тази сметка се оказа изумителна. Само за няколко дни смъртните случаи бяха се умножили и за онези, които се занимаваха с тази чудновата болест, стана очевидно, че имат работа с истинска епидемия. Тогава именно доктор Кастел, много по-възрастен лекар от Рийо, дойде да поговори с него.

— Разбира се — рече той, — вие знаете какво е, нали, Рийо?

— Чакам резултата от анализите.

— Аз пък зная. И нямам нужда от анализи. Работих известно време като лекар в Китай, а преди двадесетина години видях и няколко случая в Париж. Само че тогава не посмяха да я назоват с името й. Общественото мнение е нещо свято: да не плашим хората, преди всичко да не ги плашим. Освен това, както се изрази един колега: „Невъзможно е, цял свят знае, че тя е изчезнала на Запад.“ Да, цял свят го знае, само които умират, не знаят. Хайде, хайде, Рийо, разбирате не по-зле от мене каква е тая болест.

Рийо се замисли. От прозореца на кабинета си виждаше скалата, която надвесваше снага над морето и стягаше своя обръч далеч около залива. Небето беше синьо, но с някакъв помътен блясък и колкото повече следобедът напредваше, толкова повече този блясък гаснеше.

— Да, Кастел — промълви той, — просто невероятно. Но изглежда, че е чума.

Старият лекар стана и се упъти към вратата.

— Знаете ли какво ще ни отговорят — рече той — „Тя е изчезнала от страните с умерен климат още преди години.“

— Какво значи това „изчезнала“! — вдигна рамене Рийо.

— Точно така е. И не забравяйте: в Париж още преди около двадесет години.

— Добре. Да се надяваме, че сега няма да е по-сериозно, отколкото тогава. Но наистина е невероятно.

 

 

Сега думата „чума“ бе произнесена за пръв път. На това място от разказа, като оставя Бернар Рийо до прозореца, разказвачът ще си позволи да оправдае несигурността и изненадата му, защото, макар и с известни задръжки, той реагира като повечето от нашите съграждани. Бедствията са наистина нещо общо, но човек мъчно вярва в тях, когато му се стоварят на главата. По света е имало толкова чума, колкото и войни. И все пак както чумата, така и войната заварват хората винаги неподготвени. Доктор Рийо, както и нашите съграждани, беше неподготвен, затова трябва да разберем неговите колебания. Трябва да разберем, че той се раздвояваше между тревогата и самоуспокоението. Когато избухне война, хората казват: „Няма да трае дълго, това е безсмислица.“ Знаем, че всяка война е безсмислица, но това не й пречи да продължава. Човешката глупост е упорита и ако не мислехме винаги само за себе си, щяхме да го забележим. В това отношение нашите съграждани приличаха на всички други — мислеха за себе си или, с други думи, бяха хуманисти: не вярваха в бедствията. Бедствието надхвърля въображението ни и затова ние си казваме, че то е недействително, кошмар, който ще мине. Но то невинаги минава, а самите хора минават от кошмар към кошмар, и то най-напред хуманистите, защото не са били предвидливи. Нашите съграждани бяха толкова виновни, колкото и всички други, забравяха чисто и просто да проявят скромност и мислеха, че за тях всичко е възможно, което пък означаваше, че бедствията са невъзможни. Продължаваха да сключват сделки, подготвяха пътешествия, защищаваха убежденията си. Как би им дошло наум за чумата, която с един замах унищожава бъдещето, прекратява всякакви спорове и пътувания? Те се смятаха свободни, но никой никога не ще бъде свободен, докато съществуват бедствия.

Дори след като доктор Рийо призна пред своя приятел, че малък брой болни, пръснати из града, бяха умрели наскоро от чума, без да бъде уведомен който и да било, опасността си оставаше за него недействителна. Само че лекарят има повече въображение, защото познава болестта. Като гледаше през прозореца своя с нищо непроменен град, докторът почувствува, че малко му се повдига при мисълта за бъдещето, състояние, което се нарича безпокойство. Опита се да си припомни всичко, което знаеше за тази болест. Цифрите изплуваха в паметта му и той пресметна, че тридесетината големи чумни епидемии, познати в историята, са взели около сто милиона жертви. Но какво са сто милиона жертви? Когато си бил на война, загубил си вече представа за смъртта. И понеже един мъртвец става реалност едва когато го видим с очите си, стоте милиона трупове, разпилени в историята, не са нищо освен дим в нашето въображение. Докторът си припомни чумата в Цариград, която според Прокопий[1] е отнемала по десет хиляди жертви дневно. Десет хиляди мъртъвци — това прави пет пъти публиката на един голям киносалон. Ето какво би трябвало да се направи: събират хората при излизането им от пет кина, отвеждат ги на градския площад и ги избиват наведнъж, за да получат приблизителна представа за количеството. Биха могли да сложат в тая безименна купчина и познати лица. Но, разбира се, такова нещо е неосъществимо, пък и кой познава десет хиляди човешки образа? Впрочем хора като Прокопий не са знаели да броят, това е известно. Преди седемдесет години в Кантон чумата изморила четиридесет хиляди плъха, преди да почне да коси хората. Обаче в 1871 година не са имали начин да преброяват плъховете. Правели са изчисленията приблизително, на едро, с очевидни изгледи за неточност. И все пак, ако един плъх е дълъг тридесет сантиметра, четиридесет хиляди плъха, наредени един до друг, биха направили…

Но докторът нервничеше. Поддаваше се на уплаха, а не биваше. Няколко случая не са още епидемия и достатъчно е да се вземат навреме мерки. Трябва да се задоволи с онова, което знае — вцепеняване и крайна отпадналост, зачервени очи, обложена уста, главоболие, гнойни жлези, ужасна жажда, бълнуване, петна по тялото, усещане за вътрешно разпъване и накрая… И накрая в паметта на доктор Рийо изпъкваше една фраза, фразата, с която завършваше изброяването на симптомите в медицинския му наръчник: „Пулсът става едва доловим и смъртта може да настъпи при най-малкото движение.“ Да, накрая животът виси на косъм и три четвърти от болните, това е точният процент, загубват търпение и правят това неуловимо движение, което ускорява смъртта им.

Докторът продължаваше да гледа през прозореца. Отвъд стъклото — свежо пролетно небе, а отсам — думата, която още кънтеше в стаята: чума. Тази дума не съдържаше само онова, което науката влага в нея, но и дълга редица необикновени картини, неприлягащи към този жълто-сив, по-скоро бръмчащ, отколкото шумен град, умерено оживен в този час на деня, щастлив, с една дума, ако е възможно да бъде едновременно щастлив и мрачен. И това спокойствие, тъй мирно и тъй равнодушно, опровергаваше почти без усилие старите описания за бедствието: опустошената от чума и напусната от птиците Атина, китайските градове, пълни с безмълвни умиращи, марсилските каторжници, които пълнят дълбоки трапове с разкапващи се тела, строежа на голямата стена в Прованс, за да бъде спрян бесният вятър на чумата, Яфа и нейните отвратителни просяци, влажните и изгнили легла върху пръстения под в цариградската болница, болните, издърпвани с куки, карнавала на маскираните лекари през време на черната чума, съвкупленията между оцелелите в миланските гробища, каруците с мъртъвци из ужасения Лондон и нощите и дните, през които ечи непрестанно навред нескончаемият вопъл на хората. Не, всичко това все още не беше достатъчно силно, за да унищожи покоя на този ден. Зад стъклото внезапно звънна невидим трамвай и за миг отрече жестокостта и страданието. Единствено морето, някъде там зад сивата мозайка на покривите, свидетелствуваше за неспокойното и вечно бурното в този свят. И загледан в залива, доктор Рийо мислеше за кладите, описани от Лукреций, които нападнатите от болестта атиняни са издигали край морето. Донасяли мъртъвците там през нощта, но мястото не стигало и се биели с факли, за да наместят скъпите си покойници, встъпвайки в кървави схватки, за да не изоставят труповете им. Той си представяше червенеещите се клади пред спокойната тъмна вода, битките с факли в мрака, пращящ от искри и гъсти отровни изпарения, възлизащи към зоркото небе. Той се боеше…

Но разумът надделяваше над това шеметно видение. Вярно е, че думата „чума“ беше вече произнесена, вярно е, че в същата тази минута бедствието застигаше и поваляше на земята една или две жертви. Но нищо, това можеше да бъде спряно. Нужно беше едно — да се види ясно това, което трябваше да се види, да се прогонят ненужните страхове и да се вземат подходящите мерки. Сетне чумата ще бъде спряна, защото чумата не се измисля или пък хората си я представят погрешно. Ако бъде спряна предварително, което е най-вероятно, толкова по-добре. В противен случай ще знаят какво представлява тя и дали не е било възможно най-напред да се сплотят, за да я победят след това.

Докторът отвори прозореца и градският шум веднага изпълни стаята. От съседната работилница долетя късото и повтарящо се съскане на механичен трион. Рийо раздвижи снага. Ето къде е опората — във всекидневния труд. Останалото се крепи на косъм и зависи от незначителни движения, не можеш да се опреш на него. Основното е всеки да изпълнява добре задълженията си.

 

 

Доктор Рийо беше стигнал дотук в своите размишления, когато му известиха за пристигането на Жозеф Гран. Като чиновник в кметството, макар че имаше най-разнообразни задължения, от време на време го използуваха в статистиката и в отдела за гражданско състояние. Така че той беше принуден да води сметка за смъртните случаи. И понеже беше услужлив по природа, сам се нагърби да отнася на Рийо препис от данните.

Гран влезе заедно със своя съсед Котар и размаха един лист.

— Цифрите растат, докторе, единадесет смъртни случая за четиридесет и осем часа.

Рийо се ръкува с Котар и го запита как се чувствува. Гран обясни, че Котар поискал лично да поблагодари на доктора и да му се извини за причинените безпокойства. Но Рийо разглеждаше статистическите данни.

— И тъй — промълви той, — трябва може би да се решим най-сетне да назовем тази болест с името й. Досега тъпчехме на едно място. Елате с мене, аз трябва да отида в лабораторията.

— Така, така — повтаряше Гран, слизайки по стълбите след доктора. — Нещата трябва да се назовават с техните имена. Но как е името на тая болест?

— Не мога да ви го кажа, пък и каква полза, ако го знаете.

— Виждате ли — усмихна се чиновникът. — Не е толкова лесно.

Тръгнаха към Плас д’Арм. Котар продължаваше да мълчи. Улиците започваха да се пълнят с народ. Краткотрайният вечерен здрач в нашия край отстъпваше вече пред мрака и върху още ясния хоризонт се появиха първите звезди. Миг по-късно уличните лампи светнаха и небето потъмня, а човешките гласове сякаш се повишиха с един тон.

— Прощавайте — рече Гран на ъгъла на Плас д’Арм, — но аз ще трябва да взема моя трамвай. Вечерите ми са неприкосновени. Както казват по нашия край: „Не оставяй днешната работа за утре…“

Рийо беше вече забелязал тая мания у Гран да си служи с поговорки от своя роден край Монтелимар и после да добавя банални изрази от рода на „време за мечти“ или „феерично осветление“.

— Да! — обади се Котар. — Това е вярно. Не можеш да го измъкнеш от къщи след вечеря.

Рийо попита Гран нещо служебно ли работи. Гран отговори, че работи нещо свое.

— Аха — рече Рийо, колкото да каже нещо, — и върви ли?

— Ще не ще, щом работя от години. Макар че, ако погледнем иначе, не съм напреднал много.

— Всъщност в какво се състои работата ви? — каза докторът и се спря.

Гран нахлупи шапка над големите си уши и измънка нещо. И Рийо подразбра смътно, че се отнася до развоя на личността. Но чиновникът вече се отдалечаваше със ситни, забързани крачки покрай фикусите по стръмния булевард дьо ла Мари. Като се сбогуваше пред вратата на лабораторията, Котар каза, че би желал да поговори с доктора и да му поиска съвет. Мачкайки в джоба си листа със статистическите данни, Рийо го покани в приемния си час, после се отметна и каза, че на другия ден и без това ще ходи в неговия квартал, та надвечер ще се отбие да го види.

Когато се раздели с Котар, докторът се улови, че мисли за Гран. Представяше си го как ще изглежда във време на чума, но не при сегашната, която вероятно няма да бъде страшна, а при някоя от големите чумни епидемии в историята. „Той е от ония, които оцеляват в такива случаи.“ Беше чел някъде, че чумата щади слабите и поразява предимно силните организми. И продължавайки да мисли за това, докторът реши, че общинският чиновник е малко загадъчна личност.

На пръв поглед наистина Жозеф Гран не беше нищо повече от един дребен общински чиновник, както се и държеше. Дълъг и слаб, той се губеше в дрехите, винаги много широки за него, понеже си въобразяваше, че така ще ги носи по-дълго. Повечето зъби на долната му челюст стояха, но в замяна на това горните липсваха. При усмивка горната му устна се вдигаше, така че устата му заприличваше на тъмна дупка. Ако към този портрет прибавим походката на семинарист, изкуството да се движи покрай самите стени и да се шмугва във вратите, миризмата на изба и на пушек, както и незначителната външност, ще признаем, че не бихме могли да си представим този човек другаде освен пред бюро, зает да проверява старателно ценоразписите на градските бани-душове или да сглобява за някой неопитен редактор частите на доклад относно новата такса за смет. Дори за един непредубеден ум той изглеждаше дошъл на света, за да изпълнява скромните, но необходими функции на дребен общински служащ на нещатна длъжност със заплата шестдесет и два франка и тридесет сантима на ден.

И всъщност той именно това вписваше в служебните формуляри в графата „квалификация“.

Когато двадесет и две години по-рано приел тази служба, тъй като не можел да се дипломира поради липса на средства, обещали му, както той казваше, че в скоро време ще го направят щатен. Нужно било само в продължение на известно време да даде доказателства за своята осведоменост по щекотливите въпроси, поставени пред нашата градска администрация. Уверили го, че по-късно непременно ще заеме поста редактор, което ще му позволи да живее нашироко. Разбира се, не амбиция ръководела Жозеф Гран, твърдеше той с тъжна усмивка. Блазнели го все пак изгледите за един материално осигурен с почтени средства живот, а оттам пък и възможността да се отдава спокойно на любимите си занимания. Приел направеното му предложение, движен от достойни за уважение подбуди, и ако може така да се каже, от вярност към един идеал.

Но това временно положение продължаваше вече години, животът беше поскъпнал неимоверно, а заплатата на Гран, въпреки някои общи увеличения, си оставаше все така смешно ниска. Оплакал се беше на Рийо, но изглежда, че никой не се сещаше за това. Тук именно се криеше оригиналността на Гран или поне една от нейните прояви. Действително той би могъл да напомни ако не за правата си, в които сам не беше сигурен, то поне за дадените му някога уверения. Но на първо място началникът, който го назначи, отдавна беше покойник, а освен това Гран не си спомняше точните изрази на направеното му обещание. Най-сетне, и то беше най-главното, Гран не намираше подходящите думи.

Рийо забеляза, че точно тази особеност характеризираше най-добре нашия съгражданин Грам. Тя бе му попречила да напише замисленото възражение или да направи належащите за момента постъпки. Твърдеше, че се затруднявал особено много да употреби думата „право“, в която не бил сигурен, както и думата „обещания“, която пък щяла да означава, че си иска дължимото и следователно би звучала дръзко и не би отговаряла на скромната му служба. От друга страна, не искал да използува думите „благоволение“, „ходатайствувам“, „признателност“ като несъвместими с неговото лично достойнство. Така че по липса на точната дума нашият съгражданин продължил да упражнява своята невзрачна длъжност чак до напреднала възраст. Впрочем, както сам заявяваше пред Рийо, с течение на времето установил, че материалните му изисквания се задоволяват напълно, тъй като в последна сметка оказало се достатъчно да нагоди нуждите си към своите доходи. И той признаваше за съвсем точна една от любимите фрази на кмета, едър индустриалец от нашия град, който непрекъснато твърдеше, че в края на краищата (и той наблягаше на тая дума, върху която падаше ударението на неговото разсъждение), в края на краищата никога не са видели някой да умре от глад. Полуаскетичният живот, който Жозеф Гран водеше, действително го беше освободил в края на краищата от всякакви грижи от тоя род. И той продължаваше да търси своите думи.

Можем наистина да кажем, че в известен смисъл животът му беше примерен. Той беше от ония редки хора, които винаги имат смелост да изявят добрите си чувства. Колкото и малко да го показваше, личеше, че в него има доброта и привързаност, каквито не всеки смее да прояви в наши дни. Не се стесняваше да признае, че обича племенниците и сестра си, единствената му останала роднина, която всеки две години навестяваше във Франция. Не криеше, че споменът за неговите родители, починали, когато бил още млад, го натъжаваше. Не отричаше, че обича най-много да слуша звъна на една камбана от кварталната църква, която биеше тихичко към пет часа следобед. Обаче да намери и най-малката думичка, за да изрази тия тъй прости чувства, ето кое му струваше безброй усилия. Накрая тази трудност беше се превърнала в най-голямата му грижа. „Ах, докторе — казваше той, — колко бих желал да се науча да се изразявам добре!“ Говореше за това винаги, когато срещнеше Рийо.

Като го гледаше тази вечер да се отдалечава нагоре по улицата, докторът внезапно разбра какво би искал да каже Гран: сигурно пишеше книга или нещо подобно. Тази мисъл успокояваше Рийо по целия път до лабораторията. Знаеше, че е глупаво, но не можеше да повярва, че чумата би могла да пусне здраво корен в град, където се намират такива безобидни чиновници с достойни за уважение мания. По-точно, не виждаше мястото на тия мании сред чумата и смяташе, че фактически тя не може да преуспее сред нашите съграждани.

 

 

На другия ден в префектурата се събра една санитарна комисия, свикана по настояване на Рийо, макар че някои смятаха неговата настойчивост за неуместна.

— Вярно е, населението се вълнува — призна Ришар. — Пък и слуховете преувеличават. Префектът ми каза: „Да действуваме бързо, щом искате, само че тихомълком.“ Впрочем той е убеден, че тревогата е неоснователна.

На път за префектурата Бернар Рийо взе доктор Кастел в колата си.

— Знаете ли — каза Кастел, — че в департамента нямат серум?

— Зная. Телефонирах в склада. Директорът сякаш е паднал от небето. Трябва да докарат от Париж.

— Надявам се, че няма да закъснее.

— Телеграфирах вече — отвърна Рийо.

Префектът беше любезен, но нервен.

— Да започнем, господа — предложи той. — Трябва ли да изложа накратко положението?

Ришар намери, че е излишно. Лекарите познаваха положението. Въпросът беше само да изяснят какви мерки следва да се вземат.

— Въпросът е — заяви грубо старият Кастел — да се изясни дали болестта е чума, или не.

Двама-трима лекари възкликнаха възмутено. Останалите се колебаеха. Колкото до префекта, той трепна и машинално се обърна към вратата, сякаш за да провери дали е добре затворена, за да не се чуе тая страшна дума в коридора.

Ришар поясни, че според него не бива да се изпада в паника: налице е треска с ингвинални усложнения, това е всичко, което може да се каже, а предположенията в науката, както и в живота, винаги са опасни. Старият Кастел, дъвчейки невъзмутимо пожълтелия си мустак, вдигна светлите си очи към Рийо, после погледна благодушно присъствуващите и заяви, че много добре знае каква е тази треска — това е чума, но да се признае официално, ще значи да се вземат безмилостни мерки. Разбираше, че именно това плаши неговите колеги и е готов заради тяхното спокойствие да приеме, че болестта не е чума. Префектът се размърда на стола си и каза, че във всички случаи разсъждението му е неправилно.

— Важното — възрази Кастел — не е да бъде правилно, а да ни накара да се замислим.

Тъй като Рийо мълчеше, помолиха го да се изкаже.

— Треската има тифоиден характер, но е съпроводена с отоци на жлезите и с повръщане. Опитах разрязване на отоците. По такъв начин успяхме да направим анализи и в лабораторията смятат, че са открили късия широк бацил на чумата. И за да изчерпя въпроса, трябва да кажа все пак, че някои специфични изменения на микроба не съвпадат с класическото му описание.

Ришар подчерта, че това обстоятелство оправдава колебанията и че се налага поне да изчакат резултата от анализите, започнати преди няколко дни.

— Когато един микроб — каза Рийо след кратко мълчание — е в състояние за три дни да увеличи четири пъти обема на далака, да докара перитониалните жлези до големината на портокал и да ги изпълни с гной, колебанията не могат да бъдат оправдани. Инфекциозните огнища се увеличават застрашително. Болестта напредва тъй бързо, че ако не бъде спряна, заплашва за по-малко от два месеца да измори половината град. Следователно малко важи дали ще я наречете чума или зарасна треска. Важното е да й попречите да унищожи половината град.

Ришар намираше, че не бива да бъдат толкова черногледи — всъщност заразителността не е доказана, тъй като близките на неговите болни бяха още незасегнати.

— Но други умряха — възрази Рийо. — Пък и заразителността никога не е абсолютна, иначе би нараствала математически до безкрайност и би докарала светкавично обезлюдяване. Не е въпрос за черногледство, а за предпазни мерки.

Ришар обаче реши да изложи накратко положението и припомни, че за да се тури край на болестта, ако тя сама не спре, трябва да се приложат предвидените в закона строги профилактични мерки; но в такъв случай необходимо е официално да признаят, че болестта е чума, и тъй като не са напълно сигурни, налага се да обмислят.

— Въпросът — настоя Рийо — не е да преценим дали предвидените от закона мерки са строги, а дали са необходими, за да не измре половината град. Останалото е работа на административните власти и точно за уреждането на тези въпроси нашите институции са предвидили префект.

— Без съмнение — каза префектът, — но аз се нуждая от вашето официално потвърждение, че имаме работа с чумна епидемия.

— Дори да не го обявим — рече Рийо, — тя заплашва да измори половината град.

Ришар се намеси малко нервно:

— Наистина колегата вярва, че е чума. Неговото описание на синдрома го доказва.

Рийо отговори, че не е правил описание на синдрома, описал е, каквото е видял. А е видял отоци, петна, треска с бълнуване, смърт след четиридесет и осем часа. Поема ли господин Ришар отговорността да заяви, че епидемията ще спре без решителни профилактични мерки?

В очите на Ришар се появи колебание.

— Кажете откровено, сигурен ли сте, че е чума?

— Неправилно поставяте въпроса. Не е въпрос да уточняваме термина, а да не губим време.

— Значи, вашата мисъл е — обади се префектът, — че дори и да не е чума, налага се профилактика като при чума.

— Ако трябва непременно да изкажа мисълта си, то аз действително мисля така.

Лекарите се посъветваха и накрая Ришар заяви:

— И така, ние трябва да поемем отговорността да действуваме като при чума.

Тази формулировка се одобри горещо от всички.

— И вие сте на същото мнение, нали, драги колега? — запита Ришар.

— Формулировката ми е безразлична — отвърна Рийо. — Достатъчно е да кажем, че не бива да си затваряме очите пред смъртната заплаха, на която е изложен половината град, защото в противен случай тя ще стане реалност.

И сред общото възбуждение Рийо си тръгна. Малко по-късно в предградието, където миришеше на пържено и на урина, една жена с окървавени слабини пищеше в смъртен ужас и обръщаше очи към него.

 

 

На другия ден след конференцията треската направи още един малък скок. Тя се промъкна и във вестниците, но под безобидна форма, защото те се задоволиха само с намеци. Впрочем след още един ден Рийо прочете малки бели обявления, разлепени набързо от префектурата из най-забутаните места на града. Трудно можеше от тези обяви да се извади заключение, че властите виждат ясно положението. Предвидените мерки не бяха строги, изглежда, че беше платен голям данък на стремежа да не се разтревожи общественото мнение. В увода наистина се казваше, че в района на град Оран са се появили няколко случая на опасна треска, която още не можеше да се определи като заразителна. Случаите не били достатъчно характерни, за да вдъхнат основателни опасения, и без съмнение населението сигурно ще съумее да запази хладнокръвие. Все пак от благоразумие, което всеки ще разбере, префектът вземал някои предохранителни мерки. Разбрани и приложени както трябва, тези мерки щели да премахнат окончателно всяка заплаха от епидемия. Следователно префектът не се съмнявал нито за миг, че гражданите с най-голяма готовност ще сътрудничат на неговите лични усилия.

После обявата изброяваше редица мерки, между които унищожението на гризачите, извършено научно чрез вкарване на отровен газ във водосточните тръби, и строг контрол върху водоснабдяването. Препоръчваше на гражданите да спазват извънредна чистота и накрая призоваваше носителите на паразити да се явят в градските диспансери. Освен това семействата се задължаваха да заявяват диагностицираните от лекар случаи и да не се противопоставят на изолирането на болните си в специалните болнични помещения. Тези помещения били така уредени, че давали за минимум време максимум възможности за оздравяване. В няколко подточки се говореше за задължително обеззаразяване на стаята, където е лежал болният, и на превозното средство. За всичко останало обявата се ограничаваше с препоръки към близките да се подчинят на санитарния контрол.

Доктор Рийо се извърна рязко от обявата и продължи пътя към кабинета си. Жозеф Гран го очакваше и щом го видя, пак вдигна ръце.

— Да — рече Рийо, — зная, цифрите се покачват.

През последното денонощие бяха умрели десет души. Докторът каза на Гран, че тази вечер може би ще отиде у него, тъй като е обещал да посети Котар.

— Прав сте — отвърна Гран, — добре ще сторите, защото аз го намирам променен.

— В какво отношение?

— Станал е учтив.

— А по-рано не беше ли?

Гран се подвоуми. Не можеше да каже, че Котар е бил неучтив, изразът щеше да бъде неточен. По-скоро човек затворен и мълчалив, приличен малко нещо на глиган. Целият му живот протичал в стаята му, в една скромна гостилничка и в някакви твърде загадъчни излизания. Официално бил представител на вина и ликьори. Сегиз-тогиз го посещавали двама-трима души, сигурно негови клиенти. Понякога вечер отивал в отсрещното кино. Гран дори беше обърнал внимание, че Котар предпочита гангстерските филми. При всички случаи обаче представителят на вина и ликьори си оставал самотен и недоверчив.

Но според Гран всичко това много се променило.

— Не зная как да кажа, но, виждате ли, имам впечатлението, че той търси да се сдобри с хората, иска да живее с всички. Често говори с мене, предлага да излизаме заедно и аз невинаги мога да му откажа. Всъщност той ме интересува, пък и най-сетне нали аз му спасих живота.

След опита за самоубийство никой не идвал вече у Котар. И по улиците, и при доставчиците той търсел навред да печели симпатии. Никога не бил говорил толкова кротко с бакалите, никога по-рано не изслушвал с такъв интерес търговката на цигари.

— Тая същата търговка е истинска усойница — разказваше Гран. — Казах го на Котар, но той отговори, че се лъжа; имала своите добри страни, които човек трябвало да съумее да открие.

Освен това Котар завел два-три пъти Гран в луксозните ресторанти и кафенета на града. Бил започнал често да ги посещава.

— Там човек се чувствува добре — казвал той, — посетителите са отбрани.

Гран забелязал с какво специално внимание се ползува този човек от страна на персонала в тия заведения, а като го видял колко големи бакшиши оставя, разбрал причината. Личало, че Котар е много чувствителен към любезностите, с които келнерите му се отплащали. Един ден, когато управителят го изпратил до вратата и му помогнал да облече палтото си, Котар рекъл на Гран:

— Добро момче. Може да свидетелствува.

— Да свидетелствува ли? За какво?

Котар се поколебал:

— Ех, че не съм лош човек.

Впрочем у него се забелязвали скокове в настроението. Един ден, когато бакалинът се показал не особено любезен към него, Котар се върнал вкъщи извънредно ядосан.

— Тоя мръсник се присъединява към другите — повтарял той.

— Кои другите?

— Всички други.

Гран дори присъствувал на една любопитна сцена при търговката на цигари. Разговаряли нещо оживено н жената споменала за едно неотдавнашно арестуване, което вдигнало голям шум в Алжир. Отнасяло се за някакъв млад търговски служещ, който убил на плажа един арабин.

— Да натикат цялата тая сган в затвора, та да си отдъхнат честните хора — рекла търговката.

Но неочаквано Котар силно се развълнувал и тъй бързо изскочил от дюкянчето, без да се извини, че тя си пресякла думите. И Гран, и жената останали със зяпнали уста.

Впоследствие Гран предупредил Рийо и за други промени в характера на Котар, който преди това се отличавал с твърде либералните си разбирания и любимата му фраза: „Големите винаги изяждат малките“ ясно доказвала това. Но от известно време купувал само правителствения орански вестник и като че ли нарочно го четял на публични места — такова поне впечатление оставял у хората. Също така няколко дни след като се вдигнал от леглото, дал на тръгналия за пощата Гран сто франка и го помолил да ги изпрати на някаква негова сестра, на която пращал пари всеки месец. Но когато Гран вече излизал, Котар го спрял.

— Изпратете й — рекъл — двеста франка, ще се изненада приятно. Тя все смята, че не мисля за нея. Но всъщност аз я обичам много.

Напоследък между двамата се състоял интересен разговор. Гран трябвало да отговаря на въпросите на Котар с какво се занимава всяка вечер.

— Ясно — казал Котар, — вие пишете книга.

— Не отричам, но е нещо още по-сложно.

— Ах! — възкликнал Котар. — Колко бих желал да съм като вас!

Гран се учудил и Котар измънкал нещо, че ако бил човек на изкуството, това щяло да му оправи работата.

— Защо? — попитал Гран.

— Ех, защото един човек на изкуството има повече права от всеки друг, това се знае. Прощават му се много работи.

— Хайде, хайде — отвърна Рийо (то беше същата сутрин, когато префектурата разлепи обявите), — историята с плъховете му е объркала главата, както и на мнозина други, това е всичко. Или пък се страхува от треската.

Гран не беше съгласен.

— Не вярвам, докторе, и ако искате да знаете моето мнение…

Колата на службата за унищожение на гризачите мина под прозореца, като пращеше силно. Рийо замълча, докато шумът утихна, и разсеяно попита какво е неговото мнение. Гран го погледна някак сериозно:

— Този човек има нещо на съвестта си.

Докторът сви рамене. Както беше се изразил комисарят, той се печеше на много по-голям огън от този.

Същия следобед Рийо се консултира с Кастел. Серумите все още не идваха.

— Кой знае дали ще има полза от тях? — рече Рийо. — Бацилът е особен.

— О — отвърна Кастел, — не съм на вашето мнение. Тези гадинки винаги имат нещо особено. Но в основата си са все същите.

— Така поне вие мислите. Всъщност не се знае нищо.

— Разбира се, че тъй мисля. Но това е общото убеждение.

През целия ден, колкото пъти си помисляше за чумата, доктор Рийо усещаше леко виене на свят. Най-накрая си призна, че изпитва страх. На два пъти влиза в препълнени с народ кафенета. И той като Котар чувствуваше нужда от човешка топлина. Намираше това глупаво, но то го подсети, че беше обещал да отиде надвечер у представителя на ликьори и вина.

Намери го пред масата в трапезарията. Пред него лежеше разтворен полицейски роман. Но вечерта беше доста напреднала и той сигурно с мъка четеше в падащия здрач. Вероятно минута преди това е седял и е размишлявал в полумрака. Рийо го попита как се чувствува. Котар седна пак, като измърмори, че е добре и ще бъде още по-добре, ако е сигурен, че никой не се занимава с него. Рийо подхвърли, че човек не може постоянно да живее сам.

— О, не става дума за това. Говоря за ония, които се мъчат да причинят неприятности на хората.

Рийо замълча.

— Трябва да знаете, че не се отнася за мене. Но чета тоя роман. Разказва се за един нещастник, когото внезапно арестували една сутрин. Занимавали са се с него, без той да знае. Говорели за него в канцелариите си, писали името му в разни досиета. Намирате ли, че е справедливо? Намирате ли, че имат право да постъпват така с един човек?

— Зависи — каза Рийо. — В известен смисъл действително никога нямат право. Но тия неща са от второстепенно значение. Не бива да стоите много дълго затворен в стаята. Трябва да излизате.

Изглежда, Котар се ядоса, каза, че именно това прави и ако е необходимо, целият квартал може да поръчителствува за него. Дори вън от квартала имал много връзки.

— Познавате ли господин Риго, архитекта? Той е един от моите приятели.

Мракът в стаята се сгъстяваше. Навън оживлението растеше и когато уличните лампи светнаха, разнесе се глухо възклицание на облекчение. Рийо излезе на балкона и Котар го последва. Както става всяка вечер в нашия град, морският ветрец довя от околните квартали човешки говор, миризма на печено месо и онзи весел и волен глъч, който изпълва постепенно улицата ведно с нахлуването на шумната младеж. Спускането на нощта с пронизителните сирени на невидимите кораби, с ропота на морето и на човешкия поток, този тъй добре познат и обичан някога от Рийо час, сега му изглеждаше тягостен поради всичко, което знаеше.

— Можем ли да запалим лампата? — попита той Котар.

Когато светлината отново изпълни стаята, човекът запремига.

— Кажете ми, докторе, бихте ли ме взели в болницата, ако се разболея?

— Защо не?

Тогава Котар попита случвало ли се е да арестуват някого, постъпил на лечение в клиника или в болница. Рийо отговори, че е имало такива случаи, но всичко зависи от състоянието на болния.

— Аз — подчерта Котар — имам доверие във вас.

После попита доктора дали би го отвел с колата си в града. В центъра движението по улиците беше вече намаляло и някои от лампите бяха угасени. Пред вратите още играеха деца. Котар помоли Рийо да спре пред една група деца. Те играеха на дама и крещяха. Но едно от тях, с мръсно лице и черни прилепнали коси, сресани грижливо на път, загледа втренчено доктора със светлите си прями очи. Докторът отмести поглед. Котар застана на тротоара и се сбогува с него, като му стисна ръката. Представителят на ликьори и вина говореше дрезгаво и с усилие. На два-три пъти се озърна.

— Хората говорят за епидемия. Има ли нещо вярно, докторе?

— Хората винаги говорят, нищо чудно в това — рече Рийо.

— Прав сте. Като че ли, ако умрат десетина души, ще настъпи краят на света. Не от това имаме нужда.

Моторът бръмчеше, Рийо държеше лоста за скоростите. Той пак обърна поглед към детето, което го гледаше все така сериозно и спокойно. И изведнъж, съвсем ненадейно, детето се усмихна широко и зъбите му блеснаха.

— От какво тогава имаме нужда? — попита докторът, усмихвайки се на детето.

Котар внезапно улови вратичката на колата и преди да се отдалечи, изкрещя с глас, задавен от гняв и сълзи:

— От земетресение! Истинско!

Никакво земетресение не стана и следващият ден мина за Рийо в дълги обиколки по четирите краища на града, в преговори с близките на болните и в спорове със самите болни. Никога неговата професия не беше му изглеждала така тежка. Дотогава болните сами улесняваха задачата му, оставяха се в ръцете му. За първи път докторът ги чувствуваше затворени, търсещи убежище в болестта си, изпълнени с недоверчиво учудване. С тази борба той още не беше привикнал. И когато към десет часа вечерта спря колата си пред къщата на стария астматик, когото бе оставил за най-накрая, едва можа да се вдигне от седалката. Позабави се да погледа тъмната улица и звездите, които ту се появяваха, ту изчезваха върху черното небе.

Старият астматик седеше полуизправен в леглото си. Дишаше по-леко и се занимаваше да отброява нахута от едната тенджера и да го прехвърля в другата. Посрещна доктора развеселен.

— Е, докторе, това, значи, е холера, а?

— Откъде го измислихте?

— Вестникът пише, пък и радиото го каза.

— Не, не е холера.

— Я ги гледай тия тъпаци — каза старецът много възбуден, — колко са се изсилили!

— Не им вярвайте — рече докторът.

Беше вече прегледал стария и сега седеше сред сиромашката трапезария. Да, страх го беше. Знаеше, че само в това предградие десетина болни, сгърчени, с отекли жлези, ще го чакат утре сутринта. Разрязването на отоците бе довело до подобрение само в два-три случая. Но по-голямата част от болните щяха да отидат в болница, а знаеше как бедните хора гледат на болницата. „Не искам да си правят опити с него“ — беше му заявила жената на един болен. Но работата бе там, че той нямаше да послужи и за опити, а щеше да умре. Оповестените мерки се оказаха недостатъчни — това беше съвсем ясно. Колкото до „специално обзаведените помещения“ известно му беше какво представляват те: два освободени набързо от предишните болни павилиона, които оградиха със санитарен кордон, след като запушиха пролуките на всичките им прозорци. Ако епидемията не спреше от само себе си, мерките, измислени от администрацията, нямаше да я победят.

Вечерта обаче официалните комюникета бяха по-оптимистични. На другия ден агенция „Рансдок“ оповести, че мерките на префектурата се посрещат със спокойствие и че са зарегистрирани около тридесет болни. Кастел се обади по телефона на Рийо:

— С колко легла разполагат павилионите?

— С осемдесет.

— Сигурно има повече от тридесет болни в града?

— Някои се боят да постъпят в болницата, а други — и те са повече — не успяват.

— Има ли контрол над погребенията?

— Не. Телефонирах на Ришар, че са необходими цялостни мерки, не само празни приказки, и че срещу епидемията трябва или да вдигнем истинска преграда, или да скръстим ръце.

— Е, и?

— Отговори, че не е в негова власт. Според мене броят ще се покачи.

И наистина за три дни двата павилиона се напълниха. Ришар се надяваше да дезинфекцират едно училище и да открият там клон на болницата. Рийо чакаше ваксината и режеше отоци. Кастел пак се зарови из старите книги и прекарваше дълго време в библиотеката.

— Плъховете са умрели от чума или от болест, много прилична на чума — беше неговото заключение. — Те оставиха десетки хиляди бълхи, които ще плъзнат и ще разпространят заразата в геометрична прогресия, ако не я спрем навреме.

Рийо мълчеше.

 

 

През ония дни времето се задържа. Слънцето смучеше локвите, останали от последните дъждове. Всичко предразполагаше към спокойствие — и лазурните чисти небеса, препълнени със златиста светлина, и бръмченето на самолети в засилващата се горещина. Въпреки това в продължение на четири дни треската направи четири изненадващи скока: шестнадесет, двадесет и четири, двадесет и осем и тридесет и два смъртни случая. На четвъртия ден съобщиха за откриването на болничния клон в сградата на една детска забавачница. Нашите съграждани, които до този момент прикриваха безпокойството си зад разни шеги, се движеха из улиците все по-потиснати и по-мълчаливи.

Рийо реши да се обади по телефона на префекта:

— Мерките са недостатъчни.

— Цифрите ми са известни — каза префектът. — Наистина са обезпокоителни.

— Повече от обезпокоителни, ясни са.

— Ще поискам нареждания от губернаторството.

Разговорът се водеше в присъствието на Кастел. Рийо затвори телефона.

— Нареждания! Нужно е преди всичко въображение.

— Какво става със серумите? — попита Кастел.

— Пристигат след една седмица.

Префектът поиска чрез Ришар доклад от Рийо, за да го изпрати в колониалната столица и да принуди губернаторството да издаде нареждане. Рийо направи клиническо описание и даде цифрите. Същия ден бяха изброени четиридесет смъртни случая. Префектът се нагърби, както сам се изрази, още на другия ден да засили предписаните мерки: задължителното деклариране и изолиране на болните оставаха в сила; домовете на болните трябваше да бъдат затваряни и дезинфекцирани, близките подлагани на карантина: погребенията да се организират от градската служба при условия, които ще се определят по-късно. След един ден със самолет пристигнаха и серумите. Щяха да стигнат за наличните болни, но ако болестта се разпространеше, нямаше да бъдат достатъчни. На телеграмата на Рийо се получи отговор, че наличните запаси са изчерпани и е започнато ново производство.

Междувременно пролетта започна настъпление от всички околни предградия към пазарите. В кошниците на цветопродавачите, наредени по тротоарите, вехнеха хиляди рози и тяхната сладостна миризма се носеше из целия град. На пръв поглед нищо не беше се променило. Трамваите, все така пълни в началото и в края на работното време, през останалите часове на деня пътуваха празни и мръсни. Тару наблюдаваше старчето, а старчето храчеше върху котките. Гран всяка вечер се прибираше рано заради своята тайнствена работа. Котар обикаляше насам-натам, а господин Отон, съдия-следователят, все така водеше менажерията си. Старият астматик прехвърляше нахута от едната тенджера в другата, а журналистът Рамбер се мяркаше из града спокоен и наблюдателен. Вечер улиците все така се изпълваха с гъсти тълпи народ, а опашките пред кината растяха. Впрочем епидемията като че ли отстъпи — за няколко дни взе само десетина жертви. После изведнъж стремително се разрасна. Същия ден, когато числото на умрелите отново се покачи на тридесет, Бернар Рийо прочете официалната телеграма, която префектът му подаде с думите: „Уплашили са се.“ Телеграмата гласеше: „Обявете положение на чума. Затворете града.“

Бележки

[1] Има се предвид Прокопий Кесарийски, византийски историк от VI в. В книжното издание на „Чумата“ името му некоректно е предадено като „Прокоп“. — Бел. NomaD.