Робин Йънг
Братството (9)

8. Новият храм, Лондон

15 октомври 1260 г. сл.Хр.

— Париж ли? — попита недоверчиво Саймън.

— Оуен ми каза тази сутрин — рече усмихнат Уил, докато помагаше на коняря да пренесе голяма бала сено през двора. — Ще съпровождам съкровището.

— Сам? — заинтересува се с лека ирония в гласа Саймън.

— Е, заедно с Оуен, девет други рицари, слугите им и кралица Елинор. — Уил посочи с глава към кейовете, където над върховете на дърветата стърчеше главната мачта на един кораб. — Ще пътуваме с „Ендюърънс“.

— С това корито? — рече, като сбърчи нос Саймън. — Та то не може да прекоси и една локва. Повдигни малко от твоя край.

Уил повдигна по-високо балата, а краката му се плъзнаха по мократа земя. През последните два дни навсякъде беше валял силен дъжд и поляната, на която ставаха тренировките, беше прогизнала от вода. До турнира оставаха само три дни и по време на последните три молитви в параклиса Уил се беше молил за слънце. Днес на молитвите му беше отговорено със студена, мъглива зора, която беше преминала в мразовито, ясно утро. Двамата със Саймън пренесоха балата през входа на конюшнята и я оставиха на земята. Уил се отпусна тежко върху нея. Носът му се изпълни с топлината на конюшнята и миризмата на животни, докато Саймън беше в склада, където се държаха такъмите.

Конюшнята беше дълго, мрачно помещение. От едната страна бяха клетките на тежките бойни коне, а от другата на обикновените, които се яздеха от сержантите. В далечния край един коняр, който метеше пода сред облаци от прах и слама, се разкиха.

— Всички се готвите за турнира, нали? — провикна се Саймън от склада.

— Правим каквото можем.

— Сър Жак тормози ли те много?

— Ъхъ. — Уил измъкна една сламка от балата и започна да я върти на пръста си. През последните два дни му беше малко трудно да се съсредоточава при тренировките на поляната. Жак му се скара няколко пъти.

— За Бога, сержант, глух ли си, или си просто тъп? Престани да ме зяпаш и размърдай проклетите си крака! Не си мисли, че нямаш нужда да се упражняваш.

Но на Уил му беше трудно да не зяпа рицаря. Писмото, което беше открил и което изглежда принадлежеше на Циклопа, не му излизаше от главата. Въпреки че в по-голямата си част в него нямаше нищо особено, някои думи непрекъснато изникваха в паметта му и го караха да се замисли за значението им: нашите Братя, техният майстор, нашият кръг. Знаеше, че Орденът използва шпиони, които работеха на вражеска територия, но писмото като че ли подсказваше нещо повече от това, намекваше за някаква връзка между Ордена и врага. И защо нямаше печат? Искаше му се да беше имал време да го прочете до края.

— Ти ще победиш — рече убеден Саймън, когато излезе от склада със седло в ръце, което стовари върху една пейка.

— Какво каза? — попита Уил и вдигна глава. — О, да, може би. — Сви рамене, но се усмихна доволен от увереността на приятеля си.

— И така — продължи Саймън, като взе едни парцал и буркан с пчелен восък, — колко дълго ще бъдеш в Париж?

— Може би една седмица — отвърна не много уверен Уил, докато наблюдаваше как Саймън загребва от восъка. — А може и по-дълго.

Конярят погледна Уил, докато търкаше седлото.

— Надявам се, че няма да ме забравиш, когато станеш рицар и заминеш отвъд морето.

— Никога! Ти си моят… — Уил разтърси глава, когато не можа да намери точната дума. — Не знам как да го кажа. Имам предвид две неща, които вървят винаги заедно.

— Лайното върху лопатата ли? — пошегува се Саймън.

Двамата се засмяха.

На двора се чу трополене на копита. Саймън остави парцала, избърса ръце в туниката си и се запъти да посрещне ездача. След миг Уил, който беше останал вътре, чу гласове. Първият беше на Саймън, който звучеше някак разтревожен и колеблив, а вторият беше на мъж и озадачи Уил. Той отиде при входа и видя Саймън да поема юздите на един черен боен кон с бяло петно на носа. Уил позна коня — беше на Циклопа, но не познаваше ездача, който говореше с акцент, какъвто никога преди не беше чувал. Ездачът бе със сиво наметало с качулка, спусната ниско над лицето, но когато кимна на Саймън и се обърна да си върви, Уил забеляза, че брадата му е черна, а кожата — по-тъмна от тази на който и да било англичанин. Проследи как мъжът прекосява двора и се отправя към помещенията на рицарите.

— Кой беше този? — попита Уил, когато Саймън въведе едрия кон в конюшнята.

— Не знам. Но прилича на чуждоземец, нали?

— Защо е взел коня на Циклопа?

— Предполагам, че е този, който го взе и миналия месец. Началникът на конюшнята каза, че сър Жак дал коня си на заем на свой приятел за няколко седмици. — Саймън окачи юздите на един стълб и се наведе, за да разкопчее ремъците. — Ще останеш ли още малко тук да ми помогнеш?

— Не — отвърна разсеяно Уил. — Не мога — добави той, когато забеляза разочарованието на Саймън. — Трябва да се упражнявам.

— Ще се върнеш ли скоро? Не съм те виждал от седмици.

— Да, ще се върна.

Саймън погледна към отдалечаващия се Уил, а после свали седлото от коня и го поведе към клетката му. След това отиде при балата със сеното и започна да разрязва въжетата с ножа си. Една сянка закри отчасти светлината, която идваше от вратата на конюшнята, и Саймън вдигна глава. Видя, че там стои друг странник. Беше облечен в изцапано червено-кафяво наметало.

Мъжът, който беше с дълга, сплъстена коса, квадратна челюст и с белези от шарка по лицето, погледна пренебрежително Саймън.

— Откъде се минава за помещението на сержантите?

Саймън се изправи. Пъхна ножа в колана си и се приближи.

— Кого търсиш?

Мъжът се усмихна и разкри уста, пълна с пожълтели остатъци от зъби. На колана му висеше крив, доста заплашително изглеждащ кинжал.

— Това си е моя работа, момче. Накъде да вървя?

Саймън се замисли, но нямаше право да разпитва посетителите, нито да им отказва достъп до приората, колкото и непознати, а в случая и неприятни да изглеждаха.

— На отсрещната страна на двора — рече сухо той и посочи сградите в далечния край. — Високата постройка, ей там.

 

 

Тауър, Лондон, 17 октомври 1260 г. сл.Хр.

Превозващата хора лодка се плъзгаше бавно към Лондонския мост, след като беше оставила всичките си пътници, с изключение на един, при доковете Уолбрук. Сгушил се на една пейка на кърмата Гарен наблюдаваше как каруците маневрират покрай параклиса и редицата магазини по протежение на моста. Когато лодката мина под сводовете, за миг зърна главите на предателите, които стърчаха като фенери върху коловете. Загърна се по-плътно в пелерината си, за да скрие червения кръст върху черната си туника, страхувайки се, че някой от далечните брегове или от моста може да го разпознае. Беше излязъл сам, без разрешение от приората. Когато си помислеше за това, направо започваше да му се вие свят. Но тревогата му беше примесена и с трепетно очакване. Тъкмо това чувство го беше довело толкова далеч, както и страхът да откаже на повикването. Във всеки друг ден нищо не би могло да го накара да напусне приората, обаче днес беше общото събрание и през по-голямата част от деня рицарите щяха да се затворят в съвещателната зала. Никой нямаше да го потърси.

Отвъд моста се виждаше внушителната гледка на лондонския Тауър с величествените стени, които се спускаха стръмно надолу към пълния с вода преграден ров, който ограждаше двореца от три страни. Лодката се насочи към сушата и спря преди да стигне стените. На никой плавателен съд не беше позволено да преминава през водния вход без предварително разрешение. Един от екипажа спусна дъската за слизане на брега, а Гарен стана от пейката и внимателно се спусна по нея на сушата. Като следваше дадените му указания, пое през плетеницата от тесни улички, докато стигна до страничните градски стени. Там намери един подвижен мост, спуснат през рова, който водеше към малък, сводест вход в каменната стена. От двете страни на вратата стояха двама кралски стражи, облечени в червени ливреи. Когато Гарен стъпи върху моста, единият изтегли меча си.

— Не мърдай!

Гарен се подчини и изчака стражът да се приближи.

— По каква работа си дошъл?

— Името ми е Гарен дьо Лион. — Той се запъна. — Аз… мисля, че ме очакват.

— Последвай ме.

Гарен премина по моста след войника, а вторият страж откачи връзката ключове от колана си и отключи вратата. Отвори я и Гарен видя голям двор, който се простираше надалеч и стигаше до грамадната сиво-бяла крепост от камъни и мрамор със стърчащи в небето кули. Около нея имаше три реда градини и няколко външни сгради, между които една дълга, дървена постройка, която заемаше голяма част от двора.

— Върви тогава — рече нетърпеливо първият страж.

— Накъде да вървя? — попита Гарен и усети как бузите му почервеняха.

— В двора ще те посрещнат. Само това са ни казали.

Гарен пристъпи напред и се сви, когато вратата се затвори с трясък зад гърба му. Чу ключът да щраква в тежката ключалка и усети как и малкото увереност, която беше успял да събере, започва да се смъква от него като някаква роба, оставяйки го гол и безпомощен в подножието на мрачните стени и заплашително надвисналите кули. Продължи бавно напред.

След малко стигна дървената постройка и тръгна покрай нея, като сбърчи нос от тежката, неприятна миризма, която идваше отвътре. Наоколо сновяха стражи, а близо до крепостта забеляза и няколко самотни фигури, за които предположи, че са слуги, обаче самият двор беше празен. Обърна се, когато чу някакво шумолене от сградата зад него. Заинтригуван, той се приближи и погледна през пролуките между летвите. Вътре беше тъмно и не можа да види нищо, но малко по-надолу забеляза квадратен отвор в дъските. Отиде до него, повдигна се на пръсти и погледна. Вонята тук беше още по-отвратителна. Точно над отвора висеше нещо. Приличаше на кълбо от сива, сбръчкана кожа. Гарен се хвана за перваза на отвора и се повдигна. Коженото кълбо се размърда и изведнъж той видя в него да се взира огромно, тясно око. Окото намигна и една грамадна глава се изправи насреща му. Гарен извика, когато огромната змия се измъкна от дупката. Той падна назад и се блъсна в гърдите на някаква фигура, застанала зад него. Рязко се извърна и се видя лице в лице с човека с квадратната челюст и сипаничавото лице, който преди два дни му беше предал повикването. От сградата се чу звук, излизащ като че ли едновременно от десет тръби.

— Какво…? Какво е това?

— Галеникът на крал Хенри — отвърна троснато мъжът. — Побързай. — Той хвана Гарен за рамото с мръсната си ръка и поведе шашардисаното момче към Тауър, а зацапаната му червено-кафява пелерина се развя от студения вятър, който духаше в двора. — Той чака.

— Но какво е това? — попита Гарен, като поглеждаше през рамо змията, която се поклащаше през дупката. Сега забеляза, че е прикрепена към лицето на звяра.

Мъжът, който каза, че името му е Рук, се намръщи, но се помъчи да бъде любезен.

— Слон. Подарък е от крал Луи. Донесъл го е от Египет.

Гарен откъсна поглед от чудовището и се остави да го водят по-нататък. От Рук се носеше на вълни отвратителна, тежка миризма на пот и лош дъх и Гарен се стараеше да поема въздуха на малки глътки през устата, за да не я вдишва. И без това му се гадеше.

— Каза ли на някой, че идваш тук?

Гарен поклати глава.

— Не. Постъпих както ми нареди. Не съм казал на никого и не ме видяха да излизам.

Рук изгледа внимателно момчето с преценяващи, немигащи очи. После промърмори нещо под носа си.

Гарен почти бягаше, за да не изостава от мъжа, който ускори крачките си, когато наближиха главната сграда и тръгнаха редом с нея покрай няколко стражи, които не им обърнаха внимание. После завиха зад един ъгъл към задната част на двореца, където влязоха през ниска дървена врата. Приличаше на вход за слуги. Гарен притеснен си помисли, че това не е вход, през който минават редовните гости. Рук продължаваше да стиска здраво рамото му, докато водеше момчето по един тъмен коридор, а после нагоре по тясната виеща се стълба, изсечена в стената в далечния му край. Когато стигнаха горе, Гарен едва си поемаше дъх. Там имаше редица сводести отвори, от които долу се виждаше празният двор, а отвъд стените — и Темза. Като дишаше тежко, но не намаляваше ход, Рук поведе Гарен към двойна дъбова врата. Спря, почука два пъти и после я открехна. Когато тя се разтвори навътре, Гарен веднага изпита желание да се обърне и да побегне. Любопитството му се беше изпарило и сега от главата му не излизаше въпросът, който го измъчваше, откакто Рук го беше потърсил в приората. Какво, за Бога, би могъл да иска наследникът на короната на Англия от него? Обаче Рук беше зад гърба му и нямаше накъде другаде да върви, освен напред.

Стаята беше голяма и тъмна. Прозорците бяха покрити с тежки, черни завеси, които почти затъмняваха помещението. Тук-там през процепите проникваха снопове светлина, примесени с летящи във въздуха молци, и падаха върху широките, гладки плочи на пода. Освен това оскъдно осветление върху една дъбова маса гореше свещ. От двете страни на масата имаше пейки. В далечния край на стаята Гарен едва различи очертанията на легло. Когато очите му започнаха да свикват с мрака, разбра, че по стените на стаята са нарисувани сцени. Напрегна зрението си, опитвайки се да види какво има на тях — сгради, гора, войници на коне и висок мъж в черна роба. Когато погледът му се премести върху последната картина, Гарен за малко да извика, тъй като тя се отдели от стената и се приближи към него.

— Сержант дьо Лион — рече, усмихвайки се, принц Едуард, — радвам се, че дойде.

Все още в шок, Гарен забрави да се поклони. Принцът изглежда не се обиди.

— Моля, седни! — рече той и посочи пейката пред масата. След като погледна към Рук, който беше застанал пред затворената врата, Гарен се приближи с разтреперани крака и седна.

Едуард седна на пейката срещу него. Свещта освети лицето му и от това решителната му брадичка и скулите станаха още по-изсечени. Той взе една кана, сложена до две големи чаши.

— Искаш ли питие?

Гарен с мъка преглътна.

— Да, искам да кажа, да, господарю.

— От земите на баща ми в Гаскония е — рече Едуард, докато пълнеше чашите. — Най-доброто вино в християнския свят.

Гарен почти не усети вкуса му, отпивайки набързо няколко глътки, за да овлажни пресъхналото си гърло. След малко топлината на виното се разля по тялото му и той малко се поотпусна.

Едуард отново напълни чашата на момчето.

— Доколкото разбрах, не си имал проблеми на излизане от приората?

— Не, мой господарю.

— Добре. — Едуард се облегна назад, като държеше чашата с дългите си пръсти, на които имаше няколко златни пръстена целите обсипани със скъпоценни камъни. — Съжалявам, че те повиках по такъв необичаен начин, Гарен, но исках да говоря с теб колкото е възможно по-скоро, а поради деликатния характер на молбата ми, дискретността беше наложителна. Надявам се да не съм те обезпокоил много.

— Не, мой господарю. — Гарен се огледа наоколо и видя тъмната фигура на Рук, която препречваше вратата. Не каза, че приносителят на повикването го беше разтревожил много повече от самото повикване. Рук го беше заварил в спалното помещение, беше му предал, че принцът иска да го види, както и парите за лодката, и не си беше тръгнал, докато Гарен не обеща да дойде в Тауър.

— Причината, поради която исках да те видя — продължи принцът с тих, равен глас, — е, че според мен ти може да си в състояние да ми помогнеш при решаването на един проблем. Кралят се съгласи да заложи скъпоценните камъни на короната по молба на приор Дьо Перо. След пет дни те ще бъдат откарани в Париж, където ще бъдат пазени, докато бъде изплатен дългът на краля към Ордена.

Гарен кимна. Предишната вечер чичо му беше казал, че крал Хенри се е съгласил с искането на приора и че той ще бъде в групата, съпровождаща скъпоценностите. Това го накара да се зачуди още повече какво правеше тук.

Едуард замълча за момент и отпи от чашата си, като наблюдаваше внимателно момчето.

— Ще бъда съвсем откровен с теб, Гарен. Не искам скъпоценностите да отидат във вашия Орден. Те принадлежат на баща ми и на рода му. Опитахме се да разговаряме с рицарите и им предложихме други начини, по които може да бъде изплатен дългът, но те отказаха да преговарят повече и настояха да бъде изпълнено искането им. Не ми оставиха никаква друга възможност, освен да поема въпроса в свои ръце. Скъпоценностите ще бъдат предадени на рицарите, както се съгласи баща ми, но аз ще си ги взема обратно.

Гарен се помъчи да разбере какво му казва принцът.

— Милорд, аз…

Едуард му даде знак с ръка да мълчи.

— Искам да ми помогнеш да постигна това, Гарен. Майка ми, кралицата, ще придружава съкровището по молба на баща ми, но рицарите запазиха в тайна подробностите по пътуването. Като племенник на един от рицарите, който участва в цялата работа, сигурно ти знаеш подробностите.

Когато разбра какво иска принцът от него, Гарен се почувства така, сякаш някой му беше ударил плесница. Изправи се със замаяна от виното и откритието глава.

— Аз… аз съжалявам. Не мога! — Почти се спъна в пейката, когато побърза да тръгне към вратата. Искаше му се да излезе, да е на дневна светлина, на въздух, далеч от тази мрачна стая и от намеренията на възрастните.

Зад себе си чу гласа на Едуард:

— Не искаш ли да възстановиш доброто име на фамилията си? Дьо Лион отново да получат онова достойно положение сред благородниците, каквото са имали някога в кралство Франция?

Гарен се спря. Когато погледна към Едуард, не видя, че Рук пристъпи напред и извади кривия си кинжал от ножницата.

— Не каза ли това на лорд канцлера, когато го съпровождаше до стаята на магистъра? — попита Едуард. — Не каза ли, че е трудно да си племенник на високопоставен рицар? Че се чувстваш потиснат от задължението да възстановиш богатството и благородничеството на фамилията си?

Гарен поклати глава. Не беше казал точно това.

— Аз мога да сторя това за теб, Гарен. Мога да те направя лорд, да ти подаря земи и титли. Мога да те направя богат.

Гарен остана на мястото си. Зад него кинжалът на Рук проблесна.

— Трябва само да ми кажеш какво знаеш за пътуването. Това е. А в замяна аз ще ти дам всичко, което мога.

— А какво ще стане, ако някой разбере? — прошепна Гарен. Гласът му му се стори някак чужд.

— Никой няма да узнае.

— Но как… — Гарен се помъчи да срещне погледа на принца. — Как ще вземете скъпоценностите обратно?

Едуард допи виното си и остави чашата на масата.

— Не е нужно да се безпокоиш как ще бъде направено. Никой няма да пострада. — Той стана от мястото си, заобиколи пейката и се приближи до Гарен. Високият, красив принц му приличаше на воин от рицарска поема — едновременно ужасяващ и внушителен, повече мит, отколкото човек.

— Скъпоценностите принадлежат на семейството ми. Правя само това, което е нужно, за да запазя нашата собственост и мисля, че можеш да ме разбереш. — Той взе свещта от масата. — Ела с мен, Гарен. — Младежът се поколеба, но след малко последва принца до голямата стена в дъното на стаята. Когато се приближиха, пламъкът на свещта освети картините и тъмнината бе заменена от цветове.

— Баща ми накара да му нарисуват това — каза Едуард, като поднесе свещта към картините — в памет на онези, които дадоха живота си, за да отнемат Йерусалим от неверниците преди почти двеста години.

Гарен премести погледа си към сцена, изобразяваща град, заобиколен от стени. Йерусалим. Бели сгради със златни кубета, с форми на луковици, се изкачваха нагоре по един склон до грамадно, украсено със сложни орнаменти здание на върха, за което той предположи, че е Храмът на хълма — важна ислямска светиня преди градът да падне, след което бе превърната в църква. Цялата сцена беше величествена и много красива и на Гарен му се прииска да застане в тревата, нарисувана отпред, и да тръгне нагоре през маслиновите горички към високите, бели стени. Когато Едуард продължи нататък, гледката се скри и свещта освети нова сцена. Този път градът беше по-близо и някои от сградите бяха закрити от кълба дим. Пред стените имаше войска, тъмна, обширна маса мъже и стенобойни машини, каруци, палатки и знамена.

— Когато папа Урбан II отправил призив за кръстоносен поход през лято Господне 1095, много мъже поели Кръста: рицари, благородници, крале и селяни — и тръгнали да отнемат Свещения град от ръцете на неверниците. Едва четири години по-късно, след тежко пътуване, по време на което загинали много хора, те видели пред себе си тези стени. — Едуард посочи към обсадните машини, наредени между града и лагера на кръстоносците. — Те прекарали почти месец, за да направят оръжията за битката. После на тринадесети юли, изтощени от дългия поход и многото лишения, започнали нападението.

Свещта отново се премести и този път разкри картина, в която всички цветове бяха тъмни — черно и червено за дима и езиците на пламъците, които горяха около покривите на сградите и тъмночервено и мораво за кръвта.

— Те покорили с меч града и само за един ден мечтата им, както и мечтата на всички, които отпаднали от похода, се изпълнила. Йерусалим бил наш. Нашите рицари прочистили улиците му от сарацините и евреите. Светите места, където Христос наказал лихварите, гробницата, където е възкръснал, мястото, където някога е спала Девата — всички били предадени на нашите свещеници. Това бил ден, различен от другите. — Очите на Едуард блестяха на светлината на свещта, а лицето му се оживи. — Ще ми се да бих могъл да видя всичко това.

Гарен продължи да гледа в мълчание следващите сцени. Видя по улиците реки от кръв, мъже и жени, избивани от рицарите, измъквани от джамиите и къщите, планини от злато и плячка до купища трупове. Победоносните лица на кръстоносците изглеждаха доста демонично, оцветени в червено от заревото на полкарите.

Едуард се обърна към Гарен:

— Преди шестнадесет години сарацините ни отнеха Йерусалим. Трябва да го завземем отново, ако искаме животът на онези, които прокараха пътя на Изток, да не е отишъл напразно и в християнския свят отново да бъде разпалена надеждата. Искаш ли те да се кланят на своя фалшив бог в залите, благословени от нашите духовници?

Гарен не знаеше какво да каже. Само поклати глава.

— Ако моят прачичо Ричард Лъвското сърце беше още жив, мислиш ли, че щеше да чака врагът да превземе всичките ни крепости и едва тогава да направи нещо по въпроса? Разбира се, че нямаше да чака. — Изражението на лицето на Едуард стана още по-сурово. — Докато е жив, баща ми няма да застане начело на кръстоносен поход. Сигурен съм в това. Обаче аз ще го сторя. Скъпоценните камъни са мои по право и ще бъда коронясан с тях, когато стана крал. Нито аз, нито баща ми можем да си позволим да върнем дълга, който имаме към Ордена, ако всички имаме нужда от нов кръстоносен поход. Аз искам същото, каквото и тамплиерите, но ще го направя според моите условия, а не според техните. Разбираш ли това, Гарен?

Гарен загриза нокътя си и кимна.

Едуард се усмихна, после се обърна към стената и се отправи към един сандък, поставен в подножието на леглото, а картините се скриха в мрака.

Сержантът предпазливо го последва и видя как принцът повдигна капака на сандъка и бръкна вътре. Извади една кадифена кесия и му я подаде.

— Вземи.

Кесията, мека и доста тежка, издрънча, когато бе поставена в дланта на Гарен. Беше пълна с пари.

— Това е само за начало — каза Едуард, докато наблюдаваше как момчето стиска в ръце торбичката, широко отворило очи. — Помогни ми, Гарен, и ти обещавам, че аз също ще ти помогна. Няма да загубиш нищо. Ако ми помогнеш, може само да спечелиш.

Гарен се замисли за майка си в схлупената къща в Рочестър, за това как плаче нощно време в стаята си, без роклите и накитите, които бяха продадени, както често му беше напомняла, за да се плаща обучението му. Предположи, че съдържанието на кесията в ръката му можеше да й купи всички рокли, които пожелаеше. Помисли си за чичо си и за всичките му провали и грешки. Запита се дали изобщо имаше някакъв начин да го накара да се почувства горд? Беше се опитал. Бог му беше свидетел, че се беше опитал. Обаче никога не се оказваше достатъчно. Вдигна очи към Едуард.

— Ще възстановиш ли доброто име на фамилията ми? Ще ни направиш ли отново благородници?

— След време, да.

Гарен се взря в лицето на принца. Видя в него съобразителност, амбиция и коравосърдечие, но не и измама.

— Искам просто майка ми да е щастлива — прошепна той. — И да накарам чичо си да се почувства горд.

— Знам колко е трудно да се живее с очакванията на една фамилия — рече съчувствено принцът.

Гарен премигна, за да спре сълзите, напълнили очите му.

— Нашият кораб „Ендюърънс“ няма да ни отведе през целия път до Париж — изрече на един дъх думите той. — Ще е натоварен с вълна от лондонските тъкачници за търговия в кралствата Франция и Арагон. „Ендюърънс“ ще се отбие в Онфльор в устието на Сена, където ще слезем от него заедно със скъпоценните камъни, а той ще отплава за базата ни в Ла Рошел.

— Ти ще бъдеш ли в групата? — попита рязко Едуард.

— Да. Чичо ми изпрати съобщение в приората в Париж и ги помоли да изпратят по-малък кораб да ни посрещне в Онфльор. Мисля, че кралицата ще прекара нощта в едно малко наше имение на пристанището, а на следващата сутрин ще отплаваме.

— Справи се много добре, Гарен. Впечатлен съм.

Гарен прехапа устна и се загледа в пода. Почувства се зле.

— Сега — рече рязко Едуард — ще е по-добре да се върнеш в приората и да изпълняваш всекидневните си задължения както обикновено. Ако имам нужда отново да се свържа с теб преди пътуването, ще изпратя Рук. Скрий златото на сигурно място, където няма да бъде намерено. — Когато Едуард стигна до вратата, той рязко се обърна, погледна надолу към Гарен и стисна здраво рамото му с ръка. — А ако кажеш на някого за срещата ни, ще отрека, че изобщо се е състояла и ще се погрижа ти и семейството ти да прекарате следващия си живот на мястото, откъдето се открива хубава гледка от Лондонския мост. Разбра ли ме?

Гарен бързо кимна, спомняйки си обезобразените, покрити с червеи глави, набучени на коловете. Пикочният му мехур се беше издул от виното и уплахата и той искаше да си тръгне колкото може по-бързо.

— Няма да кажа нищо, заклевам се.

— Гледай да спазиш обещанието си — каза Едуард и посочи към вратата. — Почакай отвън. Рук ще те отведе долу.

Гарен протегна ръка към вратата. За момент Рук продължи да стои пред нея и да го гледа заплашително, но после презрително се изсмя и се отдръпна, като позволи на момчето да изскочи в коридора.

Затвори вратата след него.

— Мислите ли, че можем да сме сигурни, че малкият плъх ще си държи устата затворена? — промърмори той.

— Ако не мислех, нямаше да му позволя да напусне тази стая — отвърна тихо Едуард. — Нямахме друг избор. Това ще бъде единствената възможност да си вземем обратно скъпоценностите. Веднъж попаднали в подземията на Париж, съмнявам се, че ще ги видим отново.

— Мислите ли, че хлапакът ще ни съдейства, ако имаме отново нужда от него?

— Убеден съм. Но все пак разбери каквото можеш за фамилията му, за да сме сигурни. Междувременно трябва да приведем в действие плана си. Пет дни не са много време.

— Не се безпокойте, онези съкровищници никога няма да видят скъпоценностите.

Едуард се усмихна.

— Доволен съм, че усилията ми да те отърва от присъдата не се оказаха напразни, Рук. Човек с твоите способности не трябва да бъде оставен да увисне на бесилото.

Рук наведе глава.

— Животът ми ви принадлежи.