Робин Йънг
Братството (26)

25. Алепо, Сирия

2 ноември 1266 г. сл.Хр.

Байбарс застана пред широкия сводест прозорец и усети върху кожата си горещия вятър от пустинята. Мократа му от банята коса беше залепнала на тъмни ивици на главата му. Бризът донесе аромата на дим, подправки и слабата миризма на тор от конския пазар. Под него отвъд масивните стени, които опасваха цитаделата, лежеше градът Алепо — перлата в неговата сирийска корона. Залязващото слънце позлати кубетата на джамиите, а лъскавите върхове на минаретата им заблестяха като фарове. На прашен площад вътре в цитаделата беше в разгара си игра на конници с топка. От далечното разстояние фигурите на ездачите се виждаха твърде дребни. Байбарс обичаше тази игра: нейната бързина и ожесточеност. Беше един от най-добрите на игрището.

Погледа още известно време, преди да се оттегли сред приятната хладина на стаите си. Бяха просторни и с малко мебели. Великолепието им се състоеше по-скоро в начина, по който бяха изградени, отколкото в съдържанието им. От мозаечния под към позлатения таван се издигаха червени и черни мраморни колони, а стените бяха покрити с дървена ламперия с инкрустации от седеф. Сводовете бяха украсени с декоративна мазилка, а плочите на пода бяха застлани с килими.

Байбарс отиде до една мраморна поставка, върху която имаше голяма чаша и кана, инкрустирани със скъпоценни камъни. Наля си кумис и седна върху покрития с възглавници миндер, пресуши чашата и веднага отново скочи на крака.

След победата при Сафед чувстваше, че настъплението му срещу франките върви изнервящо бавно. Както му беше изтъкнал Калаун, християните със сигурност не биха се съгласили с него. След Сафед Байбарс беше превзел втора крепост на тамплиерите, която падна само за няколко дни. Седмица по-късно унищожи едно село, за което беше научил, че местните християни предават сведения на франките в Акра за придвижването на армията му. След това беше се отправил с войската си към морския бряг, за да демонстрира внушителната си сила. Избиха всички християни, които срещаха по пътя си. Но това беше нищо в сравнение с постигнатото в Киликия. Докато Байбарс атакуваше тамплиерите в Сафед, Калаун, който беше станал командир на сирийската войска, поведе половината армия на север срещу арменските християни. Премина планините и настъпвайки откъм тила на врага, нападна царството им. След като остави в димящи развалини градовете им, преди месец се беше върнал в Алепо с каруци, пълни със злато и четиридесет хиляди нови роби. Но оттогава не се беше случило нищо.

Нетърпението не даваше покой на Байбарс. Докато неговите офицери и войници почиваха, той разговаряше с пълководците, срещаше се със съюзниците си и прекарваше часове наред в чертане на планове за следващото си настъпление срещу франките. Ала през лятото военачалниците му бяха така преситени от победи, че нямаха желание за нови. Байбарс беше много недоволен и свика за тази вечер съвет, за да им го каже.

Огледа се, когато чу приближаващи стъпки. През един сводест вход, на който бяха издълбани думите „Няма друг Бог, освен Аллах, и Мухаммед е неговият пророк“, влязоха група прислужници. Евнусите вървяха с наведени глави, докато прекосяваха стаята, и носеха табли с гребени, ножове и мазила. Един от тях носеше златистожълтата мантия на Байбарс и тюрбан.

— Господарю мой, дойдохме да те облечем.

— Целта ви е очевидна.

Той се изправи, притворил очи, докато прислужниците щъкаха около него. Бяха изминали шест години, но още не можеше да свикне с тази голяма проява на внимание. Винаги беше предпочитал да се облича сам, но като султан това беше под достойнството му. Ръцете на прислужниците се движеха леко и бързо като пеперуди по тялото и главата му, докато решеха косата, оформяха брадата и втриваха благовонно масло в кожата му. Облякоха го в бяла копринена риза и трико, обуха му меки, кожени ботуши и накрая му сложиха мантията. На раменете й бяха извезани името и титлата му. Поднесоха му огледало да се види. Байбарс се погледна в излъскания метал. Съзря висок, силен мъж със загоряло от слънцето лице, с остри черти и очи, които бяха виждали и поражение, и победа, с мускулести, жилави ръце и длани, покрити с мазоли. Под всичкото злато и лукс той продължаваше да е воин. Това го накара да се отпусне.

— Господарю!

Байбарс се извърна от огледалото в мига, когато в стаята влезе Омар, наметнат със златиста мантия и с намазани с масло коса и брада. Той се поклони.

— Тронната зала е готова. Да викна ли пълководците?

— Не — отвърна Байбарс след кратка пауза. Отиде при Омар и сложи ръка на рамото на другаря си. — Поразходи се за малко с мен.

— Разбира се — отвърна изненадан и поласкан Омар.

Байбарс го поведе по широките коридори покрай стаите на съветници и администратори, през мраморните приемни зали, където пълководци, войници и роби прекъсваха работата си и се кланяха. След малко стигнаха до една арка, която водеше към вътрешен двор, над който се извисяваха балконите на цитадела. От един фонтан в средата на двора течеше вода по канали в земята. Това беше прохладен, зелен рай от стройни дървета, избуяли растения и дъхави цветя. Над шума от падащата вода се чуваше чуруликането на птици от един кафез. Байбарс спря пред него, взе от хранилката шепа зърна и ги хвърли вътре.

— Цитаделата е внушителна, нали, Омар? — рече той, като наблюдаваше как птиците се спуснаха от пръчките, по които бяха накацали.

— Винаги съм бил на това мнение, господарю.

Байбарс се усмихна.

— Предпочитам да ме наричаш „приятелю“, поне когато сме сами. „Господарю“ ми звучи много официално от устата на човек, който ме познава толкова отдавна.

Омар отвърна на усмивката му.

— Да, садик.

— Но не е толкова великолепна — продължи султанът, — колкото цитаделата, която Саладин е построил за себе си в Кайро. Тя не е просто център на могъществото му, а негов символ. И аз искам да построя нещо внушително. — Омар забеляза, че Байбарс като че ли се беше загледал някъде надалеч. — Нещо, което ще издържи до последната епоха на човека.

— Ти вече построи много. Укрепи Кайро, построи болници, училища и…

— Но нищо трайно — прекъсна го Байбарс. — Не това имам предвид. — Той се отдалечи от кафеза и тръгна по редица стъпала, които водеха нагоре покрай балконите към висок, непокрит коридор, от който се виждаше Алепо. Омар го последва. Когато стигнаха горе, Байбарс опря ръце на парапета. — Тази сутрин излязох в града.

— Сам? Трябва да бъдеш предпазлив!

— Знаеш ли какво видях там? — обърна се султанът към него. — Видях войници, пияни от западно вино, търговци, продаващи вълна и сол, и книги, пълни с латински мисли. Из сокаците западни жени се продаваха на наши мъже. Салах ал-Дин беше владетел с изключителни способности, това не мога да отрека. Знаеше как да печели битки, как да обединява и да води народа си. Обаче той се провали. Нашите земи са още заразени.

— Смъртта слага край на плановете на всички хора.

— Смъртта не е причината Салах ал-Дин да не се отърве от нашите врагове. Той искаше да преговаря, да приема поражението и да убива само когато се налага. Не сме свободни заради неговото милосърдие. Той беше меч, но аз съм Арбалета. Ще стигна по-далеч. Искам да изградя бъдеще, свободно от западно влияние.

— Да се сражаваш с армиите на християнския свят само по себе си е едно изпитание. Но влиянието им? Как предлагаш да се бориш с нещо толкова неуловимо?

— Много е просто. Утре ще издам заповед да се затворят всички кръчми в Алепо. После ще забраня проститутките. Нека ги прогонят и ги оставят на милостта на пустинята. Към тях няма да проявя никаква милост. — Байбарс се отправи обратно по стъпалата към балкона над двора.

— Но нашите мъже — рече Омар, като бързаше да не изостава от широките му крачки — са свикнали с такива неща.

— Ще отвикнат от тях. Аллах не ни разрешава да пием алкохол.

— Ами жените? Мъжете имат нужда от такава… разтуха, каквато им предлагат те. По-добре западните жени да са обект на ниските им страсти, отколкото собствените ни жени.

— Тружениците трябва да се съсредоточат върху работата си и да гледат собствените си жени, а войниците и военачалниците имат роби за такива цели.

— Много от робите са западни жени. Не е ли същото?

Байбарс спря.

— Робите не са свободни да вървят из улиците ни и да упражняват занаята си сред хората ни. Те са под нашия надзор и контрол. Има голяма разлика. — Тонът на Байбарс не търпеше възражение. — Освен това след съвета тази вечер нашите войници ще имат по-важни неща, към които да насочат вниманието си.

— Все още ли смяташ да кажеш на пълководците каква ще е следващата ти стъпка? Категорично те съветвам да не го правиш, садик. Хората току-що са се върнали от война. Имат нужда да се съвземат, да се порадват на победата си. Нужно ти е време.

— Времето е нещо, което нямаме, Омар. Франките ще ни отвърнат за Сафед, не се съмнявам в това. Предлагам да нападнем отново, преди да могат да съберат достатъчно сили. Искам да ги сломим и победим, преди да имат възможност да се бият. Искам да ги смажа.

— Но целта, която предлагаш, е… — Омар разпери ръце — много голяма.

Преди да успее да отговори, Байбарс чу, че някой тича в коридора. Беше млада жена с развяваща се около раменете черна коса. До нея тичаше малко момченце, което я държеше за ръка и отчаяно се стараеше да не изостава. Гонеха ги двама воини от полка Бахри. Жената спря пред Байбарс и Омар. Момченцето се беше задъхало и гледаше уплашено през рамо към войниците, които спряха на почтително разстояние. То подсмръкна и си изтри носа с широкия ръкав на златистата си туника. Байбарс се загледа в нея. Тя подозрително приличаше на материята, от която беше неговата мантия.

— Кажи на копоите си да се махат — рече рязко жената. — Искам да говоря с теб.

— Извиняваме се, господарю — рече задъхан един от стражите. — Знаем, че не трябва да те безпокоят, но не можахме да я спрем.

Байбарс ги отпрати с махване на ръката.

— Какво искаш от мен, Низам?

— Искам да започнеш да обръщаш повече внимание на сина си.

Байбарс отстъпи назад, когато Низам побутна момчето към него. Неговият шестгодишен син Барака хан имаше зачервен, сополив нос, а тесните му очи, черни като на майка му, бяха насълзени. Кестенявата му, гъста коса се виеше на влажни къдрици над веждите, а долната му устна беше издадена сърдито напред. След като хвърли гневен поглед на жена си, Байбарс пресилено се усмихна и разроши косата на момчето с ръка. Барака се нацупи още повече и се опита да се вкопчи в крака на майка си. Байбарс добродушно се засмя, грабна момчето и го обърна надолу с главата така, както беше виждал много от войниците му да си играят със синовете си. Обикновено децата пищяха от възхищение и искаха още, но той с разочарование видя, че неговият син само се разрева. Остави го отново на земята и го потупа по дупето.

— Върви при майка си тогава. — Той се изправи и изгледа Низам. — Какво е облякъл? — попита султанът, като посочи златистожълтата туника, много подобна на неговата. Това го караше да се чувства неловко, но не знаеше защо.

— Облякох го като теб — отвърна Низам, като бутна настрани ръката на Байбарс и вдигна момчето. Започна да го люлее в ръцете си и да издава успокоителни звуци, за да престане да плаче, а после изгледа гневно съпруга си и стисна чувствените си устни. — Защото така подхожда на наследника на трона.

Байбарс усети как го обзема яд. Взе момчето от нея и го остави на земята, а то се разрева още по-силно. Омар нарочно не сваляше погледа си от един гоблен на стената на коридора. Байбарс хвана ръката на Низам и я отведе до голям прозорец, който гледаше към вътрешния двор. Когато тя застана пред огряното от слънцето празно пространство, той забеляза, че белият й халат е почти прозрачен. Различи меките форми на бедрата й, стройните й крака и очертанията на гърдите й. Извърна очи от нея.

— Когато Барака хан стане достатъчно голям, ще стои до мен като воин и мой наследник. Но докато този ден настъпи, както вече ти казах, той принадлежи на теб.

— Искам още един син, Байбарс — прошепна Низам. — Ти не си само войник и султан, а съпруг и баща. Не забравяй задълженията си към мен.

Байбарс я изгледа.

— Отделям ти времето, което е нужно. Бих могъл да имам хиляди млади робини, но не го правя.

— И ще се отнасяш с тях така, както с мен?

— Имаш дворци, красиви дрехи, слуги. Не се отнасям зле с теб, Низам.

— Каквото и да е отношение би било по-добро от никакво отношение. Султанът трябва да има повече от един наследник, Байбарс. Изпълнявай задълженията си към мен и аз ще ти родя още един наследник.

Байбарс се облегна върху стената на коридора и притвори очи. Да се водят войни беше много по-лесно, отколкото да се угоди на една жена. Жените са лукави като змии и сложни като звездите. Страхуваше се от срещите с жена си, защото винаги се уморяваше от подобни сцени. Първата му жена, която беше починала при раждането на дъщеря му, беше също така настоятелна, но не чак толкова сприхава като тази. Третата му жена Фатима още не му беше родила дете и Низам си даваше добра сметка за силната си позиция. Но въпреки че й беше благодарен за това, че му е родила син, Байбарс не я обичаше — факт, който не го тревожеше, когато не беше заедно с нея.

— Скоро ще дойда при теб — каза тихо той. — А сега си върви и ме остави.

Низам присви очи. Отвори уста да добави още нещо, но се отказа. Пое дълбоко въздух и кимна.

— Скоро — повтори тя, обърна се и се отдалечи по коридора, стиснала за ръка хленчещия си син.

Байбарс продължи да гледа след тях, докато вървяха, давайки си сметка, че не дрехата на Барака хан го беше накарала да се почувства неловко, а самото момче.

Синовете на пълководците и дори дъщерите им тичаха насам-натам, катереха се по дървета и се дуелираха с дървени саби. Те слушаха внимателно уроците, които им преподаваха в религиозната школа, и дори можеха да рецитират пасажи от корана. За разлика от тях собственият му син не проявяваше нито склонност, нито интерес към нищо, свързано с движение, и още по-малко към изкуство и учение. Байбарс замислен си каза, че вината за това изглежда е негова. Беше оставил прекалено дълго момчето в харема. Низам беше права. Това, което му трябваше, беше мъжка компания, общуването с воини. Обаче Байбарс нямаше време да учи едно дете.

— Омар, искам да намериш учител за Барака.