Робин Йънг
Братството (5)

4. Новият храм, Лондон

14 септември 1260 г. сл.Хр.

Дървените мечове се кръстосаха с трясък. Уил стисна по-здраво дръжката на своя, когато усети как ръката му изтръпна от удара. Противникът му, един сержант със златисторуса коса, който се казваше Гарен дьо Лион, се заклати, плъзгайки се в калта. През последните три дни непрекъснато валеше и поляната беше прогизнала и осеяна с локви кафеникава вода. Надясно тя се простираше до бреговете на Темза, където водата се закриваше от гъста ивица тръстики и храсти. Наляво и отзад се издигаха сградите на храма, полускрити от мъглата. Въздухът беше студен и слънцето още не грееше така силно, за да го затопли, но лицата на младежите лъщяха от пот. Черната риза на Уил беше залепнала за гърба му и той неприятно го сърбеше. Отби меча на Гарен, който отново се издигна над него. Направи лъжливо движение вляво и като се изви, на свой ред замахна срещу младежа.

Гарен отблъсна удара и отстъпи назад, за да заеме отново стойка за нападение, като продължаваше да не сваля очи от Уил.

— Мислех, че вие, шотландците, сте най-свирепите бойни кучета на Англия.

— Просто загрявам — отвърна Уил, като пристъпваше в кръг около него. — Още не съм решил за какъв да те смятам днес.

Гарен се усмихна.

— Е, аз пък избрах това, което си. Ти си сарацин.

Уил го изгледа учуден.

— Пак ли? — Вдигна по-високо меча си. — Добре. Тогава ти пък си хоспиталиер.

Гарен направи гримаса и плю на земята. Рицарите на Свети Джон, които бяха основатели на болници за поклонниците на Божия гроб, бяха върли съперници на тамплиерите. Може и двата военни ордена да бяха създадени от благородни християни, които се сражаваха за Бога и християнската вяра, но това не им пречеше да враждуват заради земи, търговия и други конфликтни интереси.

Уил посегна с меча напред. Успя да се наведе и да отбие един мощен удар на Гарен към главата му.

— Стой!

При командата на учителя им двете момчета се отдръпнаха един от друг, като продължаваха да дишат тежко. Рицарят се приближи към тях. Краят на мантията му бе изцапан с кал.

— От теб се иска да обезоръжиш противника си, Дьо Лион, а не да се опитваш да го убиеш.

— Съжалявам, сър — рече Гарен и наведе глава. — Погрешен удар.

— Точно така — съгласи се рицарят. Твърдостта на погледа му не намаляваше от факта, че имаше само едно око. Другото беше покрито с протрита кожена превръзка. — Продължавайте! — изкомандва той и се върна в края на поляната, където шестнадесет момчета на възрастта на Уил и Гарен бяха застанали в редица.

Не всички сержанти в обителта бяха обучавани в бойно изкуство. Мнозина служеха като работници: готвачи, ковачи, шивачи, коняри в многобройните клонове и имения. Те никога не ходеха на война. Обаче от тези, които бяха кандидати да стават рицари, се очакваше до осемнадесет години да са вече напълно обучени воини. Основните учебни предмети — реторика, граматика и логика, на които се посвещаваха повечето монаси в религиозните ордени, не се приемаха за толкова важни, въпреки че от сержантите се искаше да заучават наизуст всичките шестстотин клаузи на Устава. Така на петнадесет години тези момчета можеха да яздят кон в пълен галоп с копие и щит в ръце, но само с малки изключения повечето, включително Уил и Гарен, не можеха да напишат дори собствените си имена.

Уил се изправи срещу Гарен, като държеше в готовност оръжието си. По меча имаше много следи от дългата употреба, а ръбовете му бяха нащърбени. Гарен нападна пръв и нададе вик, когато замахна. Уил избегна първия удар, но Гарен продължи да напада, принуждавайки го да отстъпи с поредица от бързи, отсечени удари. Уил успя да възстанови равновесието си и те отново се сблъскаха. При кръстосани саби всеки се мъчеше да отблъсне другия, като никой не искаше да отстъпи дори сантиметър. В студения въздух дъхът моментално се превръщаше в бели облаци, а краката им направиха от калта рядка, хлъзгава маса. Уил се озъби в лицето на Гарен и внезапно нанесе мощен удар с меча си. Очите на Гарен се разшириха, когато кракът му се плъзна в калта. Усети как изпуска дръжката на меча. С още един отсечен удар Уил изби оръжието от ръката му и то отхвръкна встрани, а Гарен се просна по гръб на земята. Уил застана над него, насочил върха на меча си към гърлото му. От сержантите, наредили се в края на поляната, се чуха одобрителни възгласи.

Рицарят ги накара да млъкнат с рязко махване на ръката.

— Схватката не заслужава похвали. — Той даде знак на Уил и Гарен. — Изтеглете се.

Уил отдръпна сабята си от гърлото на Гарен и му подаде ръка. Той я пое, изправи се на крака и отиде да вземе меча си. После и двамата изтичаха при останалите с прогизнали от вода и кал туники и плътно прилепнали към тялото панталони. Уил се намръщи, когато рицарят се обърна към групата:

— Защитата на Камбъл беше слаба. Една по-силна отбрана би му позволила да отслаби нападението на Дьо Лион, чиято първоначална атака беше хаотична и лесно предвидима. — Рицарят се обърна към двамата и вторачи окото си в Уил. — Тогава нямаше да ти се налага да прибягваш до такива груби похвати, с които да победиш Дьо Лион. В последното ти движение имаше най-вече груба сила и липса на техника. Но Камбъл поне използва терена, за да си осигури предимство. — Той се обърна към Гарен: — Какво стана с равновесието ти, Дьо Лион? — Гарен тъкмо отвори уста да отговори, но рицарят го прекъсна: — Брокар! Джей — той кимна към двамата чакащи сержанти, — заемете местата си.

Уил отпусна ръцете и напрегнатите си мускули, когато сержантите се отправиха към средата на поляната. Погледна към Гарен, който все още не сваляше очи от рицаря.

— Твоят чичо е в обичайното си добро настроение.

— Мисля, че се тревожи за утрешната среща — каза Гарен и се извърна към Уил. — Чувам, че ще присъстваш на нея.

Уил се поколеба. Не беше забравил предупреждението на Оуен, а и пришките по ръцете от чистенето на боксовете в конюшнята, поправянето на такъмите и лъскането на седлата още не бяха зараснали.

Гарен се наведе по-близо.

— Можеш да ми кажеш — рече той, като се пазеше да не го чуят другите сержанти. — Ще присъствам на разговора с краля. Ще нося щита на чичо си.

— Извинявай — рече с облекчение Уил. — Оуен ми забрани да говоря за това.

— Чичо ми също, но тази сутрин се изпусна, че и ти ще си там. — Гарен го погледна със съжаление. — Страхувам се, че възможността да присъстваш на такова важно събитие не му се нрави.

Уил погледна към мрачното лице на рицаря, който следеше схватката на сержантите. Оттеглилият се от активна служба тамплиерски командир Жак дьо Лион се беше сражавал с мюсюлманите в битките при Хербия и Мансура. В първата беше загубил едното си око от сабята на един хорезмианин, а при втората — триста от своите другари рицари. В новия приорат заради раната и характера учениците му го наричаха Циклопа. Това име се произнасяше само шепнешком, защото се говореше, че последният сержант, който го произнесъл открито, бил изпратен за постоянно в едно пълно с мухи село на шест левги южно от Антиохия.

— Каквото и да правя, чичо ти никога не е доволен.

— Този път недоволството му не беше от теб — прошепна Гарен, като гризеше нокътя си и наблюдаваше как се дебнат двамата сержанти на поляната. Пак погледна към Уил. — Можеш ли да го виниш? Трябва да си по-предпазлив. Казва, че ще бъдеш изгонен, ако още веднъж нарушиш правилата. Щял да се погрижи за това.

Двамата сержанти се сблъскаха. Брокар, който беше по-дребният, извика, когато Джей го атакува доста нескопосано и го удари през пищяла с ръба на меча си.

— Ние поне бяхме по-добри от тях — каза Уил, когато двамата сержанти се вкопчиха един в друг и паднаха на земята.

— Ти изобщо слушаш ли ме?

Уил изгледа Гарен.

— Какво?

Гарен му хвърли обиден поглед.

— Казах, че трябва да си предпазлив. Не изпълни едно свое задължение, за да поспиш час повече, и през последните десет дни си плати за това. Почти не съм те виждал.

— Не беше заради успиване. Аз… — Уил сниши глас и шепнешком разказа на приятеля си за посвещаването, което беше наблюдавал заедно със Саймън.

— Да не си полудял! — рече, поклащайки недоверчиво глава, Гарен.

— Трябваше да погледна.

— Но нали един ден сам ще можеш да видиш всичко. — Лицето на Гарен все още изразяваше недоверие, сега вече примесено и с нещо друго.

— Не можех да чакам пет години. Нали непрекъснато говорим за това? Винаги сме се чудели какво представлява. — Той направи гримаса. — Щях да видя повече, ако не беше влязъл онзи слуга с нос като човка.

— Ами Саймън? — попита троснато Гарен. — Защо си замесил и него?

— Трябваше ми някой, на когото имам доверие, за да ми пази гърба. — Той спря, забелязвайки изражението на Гарен. — Щях да помоля теб — побърза да каже Уил, — но знаех какъв ще бъде отговорът ти. Бих предпочел да помоля теб, знаеш го.

Гарен кимна, въпреки че на Уил му се стори, че изглеждаше малко обиден.

— Не е било редно да наблюдаваш посвещаването, още по-малко пък да присъства и един коняр. Саймън не е като нас.

— Носи същата туника.

Гарен въздъхна.

— Знаеш какво имам предвид.

— Саймън е син на кожар, а ние сме синове на рицари. Той никога няма да бъде рицар, никога няма да е благородник.

Уил сви рамене.

— Ако родството прави някого благородник, то аз съм само наполовина такъв. Останалата половина ме прави също толкова обикновен, колкото всеки коняр.

Гарен леко се засмя.

— Това не е вярно.

— Знаеш, че е така. Сега баща ми може и да е рицар, но дядо ми не беше, а майка ми е дъщеря на търговец. Не всички имаме предимството да сме със семейно потекло като твоето.

— Е, да, но баща ти е рицар и това е достатъчно, за да си благородник. — Когато Гарен се извърна, туниката му се свлече на една страна и разкри мораво петно точно под ябълката на шията му.

Уил се намръщи и го посочи.

— Откъде имаш това?

Гарен проследи погледа на Уил и придърпа нагоре туниката си.

— Вчера ме удари с меча си. — Пресилено се усмихна. — Понякога не си знаеш силата.

На поляната Брокар обезоръжи Джей с нескопосан удар по китката, което накара момчето да изпусне от болка меча си. Сержантите в края на поляната неспокойно се размърдаха, когато Жак се отправи към тях, следван от двамата съперници. Джей продължаваше да стиска ръката си. В края на тренировката рицарят определяше наказание. Обикновено то се състоеше от десет изморителни обиколки на голямата поляна за сержанта, който се е представил най-зле в схватките. Уил чоплеше една треска от меча си, без да се тревожи. Колкото и да не го обичаше Жак, никога не беше наказван след някоя тренировка. Рицарят мина покрай редицата, като се взираше в лицето на всеки. Уил издържа погледа му, но Гарен наведе глава.

Жак отмина и двамата, но после спря.

— Дьо Лион. Ти ще бягаш днес.

Младежът рязко вдигна глава. Лицето му изразяваше недоумение. Същото беше и изражението на другите сержанти. Най-изненадан беше Брокар, чието представяне беше най-слабо.

— Сър? — попита объркан Гарен, като се мъчеше гласът му да не трепери. Като Уил и той никога преди не беше наказван.

— Чу ме — рече рязко Жак. — Двадесет обиколки.

— Да, сър — прошепна Гарен. — Благодаря.

Когато той пристъпи напред, а рицарят се обърна, Уил докосна ръката на приятеля си.

— Не беше справедливо — прошепна той. — Жак не е прав.

— Камбъл!

Уил отдръпна ръката си, когато рицарят се приближи до него.

— Какво каза? — попита той.

— Какво съм казал ли, сър?

Жак присви очи.

— Не си играй с мен, момче. Какво каза на Дьо Лион?

Уил погледна към Гарен, който едва забележимо поклати глава.

— Нищо, сър. Аз само… — Той замълча за момент и се обърна към Жак: — Само се зачудих защо избрахте Гарен да бяга, сър. — Опита се да придаде шеговита нотка на гласа си, като произнесе думите като въпрос. — Не мисля, че той се представи най-зле.

Настъпи дълга пауза.

— Разбирам — рече Жак. Мекият му тон не предвещаваше нищо добро. — Тогава кой, според теб, заслужава наказанието?

Погледът на Уил се плъзна по момчетата в редицата и се върна към Жак.

— Хайде, Камбъл — настоя рицарят. — Щом като не мислиш, че Дьо Лион се е справил най-зле, в такъв случай ще трябва да имаш някаква представа кой заслужава наказанието. — Когато Уил отвори уста да отговори, Жак вдигна ръка. Отстъпи крачка назад и посочи мястото си. — Застани тук, господин инструктор!

Уил се подчини. Хвърли бърз поглед на Брокар и Джей. Брокар гледаше право пред себе си, но Джей улови погледа му и се намръщи, разбрал какво мисли.

— Е? — настоя Жак.

Уил продължи да мълчи. Накрая поклати глава.

— Не знам, сър.

— Говори! — изкрещя Жак. — Гласът му изплющя като камшичен удар.

— Не знам кой се е представил най-зле, сър.

— Това е естествено — каза Жак и на лицето му се появи студена усмивка. Обърна се към другите сержанти и посочи Уил: — Защото как би могло едно момче, не участвало в битка, с произход, който се простира само до едно поколение, и с нищо не оправдано самочувствие да разбира от тези работи?

Уил забеляза, че Джей се подсмихва. Гарен гледаше право в земята.

— В бъдеще, Камбъл — рече рицарят, пристъпвайки към Уил, — пази мнението си за себе си. Така няма да се излагаш толкова. — Наведе се напред и лицето му се доближи съвсем до това на Уил. — Не смей никога да подлагаш на преценка решенията ми — просъска той и до бузата на Уил стигнаха пръски от слюнката му. Жак се изправи. — Дьо Лион! — изкомандва той, без да погледне повече Уил. — Камбъл току-що ти спечели още десет обиколки.

Уил погледна изумен рицаря. Когато чу тихия, дрезгав глас да благодари на рицаря за наказанието, той се обърна към Гарен, опитвайки се да му предаде с очи извиненията си и същевременно да го помоли да му прости. Обаче момчето не погледна към Уил, нито към някой друг, а излезе от редицата и побягна. С пламнало лице Уил наблюдаваше как Жак крачи към сградите на приората. Ръцете му трепереха, защото искаше да ги свие в юмруци и да ги стовари в самодоволно усмихнатото лице на Циклопа. Около него другите сержанти прибраха в мълчание оръжията си и напуснаха в редица поляната. Уил улови съчувствените погледи на някои, но други го изгледаха с укор. Без да им обръща внимание, той проследи как Гарен се отдалечава през калната поляна, която сега му се стори много по-голяма от когато и да било. След няколко секунди и Камбъл започна да бяга.

 

 

Жак порови сред свитъците по масата, докато не намери това, което търсеше. Отново бавно зачете доклада, като напрягаше окото си поради оскъдната светлина. Свещта догаряше и в соларната стая беше полутъмно. Слабата лунна светлина, която нахлуваше през прозореца, осветяваше едва-едва плочите на пода. Навън се чу крясък на бухал. Жак прекара ръка през веждата си, тъй като думите върху пергамента се сливаха в безсмислени черни линии. Повдигна кожената превръзка и бавно прекара в кръг пръста си около дълбоката дупка, където някога беше окото му. Тя беше запълнена с грубата тъкан на заздравялата рана. Въпреки че беше загубил окото си преди шестнадесет години, то продължаваше да го боли, когато се наложеше да чете по-дълго. Затворен в стаята от часове, той беше пропуснал както вечерята, така и последната молитва. По едно време Оуен влезе и го посъветва да си легне, като добави, че ако досега не са се подготвили за утрешната среща, това нямаше да може да стане оттук нататък. Обаче Жак не прие съвета му, защото искаше да бъде напълно сигурен, че Хенри няма да може да се измъкне от положението с приказки. Но се чувстваше уморен. Остави пергамента на масата, отиде при прозореца и подложи лицето си на свежия бриз. На лунната светлина кожата му стана пепелявосива, а контрастиращите сенки изостриха още повече чертите на скулите и носа му. Чу се плясък на крила, когато бухалът излетя от вътрешния двор под него и изчезна зад покривите. Жак се извърна, защото някой леко почука на вратата.

— Влез — рече рязко той.

На вратата се появи слуга в кафява риза, който изглеждаше доста притеснен.

— Извинете, сър, знам, че е късно, но тук има един човек, който иска да ви види. Той… ами той твърди, сър, че е спешно.

Жак се намръщи, отчасти заради това, че бяха нарушили спокойствието му, и отчасти защото се зачуди кой ли ще е този, който има нужда да бъде воден от прислужника.

— Пусни го да влезе.

Слугата с готовност отстъпи встрани и в стаята влезе висок човек, загърнат в оръфана сива роба с качулка на главата. Прислужникът се отдръпна още повече, за да не го докосне странникът, когато минава покрай него. Очите на Жак се разшириха, когато мъжът отметна качулката и кимна за поздрав.

— Хасан — прошепна рицарят.

— Ще желаете ли нещо, сър? — чу се плахият глас на слугата от прага. — Може би нещо за хапване и пийване за вашия… — той погледна подозрително човека в сиво — … гост?

— Не — отвърна Жак, като продължаваше да гледа втренчено мъжа. — Остави ни.

Прислужникът се поклони с благодарност и затвори вратата след себе си. Забърза по коридора и се прекръсти.

 

 

Шотландия, 9 юни 1257 г. сл.Хр.

Уил застана на прага, хванал се за рамката на вратата. Дървата в огнището съскаха и пукаха. На подпряната на две греди широка дъска, върху която слугинята приготвяше храната, яденето за вечеря лежеше недовършено — седем бели риби, изкормени и лъскави на светлината на свещите. Джеймс Камбъл седеше на масата, с гръб към прага и с протегнати крака. Уил виждаше лицето на баща си само в профил: четвъртитата челюст и едната му вежда, която се спускаше към дългия, прав нос. Отстрани косата му беше леко прошарена, но брадата му беше черна като гарваново крило. Джеймс гледаше към отворената врата, през която нахлуваше топъл бриз, който носеше аромата на мента и бял равнец. През деня се виждаха полята и горите, простиращи се от малкото имение през целия път до Единбург, който в ясно време изглеждаше като сиво петно на хоризонта. Сега всичко беше потънало в мрак. Съвсем приглушено от вятъра се чуваше ромоленето на потока, който течеше през скалистото дере и се вливаше в тясното дълбоко езеро, простиращо се на няколко мили на запад.

Същата вечер Джеймс се беше върнал от едноседмичен престой в Балантрадох — шотландския приорат на Ордена на тамплиерите, където водеше счетоводството. Върху облегалката на стола му беше оставено черно наметало. Джеймс беше донатус на храма и му беше забранено да носи одеждите на посветен рицар. Въпреки че прекарваше много време в Балантрадох, където работеше, живееше и се молеше заедно с членовете на Ордена, той не беше дал обет за целомъдрие и бедност, а само обет за подчинение. Затова му беше разрешено да продължава да изпълнява задълженията си на съпруг и баща, като разделя времето си между обителта и своето имение. Черната му мантия беше с цвета на човешкия грях. Само на живеещите в целомъдрие беше разрешено да носят бялата мантия на тамплиерите.

Уил стоеше край вратата и наблюдаваше как с всяко вдишване и издишване гърдите на баща му се повдигат и се отпускат. Беше се разтревожил, когато го беше повикал с необичайно тържествен глас. От съседната стая, където по-големите му сестри Алис и Ийд играеха с най-малката, Мери, кънтеше смях.

Като го чу, Джеймс Камбъл се извърна и се усмихна, виждайки Уил.

— Ела тук, Уилям. Имам нещо за теб.

Когато Уил се приближи, баща му постави голямата си ръка върху неговата. Дългите пръсти на Джеймс бяха изцапани в кафяво от мастилото от шикалки, което той използваше, за да води счетоводните книги, а дланите му бяха меки, не като на няколкото рицари, които Уил познаваше. Тяхната кожа беше загрубяла и покрита с мазоли от честото боравене с меча. През тринадесетте години работа за Ордена, Джеймс беше изкарал няколко сезона с рицарите и се беше научил да язди бойните им коне и да се бие, но главното му задължение винаги си оставаше работата му. Обаче за Уил той беше също толкова добър воин, колкото всеки друг, когото беше виждал, а според момчето дори и по-добър, защото можеше да чете, да пише, да смята и да говори латински като папата. Уил дори го беше чувал да произнася няколко думи на един мелодичен език, който Джеймс му беше казал, че е арабски — езикът на сарацините.

— Спомняш ли си, че съм ти говорил за един подарък, който ми остави дядо ти, когато умираше?

Отначало Уил си помисли, че става дума за имението. Просторната, но удобна къща, сгушена в подножието на един хълм, заедно с външните постройки и хамбарите някога принадлежеше на дядо му. Ангъс Камбъл беше богат търговец на вино, който, уморен от семейни разправии, беше напуснал клана си, за да работи самостоятелно. Богат и широко скроен човек, той беше възпитал сина си като джентълмен, беше му намерил подходяща съпруга, а малко след като се родиха първите две деца, Ангъс го изпрати при рицарите тамплиери в Балантрадох, с които през годините си беше създал тесни търговски връзки. Преди да умре, той беше оставил златото си на Ордена, а имението на сина си.

— Нашата къща ли?

— Не къщата. Нещо друго.

Уил поклати глава.

— Предполагам, че си бил твърде малък, щом си спомняш едва сега.

Джеймс стана и отиде при огнището, където върху камъните беше подпряно нещо. Отначало Уил си помисли, че е ръжен, но когато баща му го взе и се върна с него на масата, Уил видя, че е сабя, извита сабя. От белезите по късото извито острие, което се разширяваше към върха, личеше, че беше участвало в битка. Главичката на дръжката имаше формата на диск, а около самата дръжка беше навита сребърна тел, за да може да се държи по-здраво. Беше тежък ятаган, предназначен за използване от пехотинец. Уил видя как баща му го постави върху масата.

— Тази сабя е наследствена. Била е дадена на дядо ти от неговия баща, а той, преди да умре, я предаде на мен. Сега е твоя, Уилям.

Уил изгледа баща си.

— Истинска ли е?

— Не можеш вечно да се биеш с пръчка — рече баща му и се усмихна. — Е, денят, в който ще я извадиш в битка, е още далеч и дано с волята Божия той да не настъпи никога. Но според мен вече си достатъчно голям да я носиш сега. Говорих с приора на Балантрадох и той се съгласи да те приеме на обучение като сержант.

Уил леко докосна дръжката. Беше топла от близостта на огъня.

— Наистина ли ще отида?

— Къде да отидеш?

— В Балантрадох.

Джеймс се вгледа в лицето на сина си.

— Обучих те толкова добре, колкото можах, Уилям. Научих те да четеш и да пишеш, да яздиш и да се биеш, но уменията, които си придобил, трябва да бъдат усъвършенствани от по-добри учители, отколкото съм аз. Един ден, Уилям, ще вземеш бялата мантия и ще бъдеш приет за рицар на Ордена на тамплиерите, а когато това стане, ако пожелае Бог, аз ще бъда редом с теб.

Уил се облегна назад, за да осъзнае по-добре казаното. Щеше да стане сержант в Ордена на тамплиерите. От съвсем малък това име го изпълваше с възторг. Баща му беше казал, че на земята няма друга организация, която да притежава толкова много власт, колкото Орденът, с изключение, разбира се, на самата църква. Често пъти лежеше в леглото в стаята, която делеше с по-малката си сестра, и сънуваше, че е рицар — един от най-великите мъже в целия свят. Сънуваше как стои, висок и достолепен като баща си, с благороден дух, честен в боя и с великодушно сърце. Изведнъж Уил се стресна.

— Може ли първо да довършим лодката?

Джеймс се засмя и разроши косата на сина си.

— Ще мине още цяла година, преди да станеш сержант. Имаме предостатъчно време да я довършим.

— Това сабята на баща ти ли е, Джеймс?

Уил се извърна и видя майка си, която влизаше с китка мента. Беше висока, облечена в проста роба от боядисана вълна, а косата й беше с цвета на дива череша. Коремът й издуваше тънката материя на робата и показваше, че очаква дете. Зад нея се промъкна Мери, осемгодишната му сестра. Уил изсумтя недоволен от прекъсването, когато тя изтича към Джеймс.

— Да, Изабел — каза Джеймс, грабна Мери и я подхвърли във въздуха, от което тя се разнищя. — Макар че сега принадлежи на Уилям.

Изабел повдигна едната си вежда и остави китката на масата.

— Не ме интересува дори да е на папата. Какво прави върху масата?

Джеймс пусна Мери и придърпа протестиращата Изабел върху скута си.

Тя го цапардоса по главата.

— Ще останете без храна, ако не махнеш това желязо и не ме пуснеш!

Джеймс се престори на изненадан.

— Това е сабята на нашия клан, жено, а не просто желязо!

— Ние нямаме клан, татко — каза, влизайки заедно с Ийд, най-голямата дъщеря Алис. Като майка си и двете бяха с тъмночервени коси, докато тази на Мери имаше цвят на мед.

— Нямаме — съгласи се Джеймс. — Не и след като вашият дядо напусна рода, но независимо от това тя е част от нашето наследство. — Той остави Изабел да стане от скута му и вдигна сабята. — Вижте. Това е чудесно шотландско желязо. — Бащата разсече въздуха с извитата сабя. Той подхвана ментата, която отхвръкна в ъгъла. Уил се разсмя.

 

 

Новият храм, Лондон, 15 септември 1260 г. сл.Хр.

Дръжката беше студена под пръстите му. Сабята беше леко ръждясала около напречния предпазител, а намотките от сребърна тел се бяха поразхлабили. Уил се огледа, когато от сламеника до него се разнесе хъркане. Пламъкът на оставената да гори през нощта свещ танцуваше и хвърляше слаба светлина върху спящите осем други сержанти, с които той делеше стаята. Подобно на всички помещения в сградата за сержантите, и спалнята беше мрачна и с нисък таван. Покрай едната стена бяха наредени девет сламеника, всеки покрит с грубо вълнено одеяло. Срещу тях имаше два шкафа, в които бяха дрехите и вещите на сержантите, заедно с една маса, върху която гореше свещта. През тесните прозорци нахлуваше студен вятър, който повдигаше зеблото, с което бяха покрити, и донасяше влажната, възсолена миризма на Темза. Тъй като на сержантите и рицарите им беше забранено да спят голи, Уил беше облечен с долна фланела и прилепнали панталони, но въздухът беше студен и той се беше загърнал с късата си зимна пелерина. От примигващата светлина на свещта по стените играеха сенки и проблясваха сребърните нишки на скрити в тъмните пространства между гредите паяжини.

Уил постави внимателно сабята върху сламеника пред себе си и сви колене към гърдите си, премигвайки от острата болка в гърба. Всеки път, когато помръднеше, мускулите го боляха. Краката му се бяха подули, а върху едната пета, където ботушът го убиваше, се беше появил мехур. Минаваше полунощ и той се чувстваше изморен, но болката и мислите не му позволяваха да заспи.

Когато настигна Гарен на поляната, известно време приятелят му не каза нищо и те пробягаха първите няколко обиколки в мълчание. После Гарен проговори:

— Защо го правиш? — попита задъхан той.

Уил сви рамене, за да покаже, че не му придава някакво особено значение.

— Помислих, че ще имаш нужда от компания.

Повече обяснения не трябваха. В промеждутъците, когато си поемаха дъх, с коси, надвиснали над очите, те разговаряха и се смееха, докато изпълняваха наказанието на Жак, като взаимно се окуражаваха. Накрая поляната им се виждаше безкрайна, а краката започнаха да ги болят. След това си позволиха малко, но удовлетворяващо неподчинение. Докато Гарен наблюдаваше някой да не го види, Уил се покатери на едно дърво в овощната градина и набра две шепи сливи. Скрити между сводестите подпори в задната стена на параклиса те жадно излапаха плодовете, а през това време слънцето прогони и последните остатъци от мъглата и изсуши влажните им дрехи. За Уил споменът за старите неща само го накара да се замисли колко много се бяха променили.

Бяха изминали повече от две години, откакто срещна за пръв път Гарен в утрото, когато пристигна в Новия храм. Той така и не отиде в Балантрадох, както беше обещал баща му. Заведоха го на поляната, където беше представен на сержантите, с които щеше да прекара следващите седем години от живота си. Гарен също беше пристигнал наскоро и Уил, с когото групата им вече можеше да бъде разделена по двойки, стана негов партньор в тренировките. Любопитни и приятелски настроени, другите сержанти се струпаха около него, но Гарен остана встрани. След като не отговори на нито един от въпросите на сержантите, Уил взе дървения меч, който му бяха дали, и без да каже дума започна да изпълнява командите на Жак. По време на храна и в параклиса седеше сам, заслушан в монотонното бърборене на свещениците, които четяха откъси от евангелията.

Нещата продължиха по този начин почти две седмици и първоначалният интерес към Уил намаля, понеже другарите му го помислиха или за ням, или за твърде надменен. Щеше да продължи да мълчи и още, ако не беше Гарен. Той никога не го попита за дома му или за семейството му. Не се заинтересува и защо Джеймс Камбъл толкова рядко беше виждан извън всекидневната, където работеше заедно с Жак и Оуен като счетоводител на мястото на един разболял се писар. Тъкмо това беше причината, довела него и сина му в Лондон.

Няколко месеца след тяхното пристигане Джеймс влезе в олтара на параклиса и положи последните си два обета — за целомъдрие и бедност. Уил много се изненада, когато видя баща си облечен в бялата мантия на пълноправен рицар. Мъжът, който му беше станал почти непознат заради сдържаното си и официално отношение към него, сега му се струваше недосегаем, студен и чужд в безупречно бялата си дреха. Облечен в черната си туника, все още грешен и земен, Уил се почувства така, като че ли беше загубил баща си завинаги. Той му беше казал, че майка му и сестрите му били изпратени в женски манастир близо до Балантрадох, а имението било предадено на Ордена срещу приемането на Джеймс за рицар. Там за тях щял да се грижи Орденът и както беше обяснил баща му, нямало да се нуждаят от нищо. Но това не беше намалило скръбта на Уил, нито беше направило по-поносимо разбирането, че той е отговорен за загубата на баща си, на семейството си и на единственото място, което му беше познато и скъпо.

Липсата на интерес от страна на Гарен към нещата, за които Уил нямаше нито сили, нито желание да говори, го караше да се чувства по-спокоен в негово присъствие и когато Гарен предложи да тренират в свободното си време, той с радост прие компанията на не особено любопитното момче. През следващите седмици Уил постепенно се разприказва. Отначало за ударите с меча, после помоли Гарен да му разкаже за приората и накрая заговори за себе си. Сянката, която го преследваше от Шотландия, така и не го напусна, но когато двамата бяха заедно, не я забелязваше.

Когато баща му замина за Светите земи, Уил започна да става по-дързък. И на двамата с Гарен бяха дотегнали всекидневните задължения и молитви, на които бяха започнали да гледат като на посегателство върху свободата им. И двамата се бунтуваха против строгия режим. Не бяха единствените сержанти, които се чувстваха по този начин, но заедно, както често се изразяваше Оуен, бяха като кремък и прахан. Веднъж през миналата зима, когато блатата извън северната порта на Лондон бяха замръзнали, те дори се осмелиха да се измъкнат от обителта посред нощ и отидоха да се пързалят. Завързали ледени парчета с каишки на краката си, както правеха другите момчета от града, прекараха няколко незабравими, вълнуващи часове, като се надбягваха по леда, докато накрая, полуизмръзнали и изтощени, изминаха дългия път до дома, след като се заклеха да не казват на никого.

Уил не можеше да си представи, че Гарен би могъл да направи нещо подобно сега. Отново взе сабята и я сложи в скута си, прокарвайки пръсти по плоското желязо. Приятелят му не се появи на вечеря, а когато нито той, нито Жак присъстваха на последната молитва в параклиса, започна да се безпокои. Замисли се какво можеше да направи. Отговорът беше винаги един и същ — не можеше да направи нищо. Жак беше рицар, а той — сержант; нямаше никаква власт. Прекара върха на пръста си надолу по дръжката на сабята, усещайки малката празнина между желязото и сребърната тел. Понякога му се струваше, че знае как се е почувствал Гарен и се питаше дали е по-лошо да имаш чичо, който те малтретира, или баща, който изобщо не разговаря с теб.