Хорас Маккой
Саванът няма джобове (16)

IX

Караше съвсем безцелно в дъжда, минаваше по наводнените до тротоара улици и с усилие управляваше колата, а си мислеше колко е жалко, че дъждът утихва, и колко би било хубаво да не спира да вали, ама като из ведро; мислеше си също, че е открил защо го привличат толкова много архипелазите в южните морета — заради непрестанните дъждове; но макар изтласкани на заден план, Карлайл и „Космополит“ не излизаха от ума му и още — докъде е изпаднала страната, за да се допускат такива неща, и как във всеки град има по един Карлайл, благодарение на това че милиони и милиони хора изобщо не ги е грижа, ей така, от глупост, пък историята се повтаря навсякъде по света; милиони и милиони хора вярват, че Хитлер и Мусолини са голяма работа, а не знаят (или не ги е грижа), че това са побъркани типове, болни нещастници, които думкат барабани и водят на заколение стада от говеда (същите тези милиони и милиони глупаци) и няма начин да не въвлекат и нас в тази бъркотия (Хемингуей беше напълно прав, когато предупреждаваше, че можете да си представите що за истерия ще предизвика радиото в една следваща война); мислеше си, трябва да ги изкореним всичките тези карлайловци, хитлеровци и мусолиновци, при това още сега; о, да, всичко е само цветя и рози в нашия прекрасен, превъзходен, великолепен земен рай, наречен Съединени американски щати, единствената страна, където радиото е свободно и нецензурирано, където пресата е свободна и нецензурирана, където словото е свободно и нецензурирано… о, да, човек може да казва каквото си иска и където си иска… как да не може… само се опитай, и ще ти отмъкнат целия тираж на списанието.

Гадно
        мръсно
                копеле

си каза той наум — имаше предвид Карлайл (но в същото време мислеше и за Хитлер, и за Мусолини).

Минаваше през голямата каменна арка — входа към Уестън Парк — и изведнъж откри, че се вози в собствената си кола и се намира близо до квартала, където живее Лилиан, съвсем отскоро негова съпруга, стори му се, че е женен много, много отдавна, и посегна да докосне дългата си брада, а всъщност знаеше, че е гладко обръснат. Съпругата му. Е, как сте, мисис Майкъл Долап, как сте! Виж ти, къде се срещаме! А кой е този изтънчен дялка, този, който седеше начело на масата? Не можах да чуя добре името му, о, да, разбира се, разбира се — сенатора. Помня ползотворната му служба във Вашингтон, ценния му принос за благото на избирателите. Ей, сенаторе, вярно ви казвам, добре изглеждате. Да, Долан се казвам — Майкъл Долан — нали ме помните; прародителите ми са дошли тук с кораба „Мейфлауър“, о, да, точно така, от същия род Долан — някогашните крале на великата стара Ирландия (само че сега на герба ми има кръстосани кирка и лопата, а над тях се е изправил на задните си лапи трамвай); и как ви се струва това отвратително време, а, сенаторе, стари мошенико, ами що за история разказват за вас, що за история (потупване по гърба), дали сте петдесет хиляди долара във Вашингтон, за да си възвърнете намаляващите способности (пошушване на ухо: в едно списание рекламираха някакво средство, може да ви помогне); о, здравей мила, ето те и теб, бяхме се отдали на спомени с баща ти; о, да, сенаторе, внимателно ще караме, улиците са много хлъзгави; времето наистина е ужасно и още веднъж благодаря за къщичката, която ни подарихте за сватбата, чудна е, направо чудна, обедът също беше чуден, направо чуден, а ние ще поиграем малко бридж със семейство Бърлингтън Уимзи, само няколко робера; да, ако се видим с графа, непременно ще му предам вашите най-сърдечни… Лека нощ, лека нощ!!!

 

 

Негърът иконом излезе да му отвори вратата.

— Мис Лилиан вкъщи ли е?

— Заповядайте, сър. Заповядайте — покани го любезно той и му отвори вратата.

— Ти ли ме посрещна днес сутринта? — попита го Долан и влезе вътре.

— Да, разбира се, мистър Долан. — Икономът му помогна да съблече мушамата си.

— По-различен ми се виждаш.

— Сигурно защото съм с черна ливрея. Сутринта носех бяла…

— Не е от това. Има нещо в израза ти. Самият ти ми изглеждаш по-различен.

— Вие също изглеждате по-различен — усмихна се негърът.

— О, да, давам си сметка за това. Сега вече съм в тон. Повече от час обикалях с колата си наоколо, за да го намеря… Бъди така добър да предадеш на мис Лилиан, че съм тук…

— Тя ви очаква, сър. Оттук.

Долан го последва, минаха през салона, влязоха в библиотеката и в дъното й спряха пред една врата. Негърът почука леко, после подаде глава навътре.

— Мистър Долан е тук — обяви той и веднага отстъпи. — Влезте, мистър Долан…

Долан влезе и вратата се затвори зад него. Долан се огледа любопитно. Кабинетът явно принадлежеше на мъж.

— Вие ли сте Долан? — избоботи нечий глас.

— Ъъъ… да. Приятно ми е. Изплашихте ме. Не ви забелязах зад този стол…

— Това беше за всеки случай. Аз съм бащата на Лилиан.

— Знам. Виждал съм снимката ви по вестниците, сенаторе. Но Лилиан ме очаквала, както ми съобщи икономът…

— Аз му наредих да ви каже така. За всеки случай. Държах да се срещна с вас, ако се появите. Седнете…

— Тя не е ли тук?

— Не мисля, че иска да се срещне с вас…

— В такъв случай няма смисъл да оставам повече — заяви Долан и се обърна, за да си тръгне.

— Седнете — повтори сенаторът и му посочи стол с пурата си.

Долан седна.

— Как се случи всичко това… този брак?

— Ами просто се случи, това е…

— Защо?

— Съвсем близко е до ума, драги ми сенаторе — защото се обичаме.

— Глупости изсумтя сенаторът и направя един полукръг, размахвайки пурата си като същински прокурор в съдебната зала. — Ще ви кажа нещо, което може да ви изненада, Долан. Чувал съм името ви и по-рано. Фред Коглин ми разказа всичко за вас. Известно ли ви е, че когато сте поддържали връзки с дъщеря му, той е наел частен детектив да ви следи в продължение на няколко седмици?

— Не беше няколко седмици, а десетина дни — отговори Долан спокойно. — Беше доста странно. Приятелите ми взеха да ми повтарят, че някакъв тип ходел да им задава разни неудобни въпроси. И така един ден се обадих на трима-четирима от моите познати и ги предупредих, че рано или късно при тях ще се замъкне един тип и ще започне да ги разпитва за мен, та щом се появи, помолих ги да ми се обадят по телефона в службата. После отидох при инспектор Трушка, поприказвах с него и той обеща да помогне. Преди години като репортер се занимавах с полицията и от време на време правех реклама на Трушка, да си кажа правичката, на мен го дължи, че стана инспектор, и на никой друг…

— Това няма значение, Долан — прекъсна го сенаторът.

— Не искам да ви отегчавам, сенаторе, но не ви разказвам тази история просто така. Трушка обеща да даде две ченгета, които да стоят на телефона и да чакат да им се обадя… Та след два дни разбрах, че онзи тип, дето разпитвал за мене, се намирал в кантората на един приятел. Обадих се по телефона на Трушка и двете ченгета дойдоха с мен до тази кантора. Прибрахме онзи тип и го отведохме в полицейския участък. Той си призна, че е частен детектив, но не искаше да каже нищо повече. Полицаите и без това не обичат много-много частните детективи, така че свалихме нашия човек долу в мазето, в едно стайче. Звукоизолирано помещение, сенаторе, вътре по средата имаше само един стол — също като електрически — и над него прожектор, който свети в очите на тоя, дето ще го сложиш да седне там. Та вързахме нашия човек и го понасинихме, но той пак не проговори. Продължихме да го обработваме с каучуков маркуч и след два часа призна, че го е наел Фред Коглин. Прецених, че това минава всички граници, след като и самият Коглин не седи мирен, почаках две седмици, за да го издебна и да ми падне в ръцете. Ох, пропуснах да ви кажа, че по едно време много се занимавах с фотография, имах от ония малките апаратчета за любителски снимки, знаете ги, при тях всичко става много бързо и много незабелязано. И така, една вечер моите агенти ми пошушнаха в кой хотел и в коя стая се намира той с някакво младо момиче — той такива харесва, младички, ученички — качих се на етажа и постоях в офиса, докато той тръгна да си ходи. Няма да ми повярвате, че прояви такава глупост да излезе заедно с момичето, вместо да го накара да остане след него, но той постъпи точно така и аз се сдобих с чудесна снимка на двама им, макар и със светкавица. Държа негатива в банката, в сейф. Ще ви извадя едно копие, ако проявявате интерес. И на Коглин изпратих, оттогава се държи прилично. Та това е доста дългият ми отговор на прост въпрос, но така у вас няма да останат съмнения относно частния детектив.

— Това е много интересно — отбеляза сенаторът. — Бяхте ли влюбен в дъщерята на Коглин?

— Бива ли така, драги ми сенаторе, необходимо ли е да се ровим в миналото? Засяга ни единствено настоящето…

— Вместо да разигравате театър, Долан, кажете ми какви намерения имате спрямо Лилиан…

— По-напред бих искал да обсъдя въпроса с Лилиан… Може ли да запаля?

— Пушете, пушете. Естествено, вие сте наясно, че този брак е абсолютно недопустим. Ще поправите ли положението, или ще се наложи аз да предприема необходимите действия?

— Какви действия бихте могли да предприемете, сенаторе? — попита Долан и си запали цигара. — Лилиан е моя съпруга…

— Все още не е. Мога да поискам да се анулира бракът.

— На какво основание?

— Че тя не ви е съпруга в действителност. Че никога не сте… ъъ… спали заедно.

— Хайде да не говорим глупости по този въпрос, сенаторе. Много добре ви е известно, че единственият начин да анулирате брака ни е аз да се съглася на това. Вие не можете да заведете дело. Аз не искам нещата да стигнат до съда.

— Както виждам, вие дори не сте влюбен в Лилиан, нали?

— Не мога да преценя. Тя е хубава, симпатична… много съм привързан към нея, но за любов… не мога да преценя.

— Естествено, бих могъл да оправя нещата и сам… — заяви сенаторът — но работата ще стане неприятна… и освен това ненавиждам насилието.

— Сега вие ще трябва да прекратите разиграването на театър, сенаторе. Бихте могли, но няма да го направите…

Сенаторът сбърчи чело и се замисли. Накрая рече:

— Вижте какво, искам да разтуря този брак и да изпратя Лилиан в Европа за година-две. Разчитам на почтеността ви да я освободите, без да се стига до разправии.

— Засегнахте слабото ми място. Винаги съм държал на почтеността, но напоследък научих, че тази дума не съществува в сияйния лексикон на успеха, да ме прощавате за клишето. В тази игра въпросът с кой кого. Би трябвало да го знаете. И вие не сте получили нищо наготово.

— С какво мога да ви убедя да я освободите?

— Струва ми се, че предварително приемате за установени доста неща. Вярно, признах ви, че не съм влюбен, но ви казах, че съм привързан към Лилиан, а вие откъде знаете, че тя не ме обича?

Сенаторът не отговори, а бързо отиде до шнура на звънеца и го дръпна, след което застана срещу вратата с такава усмивка, сякаш само това е чакал.

Влезе негърът.

— Кажи на мис Лилиан да дойде…

Усмихнат едва доловимо, икономът се оттегли, а Лилиан влезе в кабинета. Очевидно бе изчаквала в библиотеката. Долан се изненада. Запита се каква ли част от разговора е подслушала.

— Здравей, Лилиан. — Той стана и загаси цигарата си.

— Здравей, татенце, какво…

— Ако повториш на мистър Долан същото, което чух от теб тази вечер, мисля, че ще мога да уредя въпроса…

— Какво да му повторя, татко?

— Че не го обичаш.

— Оо — обърна се Лилиан към Додан. — Татко казва истината. Не те обичам…

— Кой реши, че не ме обичаш — той или ти?

— Оо, аз реших. Ти никога не си ме приемал на сериозно, нали? — попита тя най-невинно.

— Макар и за кратко, успя да ме заблудиш — засмя се Долан.

— Направих го, защото беше забавно. Не допусках, че ще ме възприемеш така сериозно…

— Това исках да чуя, Лилиан — прекъсна я сенаторът. — Можеш да си вървиш…

— Лека нощ — пожела Лилиан.

— Лека нощ — й извика Долан, а след като тя излезе от стаята, се обърна към сенатора: — Това се казва чувство за хумор.

— Ето, виждате, че бях прав.

— Да, така е. Не ме обича…

— Разбира се, че не ви обича. А вие не искате да сте женен за момиче, което не ви обича, нали? Разбира се, че не! Сега ще се съгласите ли, че анулирането на брака ви е най-доброто решение?

— Категорично. Категорично.

— Чудесно! — Сенаторът потри енергично ръце и прехвърли пурата в другия край на устата си. — Познавате ли Опънхаймър? Кантората му е в същата сграда, където е банката.

— Да…

— Той е моят адвокат. Да се срещнем при него утре в десет часа сутринта, той ще е приготвил документите.

— Ще дойда. Е…

Сенаторът засия и стисна ръката на Долан.

— Моето момче, вие проявихте здрав разум. Ще дойда да ви изпратя.

— Благодаря ви, сенаторе, но все пак вие пропуснахте едно нещо.

Сенаторът се намръщи.

— Аз притежавам нещо, което вие искате, вие пък притежавате нещо, което аз искам. Това е добра основа за сделка, нали?

— Не разбирам накъде клоните…

— Трябва да ви призная, сенаторе, че имам доста голяма нужда от пари…

Всяко мускулче по тялото на Марк Фрайд се стегна и той прониза Долан с неподвижен поглед изпод гъстите си вежди.

— Парите ми трябват, за да поддържам работата, която съм започнал… И си помислих, че вие бихте могли да ми помогнете.

— Изнудване значи. Преднамерено изнудване…

— Не беше преднамерено. Тази мисъл ме споходи само преди минута. Когато Лилиан пределно ясно заяви, че не ме обича. Нали помните, тя каза, че се е омъжила, защото било забавно. Аз идвам тук, за да поправя стореното, а изведнъж откривам, че Лилиан се е забавлявала. Това ще ви струва…

— Няма да ви дам пукната пара!

— Щом няма пари, няма и анулиране на брака — отговори Долан, без да повишава тон.

— Ще ти дам да разбереш. Ще те сложа на мястото ти, проклет ирландец, изнудвач!

— Не изнудван, сенаторе, а делови човек. Аз имам нужда от пари, а вие разполагате със средства. Искам петдесет хиляди долара.

— Петдесет хи…

— Нямам намерение да споря. Петдесет бона.

— Какво, какво… — заломоти сенаторът. После отсече: — Давам двайсет и пет…

— Трийсет и седем и петсто…

— Трийсет и пет. Да или не?

— Да. Ще се срещнем утре сутрин в десет часа в кантората на Опънхаймър… Не си правете труда, сенаторе. Сам ще намеря вратата…