Хорас Маккой
Саванът няма джобове (12)

V

Няколко дни по-късно Лорънс го повика в кабинета си.

— Положението е доста напечено. Обясни му ти, Екман.

— Въпросът се свежда до едно: не получаваме поръчки за реклами в „Космополит“. Онзи ден разпродадохме петия брой, по твоя преценка колко място им бяхме отделили?

— Знам ли? Сигурно седем-осем страници…

— Пет и една четвърт. А ни платиха само за две. Всичко на всичко двеста долара.

— Пък всеки брой ни струва по хиляда и отгоре — допълни Лорънс. — Прецени сам докъде сме я докарали.

— Вижте какво, вярно е, че не разбирам много от финансовите въпроси, но така и не мога да проумея защо е необходимо всяка седмица да отделяме по три-четири страници за реклами, след като не ни плащат нищо. Защо трябва да им ги подаряваме?

— Това е въпрос на взаимност. Не можем да искаме пари за тях — обясни му Екман. — На „Куриер“ и на „Таймс Газет“ даваме по половин страница, а те от своя страна поместват реклами за списанието, макар и по-малки. Останалите две страници и четвърт предоставихме на някои големи магазини, за да им покажем какви са възможностите ни да привличаме нови клиенти…

— А не сме ли привлекли нови клиенти?

— Твърдят, че не сме. Виждаш колко трудно става за мен да им измъкна пари — продължи Екман.

— И друго нещо, през последните четири седмици Майра набра към четиристотин годишни абонамента. Това прави две хиляди долара. Те също ли се стопиха?

— Да. Искаш ли да ти покажа сметките? — попита го Лорънс.

— Не. Вярвам ти. Просто се изненадвам. Мислех, че се справяме добре…

— Справяме се добре, що се отнася до качеството на изданието — потвърди Екман. — При списването е постигнато много добро равновесие. За всекиго по нещо. Светските новини са единственото изключение. Там се престараваме.

— Правя го нарочно. Споменаваш ли ги, поместваш ли снимките им, ще успееш да се справиш с тия хора. Добре ги познавам.

— Нямаме намерение да спорим с теб по този въпрос — намеси се Лорънс. — Той не е съществен. Аз съм доволен от списанието и от рекламата, която ни направи разобличаването на бейзболистите. Обществеността ни забеляза. Но каква е ползата, след като не ни плащат за реклами, та да си покрием режийните разноски?

— Просто не знам какво да ви отговоря — поклати Долан глава. — Доколкото ми стигат силите, опитвам се да издавам най-доброто списание…

— Както изглежда, това ще бъде краят — заяви Лорънс.

— Какво? Краят ли?

— Няма начин, след като отиват по хиляда долара на седмица, хиляда и отгоре…

— Няма ли да поемете риска поне за няколко седмици, мистър Лорънс? Ще пробием! Вързано е в кърпа! Недейте, не ме изоставяйте в такъв момент. Другата седмица ще пуснем най-голямата сензация за годината. Сега Бишъп работи точно това.

— Съжалявам, Долан, не мога да поемам рискове…

— Май ще е излишно да ви убеждавам в необходимостта да се изнесат фактите, които готвим за печат другата седмица…

— На мен ще ми струва хиляда долара, за да ги видя отпечатани. Не съществува такава сензация, за която аз лично да хвърля подобна сума.

— Виж, аз пък съм готов. Ако намеря пари за следващите няколко броя… както за първия, нали си спомняте, тогава?

— Ще печатаме. Стига да се посрещат разноските.

— А ти ще продължиш ли да ни търсиш реклами, а, Екман? Някой ден списанието може да се превърне в златна мина…

— Ще продължа, бъди сигурен. Дори ще положа повече усилия, ако това е възможно. Стига да зависеше от мен, всичките реклами на града щяха да са за теб. С теб съм. Възхищавам се на духа ти. Вярвам, че вършиш всичко от идеалистични подбуди…

— Благодаря ти. Ще се опитам да намеря парите днес следобед, но не забавяйте темпото, защото, ако не днес, утре ще имам парите — обеща той на излизане и се качи в редакцията.

Майра държеше слушалката в едната си ръка, а с другата следеше докъде е стигнала в списъка на възможните абонати. Бишъп блъскаше по пишещата машина.

— Къде е Лилиан? — попита Долан.

— Отиде до Извънградския клуб, за да отрази турнира по голф за жени — обясни Майра. — Обади ли се на Лорънс? Търсеше те.

— Да. А Лилиан не можеше ли да отрази турнира, като се обади по телефона? Или да беше изчакала вестниците…

— Някой друг — да, но не и Лилиан. Взе си моливите и бележничето и излезе. Как иначе щеше да се изфука, че води светската страница на „Космополит“ — да си стои в редакцията ли?

— Върви ли ти. Еди? — спря се Долан до него.

— Върви, само недей да ми висиш над главата. Действаш ми на нервите, знаеш го. По-ужасен си и от Томас.

— Извинявай. Снощи те търсих по телефона един-два пъти…

— Нямаше ме. Имаш ли представа къде живее оная Макалистър? На края на света, че и оттатък — до сиропиталището. Почти до Колд Спрингс.

— Срещна ли се с нея?

— Да. Доста си поприказвахме. Твърди, че дъщеря й умряла от тежка диспепсия. Мисис Грифит каза същото. Изглежда, старият доктор Естил не е знаел да пише друго.

— Не се ли усъмниха за какво си отишъл?

— Не, зададох въпросите си между другото. Открих още нещо в наша полза. Никоя от майките не познаваше Естил. Някой го повикал, когато Елен Грифит била вече много зле. А пък мисис Макалистър разбрала за съществуването му едва след като бил подписан смъртният акт. Всъщност, това е естествено. Фей Макалистър починала на операционната маса. Този мръсник Карлайл е масов убиец…

— Да можехме да открием мъжете, които са ги вкарали в беля…

— Можем, но с това нищо не се доказва. Изобщо не можеш да докажеш каквото и да било от тази история. Няма да проговорят дори момичетата, които са прибягнали до услугите на Карлайл, но им се е разминало. Ще предизвикаш разследване и какво от това? Щом стане дума за Карлайл, всичко ще се замаже. Дори да ексхумират двете момичета, няма да има никаква полза. От тях вече ще са останали само кости…

— Ти пиши, Ед. Аз ще се оправя с подробностите.

— Добре. Дано да си на прав път. Когато те извикат пред предварителното жури, гледай да знаеш какво ще говориш.

— Ще знам. Майра, свържи се с мисис Марсдън.

Майра присви очи и прехапа устни.

— Кой е номерът й?

— Виж в указателя, ако обичаш. — Долан се загледа угрижено в стената.

 

 

— Това е всичко засега, Емъри — каза мисис Марсдън, след като икономът остави подноса на ниската ренесансова масичка. — Как пиете чая си, Майкъл — без нищо, със захар и сметана или с лимон?

— Със захар, сметана и лимон.

— Заедно ли?

— Ъъъ… да, моля? — попита Долан, след като долови в тона й почуда. — Не е ли прието да си поискаш всичко заедно? Никога досега не съм пил чай, затова не знам.

— Не познавам по-забавен човек от вас — усмихна се мисис Марсдън. — Толкова сте наивен. Защо не опитате само със захар и сметана?

— Добре…

— С две бучки ли?

— Да, благодаря — каза той и пое чашата си. — Не исках да ви създавам безпокойство…

— Изобщо не ме безпокоите…

— Мери Маргарет обаждала ли се е скоро?

— Вчера. Влюбена е в Мексико Сити.

— Права е. И аз обичам чуждите градове. Някой ден ще отида в Мексико Сити… и из южните морета.

— Ходили ли сте из южните морета?

— Само седнал на последния ред в киното. Не е особено удовлетворително.

— Тази есен мислех да попътувам. С параход, из островите…

— Ще прекарате чудесно. Сигурен съм, че на Мери Маргарет много ще й хареса. Тя обича да пътува.

— Няма да я взема със себе си. Надали ще е много весело за мен. А вие не искате ли да дойдете?

— Аз ли? О, няма да мога…

— Защо не? Можете да отидете до Лос Анжелис и ако се случи да мина оттам, ще…

— Би било чудесно, но…

— Защо не? Искате ли още чай?

— Не, благодаря. Просто няма да мога. С това списание…

— Мислите, че ще издържите дотогава, така ли?

— Надявам се… макар че както е тръгнало, надали. Затова дойдох при вас. Не знам към кого да се обърна. Чудех се дали…

— За пари ли?

— Да. Временно, разбира се. Все още нямаме установено положение, но в най-скоро време ще започнем да получаваме реклами и всичко ще се оправи. Ще можем да върнем парите на хората, които са проявили доверие към нас.

— Колко пари ще ви трябват, за да се позакрепите?

— Ами отиват около хиляда на седмица… — Да, но, разбира се, ще ви ги върна…

— Да, да, знам — прекъсна го мисис Марсдън с многозначеща усмивка и се изправи. — Ще ви напиша чек, Майкъл. Но защо да не вземете тези пари и да заминете някъде… да се позабавлявате и да забравите за списанието? Тогава поне ще има смисъл да ви ги дам…

— Списанието означава много за мен… а и градът има нужда от него. Вие знаете какво се опитвам да постигна…

— Точно поради тази причина не виждам защо да не вземете парите и да се махнете. Идете в Лос Анжелис, останете… да речем, до есента…

— Не мога…

— Е, след като илюзиите ви не са се изпарили досега, да не ви разубеждавам. Но знаете, че сте се заели с работа, която е по силите само на Херкулес, нали?

— Знам, знам…

— Чековата ми книжка е горе в спалнята ми. Качете се най-добре с мен, за да ми кажете на чие име да издам чека — предложи мисис Марсдън и тръгна напред…

 

 

С ръст метър и осемдесет и пет, тегло деветдесет килограма и кестеняви мустаци на морж, Бъд Макгонагил, четиресет и четири годишен мъжага, изглеждаше точно така, както се очаква от един пазител на реда. Той беше шериф на община Колтън.

— Реших, че ще е най-добре да дойда дотук — каза той и заразглежда стаята на Долан. — Добре си се устроил…

— Аха, удобно ми е. Какво те води насам, Бъд?

— Нищо, Майк. Просто не можех да говоря от службата си. Човек не бива да оставя нищо на случая, затова изчаках да дойда по тъмно.

— Прав си. Сядай. Тук няма диктофони. Как я караш?

— Както обикновено. Не съм те виждал от един месец…

— Бях много зает покрай списанието…

— Добро е списанието ти, Майк. Харесва ми. Сигурно е по-различно да се занимаваш с него, а не с оня вестник.

— И сравнение не може да става. Представи си как щеше да се чувстваш, ако можеше да тръгнеш и да окошариш, когото трябва. Същото е.

— Такъв ден няма да дойде за мен, Майк. Тия, дето са дупе и гащи с големците, не могат да се изтребят. Сърбят ме ръцете, но за разлика от теб не мога да направя нищо. По дяволите, три деца имам и не съм ги изучил още…

— Как са? Какво прави Тери?

— Добре е, добре. Разбрах, че си му писал…

— Изпратих му едно писмо още преди да се махна от вестника. Голям симпатяга. Страшен е на ръгби. Следващия сезон ще го вземат в националния отбор, Бъд, помни ми думата…

— Знам ли? Пък и ти вече не си на същата работа. Преди колко много успя да направиш, уреди да пишат за него във влиятелните вестници и списания…

— Тери ще мине и без мен. Ще си влезе в националния, помни ми думата. То щеше да стане още миналата година, но рекламната кампания за Уилсън, Грейсън и Беранджър започна много рано. Знаеш как стават тия работи. Лансират ги цяла година преди селекцията…

— Дано да влезе. Може ли да запаля?

— Естествено. Хайде, Бъд, изплюй камъчето. Не те бива за актьор.

— Ами… чувам разни работи за теб, Майк — поде бавно Макгонагил.

— Какви работи?

— Някои от моите момчета чували да се говори много за теб и за списанието ти, като се въртят из Съдебната палата. Канел си се да разчистиш общината, такива работи.

— Рано или късно ще стигна и дотам, но това не бива да те тревожи. При теб няма скрито-покрито.

— Мен не ме е страх от разследвания и проверки. Като шериф съм си гледал работата. За себе си не се тревожа. Тревожа се за теб.

— За мен ли?

— Да, да. Затова исках да поговорим. Не знам дали си даваш сметка с какво си се захванал.

— Би трябвало. Все това слушам, откакто започнах да издавам списанието: знам ли с какво съм се захванал и какво може да ми се случи. Но това няма да ме спре, Бъд. Трябва да ме нарекат Мик Твърдоглавия. Заложил съм си главата. В момента имам пари да го издържам, пък ако щат да ми дават реклами, ако щат да не ми дават. Вече съм си заложил главата.

— Майк, симпатичен си ми. Направи много за мен и особено за Тери, стипендия му уреди и какво ли не още… но сега се опитваш с два чифта да излезеш срещу тройка аса. Виж какво, отдавна работя в тази община и знам кос как става.

Долан застана пред него.

— Голям жест направи, че дойде при мен, Бъд, и ти благодаря. Но аз няма да се откажа. До гуша ми е дошло да гледам как едни крадат, други си затварят очите, трети убиват. Ако сега зарежа списанието, няма да имам една спокойна нощ до края на живота си.

— Драго ми е, като те слушам — каза Макгонагил и му протегна ръка, — с теб съм. Казах му аз на Джак Карлайл, че ти няма…

— Джак Карлайл ли те изпрати?

— Помоли ме да ти се обадя. Нали знае, че сме приятели, искаше да намеря начин да те предупредя, че няма да допусне да се разпространяват в печата неудобни неща за него.

— Значи затова си дошъл?

— Не, това можех да ти го кажа и по телефона. Дойдох да ти донеса нещо… — Той бръкна в джоба си и извади някакъв документ и значка. — Това е удостоверение за помощник-шериф^[1], а ето ти и значка. Викам си, сигурно ще ти е по-спокойно, ако ги имаш.

— Аз… благодаря ти, Бъд — каза Долан със задавено гърло.

— Чакай, не съм свършил. Взимай. — Той извади от задния си джоб пистолет в кобур. — Без това каква полза от значката и от специалното удостоверение. Автоматичен, 38-калибров, дотук с четири смъртоносни попадения. На Пърси Ярд. Помниш ли го Пърси?…

— Разбира се, че го помня. Хей, Бъд, това е страхотен жест от твоя страна.

— За всеки случай на удостоверението съм сложил дата отпреди шест месеца. Пистолетът е много хубав, Майк. Надявам се да не ти се наложи да го използваш, но ако го употребиш, ще съм доволен, че е на страната на правото, а не както досега.

— Ами аз вече не знам какво да ти кажа, Бъд. Надявам се да не ми се наложи да го употребя. Ако попадна в такава ситуация, сигурно дотам ще си изгубя ума, че сам ще се прострелям с него. Струва ми се, че няма да ми потрябва…

— Както и да е, задръж го. Имаш право да го носиш. След като Джак Карлайл може да раздава специални удостоверения на своите главорези, и аз мога да издам едно, при това за приятел. Каква е тази история за брат му, която се каниш да публикуваш? За абортите ли?

— Знаеш ли нещо? — попита изненадан Бишъп.

— Туй-онуй. Познавам едно момиче, което работеше в клиниката му.

— Как се казва?

— Не си спомням в момента, но мога да проверя.

— Моля те, Бъд, провери. Не се знае дали точно това момиче няма да ми свърши работа…

— Разбира се. Ще ти се обадя по телефона. Къде да те намеря?

— В печатницата на Лорънс. Искаш ли аз да ти позвъня?

— Ще запомня… Е, Майк, ако има нещо, което мога да направя за теб… без да се споменават имена, нали знаеш, само се обади. Ясно ти е какво ми е положението, изобщо…

— Знам. Ще внимавам, Бъд. Благодаря ти още веднъж за всичко — каза Долап, докато се ръкуваха, и тръгна да го изпрати.

— Не им се давай, Майк…

 

 

Долан изчете материала на Бишъп и погледна към Майра.

— Как ти се струва?

— Страхотен е. И ти си страхотен. За пръв път те виждам в смокинг. За къде се стягаш?

— Аз те питам за материала.

— Не съм пропуснал нито един факт — обади се Бишъп. — И все пак по мое мнение това не е достатъчно, за да притиснем Карлайл както трябва, макар че поне ще разлаем кучетата.

— Казах ти да не се тревожиш за подробностите…

— Просто не искам да се изправиш пред предварителното жури по бели гащи.

— Няма…

— После кой ще дойде на дневен ред?

— Един стар твой приятел — Нестър. Ще проучим как един полицейски комисар може да си построи голяма къща в Уестън Парк и да се вози на „Дойзенбърг“, при положение че получава четири хиляди на година…

— Това ще бъде забавно. Ще ми достави голямо удоволствие. А най-веселото ще дойде, когато ме завържат за електрическия стол или ми пръснат черепа.

— Няма да се стигне дотам — отвърна му Долан и продължи да се мъчи с вратовръзката си. — Тия типове са големи страхливци.

— Тъй ли? Надявам се да излезеш прав…

— Леле, леле — отново се намеси в разговора Майра. — Ставаш много елегантен. Искаш ли да ти помогна — да ти направя възела?

— Благодаря, ще се справя. И освен това никак не ми допада евтиният ти сарказъм.

— Хайде сега, саркастично ли прозвучаха думите ми, Бишъп? — Майра отново се обърна към Долан: — Имаше ли нещо такова? Казах, че ставаш елегантен, и ти започна да ръмжиш срещу мен. Какво ти е — нечиста съвест ли те мъчи?

— Какво те кара да предполагаш, че страдам от нечиста съвест?

— Оо… много неща. Може би си поканил Лилиан или пък…

— Лилиан ли? Откъде ти дойде наум?

— Виж какво, аз обичам логиката. Тя е хубаво момиче, поставена е много високо в обществото, баща й не знае какво да прави с парите си и освен това тя е лапнала по теб до оглупяване, както се казва на прост език. В миналото тези качества са те привличали към младите момичета, затова най-естествено допуснах, че положението не се е променило.

— Виж какво, облякох смокинга си само защото стои неизползван от два месеца — заобяснява Долан, търпеливо разперил ръце. — Категорично ти заявявам, че за никъде не се глася. След малко ще намина край театъра, просто така, като че ли съм бил някъде другаде и затова съм официално облечен. Искам да хвърля един поглед на постановката, която се играе от два дни, да кажа „здрасти“ на Дейвид, комуто все още дължа хиляда и петстотин долара, да кажа „здрасти“ на малкото хора, които все още са ми приятели. Това ще задоволи ли любопитството ти, дявол да го вземе?

— Никак не беше зле, никак — коментира Майра. — Ти наистина съумя да придадеш убедителност на думите си. Жалко, че изостави кариерата си на актьор.

— За бога, Ед, ще изведеш ли тази жена оттук, преди да съм й прерязал гърлото?

— Много бих искал да ти услужа, но трябва да се прибирам. Едното от децата е болно от грип. Има ли нещо, което искаш да обсъдим заедно?

— Не, имах предвид само материала за Карлайл. Благодаря ти, че го донесе.

— Добре тогава. Лека нощ. — Бишъп стана и си излезе.

— Защо не се прибереш и ти? — попита Долан и облече мушамата си.

— Нямам желание да се върна в моята стая, която прилича повече на коридор. Предпочитам да остана тук. Ще си създам уют…

— Започвам да разбирам. Мислиш, че няма да се върна сам, нали?

— Откъде ти щукна такава мисъл? Та аз имам безгранична вяра в теб, Майкъл, безгранична. Нямаш представа ДОКЪДЕ ти вярвам — докъдето мога да запратя тази библиотека, като ми вържат отзад и двете ръце.

— О, господи.

— А пък ако бях на твое място — продължи Майра, — в никакъв случай не бих довел жена със себе си. Ще бъде малко неудобно да спим и тримата в това легло… Не забрави ли нещо? — спря го тя на вратата. — Няма ли да вземеш новия си пистолет?

— Задръж го. Ще ти бъда признателен, ако захапеш предния му край и натиснеш спусъка. Но не в леглото ми. Чаршафите са съвсем чисти.