Хорас Маккой
Саванът няма джобове (13)

VI

Представлението вече свършваше, когато Долан отиде направо зад кулисите — играеха четвъртото действие от „Ана Кристи“, сцената, в която Бърк казва на Ана, че се е цанил на парахода „Лъндъндери“ и заминава за Кейптаун. Долан поостана известно време, за да разбере кой от новите играе ролята на Бърк, после се запъти към задната част на сградата, отвори голямата противопожарна врата и през служебното стълбище се озова в Бамбуковия салон. Джони Лъндън, Дейвид и Ейприл се бяха разположили в плетените кресла и явно се чудеха какво да правят.

— Здравей, Ейприл…

— Здравей, Майк — отвърна тя и се изправи.

— Виж ти, косата ти вече с изсъхнала…

— Това е, защото главата ми е пламнала — сопна се тя и излезе демонстративно.

— Какво й става? — зачуди се Долап.

— Сигурно е от изненадата, че те вижда в театъра — обясни Дейвид. — За къде си се издокарал така?

— Бях на гости. Как си, Джони?

— Добре. А ти си добил вид на преуспяващ човек…

— Още две вноски и колата е моя. Кой играе ролята на Бърк? Мислех, че са я дали на Пат Мичел…

— Пат се разболя от заушка. А онзи приятел се казва Уикъф — обясни Дейвид. — Научи ролята за осем часа. Как ти се стори?

— Гледах го само няколко минути. Справяше се май…

— Би трябвало. Чака за роля от години.

— А какво прави Ейприл тук? Играе ли нещо в пиесата?

— Не… кажи му го ти, Джони…

— Не е моя работа. Ако искаш, ти му кажи.

— Ейприл е хлътнала по Емил — ухили се Дейвид.

— Кой Емил, електротехникът ли?

— Точно по него.

— Откога?

— От три-четири дни. Само че този път наистина е откачила. Твърди, че не може да живее без него. Тъкмо ни разправяше за поетичната му душа, когато ти дойде…

— Значи затова излезе. А какво казва Рой Менефи по този въпрос, Джони?

— Бесен е, но може ли да направи нещо? Нещастник, жал ми е за него. Ако Ейприл беше моя жена, щях да й извия врата.

— Правилно — съгласи се Долан. — Къде е Майора?

— Навярно някъде зад сцената…

— Време ми е да си тръгвам. Ще ти се обадя, Дейв, тези дни, да поприказваме като хората и да ти се отчета…

— Нямаш бърза работа, Майк…

— Довиждане — рече Долан и излезе.

По стълбите срещна Тимоти Адамсън.

— Мога ли да поговоря за малко с теб, Майк?

— Разбира се, Тим. Да се качим горе…

— Добре, че се видяхме днес тук — заговори Тимоти, докато вървеше подир него в коридора. — Утре щях да идвам да те търся…

— Какво толкова има?

— Нали знаеш откога се въртя в този театър, Майк?

— Да. Вече две години…

— Кажи-речи, три. И през тези три години нито веднъж не съм получил свястна роля. Все дублирам, но не съм се оплаквал, защото допреди месец наистина нямаше нищо подходящо за мен. Спомняш ли си, когато ти се отказа от твоята роля. Дадоха я на Дейвид. Сега пък Пат Мичел се разболя от заушка, но те взеха нов човек за ролята на Бърк — някакъв актьор, който не си спомня кога е играл за последен път. Не е честно.

— Прав си, Тим. Но защо не говориш с Майора?

— Говорих. Казва, че не може да ми повери главна роля, защото съм нямал опит. А как да събера опит, след като той ми няма доверие? Боже мой, за мен е по-важно да играя, отколкото да се храня. Искам да постигна нещо в театъра. Нямаше никаква причина да дадат ролята на тоя, новия. Знам я прекрасно. Как мога да стана добър актьор, ако не започна да играя?

— Прав си, Тим, абсолютно прав. Какво мога да направя?

— Можеш да поговориш с Майора…

— Безполезно е. Той не иска да ми види очите.

— Ами тогава — аз следя списанието ти и според мен това, което правиш, е страхотно. Не можеш ли да напишеш нещо за положението тук? Късат нервите на хората, без да им мигне окото. Нямаше да те моля за такова нещо, но нали играем в любителски театър, където един талантлив човек би могъл да пробие. Нали трябва да е открит за всички? Както е тръгнало, излиза, че ще е по-лесно да се вредиш в спектакъл на Бродуей.

— Напълно си прав, напълно.

— Ще напишеш ли за това в твоето списание? Ти си единственият човек в този град, който може да свърши нещо, за да се оправи положението…

— Добре, ще напиша. Обещавам.

— Нали не се сърдиш, че те помолих…

— Да се сърдя ли? Чуй какво ще ти кажа. Приемам го като жест и това е най-големият комплимент, който съм получавал.

— Благодаря ти, Майк.

— Аз ти благодаря, Тим. Виждал ли си Майора?

— От другата страна е… до разпределителното табло.

Долан кимна и тръгна по коридора, подмина гримьорните, отвори другата противопожарна врата и излезе от дясната страна на сцената. Видя няколко души, пръснати на различни места, а когато очите му свикнаха с тъмнината, забеляза Ейприл и Емил — електротехника, да се прегръщат в един ъгъл до таблото.

„Разпасана мръсница“ — си каза Долан и продължи да се взира, за да открие Майора. Най-сетне го зърна, приближи се, тупна го по рамото и му направи знак да излезе в коридора. След миг и двамата се измъкнаха на пръсти.

— Трябва да наглеждам новия — рече Майора. — Премиерни представления, нали знаеш.

— Суфлираш ли?

— Не, просто стоя там. Е, Долан, как си?

— Добре…

— В тези дрехи изглеждаш много представителен, но нали знаеш къде трябваше да си сега?

— Къде?

— Тук, на сцената, в ролята на Бърк. Пиесата е само за теб…

— И новият се справя добре. Кой е той?

— Казва се Уикъф. Научи ролята за осем часа.

— Откъде се появи? Не съм го виждал досега в театъра.

— Аз го открих… Поздравявам те за списанието. Много се говори за него.

— Надявам се, че ще има още да се говори… Разбрах, че Пат Мичел ти е изиграл хубав номер с тая заушка…

— Да. Много жалко.

— Майоре, защо не възложи ролята на Тимоти?

— Не съм очаквал това от теб, Долан. В крайна сметка аз решавам кое е най-доброто и аз трябва да мисля за касовия успех. Тимоти ли ти се оплака?

— Не съм го виждал от един месец. Знам, че се върти тук от три години и чака да му излезе късметът, затова се изненадах, като видях друг на сцената, това е…

— И на Тимоти ще му дойде времето. Но сега да говорим за теб.

— Не искам да говорим за мен. Искам да разбера какво смяташ да направиш, за да заприлича тази институция на любителски театър, в който човек може да се развива…

— Аз пък не искам да говорим за това — рязко го прекъсна Майора. — Аз отговарям за театъра и ще го ръководя както намеря за добре.

— Но ти забравяш, че той принадлежи на обществото и хората, които го поддържат, трябва да имат думата…

— Възнамеряваш ли да пишеш за това в списанието си? — попита изведнъж Майора.

— Възможно е…

— В такъв случай аз нямам какво да ти кажа.

— Добре, все пак ти давам възможност. Искаш ли Дейвид да подготви изявление от твое име, за да го включа в материала? Хубаво е да се покаже и твоята позиция.

— Не искам да имам нищо общо с тази история. Идваш тук, настроен за кавга, и само търсиш повод…

— Нищо подобно. Дойдох да кажа „здрасти“ на старите си приятели, с които не съм се срещал от дълго време. Видях нов човек на сцената и поисках да узная защо не е била дадена възможност на Тимоти…

— Не можеш да ме уплашиш…

— Не се и опитвам.

Противопожарната врата се отвори и до тях достигнаха аплодисментите от залата.

— Извинявай — каза Майора и тръгна към сцената.

Долан напусна сградата през служебния вход, прекоси вътрешния двор и излезе на уличката зад театъра, където беше паркирал колата си. Седна зад волана, запали цигара и се приготви да чака.

 

 

— Къде искаш да те заведа? — попита Долан, докато прекосяваха с колата Сикамор Парк.

— До „Хот Спот“ отвърна Лилиан. — Гладна съм.

— Не искам да ходим там…

— Защо не?

— Просто защото за пръв път през своя живот влагам малко разум в постъпките си. Ти си единственото момиче в града, чието име не е било споменавано във връзка с моето, и нямам намерение да отида в „Хот Слот“, където всичките ти приятели ще ни видят заедно. Ако вашите научат, възможно е да си имаш неприятности.

— Не ми пука дали нашите ще научат. На двайсет години съм…

— И все пак няма да отида там…

— От Майра ли се страхуваш?

— От Майра ли? Няма такова нещо. За мен тя няма никакво значение…

— Тя пък си мисли, че има. Дори ми каза да не се въртя около теб…

— Кога ти го е казала?

— Повтаря ми го от време на време. Затова дойдох на среща с теб — за да я вбеся.

— Много си смела — подметна намусено Долан.

— О, не исках да кажа точно това — Лилиан се понаведе към него. — Знаеш какви са чувствата ми към теб, Майк…

— Добре де. Ще се погрижа да не останеш гладна. — Настроението на Долан не се подобри.

Подминаха няколко кръстовища в мълчание.

— Какво точно ти каза Майра за мен? — попита той най-сетне.

— Не помня точно. Нещо, в смисъл че е най-добре да не се въртя около теб.

— Само толкова ли можеш да си спомниш?

— О, каза, че за някои неща си като дете и че си доста влюбчив, падаш си по богати момичета с обществено… абе не помня, един куп глупости, изобщо не съм я слушала…

— Значи такива работи ти е наприказвала, а? — измърмори той.

Подминаха още две пресечки в мълчание.

— Лилиан… искаш ли да се омъжиш?

— Искам.

— Имам предвид да се омъжиш за мен.

— И аз това имам предвид — отвърна тя спокойно.

— Добре… а можем ли да оставим сандвича ти за след сватбата?

— Не можеш да се жениш посред нощ.

— Не мога ли? Ще вдигна от леглото чиновника от общината, за да ни даде разрешителните, а после ще отидем при Палмър. Той е мирови съдия^[1]. Ето кой ще ни ожени…

Лилиан започна да се въодушевява:

— Ами пръстените, Майк?

— Ще вземем назаем. Палмър никога не отказва. Сигурно има някоя и друга фалшива халка под ръка. Но как ще се оправим с парите? Ти имаш ли?

— Имам. Към петнайсет долара.

— Стигат. Тръгваме. — Долан направи завой на сто и осемдесет градуса и се върна към една дрогерия, за да телефонира…