Димитър Мантов
Ястребът (8)

В плен

Подземната килия беше влажна, светлина влизаше само през една дупка на дървения капак на тавана — той закриваше отвор, през който се слизаше по подвижна дървена стълба. На пода имаше само една рогозка.

Хаджи Христо загуби представа за времето, не знаеше вън ден ли е, или нощ. Храна му спускаха през капака, без да вижда лицата на стражите — едно сандъче, вързано за въже, се показваше отгоре и той трябваше с протегнати ръце да вземе глинената паница вода и парчето изсъхнал хляб.

Той лежеше на рогозката и всичко, което се беше случило с него през последните седмици, се подреждаше в съзнанието му картина след картина. От време на време чуваше гласа на Мариго:

— Хадзи, кога сте се върнес?

— Ще се върна, хаджийке — отвръщаше й той. — Толкоз пъти съм тръгвал на бой и все съм се връщал. Ти се моли на бога не само за мене, ами и за детето, което носиш под сърцето си…

— Момче ли искаш, хадзи?

— И тоя път може да е момиче, и следващия път може да е момиче, ама ми се иска да имаме поне едно момче — усмихваше се той и споменът за Мариго го топлеше във влажното подземие, караше го да лежи с притворени очи, като че така можеше по-дълго да запази в себе си нещо отдавна отминало.

В сънищата си чуваше пукот на пушки — и се виждаше залегнал зад някакви ниски храсти. Ибрахим паша лично предвождаше войските си в боя при Кромиди — египтяните, обучени от френски офицери, атакуваха по европейски — първата редица коленичеше и стреляше, след това втората минаваше напред и на свой ред коленичеше. А гърците се сражаваха както османлиите — или стреляха „на пусия“, скрити зад камъни, храсти и дървета, или се хвърляха на „юруш“ — нападение, в което всеки стреля и после се хваща за сабята и ножа. Стреляше Хаджията с двата пищова едновременно и вървеше с открити гърди напред. Караташо беше обкръжен, а хаджи Христо поведе корпуса си към Влахопуло, където се намираше главната квартира на гръцките части от стара Гърция. Като остави при тях една част от хората си, той с бърз марш отиде да помогне на Метонския митрополит Григорий.

И при Наварин хаджи Христо водеше хората си в атака с открити гърди. Но нямаха нито храна, нито патрони и той събираше от патрондашите на войниците гилзи и с тях и с камъни от крайбрежието пълнеше едно оръдие. Стреляше Хаджията с оръдието и спираше нападенията на отлично обучените и въоръжени египтяни.

Съобщиха му, че командването е решило през нощта гръцката войска да се оттегли към сушата. Египтяните ги усетиха и се появиха в тила им. И хаджи Христо реши да командва ариергарда — отбиваше атаките, окуражаваше войниците си, че ей сега ще се измъкнат от опасния проход. Но египетската конница вече беше заела полето при Ялова и със запалени главни в ръце конниците обграждаха бегълците и ги избиваха един след друг. Хаджията успя да излезе от прохода, но вече беше съвсем сам — яздеше един слаб кон, който в отстъплението бе намерил край пътя. Не можеше да се ориентира накъде да върви и караше напосоки. Изведнъж конят започна да потъва и с последни усилия хаджи Христо успя да се измъкне невредим от блатото. Беше само малко изкалян, но като съобрази, че по облеклото египтяните ще отгатнат чина и положението му в гръцката войска, съблече дрехите си и ги хвърли в блатото. Така го и заловиха, само по риза, и го заведоха в най-близкия пленнически лагер. Един бинбашия нареждаше на стражите да претърсят пленниците и да открият „Шахин, който станал гръцки паша“. Появи се и Ибрахим паша, когото хаджи Христо познаваше от Кайро. Не бе го виждал пет години и осиновеният син на някогашния му господар му се видя някак подпухнал и натежал — сега беше на тридесет и шест години, едър, с жилести ръце и с лице, удължено от дълга, остра брада.

Тогава, в Кайро, Ибрахим още не беше паша, наричаха го Ибрахим бей и най-добрите от гавазите не можеха да го надминат нито в бърза езда, нито в точна стрелба. Единствен Шахин беше недостижимият му пример и той, като му правеше подаръци — скъпи пръстени и оръжия, го молеше да го учи на саблен бой и на стрелба с пищови в движение. „Евалла, Шахин!“ — неведнъж беше чувал Хаджията почтителния възглас на младия бей. А сега Ибрахим паша вървеше сред пленниците, взираше се ту в един, ту в друг и говореше на хората от свитата си: „Който го открие жив или мъртъв, ще получи една кесия злато и по-горен чин!“.

Пашата със свитата си отмина и хаджи Христо приседна на един камък — бяха ги обградили само с постове, лагерът още не беше уреден нито с ограда, нито с помещения. Така, както седеше, свит в изкаляната бяла риза, той усети, че някой го гледа. Срещу него, също на камък, седеше слаб мъж с хлътнали бузи, кой знае откога небръснат, с унило увиснали мустаци. Като срещна погледа му, Хаджията разбра: тоя ще го издаде. Той обърна гръб на треперещия, смазан от страха човек, когото не познаваше по име, но беше виждал някъде сред своите войници. Сега чакаше да чуе гласа му. Питаше се дали издайникът ще повика някой от военачалниците, които шареха между пленниците, или ще викне над главата му: „Ей тоя е генерал Христо Българина!“. Но брадясалият мъж нито помръдваше от мястото си, нито отваряше уста. Наблизо минаваше един юзбашият и викаше:

— Кой е Шахин, кой е гръцкият паша хаджия?

Ръката на издайника колебливо се издигна нагоре и като че разперените пръсти проговориха — те сочеха хаджи Христо.

— А! Тоя ли е? — зарадва се юзбашията и измъкна сабята си.

Но един друг юзбашия, чул възгласа му, с няколко скока дойде при Хаджията и извика:

— Аз го открих! На мен, се пада наградата!

— Ти ли бе! — замахна към него със сабята си първият юзбашия.

Пленниците смаяни гледаха как двама началници се бият свирепо, като по време на сражение. Надойдоха и други началници, двамина хванаха за ръцете Хаджията и го помъкнаха към изхода на лагера. А хаджи Христо намери сили да извика на гръцки към пленниците:

— Братя! Помнете думата ми, имайте колкото може повече единодушие и единомислие, за да успее нашата борба!

Ибрахим паша седеше с кръстосани крака на миндера под купола на просторния си копринен чадър и пишеше нещо с орлово перо на голям тефтер, опрян на коляното му. Когато въведоха хаджи Христо, той не повдигна глава, продължи да пише, но с лявата си ръка направи знак на гавазите да излязат.

Хаджи Христо стоеше на две крачки пред пашата — с дългата бяла риза, с която го бяха заловили. Лицето му беше опънато, очите му силно блестяха.

— Е, Шахин — погледна го най-сетне Ибрахим паша, — какво ще ми кажеш? На баща ми дължиш и живота, и издигането си като гавазбашия, а ти отиде да се сражаваш на страната на нашите врагове. Сам те видях как се хвърляше в боя.

— Зле ли се сражавах, пашамъз? — с привидно спокоен глас попита хаджи Христо, но целият беше напрегнат, дори се наклони напред.

— За скок върху ми ли се готвиш, Шахин? — усмихна се пашата. — Хайде да видя докъде ще стигне неблагодарността ти!

Той говореше ниско, през зъби и хаджи Христо знаеше, че едва сдържа гнева си.

— Пашамъз — с променен глас заговори Хаджията, — ти си храбър и разумен вожд. Когато се сражавах за славата на твоя баща, ти ме обичаше и уважаваше. Сега очаквам от тебе, от твоето храбро сърце същото нещо, защото ме видя как отчаяно се биех за своята вяра. Аз много пъти чувах от баща ти в Египет, че се гордее с тебе, казваше, че вървиш по пътя на Александър Велики. Постъпи с мене сега така, както те задължават произходът и величието ти и не ме хули!

Хаджията скръсти ръце на гърди в знак, че се покорява на съдбата си, а съдбата му сега щеше да реши намръщеният, седнал с кръстосани крака паша. Той знаеше, че силните, откровени думи или развихрят гнева на избухливите хора, или ги карат да се опомнят.

Ибрахим паша притвори очи, като че си припомняше нещо. Това трая няколко мига. После вдигна десница и рече:

— Зачитам и храбростта, и вярата ти! Живей по моя милост!

Плесна с ръце и на влезлия гавазбашия нареди:

— Погрижи се за дрехи и за добра храна на знатния пленник. Настанете го в Метони заедно със заловения папазбашия!

Хаджи Христо, както стоеше със скръстени на гърдите ръце, стори поклон и заднешком тръгна, за да излезе от шатъра. Така се беше отнасял и с бащата на пашата, който не бе изисквал от своя гавазбашия да прави ниски теманета и да се държи като роб.

„Папазбашията“, за когото бе споменал пашата, беше високопреосвещеният Метонски архиерей Григорий, заедно с когото хаджи Христо се бе сражавал в дните на разгрома. Двамата с митрополита бяха настанени в просторна светла стая в дома на богат грък, превърнат в затвор заради дълбоките подземия, в които можеха да бъдат затворени десетки неволници.

Чумата, която египтяните бяха пренесли от своята страна, започна да коси най-напред самите тях, после пламна целият град, измираха и стражите на затвора, и затворниците. Отец Григорий издъхна в ръцете на хаджи Христо.

Той остана съвсем сам в просторната светла стая, до която достигаха отзвуци от събитията в града, в Пелопонес и в цяла Гърция — стражите бяха приказливи, а и знатният затворник с великолепния си турски език знаеше как да ги предразположи.

След като превзе Наварин, като имаше на разположение и други две пристанища — Метони и Корони, Ибрахим паша вече обръщаше поглед към главния град на полуострова — Триполица. Но не бързаше, пращаше свои хора по околните градове, опитваше се да използва противоречията между въстаниците. Когато пашата тръгна към Триполица, въстаническите водачи, като видяха каква опасност надвисва над всички, пуснаха от затвора Теодорос Колокотронис и го назначиха главнокомандващ на гръцките войски в Пелопонес.

Няколко несполучливи сражения с настъпващите египтяни показаха на Колокотронис, че силите му са малко за открит бой и че трябва да премине към тактиката на клефтите — да се оттегли в недостъпни места и да напада противника изневиделица.

Ибрахим паша завладя и Триполица, и почти цял Пелопонес — в гръцки ръце остана само областта Арголида и крепостта Навплион.

Докато египтяните покоряваха Пелопонес, енергичният турски военачалник Решит Мехмед Кютахи на 25 април 1825 година обсади Мисолонги, защитаван от около три хиляди души. Султанът бе предупредил пашата, че ако не падне Мисолонги, ще падне неговата глава. И Кютахи реши да постъпи внимателно. Най-напред предложи на гърците да изпратят парламентьори, които знаят турски език, за преговори, за да уговорят при какви условия ще предадат крепостта. Пратениците говореха на турски, а защитниците им отвърнаха на гръцки: „Ние сме прости хора, от чужди езици не разбираме, умеем само да се сражаваме“.

И въпреки честите атаки, османлиите не успяха да проникнат в Мисолонги. Големите загуби и неуспехът започнаха да демобилизират армията на Кютахи и той, като преодоля гордостта си (мислеше най-вече за това да запази главата си!), повика на помощ своя съперник Ибрахим паша, който се появи на 22-ри декември с три ескадри — турска, египетска и алжирска, и стовари на сушата седемнадесетхилядна войска. При Мисолонги се събра почти цялата турска войска, която се намираше в Гърция. Оръдията стреляха непрекъснато. Имаше дни, когато от сутрин до вечер в града падаха повече от две хиляди бомби, ядра и гранати. Турците щурмуваха бастионите на крепостта с ярост, каквато не бяха показвали от началото на въстанието. Най-голямо беше нападението на египтяните на 24 февруари 1826 година по суша и по море, но те пак не успяха. Цялото население на града се сражаваше на бастионите и по стените на крепостта. Когато вече нямаше олово, жените, децата и старците отливаха куршуми от останките на вражеските снаряди.

Зимата беше студена и защитниците мръзнеха в домовете с разрушени покриви. Настъпи страшен глад. Ядяха мишки и плъхове, но и те свършиха. Никой обаче и не заговорваше за предаване.

Когато изтощението на хората стигна до крайна степен, бранителите на крепостта решиха да разкъсат неприятелския обръч. Разделени в три колони, през нощта на 22 април защитниците тръгнаха към турските траншеи. Искаха да се измъкнат тихо и да се укрият в планините. Вървяха безшумно. На малките деца, за да не плачат, бяха дали опиум и майките им ги носеха на ръце. Турците обаче, предупредени от предатели, скрити в траншеите, чакаха гърците да се приближат. Стана страшна сеч. От шестнадесет хиляди души само около хиляда успяха да се промъкнат през железния османски пръстен и да избягат в планините. Повечето от тия, които не загинаха в сражението, като се върнаха назад, бяха съсечени от втурналите се в града османлии. Малцината оцелели бяха превърнати в роби. Последните защитници загинаха, като хвърлиха във въздуха домовете си.

Ибрахим паша и Решит паша Кютахи изпратиха на султана подарък три хиляди отрязани уши.

След голямата победа Кютахи успя да покори цяла Западна и Централна Гърция. Само над Атинския Акропол се развяваше гръцкото знаме.

Ибрахим паша се върна в Пелопонес, като, откъдето минеше, палеше и грабеше градовете и селата.

 

 

Лично гавазбашията Хюсеин ага дойде да заведе хаджи Христо при пашата. Докато се изкачваше по широката дървена стълба за горния кат на конака, Хаджията се питаше какъв ли е поводът, за да го вика Ибрахим паша. Дали не иска да го убеди да се сражава на негова страна? Ако такива бяха намеренията му, нямаше да успее. Преди десет години хаджи Христо бе отишъл да служи при баща му, защото Мехмед Али паша се бунтуваше срещу султана, беше самостоятелен владетел и, ако имаше много такива независими паши и бейове, силата на цариградската власт щеше да отслабне и християните по-лесно щяха да се освободят, като вдигнат въстания. Това бяха думи на баща му, бератлията търговец Петър Търновлията, и хаджи Христо ги помнеше като завет, заедно с много умни съвети и поучения.

Ибрахим паша беше в добро настроение — пушеше наргиле, седнал на широкия миндер, заобиколен от възглавници. Като видя влизащия българин, той усмихнат го поздрави така, както преди години в Кайро — приятелски, като равен с равен:

— Хош гелдин, Шахин!

— Хош булдук… — запъна се малко хаджи Христо, но в последния миг реши и притури: — … пашамъз!

— За тебе не съм паша, за тебе съм стар дост — повдигна дясна вежда Ибрахим паша и очерта с ръка широк полукръг: — Буюрум! — И с все същото добро разположение към българина той изрече познатата на хаджи Христо покана за кафе: — Че кафето е от Йемен (това означаваше, че е най-хубавото, ароматно кафе), славеевата песен е от пролетния храст, а бялата гушка и бялата кълка от хамама ще дойдат…

Нямаше никакъв пролетен храст, не се чуваше славеева песен и от всичките пожелания на пашата само кафето димеше на сребърната синия до миндера — в бял филджан върху тънка бяла чинийка.

Хаджи Христо подви крака, настани се в края на миндера, където му бе посочил пашата, и пое филджана от ръцете на Хасан ага.

— Искам — бавно започна пашата — да ти кажа откровено какво мисля за тебе. Ти измени на длъжността си в османската войска като гавазбашия. Освен това подир тебе, както узнах, са тръгнали повече от двеста сеизи. И други си насъбрал като началник на голям отряд — повечето българи. Казват, че умееш да заблуждаваш хората и да ги увличаш със себе си…

— Пашамъз, аз отварях очите на невиждащите!

Но Ибрахим паша все едно че не го чу и продължи да говори:

— Вече разпръснати, храбрите бойци, които доскоро бяха под твое началство, ще станат жертва на злощастията и на последиците от войната, защото са чужденци, безотечественици. И понеже ти се забърка във вътрешните борби на гяурите, знаеш добре, че една част от бунтовниците гледат на вас, чуждоземците, като на хора, които са повече врагове, отколкото съюзници. Или вече забрави как стреляше срещу приятеля си Колокотронис?

— То е друго, пашамъз — заби поглед в миндера пред себе си хаджи Христо. — Като отмине обърканото време, с добро ще ме споменават, защото раздорите водят до самоунищожаване…

— Както и да е — махна великодушно с ръка пашата. — Сега можеш да поправиш прегрешенията си към нас. Ще ти дам средства каквито поискаш, ако решиш като добър баща да събереш отново сънародниците и приятелите си, с които доскоро се би срещу нас. Ще образуваш пак избран отряд и тогава двамата с тебе ще потеглим към вътрешността на Пелопонес. Ти вече знаеш и силата, и въоръжението на пелопонесците. Не беше отдавна, когато срази голяма войска от андарти, които въстанаха срещу своето правителство. Като имаш на разположение и моите бойци, ти ще бъдеш истинският покорител на тая бунтовна земя. Разполагай с корабите, конете и богатствата на моя баща, твоят някогашен и бъдещ покровител! Какво ли не би могъл да направиш ти под моята власт, и то в едно време, когато противникът е без пари, без въоръжение, разкъсван от вътрешни борби. Това място сега е не само объркано, но и страхливо и робско. Ти имаш обещанието ми — нека ми бъде свидетел великият Пророк, че след като изпълниш всичко, каквото ти казвам, след победата ще заемеш пожизнено място, каквото пожелаеш и където пожелаеш — тук, в Пелопонес или в Египет!

Ибрахим паша се бе въодушевил от думите си — гласът му накрая закънтя из просторното помещение, а големите му тъмни очи заблестяха.

Хаджи Христо бавно изви към него глава. Знаеше, че не трябва веднага да отговаря, а да помълчи малко от уважение към събеседника си. Той отпи последната, най-горчива глътка на черното йеменско кафе и поде бавно:

— Пашамъз, изслушай ме благосклонно. Ти прекалено възвелича умствените ми и военните ми способности, както и знанията ми за страната, в която се намираме. Ще кажа откровено: дори и да обещая да събера по-раншните мои войници, пръснати сега из цял Пелопонес, не ще мога да постигна това, защото те не служеха на мене, ами на своята цел, заради която бях избран за техен вожд и началник. Те се сражаваха за своята вяра, затова и умираха. Щом им предложа друга цел, те не само няма да се вслушат в което им говоря, но ще ме изпсуват и ще отвърнат лица от мене като от безчестник, безверник и предател. Що се отнася до раздорите и разногласията на пелопонесците, знай, пашамъз, че те, като осъзнаят сегашното си положение, ще се свържат помежду си, както беше по-рано, като братя, и ще приемат борбата с присъщото им упорство, храброст и издръжливост. Ще пожертват мило и драго и своята собствена кръв за свободата си. В тази страна има много умни и смели мъже, има храбри и умни генерали, има и военни кораби, а и когато въстаниците се нуждаят от нещо, то приятелите им в чужбина им го изпращат. Издръжливостта на войниците предизвиква удивление. Твоят десант в Пелопонес, въпреки разногласията на гърците, мисля, че не стана благополучно и щастливо, както навярно си очаквал. Твоето напредване във вътрешността при неизбежното вече съгласие на въстаниците ще има — нека ти го кажа откровено — неприятни последици, защото ти ще встъпиш в борба, която въпреки всичките си сили и богатства не ще можеш да изкараш щастливо и благополучно. Аз бързам отсега да те предупредя за всичко това в името на своя бог, който е бог и на цяла Гърция, нашият спасител Исус Христос…

През цялото време хаджи Христо нито веднъж не обърна глава към пашата, гледаше пред себе си, но усещаше, че гневът преобразява египтянина — чуваше ускореното му дишане и си представяше как черни бръчки играят по мургавото му чело, как ноздрите му се разширяват, а устните се отварят, за да изрекат проклятие или заповед, която ще лиши знатния пленник от досегашните му привилегии. И като единствено упование накрая след споменаването на Христовото име хаджи Христо мислено се прекръсти, изправи се и вече открито погледна пашата в лицето.

Ибрахим паша също се изправи — бързо, като че за да изпревари българина, ако той се хвърли върху него.

— Втори път изменяш на османската войска, но скъпо ще заплатиш за това, гяурино! Ще те пратя при пленниците, които по цял ден носят тежки товари и само след няколко седмици ще издъхнеш от изнемога!

Хаджи Христо стори темане, като че думите на пашата се отнасяха за някого другиго.

— Пашамъз, ти ме залови като генерал, който се сражаваше начело на един благороден народ. Твоят благоразумен баща се отнасяше човешки и с вождовете на дивите вакабиди от Мека и Медина, някои от които и аз имах щастието да поставя под краката си. Тъй като не мога да преживея тази гавра, поднасям главата си, която се намира вече под твоята сабя!

Пашата плесна с ръце и на влезлия Хасан ага нареди да го отведат при пленниците, изпратени на най-тежка работа. Хасан ага доведе четирима войници с голи саби в ръцете и блъсна българина между тях. Поведоха го по полутъмните коридори на крепостта, после излязоха навън. Вървяха покрай пленници, които поправяха разрушенията по крепостния зид — следи от миналата година, когато египтяните се бяха появили тук десетократно повече от защитниците. Железен лост беше подпрян в стената и хаджи Христо, щом го видя, спусна се, грабна го и го завъртя около себе си. Един от охраняващите го войници, ударен по шията, падна подкосен. Но Хаджията не успя да завърти лоста втори път — охраната се нахвърли върху него и го повали. Вързаха му ръцете и го оставиха там, върху нажежените камъни.

Хасан ага отиде при пашата да му разкаже за станалото. Върна се скоро и изрече новата заповед на Ибрахим паша: неблагодарният гяурин да бъде съблечен от даруваните му скъпи дрехи, да го облекат на голо само с изтъркан шинел на арабски войник, да му препашат кръста с въже и да го хвърлят в подземен и тъмен затвор, където да получава за храна само развален хляб и вода.

 

 

Свикна с твърдата си постеля — рогозката беше все пак на сухо място и като се загърнеше със стария шинел, положил глава на подвитата си ръка, той съхраняваше топлината на тялото си, а дъхът му като че се връщаше отново в него през кожата на гърдите — дишаше бавно, със съзнанието, че на всяка цена трябва да издържи.

Когато по някакво вътрешно подсещане разбираше, че е спал достатъчно, той се изправяше със скок и започваше да се разхожда из подземието. Броеше крачките си — отначало по две в четирите посоки, които си определяше в момента, и ги изричаше гласно, като заповед: „На изток! На запад! На север! На юг!“.

После увеличаваше крачките на три, след това на четири и на пет, докато каменната стена спреше вървежа му. След това започваше да намалява крачките по обратния ред, докато краката му опираха в рогозката. Добре поне че в бързината, с която го преоблякоха, не се сетиха да му отнемат ботушите.

И пак лягаше на рогозката, пак подвиваше ръка и дишаше така, че дъхът му да облива широките му гърди и топлината, която излъчва, да се връща в самия него.