Димитър Мантов
Ястребът (5)

Дервенаки

Като научи за годежа на хаджи Христо, Никитарас се разсърди не на шега:

— Ще се жени мой офицер, а пък аз нищо да не зная!

Хаджията опита да обърне разговора на шега.

— Боях се да не откажеш да ми станеш кум. А то и сега не е късно…

— Кум ли? Че как ще откажа? Ама ще бъда първият кум!

— Първи ли? — не разбра хаджи Христо.

— У нас обичаят е да има по много кумове. Като се наредят край олтара — от едната страна по десетина кума, от другата още толкова кумици, и ако църквата не е много голяма, за роднините няма място… Аз, като се жених, имах дванадесет кума, все маниоти! Знаеш ли какви песни се пеят на сватбената трапеза? Има една… — Никитарас се окашля, за да прочисти гласа си, и поде, както бяха спрели насред чаршията на Триполица:

„Щастлив да си, момко, щастлива да си, невесто,

да ви се родят все момчета

и само едно момиче…“^[1]

Хаджи Христо се засмя:

— Може момичетата да са много, ама да има поне едно момче!

— Ех, капитане, да прогоним веднъж чалмалиите оттук, ще те разведа из Пелопонес. В нашия край, в Мани, има една река, която изчезва под земята. С лодка цял час можеш да се разхождаш из пещерата. Каквото си слушал като дете за Долна земя, ще го видиш наяве — кристални замъци, вкаменени хора и животни…

При все че вече беше свикнал с буйния говор на Никитарас и с преувеличенията му, хаджи Христо с увлечение го слушаше и кимаше в съгласие — да, като свърши войната, ще отидат в планините, и Мариго ще бъде с тях — дали е ходила там? Нали беше и тя от род на маниоти? Но сега им предстоеше да освободят останалите места в Пелопонес, където османлиите се държаха. Колокотронис ги беше изредил — седем крепости, по-малки от Триполица, но все пак крепости.

 

 

Около Янина бяха струпани много турски войски, но Али паша продължаваше да се държи.

Въстанието бе обхванало не само Пелопонес, а и цяла Гърция.

На остров Идра — средище на гръцкото корабостроене и корабоплаване, Антониос Иконому, прочут морски капитан, успя да вдигне на бунт моряците гърци и една част от капитаните и завладя местната управа. Въстаниците вече имаха свой флот.

Вдигнаха се на оръжие и островите Спеца и Псара. Повече от петдесет кораба тръгнаха от Спеца към Монемвасия в Пелопонес, за да помогнат на въстаниците да превземат тази силна крепост. И корабите от Псара се отправиха към Пелопонес.

Целият Архипелаг беше обхванат от въстанието.

След Монемвасия въстаниците завладяха Наварин и Акрокоринт. Османлиите продължаваха да се държат само в Патрас на Коринтския залив, в Навплион и в крепостите Метони и Корони. Освободени бяха много селища в Източна и Западна Гърция и повечето от беломорските острови.

В края на 1821 година, първата година на въстанието, имаше на три места гръцко управление — Герусията в Пелопонес, Сената в Западна Гърция (най-напред във Врахори, после в Мисолонги начело с Александрос Маврокордатос) и Ареопага в Източна Гърция. На 20 декември общо събрание в Епидавър при Органически устав — първата гръцка конституция. Беше създадено правителство на независима Гърция.

Началото на новата година беше отбелязано с победа на турците — след 17-месечна обсада Янина беше превзета и Али паша убит, въпреки обещаното му от султана помилване. Сега вече, като изпълняваше заповедта на султан Махмуд II, Хуршит паша трябваше да се справи с въстаналия Пелопонес. Но той реши най-напред да усмири Халкидика и областите около планината Олимп, за да не го ударят въстаниците в гръб, и започна опустошаването на цветущи селища. През април на остров Хиос османлиите изклаха двадесет и три хиляди души, а четиридесет и седем хиляди превърнаха в роби и ги продадоха в азиатските и африкански земи на Османската империя. От стохилядното гръцко население оцеляха едва петнадесет хиляди души.

В една безлунна юнска нощ морякът Константинос Канарис успя да се промъкне със своя брандер между закотвените кораби на турския военен флот — османлиите празнуваха свой религиозен празник, и запали кораба на командващия. В пламъците загинаха повече от две хиляди турски моряци, сред които и самият главнокомандващ Караали. И друг успех имаха въстаниците — най-сетне, на 22 юни, над Акропола се развя гръцкото знаме.

Главнокомандващ на тридесетхилядната султанска войска, която трябваше да усмири Пелопонес, беше Махмуд паша, наречен още Драмалията. Той успя да разбие въстаниците при Аграфа, Аспропотамос и Пили, завзе Коринт.

Турските войски продължаваха да вървят на юг, а въстаниците заемаха планинските проходи след тях, прекъсваха снабдяването им и избиваха по-малките части. В тия дни на отчаяна съпротива начело на пелопонеските въстаници беше Теодорос Колокотронис. Той наново организира войската и назначи нови военачалници.

Другият път за снабдяване на турската войска беше по море, но гръцките кораби, предвождани от Мяулис и Канарис, разбиха турския флот, който се бе отправил към Пелопонес.

Драмалията стигна до Аргос, главният град на Арголида, и го опожари. Пред него бяха планините, отвъд които се намираше Триполица — целта на похода му. Но османлиите отвсякъде бяха заобиколени от въстаници и Драмалията имаше един-единствен изход — колкото може по-скоро да се върне обратно, на север, към Коринт.

При теснините Дервенаки обаче го причакаха въстаниците.

 

 

Двамата синове на Колокотронис — седемнадесетгодишният Йоанис и двадесет и четири годишният Панос, които още от самото начало на въстанието се сражаваха заедно с баща си, бяха много привързани към Никитарас — нали в жилите им течеше една кръв. Те често идваха при него и хаджи Христо се сприятели с тях, повече с Панос, с когото бяха връстници.

Така се случи, че синовете на Колокотронис бяха при хаджи Христо, когато той получи заповед да поведе своите войници към Дервенаки. Хаджията поклати глава:

— Ако имахме коне, всичко щеше да е другояче…

— Нали в Триполица ти дадоха кон? — попита Панос.

Разговаряха при главния вход на въстаническия лагер. Юлското небе бледнееше от жега.

— Какво си мислиш — навъси се Хаджията, — аз ще яздя капитански кон, а моите хора ще се влачат подире ми. Ти ми кажи — малко обърка той гръцките думи, — защо разпиляхме тристате коня, които заварихме в пашовите конюшни?

Той беше първият комендант на Триполица и още го беше яд, че не можа да се противопостави на полковниците и капитаните, които бяха разграбили заловените в крепостта коне. Сега Колокотронис иска да се придвижат бързо и скрито към Дервенаки. Ако хората му бяха на коне, с триста саби щеше да върши работа за хиляда пешаци — с бързината, с която ще се придвижват, и с устрема в сраженията.

 

 

„Христо, чедо, на кръвнина ли пак тръгваш?“ — „Тръгвам, мале.“ — „Както при оная воденица ли ще бъде?“

През март, когато Хуршит паша превзе Янина, всички очакваха войските му да се отправят срещу въстаниците. Тогава Димитриос Ипсиланти поведе голям отряд в Източна Гърция. Никитарас получи заповед със своя корпус да извърши десант при Асино. Османлиите можеха да бъдат спрени само със съединените сили на въстаниците. Хаджи Христо с хората си пръв се качи в пристанището Скилида на корабите и пръв слезе на брега. Още при дебаркирането във Фтиотида ги нападнаха многократно повече врагове — османлиите бързо бяха дошли от Ламиа, за да им преградят пътя. Трябваше да се върнат на корабите. Дружината на хаджи Христо прикриваше отстъплението. Тогава се барикадираха във воденицата до Термопилите.

Биеха тюлюмбеци, пищяха зурни — към воденицата се надигаха вълни от чалми — една червена, друга синя, трета зелена. Може би така се струваше на Хаджията, може би чалмите бяха все от един цвят; пръстите му изтръпнаха от зареждането на пищовите и на пушката. Почиваше си за миг само когато натискаше спусъка. Беше му жал да стреля по коне, но в сражение жалостта е като сянка от крило на птица — доде я усетиш, тя вече отминала. И пак се премерваше, и пак виждаше да се премятат чалми във въздуха — червени, сини, зелени. И подутите кореми на убитите коне виждаше, но това беше на другия ден, когато слънцето ги напече и мухите ги нападнаха.

 

 

„Ще се изповядам, мале. Щом свърши тая фасария, ще се изповядам при главния поп в Триполица.“ — „Какво рече, чедо? Нещо не ти разбирам.“ — „Знам, мале. И аз бъркам нашенските с гръцките приказки. Понякога едно ми е в ума, а друго излиза от устата ми. Ама ще я науча аз тая гръцка реч, зер съм се врекъл оттука да не мръдна, доде не видя байрака с христовия кръст да се вдигне високо над зеленото знаме. Подир туй ще дойде ред и от нашата земя да прогоним чалмалиите. Не вярваш ли, мале? Ще се върна в Търново начело на моите юначета българчета. Тогава те няма да са толкоз младолики, ще са с ястъклии мустаци, може и паспал да има в косите ни, ама като вървим по калдъръмените улици, ще ни сочат и ще викат: «Ей ги моралиите (тъй ще ни викат — от Мора, тукашната Гърция), ей ги баш завераджиите, тъй ще ни викат, че за вярата се бъхтахме по чужди краища…»“

Като разговаряше така със себе си, хаджи Христо можеше часове наред да върви начело на походната колона и да мълчи. Оживи се и се разприказва, когато навлязоха в теснините Дервенаки — пръсна хората си по няколко посоки, сам заизкачва ту една, ту друга височина. Гледаше, обмисляше, преценяваше къде трябва да бъдат позициите на въстаниците, за да преградят пътя на отстъпващите османлии. Йоанис Колокотронис го намери на един хребет, отгдето Хаджията с ръка над очите се взираше в далечината.

— Новият Ксеркс ли искаш да видиш, капитане? — попита Йоанис.

Този висок, строен момък, с тънички мустачки напомняше на хаджи Христо за покойния му брат Ставри.

— Как го рече — Ксеркос ли?

— Ксеркс.

И момъкът му разказа за войната между гърците и персите.

— Виж ти… Голяма чест за Драмалията е да го сравняваме с цар! — рече накрая хаджи Христо.

 

 

Като тежка верига се беше врязала в каменистите възвишения позицията на въстаниците — от връх до връх, като преграждаше теснините, гдето се белееше пътят за Коринт.

Драмалията нападна по целия фронт. Проходът потъна в мъглата на барутния дим, планинските долове забучаха от гърмежите.

През първия ден въстаниците удържаха на стремителния „юруш“.

Цяла нощ горяха огньовете на османската войска — Драмалията искаше да покаже колко много бойци води и докъде са стигнали предните му части.

На другия ден — двадесет и шести юли, „новият Ксеркс“ нападна пак по целия фронт.

Долу, в прохода се струпаха най-много османлии. Още малко и пътят за Коринт щеше да бъде открит за Драмалията.

И тогава, без да чака заповед, хаджи Христо, който с дружината си беше встрани от прохода, скочи върху висок бял камък и вдигна сабя:

— Братя! — на български извика той. — Кой иска да покаже мъжка сила?

Гласът му ечеше надалеч, на самия него му се струваше, че сега може да надвика гръмогласния Колокотронис.

Зеленото знаме на пророка вече стремително отиваше все по-навътре в прохода. Изведнъж от близкия полегат склон се появи дружината на хаджи Христо, разгъната в широка дъга. Сам капитанът вървеше начело — и не вървеше, ами подтичваше. След него с бързи крачки го настигаше знаменосецът. Знамето обаче беше свито — Хаджията беше наредил да не го развива без негова заповед. Хаджи Христо се спусна със сабя в дясната ръка и дълъг нож в лявата. Със саби и ножове в ръце се хвърлиха в атаката и неговите бойци — и започна бой гърди с гърди — мълчалив, ожесточен бой, в който се чуваха само предсмъртни стонове и запъхтяно дишане. Чуваха се и недоизречени докрай ругатни на български, турски и гръцки.

Османлиите прииждаха в сгъстени редици, появиха се и конници, но за тях нямаше място, за да се разгърнат, и те започнаха да се спешават. И отново зеленото знаме на пророка се вряза във въстаническата позиция, а чалмалиите въодушевени завикаха:

— Тутун!^[2]

— Чабук!^[3]

Бързаха да минат нататък, по спасителния път за Коринт. Няколко бюлюка успяха да се промъкнат.

— Байряка! — извика хаджи Христо запъхтян, запотен, с окървавени ръкави на бялата риза.

И Байрактаря развя знамето с белия кръст, вдигна го високо с лявата си ръка, като размахваше сабя с десница. Двамата с хаджи Христо поведоха изморените бойци в нова, още по-стремителна атака. Османлиите не издържаха и побягнаха. Захвърляха пушки и ятагани, блъскаха се едни други. Дружината на хаджи Христо ги гонеше по петите.

 

 

Той пръв стигна начело на дружината си под стените на Коринт, където успяха да се укрият останките от голямата войска на Драмалията. Българите вече се разполагаха на лагер, когато пристигна Колокотронис с останалите отряди и дружини.

Никитарас прегърна хаджи Христо, свали сабята си и с ремъка я окачи на рамото му. А Колокотронис го обяви за полковник, на свой ред го прегърна и го прекръсти с широк жест, като че беше владика.

Хаджи Христо само се усмихваше замаяно и гладеше с ръка дългата си коса.