Димитър Мантов
Ястребът (6)

Сватба в Навплион

Въстаническият лагер под стените на Коринт непрекъснато набъбваше — на три пъти го разширяваха. Целият беше ограден от пленени турски обозни коли. Хаджи Христо вече имаше под ръка голям отряд, както и се полагаше на полковник, един от помощниците на Колокотронис. Черна копринена кърпа пристягаше дългите му коси. Мустаците му бяха станали по-буйни и той изглеждаше по-възрастен от двадесет и осемте си години. Подчинените му стотници командваха по няколкостотин души и хаджи Христо помоли Колокотронис да обяви четирима или поне двама от тях за хилядници, защото отрядът му беше един от най-многобройните във въстаническата войска. Чак от Бесарабия бяха пристигнали около двеста българи.

Веднъж хаджи Христо заговори на Колокотронис, че му се иска да участва с хората си в обсадата на Навплион.

— Да не си решил там да вдигаш сватбата? — усмихна се старият водач на клефтите. — Никитарас ми каза, че ще ти бъде първият кум. А мен ще ме приемеш ли за десети или за дванадесети кум?

— Най-напред да превземем крепостта…

— Не си слагай тежък камък на сърцето! Както сме се засилили, скоро ще натикаме агаларите в морето. Няма да оставим в ръцете им Навплион, най-важният град на Арголидокоринтия.

Хаджи Христо си мислеше, че тоя разговор беше само размяна на думи, но на другия ден вечерта в палатката му се вмъкна Йоанис Колокотронис.

— Полковник, след два дни заминаваш за Навплион!

— Кой ти каза? — скочи от походната си постеля Хаджията.

— Сега баща ми и чичо Никитарас обсъждат подробностите… Кажи ми, ще ме вземеш ли със себе си?

— Как няма да те взема бре, момче! Колко още такива като тебе ще ми трябват!

— И брат ми Панос иска да дойде.

— Нека!

— Ех, че бой ще падне! Ще се сражавам до тебе, няма да се промъкваш сам напред както при Дервенаки.

— Да излезем навън! — улови хаджи Христо момъка под ръка.

Двамата мълчаливо тръгнаха из лагера. Възбудата на хаджи Христо се увеличаваше, но той с нищо не издаваше вълнението си.

 

 

„Пак ли, чедо?“ — „Пак, мале.“ — „Като беше малък, не можеше да гледаш как с брадвата коля пиле на дръвника. Викаше ми: — Недей ма, мале, остави петлето да си играем с него по двора!“ — „Някога е било, мале.“

Много неща са били в далечните детски години — и игри на чилик по Марино поле, и преплуване на Синия вир, и катерене по високите липи около Преображенския манастир — не толкова за липов цвят, колкото да се надпреварват кой ще достигне до самия връх на дървото.

Майчиният му образ ставаше все по-блед и неуловим. Добре че гласът й още звучеше в него. Но в съзнанието му се промъкваше и един друг глас — Мариго го гледаше и го питаше: „Хадзи, ще ме заведеш ли в Навплион?“. Питаше го на български, само с промененото „хадзи“ — той знаеше, че в действителност това не може да стане така и все пак му беше приятно, че чува звънки думи на родния си език с нейния глас.

 

 

Кочо Тиквешлията продължаваше да го нарича „капитан“ — може би от яд, че той самият все стоеше бюлюкчия.

— Капитане, накъде отиваме?

— Познай!

— Море, ти познай, ще влезем ли лесно в Навплион.

— А! Хем знаеш, хем питаш.

— Изпитвам те, капитане, за да кажеш само ние ли ще се катерим по зидовете под турските пушкала.

— Че малко ли сме?

— Море, ти си шега правиш с живота на людето.

— На война, Кочо, друг се шегува с нас.

— Кой?

— Оня, рогатият и опашатият. Той бяга само от Христовия кръст и от дима на тамяна.

— Нали си хаджия, с черковски приказки искаш да ме омотаеш. Ама ти верувам, капитане!

Хаджи Христо знаеше, че и Кочо, и всички, които водеше към Навплион, му вярват. Движеха се в пеши колони, зад които скрибуцаха тридесетина обозни коли. И както в похода към Дервенаки и сега той нито веднъж не се качи на началническия си кон — беше го изпратил в обоза.

При Навплион имаше няколко въстанически дружини, които вече цяла година без успех обсаждаха крепостта. Командваха ги трима капитани, които сами се бяха обявили за полковници и не можеха да се споразумеят помежду си. От тях хаджи Христо научи радостната новина за новата голяма победа на въстаническия флот, който на 27 октомври край остров Тенедос беше разгромил турските кораби. Гърците пак бяха господари на Средиземно и Бяло море, а това означаваше, че османлиите, които държаха само няколко крепости в Пелопонес, не ще получават както досега храна и подкрепления по море.

Али паша, командирът на турските войски в Навплион, с нищо не показваше, че е обезпокоен от пристигането на големия въстанически отряд. От викалата на минаретата все така монотонно, по няколко пъти на ден, се разнасяха пеещите молитви на мюезините, гугутките все така мирно кацаха и отлитаха от зъберите на крепостта.

Хаджи Христо няколко пъти обходи отдалеч каменните стени. Преценяваше къде точно да се насочат отделенията с щурмовите стълби, опитваше да отгатне как са разположени силите на турците — защото и тримата, обявили се за полковници капитани, нищо определено не можеха да му кажат за противника.

В отряда имаше нови хора, които не бяха участвали в превземането на крепостта — трябваше да им покажат как се скачват дървените стълби и най-важното — как да се сражават първите закрепили се горе на крепостния зид: опрели гърбове, двама по двама, и то така, че да осигурят защитено място за идващите след тях по щурмовите стълби.

Дни наред стотниците и другите по-малки началници обучаваха хората си за пристъпа.

Колокотронис пристигна начело на няколко отряда — сред тях беше отрядът на Никитарас. Въстаническият лагер се оживи, вечер огньовете горяха до късно. Хаджи Христо обичаше да ходи от огън на огън — поспираше се, слушаше какво си говорят въстаниците и се застояваше там, където се пееха песни.

Една вечер той попадна при бойци от отряда на Никитарас, повечето някогашни клефти. Те го познаха, сториха му място край огъня и той заедно с десетината едри мустакати маниоти се заслуша в песента — пееше тридесетгодишен мъж с разгърдена бяла риза. От променящата се светлина на огъня лицето му ставаше ту медночервено, ту жълтеникаво. Маниотът пееше песента за съня на паликаря:

Птичи песни будят златната зора

малка мома на момък говори:

— Стани, стани, прегърни ме,

бялата ми шия погали,

устните ми намери…

А паликарят се моли на девойката да го остави да поспи още малко, защото тежък бил вчерашният бой, капитанът го изпращал на най-трудните места. Но момъкът имал юнашка сила — осемнадесет турци го нападнали, от тях двама убил още в самото начало, след това трима, после още четирима и, когато ранил петима, останалите побегнали. Изморен, той тръгнал по пътя, искал някъде да си отдъхне. Но до никой град и до никое село не достигнал. Срещнал девойката в една зелена горичка…

Като се прибра в палатката си и се зави с бурнуса за сън, хаджи Христо дълго не можа да заспи. Мелодията звучеше в съзнанието му с тъжните си извивки, а думите за бялата шия извикваха в паметта му образа на Мариго. „Ще правим ли сватба, хадзи?“ — питаше го тя и се усмихваше така, както само тя можеше да се усмихва — с весели искри в зениците, с потрепване на дългите мигли.

 

 

Щурмовите дървени стълби една по една прилепваха към каменните зидове. Когато горе, на крепостната стена, се изкачиха двадесетина въстаници, над главния вход се издигна бяло знаме. Колокотронис заповяда да спрат стрелбата. От крепостта излязоха трима парламентьори. Али паша съобщаваше чрез тях, че ще предаде ключа лично на Колокотронис. И командващият въстаническите сили, придружен от Никитарас и хаджи Христо, тръгна към отворената врата на Навплион.

 

 

Докато чичо Панайотаки и племенницата му бяха живели в Триполица, семейната им къща беше съвсем грохнала. Покривът се беше свлякъл, рамките на вратите и на прозорците се бяха разсъхнали. Мишки шетаха из стаите, а таваните и ъглите бяха оплетени в паяжини.

Мариго цял ден чисти стаите и вечерта, като седна на прага на входната врата, изхлипа:

— Не е къща, ами кокошарник…

Хаджи Христо с тесла в ръка стягаше дългия навес край къщата. Чу думите на Мариго, отиде при нея и успокоително рече:

— Нова ще направим!

— Ами сватбата?

— Че за какво се мъча с тоя навес? Тука ще разпънем трапезата. Дано чичо Панайотаки купи добре угоени овни за гощавката…

 

 

Половината от сватбарите останаха вън от църквата. Кумовете бяха дванадесет, начело с Колокотронис и Никитарас.

А след това под навеса до старата къща и по двора на поставени върху дървета дъски насядаха над двеста души — толкова преброи чичо Панайотаки, като раздаваше лъжиците за чорбата. Готвачите от отряда на Хаджията бяха наредили четири големи казана в дъното на двора — те димяха непрекъснато. Пред самата къща бяха поставени три бъчви с вино и всеки от сватбарите, когато искаше, отиваше и си наточваше.

Мариго, с бяла сватбена рокля, с бял венец на главата, седеше между Хаджията и Колокотронис.

— Е, стана хаджийка! — говореше младоженецът.

Лицето му беше зачервено от виното и сега повече от друг път бъркаше гръцките и българските думи.

Колокотронис вдигаше празната си чаша и викаше:

— Какъв кум съм, като няма кой да ми налее вино?

Веднага се намираше кой да грабне чашата му и да я напълни догоре. И старият клефт продължаваше дългите си благословии към младоженците:

— Сега над вас се разтварят седем златни небеса. И дано дълго да е така. По земята да ходите, но кал да не газите! Очите ви да са обърнати нагоре, натам, откъдето иде благодатта за християните! Живейте до сто, че и повече години, раждайте деца и закалявайте сърцата им! А ти, хаджи Христо, се стягай, от утре си първият комендант на Навплион. Ето това ми е сватбеният подарък.

И отново Хаджията се сети за оная песен, за съня на паликаря, и оживяха в паметта му думите за бялата шия на девойката…

 

 

Колокотронис му бе определил като на комендант къща в центъра на града.

Хаджи Христо се връщаше в дома си късно вечер. Първите му главоболия бяха свързани с преселването на турските семейства — както бе обещал Колокотронис на Али паша. Повечето от тях искаха да заминат по море за Цариград и за градовете по малоазийския бряг. В пристанището имаше няколко военни кораба, но командирът им не искаше и да чуе за превозването на турци.

— Ако е само да ги натоваря и после всичките да ги изсипя в морето, съгласен съм! — смееше се той.

Беше изпечен брадат мъж, чието име Хаджията все не можеше да запомни.

— Капитане, отговори ми — мъчеше се да бъде спокоен хаджи Христо, — ние войска ли сме, или сбирщина от пищовджии?

— Лошо ли е човек да е пищовджия? — продължаваше да се смее капитанът.

Хаджи Христо махна с ръка и отиде да убеждава капитаните на трите търговски кораба, които бяха закотвени в края на големия пристан.

Турските семейства чакаха на брега — мъжете до вързопите и сандъците, забулените с фереджета кадъни до бохчите с дрехи, уловили по-малките деца за ръце. Повечето от тях бяха бедни турци — богатите чакаха в сараите си хабер от коменданта кога да тръгнат към корабите.

Близо две седмици хаджи Христо се занимаваше с турците преселници. А като си отдъхна и се канеше поне един ден от сутринта до вечерта да остане вкъщи при младата си жена, се получи заповед от главното командване — „Полковник хаджи Христо Българин да изпрати един помощен отряд в Корони за засилване на гръцката обсада на крепостта“.

Трябваше да събира хората си, да отделя най-буйните и несдържаните — такива са най-добри за щурм. Чудеше се кого да назначи за командир на помощния отряд.

Вечер Мариго го посрещаше усмихната, поливаше му да си измие ръцете и лицето, подаваше му чист пешкир и чакаше той пръв да заговори. Но когато бяха само двамата, малко думи бяха нужни.

Той се опитваше да й разкаже за майка си и за Търново, но се заплиташе — не му достигаха гръцките думи и само махаше с ръка. Мариго се сгушваше в него и, притворил очи, той се изпълваше с тиха, спокойна радост.