Джон Голсуърти
Утро в долината (3)

III

Петъкъ, 29 юлий.

… Защо ми задавате толкова много въпроси и ме карате да пиша за тѣзи хора, вмѣсто да си гледамъ работата? Ако наистина искате да научите нѣщо, ще ви разправя за събитията въ срѣда.

Бѣше великолепно утро. И Данъ бѣше дошелъ, за моя изненада, макаръ че би трѣбвало да зная, че когато той каже нѣщо, прави го. Джонъ Фордъ излѣзе, за да се здрависа съ него, но следъ това, като си спомни за какво бѣше дошелъ, започна да диша тежко, не каза нищо и пакъ си влѣзе. Пашиенсъ не можеше да се види нийде и ние слѣзохме заедно на брѣга.

— Не ми се харесва този човѣкъ Пиѫрсъ, Джорджъ, — каза ми Данъ по пѫтя. — Много глупаво постѫпихъ, като казахъ, че ще дойда — и сега трѣбва да дойда, но какво представлява той, всѫщность? Той не е човѣкъ, който върши нѣщо, безъ да има нѣкакви намѣрения, помнете ми думитѣ.

Забелязахъ, че скоро ще разберемъ това.

— Азъ не съмъ толкова сигуренъ за този страненъ просякъ. Винаги, когато съмъ го виждалъ, съмъ си мислилъ за нѣкой пиратъ.

Платноходката се намираше на мѣстото си така, каточе не бѣше се помръдвала. И Захари Пиѫрсъ бѣше на брѣга пакъ така, седналъ на края на своята лодка.

— Вѣтърътъ е за петь вѫзли въ часъ, — каза той. — Ще ви върна следъ нѣколко часа.

Той не попита нищо за Пашиенсъ, а ни настани въ своята черупка и започна да гребе къмъ платноходката. Посрещна ни единъ човѣкъ съ изпъкнали челюсти, по име Праулъ, съ заострена, изпъкнала брадичка, продълговата, хубаво избръсната горна устна, съ обрулено отъ времето лице — истинска морска птица.

Платноходката бѣше хубаво почистена. Построена за единъ Бриксхамски риболовецъ, нейниятъ номеръ — ДХ 113 — още не бѣше изличенъ.

Влѣзохме въ нѣкава особена кабина, просторна, но тъмна, мебелирана съ две пейки и една малка маса, върху която стояха нѣколко бутилки бира; имаше и шкафове и окачалки за дрехи. Праулъ, който ни разведе изъ платноходката, изглеждаше много гордъ съ едно особено приспособление за вдигане на платната. Минаха нѣколко минути, преди да излѣземъ пакъ на палубата. И тогава видѣхме, че въ малката лодка, която гребѣше къмъ платноходката, седѣше Пашиенсъ.

— Ако знаехъ това, — каза Данъ заплетено, като се изчерви, — нѣмаше да дойда.

Тя ни бѣше измамила и нѣмаше какво да се прави.

Пѫтуването бѣше много приятно. Вѣтрътъ духаше леко отъ юго-изтокъ, слънцето бѣше топло, въздухътъ — мекъ. По едно време Пашиенсъ започна да пѣе:

„Колумбъ е умрѣлъ и положенъ е въ гроба —

        О! хей-хо! — положенъ е въ гроба.

И ябълчни клони надъ него се свеждатъ —

        О! хей-хо! — надъ него се свеждатъ…

 

Узрѣлъ е плодътъ и готовъ е да падне —

        О! хей-хо — готовъ е да падне.

Дойде една баба и всичко събра тя —

        О! хей-хо! — и всичко събра тя…

 

Събранъ е плодътъ, нареденъ на полици —

        О! хей-хо! — плодътъ на полици.

А повече искашъ ли, пѣй си самичъкъ —

        О! хей-хо! — ти пѣй си самичъкъ…“

Нейниятъ слабъ, тънъкъ гласъ идваше до насъ на трели и вълни, както го носѣше вѣтърътъ, като пѣсеньта на чучулига залутана въ небесата. Пиѫрсъ стана, отиде при нея и й пошепна нѣщо. Въ лицето й доловихъ нѣкакъвъ проблѣсъкъ, какъвто трепва понѣкога въ лицето на нѣкое диво създание. Тя трепна, разтърси косата си, засмѣ се — и всичко това наведнажъ! Тя не искаше да пѣе повече, а се сви на дѫга, подпрѣла брадичка на рѫцетѣ си, докато слънчевитѣ лѫчи падаха върху едната отъ бузитѣ й, крѫгла, кадифена, червена като праскова…

Минахме край Дартмаутъ и половинъ часъ по-късно навлѣзохме въ единъ малъкъ, залесенъ заливъ. На една низка, червеникава канара бѣше построена една кѫща, заобиколена съ борове. Единъ остатъкъ отъ порутена скеля излизаше отъ долния край на канарата и висѣше надъ водата. Ние метнахме тамъ вѫжето и слѣзохме на сушата. Единъ старъ човѣкъ, приличенъ на риба, дойде на брѣга съ размъкната походка и пое грижата за платноходката. Пиѫрсъ ни поведе къмъ кѫщата, а Пашиенсъ, която ни следваше, изведнажъ бѣше станала смъртно-плаха.

Кѫщата имаше тъменъ покривъ съ широка стрѣха, покритъ съ тръстика, каквато растѣше тукъ изъ мочуритѣ наоколо. Не си спомнямъ нищо друго забележително. Кѫщата не бѣше нито нова, нито стара; нито хубава, нито пъкъ грозна; нито чиста, нито съвсемъ замърсена; тя стърчеше съ всичкитѣ си прозорци надъ морето, обърнала презрително гърба си къмъ сушата.

Седналъ на нѣщо като тераса, до единъ огроменъ телескопъ, ние видѣхме единъ много старъ човѣкъ съ панамена шапка и тръстиковъ бастунъ. Неговитѣ снѣжно-бѣли мустаци и брада и почти чернитѣ му вежди придаваха единъ съвсемъ особенъ, проницателенъ видъ на неговитѣ малки, подвижни, тъмно-сиви очи. По врата му и по бузитѣ му съ цвѣта на махагони имаше цѣла една мрежа отъ тънки бръчици. Той седѣше изправенъ, изложенъ напълно на слънцето, и едва примигваше.

— Татко! — каза Захари. — Това е Пашиенсъ Войсей.

Стариятъ човѣкъ извърна къмъ нея очитѣ си и промълви:

— Какъ сте, госпожице?

И следъ това не й обърна повече внимание. И Пашиенсъ, която изглеждаше да се разсърди отъ това, скоро се измъкна и тръгна да се разхожда между бороветѣ. Една стара жена донесе нѣколко чинии и бутилки и ги нареди както свърне на една маса. И ние насѣдахме около фигурата на стария капитанъ Пиѫрсъ, безъ да кажемъ нито дума, каточе всички бѣхме подъ влиянието на нѣкаква магия.

Преди закуската стана една малка сцена между Захари Пиѫрсъ и Данъ, които се препираха за това, кой отъ тѣхъ ще трѣбва да покани Пашиенсъ. Препирнята завърши съ това, че и двамата отидоха — и се върнаха безъ нея. Тя не искала никаква закуска, щѣла да си остане кѫдето била, между бороветѣ.

На закуска получихме котлети, диви гълѫби, гѫби и мармеладъ отъ черници и отъ общи винени чаши пихме чудно-хубава мадейра. Попитахъ стария човѣкъ откѫде я е купилъ; той ми отправи единъ страненъ погледъ и ми отговори съ слабъ поклонъ:

— Струваше ми два шилинга бутилката, и държавата не получи нищо отъ това, съръ. Въ началото на тридесеттѣ години бѣше. Два шилинга бутилката. Въ днешно време нѣма вече такова вино; нѣма вече и, — добави той, като погледна Захари, — такива хора.

Захари се усмихна и каза:

— Ти никога не си вършилъ такова голѣмо нѣщо, татко, каквото кроя азъ сега!

Въ очитѣ на стария човѣкъ блесна нѣкакво презрение.

— Значи, ти ще идешъ далечъ съ „Пъстрата чародейка“, Захъ?

— Да, — каза Захари.

— А кѫде можешъ да идешъ съ тази разнебитена черупка?

— Въ Мароко.

— Ха! — каза стариятъ човѣкъ. — Тамъ нѣма нищо; познавамъ този брѣгъ, както познавамъ дланьта на рѫката си.

Той протегна рѫката си, която бѣше покрита съ вени и косми.

Изведнажъ Захари започна да лѣе цѣлъ потокъ отъ думи:

— Подъ Могадоръ… единъ човѣкъ има тамъ… мой приятель… две години има отъ тогава. Концесии, търговия… барутъ… кръстосвани… вражди… пари… главатари… топове… султанътъ… пушки… възстание… злато.

Той разви единъ безскрупуленъ, нисъкъ, дързъкъ, планъ, който, подъ формата на нѣкакво търговско предприятие, гонѣше цельта да създаде цѣла редица политически смутове.

— Никога нѣма да ти позволятъ да слѣзешъ тамъ, — каза стариятъ Пиѫрсъ.

— Нѣма ли? — отвърна Захари. — О, щатъ, ще ми позволятъ! А когато напустна страната, ще има друга династия и азъ ще бѫда богатъ човѣкъ.

— Никога нѣма да я напустнешъ, — отговори стариятъ човѣкъ.

Захари взе единъ листъ хартия покритъ съ цифри. Той бѣше изработилъ цѣлия планъ:

— Толкова пари — за екипировка, толкова пари — за концесии, толкова пари — за търговия, толкова пари — за непредвидени случаи. Последната ми просия! Хилядо лири не ми стигатъ. Корабътъ е готовъ и ако не бѫда тамъ следъ единъ месецъ, все едно, че планътъ ми е пропадналъ.

Това бѣше цельта на разкриването на неговитѣ планове — зовъ за пари! И ние всички се спогледахме така, както правятъ всички хора, когато изкочи такова нѣщо.

— Лудость! — промълви стариятъ човѣкъ, като гледаше къмъ морето.

— Не! — каза Захари.

Тази последната дума бѣше по-красноречива отъ всички останали негови думи взети заедно. Този човѣкъ не е фантастъ. Неговиятъ планъ може да е смѣлъ и безпринципенъ, но — той знае много добре какво иска.

— Добре, — каза стариятъ Пиѫрсъ, — ще получишъ петстотинъ лири отъ моитѣ пари, макаръ само, за да видя какво ще направишъ. Закарай ме вѫтре!

Съ стола на колелца Захари го закара въ кѫщата, но скоро се върна.

— Ето чека за петстотинъ лири на стареца! — каза той, като държеше високо чека. — Мистъръ Трефри, дайте ми другитѣ петстотинъ — и ще имате една трета отъ печалбитѣ.

Очаквахъ, че Данъ ще се откаже направо. Но той само попита:

— Това ще ви бѫде ли достатъчно за заминаване?

— Съ тия пари, — каза Захари, — мога да се впустна на пѫть следъ две седмици.

— Добре! — каза Данъ бавно. — Дайте ми едно писмено обещание. Да бѫдете на море следъ две седмици и да ми дадете каквото ми се пада за моитѣ петстотинъ лири — нито повече, нито по-малко!

Пакъ помислихъ, че Пиѫрсъ ще приеме съ готовность това, но той облегна брадичката си на рѫката си и загледа Данъ, а Данъ загледа него. Докато тѣ се гледаха така единъ другъ, дойде Пашиенсъ, носейки едно котенце.

— Гледайте! — каза тя. — Не е ли миличко?

Котенцето пропълзѣ по нея и се качи отзадъ на шията й. Видѣхъ погледа и на двамата мѫже, когато тѣ гледаха Пашиенсъ, и изведнажъ разбрахъ какви бѣха желанията имъ. Котенцето се умилкваше около бузата на Пашиенсъ, изгуби равновесие и падна, пълзишкомъ, на роклята й. Тя го вдигна и излѣзе съ него. Нѣкой — не помня кой отъ насъ бѣше — въздъхна, а Пиѫрсъ извика:

— Свършено!

Пазарлъкътъ бѣ направенъ.

— Сбогомъ, мистъръ Пиѫрсъ, — каза Данъ. — Предполагамъ, че само за това съмъ ви билъ потрѣбенъ. Моето пони ме чака въ селото. Джорджъ, нали ще изпратите Пашиенсъ до у тѣхъ?

Чухме тропота отъ копитата на неговото пони, галопиращо по пѫтя. Пиѫрсъ ненадейно се извини и изчезна.

Тази негова авантюра може да звучи романтично и абсурдно, но тя е нѣщо съвсемъ конкретно. Той гледа да трупа лири, шилинги и пени! О, вие сѣнки на Дрейкъ, Ралей, Хоукинсъ, Оксенхамъ! Червеятъ на подозрението прояжда розата на романтиката. Дали и тия хора сѫщо не сѫ гледали само да трупатъ лири, шилинги и пени?…

Зарѣяхъ се въ боровата гора. Земята тамъ бѣше покрита, като тѣлото на пчела, съ черни и златни ивици. Подъ мене бѣше синьото море; по степнитѣ треви се катерѣха бръмбари и надъ тѣхъ се носѣха бѣли, сънни облаци. Всичко бѣше преизпълнено съ нѣжность, бѣше истински Девонски лѣтенъ день. Ненадейно се натъкнахъ на Пиѫрсъ, който стоеше на края на една канара, докато Пашиенсъ бѣше седнала въ една малка трапчинка отдолу и гледаше нагоре къмъ него. Чухъ го да казва:

— Пашиенсъ… Пашиенсъ!

Звукътъ на неговия гласъ и видътъ на нейното нѣжно, учудено лице ме разяриха. Какво общо има тя съ любовьта — на своята възрастъ? Какво общо иматъ тѣ единъ съ другъ?

Той ми каза изведнажъ, че тя си била тръгнала за у дома си, притегли ме къмъ скелята на брѣга, задъ едно старо, сиво пони. По пѫтя той пакъ се върна на своето предложение отъ миналия день.

— Елате съ мене, — каза той. — Не бива да пренебрѣгваме печата. Тамъ ще намѣрите голѣми възможности. Това е една отъ малкото останали непроучени страни. Веднажъ да започна тази работа, вие нѣма да знаете кѫде ще спре тя. Ще имате свободенъ достѫпъ навредъ и ще можете да имате каквото си пожелаете.

Отговорихъ колкото грубо можехъ, — но не и колкото грубо бихъ желалъ, — че неговиятъ планъ е лудешки. Въ сѫщность, за мене той е твърде много здравъ; защото, каквото и да е тѣлото на единъ планъ, неговиятъ духъ отговаря на духа на автора на плана.

— Помислете си, — настояваше той, каточе можеше да чете въ душата ми. — Можете да правите каквото си искате. Да пишете статии за печата, разбира се. Но това е механична работа. О, дори азъ бихъ могълъ да го върша, ако бихъ ималъ време. Що се отнася до всичко друго, вие ще бѫдете тъй свободенъ… тъй свободенъ, както единъ мѫжъ може да бѫде.

Тука, въ тѣзи нѣколко думи, е изразена сѫщината на този човѣкъ Пиѫрсъ — „тъй свободенъ, както единъ мѫжъ може да бѫде!“ Никакво правило, никакъвъ законъ, нито дори мистериознитѣ връзки, които свръзватъ мѫжетѣ съ тѣхното собствено самоуважение! „Тъй свободенъ, както единъ мѫжъ може да бѫде!“ Никакви идеали, никакви принципи, никаква звезда, предъ която да благоговѣе, никакви релси, отъ които да не може да изкочи! Но този човѣкъ имаше и упоритостьта на нѣкое девонско старо домашно куче. Той никога не би употрѣбилъ думата „не“, за да даде отговоръ.

— Помислете си, — каза той. — Всѣки день можете да се решите — азъ имамъ две седмици на разположение… Гледайте! Ето я!

Помислихъ, че думата му бѣше за Пашиенсъ; но той сочеше единъ старъ параходъ, ленивъ и черенъ въ ослѣпителната свѣтлина на слънцето, съ боядисанъ съ жълто и бѣло коминъ и безъ никакъвъ признакъ на животъ на борда.

— Това е тя — „Пъстрата чародейка“! Взема като нищо дванадесеть вѫзли на часъ — човѣкъ не би помислилъ това за възможно! Хайде, лека вечерь! По-добре ще бѫде да дойдете. Достатъчно е да ми кажете една дума когато и да било. Сега отивамъ на борда.

И докато стояхъ така, азъ го видѣхъ какъ се излегна на седалището на една малка лодка; слънцето обкръжаваше съ ореолъ неговата сламена шапка.

Отидохъ при Пашиенсъ, която бѣше на около една миля нагоре по пѫтя и седѣше въ храсталака. Тръгнахме между брѣговетѣ — Девонширски брѣгове — високи като кѫщи, гъсто обрасли съ бръшлянъ и папратъ, трънки и лѣщаци и орлови нокти.

— Вѣрвате ли, че има Богъ? — каза тя изведнажъ. — Дѣдовиятъ Богъ е просто ужасенъ. Когато свиря на цигулка, азъ мога да почувствувамъ Бога. Но дѣдовиятъ Богъ е такъвъ тѫпъ Богъ… — знаете, какво искамъ да кажа: морето, вѣтърътъ, дърветата, багритѣ сѫщо — тѣ каратъ човѣка да чувствува Бога. Но азъ не смѣтамъ, че животътъ е създаденъ, за да бѫде човѣкъ „добъръ“ въ него. Нима нѣма нѣщо по-хубаво отъ това, да бѫдешъ добъръ? Когато съмъ „добра“, азъ просто се чувствувамъ зла.

Тя посегна нагоре, откѫсна едно цвѣтче отъ храститѣ и бавно започна да кѫса листцата му.

— Какво бихте направили, — промълви тя, ако искате да имате нѣщо, но се боите отъ него? Но азъ предполагамъ, че вие никога не се боите! — добави тя, присмивайки ми се.

Признахъ, че понѣкога съмъ страхливъ и че често пѫти се боя отъ това, че съмъ страхливъ.

— Хубава работа! Азъ не се боя отъ болести, нито отъ дѣдо си, нито отъ неговия Богъ; но — азъ искамъ да бѫда свободна. Ако безъ право желаете нѣщо, вие се боите за него.

Помислихъ си за думитѣ на Захари Пиѫрсъ „тъй свободенъ, както единъ мѫжъ може да бѫде“.

— Защо ме гледате така? — каза тя.

Азъ казахъ заплетено:

— Какво разбирате подъ свобода?

— Знаете ли, какво трѣбва да направя тази вечерь? — отговори тя. — Да излѣза презъ своя прозорецъ при ябълката, да ида въ гората и да свиря.

Слизахме по една стръмна пѫтека, покрай една гора, въ която има винаги благоухание на свежи листа и дъхъ отъ крави, които минаватъ близо край храститѣ, за да вървятъ по сѣнка.

На края на пѫтеката имаше една колиба и едно момче седѣше предъ нея и си играеше съ една купчинка прахъ.

— Хей, Джони! — каза Пашиенсъ. — Протегни си крака и покажи на този човѣкъ где те боли.

Малкото момче разви една превръзка сложена на голия му и мръсенъ малъкъ кракъ и гордо разголи една рана.

— Не е ли злокачествена? — извика Пашиенсъ жадно и отново стегна превръзката. — Бедното малко момче! Джони, вижъ какво съмъ ти донесла!

Тя извади отъ джоба си една плоча шоколадъ, фигурата на единъ войникъ направена отъ червенъ восъкъ и вълна, и една монета отъ половинъ шилингъ.

Това бѣше едно ново нейно хрумване. По цѣлия пѫть за въ кѫщи тя ми разправяше историята на семейството на малкия Джони; когато дойде до смъртьта на неговата майка, тя избухна:

— Истински позоръ, нали? А тѣ сѫ толкова бедни хора! По-добре щѣше да бѫде това да се случеше на нѣкого другиго! Азъ обичамъ беднитѣ хора, а мразя богатитѣ — надменнитѣ звѣрове.

Мисисъ Хопгудъ надничаше презъ портата, килнала^[1] шапчицата си на една страна и взела една отъ Пашиенсинитѣ котки, която се умилкваше въ полата й. Като ни видѣ, тя се изправи.

— Где е дѣдо? — попита Пашиенсъ.

Старата жена поклати глава.

— Имаше ли кавга?

Мисисъ Хопгудъ извърта, извърта и най-сетне каза:

— Получила ли бѣше разрешение, мила моя? Не? О, жалко, въ такъвъ случай. Ще има да видишъ и патишъ!

Пашиенсъ тръсна глава, сграбчи котката и изтича вѫтре. Азъ останахъ тамъ, устремилъ погледъ въ мисисъ Хопгудъ.

— Милата, милата! — започна да куткудячи тя. — Бедното агънце! Така да кажа, това е… — и тя изведнажъ изрече всичко: — Цѣлъ кипи отъ ярость. Сега ще видите какво ще стане!

Тази вечерь куражътъ ми ме напустна. Азъ прекарахъ въ брѣговата стражева станция, гдето ми дадоха хлѣбъ и сирене, и малко лошъ сайдеръ. Като се върнахъ, минахъ край кухнята. Тамъ още горѣше огънь и две фигури, призрачни въ тъмнината, пърхаха насамъ-натамъ съ сподавенъ смѣхъ, подобно на духове, които се боятъ да не бѫдатъ заловени въ нѣкое нечестиво дѣло. Това бѣха Пашиенсъ и мисисъ Хопгудъ; и тъй съблазнително бѣше благоуханието на яйца и пържена шунка, и тѣ имаха такъвъ видъ на тънко наслаждение отъ това мрачно пиршество, че азъ трѣбваше да потискамъ голѣми болки, когато легнахъ гладенъ въ леглото си.

Посрѣдъ нощь се събудихъ и чухъ нѣщо, което ми се стори като скимтене; сетне то звучеше като вѣтъръ между дървесата, сетне заприлича на далечно дрънкане на тамбура съ силенъ припѣвъ на човѣшки гласъ. Изведнажъ всичко спрѣ — разнесоха се като ридания две продължителни жалбени ноти — и сетне настѫпи пълна тишина; и макаръ че се услушвахъ цѣлъ часъ, или повече, не се чу вече никакъвъ звукъ…