Джон Голсуърти
Утро в долината (2)

II

Вторникъ.

Направихъ едно ново запознанство. Лежахъ въ овощната градина и изведнажъ, безъ да ме вижда, той мина край мене — единъ човѣкъ съ срѣденъ ръстъ, съ особено добъръ външенъ видъ — съ малко износени сини дрехи, фланелена риза, тъмно-червена вратовръзка, кафяви обувки, каскетъ съ кожена козирка, вдигната надъ челото. Лице — дълго и тѣсно, бронзирано съ нѣкаква бледа мургавина; хубаво чело. Кестеняви мустаци, доста заострена брада, която около бузитѣ бѣше по-тъмна; брадичката му не се виждаше, но ако се сѫдѣше по растежа на брадата му, трѣбва да бѣше голѣма; устата бихъ нарекълъ сладострастна. Носътъ — правъ и тѫпъ; очи сиви, съ вдигнатъ нагоре погледъ, не съвсемъ откровени, защото бѣха предизвикателни; по две паралелни бръчки на дветѣ бузи, едната излизаща отъ вѫтрешния ѫгълъ на окото, другата — отъ ноздрата; възрасть — може би тридесеть и петь. Въ лицето, държането, движенията — нѣщо безкрайно жизнено, приспособимо, дръзко и безпринципно.

Той застана срещу терасата, хапейки пръститѣ си, приличащъ на нѣкакъвъ пиратъ отъ деветнадесетия вѣкъ, и азъ се чудѣхъ какво търсѣше на това мѣсто. Казватъ, че човѣкъ може да познае всѣки, който е отъ Кентъ или отъ Съмърсетширъ; положително можете да познаете всѣки йоркширецъ, а този тука можеше да бѫде само човѣкъ отъ Девонъ, бидейки единъ отъ двата главни типа, които се срѣщатъ въ тази область.

Той подсвирна — и тогава излѣзе Пашиенсъ, облечена въ резедава рокля, приличаща на нѣкакъвъ високъ макъ, — вие познавате леката приведеность на цвѣта на мака и начина, по който вѣтърътъ поклаща неговото стебло… Тя е единъ живъ макъ, нейната пухкава черна коса прилича на матовото черно сърдце на мака, тя има изтезаващата привлѣкателность и отблъскващата сила на мака, нѣщо сѫдбовно или, по-скоро, сѫдбоносно. Тя тръгна бавно къмъ моя новъ приятель, сетне ме съзрѣ и се спрѣ като закована.

— Да ви представя, — каза тя на мене, — Захари Пиѫрсъ. Да ви представя, — каза тя, — нашия наематель.

Тя каза това съ чудно нѣжно злорадство. Искаше да ме засегне и ме засегна. Половинъ часъ по-късно азъ бѣхъ горе въ двора, когато дойде този човѣкъ Пиѫрсъ.

— Приятно ми е да се запозная, — каза той, гледайки замислено прасетата. — Вие сте писатель, нали?

— Нѣщо подобно, — казахъ.

— Ако случайно се чудите, — каза той изведнажъ, — какво да правите, азъ мога да ви предложа нѣщо. Елате съ мене долу на брѣга, и азъ ще ви кажа. Моята лодка е на котва, и тя е най-хубавата малка платноходка въ цѣлата околность.

Бѣше много горещо и нѣмахъ никакво желание да слизамъ долу на брѣга — и все пакъ отидохъ. Не бѣхме отишли далечъ, когато Джонъ Фордъ и Данъ Трефри се появиха на пѫтеката. Нашиятъ приятель изглеждаше да е малко смутенъ, но скоро се съвзе. Срещнахме се на срѣдата на пѫтеката, гдето едва имаше мѣсто да се разминемъ. Джонъ Фордъ, който гледаше много надменно, сложи пенснето си и се втренчи въ Пиѫрсъ.

— Добъръ день! — каза Пиѫрсъ. — Великолепно време. Ходихъ горе да помоля Пашиенсъ да дойде да се повозимъ съ лодката. Наредихме за срѣда, ако позволява времето; този господинъ ще дойде сѫщо. Може би ще дойдете и вие, мистъръ Трефри? Вие никога не сте виждали моето имение. Ще ви оставя на закуска и ще ви запозная съ баща си. Той заслужава да се повозва на лодката по нѣколко часа на день.

Това бѣше казано по такъвъ своеобразенъ начинъ, че човѣкъ не можеше да се сърди за неговата надменность. Джонъ Фордъ бѣ обвзетъ отъ пристѫпъ на задухъ и изглеждаше, че малко остава да избухне; той хвърли погледъ къмъ менъ и се овладѣ.

— Вие сте много любезенъ, — каза той съ ледено-студенъ тонъ, — но моята внучка има друга работа. Вие мѫжетѣ ще се забавлявате сами.

И като направи единъ много слабъ поклонъ, той тръгна съ тежки стѫпки къмъ кѫщата. Данъ ме погледна и азъ сѫщо го погледнахъ.

— Вие ще дойдете ли? — каза Пиѫрсъ доста настоятелно.

Данъ каза заплетено:

— Благодаря ви, мистъръ Пиѫрсъ. Азъ се чувствувамъ по-добре на конь, отколкото въ лодка, но… благодаря ви!

Притиснатъ по този начинъ, той се бѣше превърналъ въ нѣкакво плахо, мекосърдечно сѫщество. Пиѫрсъ изрази усмихнатъ своитѣ благодарности:

— Въ срѣда, тогава, въ десеть часа. Нѣма да съжалявате за това.

— Нахаленъ просякъ!

Чухъ Данъ какъ измърмори подъ мустакъ тѣзи думи и скоро тръгнахъ, пакъ редомъ съ Пиѫрсъ, надолу по пѫтеката. Попитахъ го, каква полза можеше да има отъ това, да казва, че и азъ ще ида, безъ да ме е питалъ. Той отговори безсрамно:

— Видите ли, азъ не съмъ приятель съ стария човѣкъ, но знаехъ, че той нѣма да бѫде невежливъ къмъ васъ, затова си позволихъ свободата.

Положително, той знаеше нѣкакво срѣдство за превръщането на гнѣва въ любопитство. Сега ние бѣхме вече долу на брѣга; отливътъ бѣше настѫпилъ и цѣлиятъ пѣсъкъ бѣше покритъ съ малки, мокри, блестящи бразди. На около четвъртъ миля въ морето имаше единъ катеръ, чиито възкафяви платна бѣха наполовина прибрани и който се полюляваше отъ вълнението на водата. Слънчевата свѣтлина правѣше да блестятъ чудно-хубаво розовитѣ скали, и хвърляше свѣтли петна по повръхностьта на морето, които приличаха на движещи се стада червена риба. Пиѫрсъ се облегна на своята малка варка и загледа предъ себе си. Той изглеждаше унесенъ въ възхищение.

— Ехъ, да можехме да уловимъ съ рибарска мрежа нѣкои отъ тѣзи свѣтли петна, — каза той, — и да направимъ злато отъ тѣхъ! Не ни трѣбва повече работа тогава!

— Започналъ съмъ една голѣма работа, — каза той следъ малко. — Ще ви разправя за нея въ срѣда. Имамъ нужда отъ единъ журналистъ.

— Но азъ не пиша въ вестници, — казахъ азъ. — Азъ се занимавамъ съ другъ видъ работа. Моята специалностъ е археологията.

— Това нѣма значение, — каза той. — Колкото по-богато въображение имате, толкова по-добре. Това ще бѫде страшно хубаво нѣщо за васъ.

Неговата увѣреность изглеждаше забавна, но бѣше минало вече време за вечеря и понеже моятъ гладъ бѣше по-голѣмъ отъ моето любопитство, азъ му пожелахъ лека нощь. Когато се извърнахъ да погледна назадъ, той бѣше още тамъ, седналъ на края на своята лодка, гледащъ къмъ морето. Странна птица въ всѣко отношение, но все пакъ занимателенъ човѣкъ, нѣкакъ си.

Никой не спомена за него тази вечерь; но веднажъ стариятъ Фордъ, следъ като се взира дълго време въ Пашиенсъ, промълви безъ никакъвъ поводъ:

— Деца, които не знаятъ дълга си!

Тя бѣше по-смирена, отколкото обикновено, слушаше спокойно нашия разговоръ и се усмихваше, когато й заговорѣхме. Когато стана време за лѣгане, тя сама отиде при своя дѣдо, безъ да чака обикновената заповѣдь: „Ела и ме цѣлуни, дете!“

Данъ не остана на вечеря и оттогава не е идвалъ тука. Тази сутринь попитахъ мисисъ Хопгудъ кой е този Захари Пиѫрсъ. Тя е истинска девонска жена; ако има нѣщо, което тя мрази, то трѣбва да бѫде съсипано до последна възможность. Тя започна да усуква отговора си и най-сетне ми каза, че той билъ „синъ на стария капитанъ Дженъ Пиѫрсъ въ Блекъ Милъ. Това е едно старо семейство отъ Дартимаутъ и Плимутъ, — продължи тя въ пристѫпъ на охота за разказване. — Казватъ, че Франсисъ Дрейкъ вземалъ петима отъ тия Пиѫрсовци, за да се бори съ тѣхъ срещу испанцитѣ. Така, поне, съмъ чувала да казва мистъръ Захари; но Хопгудъ може да ви каже какъ стои работата“.

Бедниятъ Хопгудъ! Съ колко много осведомителни работи го товарѣше тя въ течение на деня! Като ми даде по този начинъ да разбера, че не желае да говори повече, тя продължи:

— Капитанъ Дженъ Пиѫрсъ е преживѣлъ сума приключения. Той е старъ вече — казватъ, че наближава стотѣ. Хопгудъ може да ви каже това.

— Но синътъ, мисисъ Хопгудъ?

Очитѣ й свѣтнаха съ внезапна лукавость. Тя се изкубна мълчаливо.

— А какво ще вземете днесъ за вечеря? Има патица; може да се намѣри и друго нѣщо хубаво, и една ябълчна торта; или пъкъ, има и… Както и да е, ще видимъ какво можемъ да направимъ.

И тя си излѣзе, безъ да дочака моя отговоръ.

Утре е срѣда. Нѣма да съжалявамъ, ако разбера още нѣщо за този човѣкъ Пиѫрсъ…