Лорънс Дърел
Клия (6) (Александрийски квартет. Част четвърта)

Втора част

И така, градът отново предяви своите претенции към мен — същият град, ала новите размествания във времето го бяха направили по-малко болезнен, по-малко ужасяващ, отколкото го виждах в миналото. На едни места старата му канава се бе протрила, на други — беше прясно снадена. През първите няколко седмици от новата ми работа имах достатъчно време, за да изпитам както усещане за познатост, така и за отчужденост, преценявайки старото на фона на промените и миналото — на фона на настоящето. И въпреки че кръгът на моите познати остана почти същият, в него бяха нахлули нови влияния, нови повеи; подобно фигурите върху въртящите се поставки в бижутерски магазин, ние бяхме започнали да разкриваме един на друг нови страни от себе си. А и обстоятелствата бяха такива, че извадиха на преден план нов контрапункт, защото старият, на пръв поглед непроменен град вече лежеше в сянката на войната. Пристигайки в него, аз очаквах да видя онова, което винаги е бил в моите очи — мърляво незначително пристанище, издигнато върху пясъчен риф, бездушна маса от обречена застояла вода. Истината е, че този неизвестен дотогава фактор, наречен „война“, го правеше да изглежда измамливо привлекателен според съвременните стойности на живота, но те се отнасяха до невидимия свят на стратегии и армии, докато нас, обитателите, почти не ни засягаха; градът бе увеличил населението си с хиляди нови бежанци във войнишки униформи и привличаше към себе си онези дълги нощи на притъпено терзание, които почти не криеха опасност, тъй като врагът бе ограничил своите операции единствено до района около пристанището. Изключение правеше малка част от арабския квартал, която също попадаше под директен обстрел, докато останалата част от града стоеше незасегната, без да се брои, разбира се, някоя и друга заблудена или зле изчислена атака. Да, врагът се интересуваше главно от пристанището и подобно на куче, което не спира да чопли коричката на незаздравялата си рана, все там се навърташе. Но само на миля разстояние от него банкерите си гледаха делата така спокойно, сякаш се намираха в неприкосновения Ню Йорк. Рядко се случваше нещо да нахлуе в техния свят и да им развали кефа, както рядко се случваше човек да види изпотрошени от ударната вълна витрини или пък взривена къща с парцали от дрехите на хвръкналите във въздуха собственици, които да обкичват съседните дървета като гирлянди. Това не бяха обичайни гледки, а по-скоро издаваха зловещия характер на случайна улична злополука.

Как така всичко се бе променило? Причината не беше само в дебнещата опасност, а и в нещо друго, което по-трудно се поддаваше на анализ и заради което войната биеше на очи и натрапваше усещането за промяна в специфичния порядък на нещата. Сякаш съдържанието на кислород във въздуха, който дишахме, е било източвано ден след ден; и едновременно с това чувство за необяснимо отравяне на кръвта идваше и натиск от чисто материално естество, причинен от огромните, вечно преместващи се маси войници, у които влудяващата мисъл за неизбежна смърт отприщваше страстите на пълно безпътство, дремещи у всяко стадо. Дивашката им веселост бе в тон с дълбоката криза, която ги бе всмукала в своя въртоп; на моменти градът се раздираше от френетичните им изблици на стаена злоба и непоносимо отегчение, въздухът се нажежаваше от необуздания дух на същински карнавал; тъжното и героично търсене на удоволствия разбуни хората и разби на пух и прах предишната хармония, върху която почиваха техните лични отношения, после продължи да опъва до скъсване връзките, които ни събираха. Мисля си за Клия и нейната ненавист към войната и всичко, което олицетворява. Според мен тя се опасяваше, че вулгарната, пропита от кръв действителност на този войнствен свят, който я заграждаше отвред, може един ден да отрови, да инфектира дори нашите целувки.

— Нима е каприз това, че искам да запазя самообладание, да запазя разсъдъка си, когато тази странна сексуална треска вилнее навред, подпалена от войната, а тя пък възбужда жените, докарва ги до лудост? Не знаех, че миризмата на смърт ги възбужда до такава степен! Дарли, не желая да бъда част от тази душевна сатурналия, от тези преливащи от народ публични домове. И от клетниците, наблъскани в този град. Александрия се е превърнала в огромно сиропиталище и всеки се е вкопчил в живота като удавник за сламка. Но ти още не си престоял тук достатъчно дълго, за да усетиш напрежението. Объркването. Този град винаги се е славил с перверзността си, но преди се отдаваше на удоволствията със стил и вкус, с едновремешното темпо на живота, макар и в наети за по час легла, ала никога на крак, с гръб набързо опрян в стена, дърво или камион! Сега понякога градът прилича на огромен обществен клозет. Нощем, когато се прибираш, непрекъснато се препъваш в проснатите тела на пияници. Предполагам, че у тези нещастници и чувственост не е останала, и пият, за да компенсират тази загуба! Но във всичко това за мен просто няма място. Не мога да гледам на войниците като Помбал. Той им се радва като дете — като че са лъскави оловни войничета, защото в тях вижда единствената надежда за освобождението на Франция. Докато аз само се срамувам заради тях, както човек се срамува заради приятелите си в затворнически дрехи, и от срам и съчувствие предпочитам да извърна глава. О, Дарли! Всичко е толкова налудничаво. Знам, че не е справедливо да говоря така; сигурно го правя от чист егоизъм. Насилвам се и давам дежурства в казармата, за да им сервирам чай, да правя превръзки и да уреждам концерти. Но вътрешно се смалявам с всеки изминал ден. Винаги съм вярвала, че любовта между хората ще разцъфти по-силно, когато се случи да ни сполети общо нещастие. Оказа се, че не е така. Ето, сега вече се боя, че ти ще ме обичаш по-малко заради тези мои нелепици на мисълта, тези мои отвращения на чувствата. Това, че с теб сме тук, седнали под светлината на свещта, е само по себе си чудо в света, който ни заобикаля. Недей да ме виниш, че се опитвам да предпазя двама ни от агресивния външен свят. Странно, но онова, което най-много ме отвращава, е сантименталността, която в крайна сметка избива в насилие!

Разбирах много добре какво иска да каже и от какво се опасява; дълбоко в себе си обаче вроденият ми егоизъм приветстваше този външен натиск, защото той ни бе притиснал отвсякъде и по такъв начин ни бе окошарил, сближил и изолирал от останалите! Преди трябваше да деля Клия с цяла тълпа приятели и почитатели. Не и сега.

Чудно наистина, ала някои от тези външни фактори ни заплетоха в собствените си борби на живот и смърт — придадоха смисъл на най-новата ни страст за реализация, запалена не от отчаяние, но от тревожната липса на стабилност и постоянство. Това бе нещо от същия порядък, макар и от по-различно естество, като необуздания поход на армиите; нямаше смисъл да се опровергава истината, а именно, че смъртта (дори не непосредствената, а тази, която витае във въздуха) изостря вкуса на целувките и прави всяка усмивка и всяко ръкостискане по-затрогващи. Въпреки че не бях войник, мрачната въпросителна бе надвиснала и над нашите глави, защото големите въпроси на сърцето се влияеха от нещо, в което ние всички, макар и неохотно, участвахме, и това бе един цял свят. Ако войната не означаваше начин да умреш, тогава означаваше начин да се състариш, да вкусиш задуха на всичко човешко, да се научиш да стоиш смело изправен пред всяка превратност. Никой не знаеше какво ни чака отвъд затворената страница на всяка целувка. През тези дълги тихи нощи, преди началото на всяка бомбардировка, ние седяхме върху малкия квадратен килим на светлината на свещите и разговаряхме за тези неща, запълвайки умълчаването си с прегръдки, които бяха единственият подходящ отговор на създалата се ситуация. Притиснати един към друг в тези безкрайни нощи на неспокоен сън, нарушаван от сирени, ние никога (като по негласно споразумение) не говорехме за любов. Самото изговаряне на думата би означавало признаването на някакъв рядък и далеч не съвършен вариант на въпросното състояние, което ни бе омагьосало и бе усъвършенствало тази наша непреднамерена връзка. Някъде в „Нрави“ има едно страстно отхвърляне на думата. Не мога да си спомня в чия уста бяха сложени въпросните реплики — може би на Жюстин. „Тя прилича на раково образувание с неизвестен произход, което може да поникне навсякъде, без човек да подозира и без дори да го желае. Колко често си се опитвал напразно да обичаш «истинския» дори когато сърцето ти подсказва, че най-после е открило любовта? Не, не сърцето — една мигла, парфюм, дебнеща походка, червеникав белег по рождение на шията, дъх с миризмата на бадем — това са съучастниците, на които духът разчита, подготвяйки твоето падение.“

Когато си мисля за тези абзаци на безпощадно прозрение — а те са много в тази странна книжка — обръщам глава към заспалата Клия и се заглеждам в профила й, за да… я погълна, цялата да я изпия с очи, без да разлея и капчица, да слея пулса си с нейния. „Колкото и да желаем близост, засега си оставаме на същото разстояние един от друг“, бе написал някъде Арнаути. Това обаче вече не важи за нас двамата. Или отново се лъжа, като виждам истината изкривена поради несъвършеното си зрение. Наистина не знам, но това повече не ме интересуваше; бях престанал да се ровя в ума си, защото се бях научил да я възприемам като глътка чиста изворна вода.

— Гледал си ме, докато спя?

— Да.

— Не е честно! И все пак какво си мислеше?

— Много неща.

— Не е честно да гледаш жена, когато не е будна и нащрек.

— Очите ти пак са сменили цвета си. От дима ли?

(Устни с избеляло от целувките червило. Бавно и неуверено бегла усмивка разчупи чертите на лицето й, а двете малки запетайки в края — като рогчетата на месечина — а-ха да се превърнат в трапчинки. Протегна се и пъхна ръце под главата, като приглади назад шлема си от руса коса, уловил блясъка на свещта. Навремето тя не владееше красотата си. Сега се бяха появили нови жестове, нови филизи бяха покарали — нежни, унесени и замечтани, ала все пак способни да изразят тази нова зрелост. Прозрачно ясна чувственост, която вече не се разкъсваше от колебания и въпроси. Предишната „глупава гъска“ се бе преобразила в красива жена, която правеше силно впечатление, защото с просто око се виждаше как тялото и умът й живеят в хармония. Как бе постигнала това?)

Аз: Онзи бележник със записки на Пърсуордън. Как стана така, че се озова у теб? Днес го взех в офиса си.

Тя: Лиза. Помолих я да ми даде нещо от него за спомен. Глупаво. Сякаш човек може да забрави този грубиян! Та той е навсякъде. Неговите записки изненадаха ли те?

Аз: Да. Изведнъж го усетих, сякаш цъфна до мен. Първото нещо, на което попаднах, бе описание на новия ми шеф. Казва се Маскелин. Изглежда навремето Пърсуордън е работил с него. Да ти го прочета ли?

Тя: Знам го.

(„Като при повечето мои съотечественици, и в неговата глава висеше голяма ръчно изработена табелка с надпис: ОБЕЗПОКОЯВАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Някъде в недалечното минало са го навили да работи като кварцов часовник. Знаеше си рутинните задължения и ги вършеше безотказно като метроном. Нека лулата не ви смущава. Тя е там, за да му придава вид на безпристрастен и разсъдлив човек. Белият човек пуши, паф-паф, значи белият човек мисли, паф-паф. Всъщност белият човек е дълбоко, дълбоко заспал под символите на своята канцелария, лула, нос и прясно колосана кърпичка, която се подава от ръкава му.“)

Тя: Прочете ли го на Маскелин?

Аз: Не, разбира се.

Тя: В абзаца има обидни неща за всички нас; може би затова го харесах. Дори чувам гласа на грубиянина, докато ги изрича. Знаеш ли, скъпи, аз мисля, че съм единственият човек, който обичаше стария Пърсуордън приживе заради самия него. Защото го усетих на какви вълни работи. Пак ти казвам, обичах го такъв, какъвто си беше, защото той нямаше его. Разбира се, можеше да бъде отегчителен, неуправляем, жесток — както и всеки един от нас. Но самият той илюстрираше нещо, беше като човек, който е проумял нещо. И затова творчеството му ще го надживее и ще продължи да пръска светлина, така да се каже. Запали ми една цигара. Той успя да се изкатери доста нависоко по скалата на живота, там, откъдето вече започваш да гледаш само нагоре, към върха, защото сведеш ли глава, ще ти се завие свят и може да паднеш! Ти твърдиш, че и Жюстин била казала нещо подобно. Предполагам, че същото нещо съществува и у нея до известна степен, но подозирам, че нейното беше от благодарност към него, така както животното е благодарно на господаря си, който е извадил трънчето от лапата му. Той притежаваше женска интуиция, при това далеч по-изострена от нейната — а ти знаеш, че жените инстинктивно харесват мъж, у когото има повече женственост; там, казват си те, ще намеря онзи любовник, който ще може да се идентифицира с мен… и ще ме освободи от усещането, че съм просто жена, катализатор, каиш за точене, намазан с масло брус. Защото повечето жени нямат друг избор, освен да се примирят с ролята си на машини за удоволствие!

Аз: Защо се изсмя така неочаквано?

Тя: Спомних си как веднъж страхотно се изложих пред Пърсуордън. Май трябва да се срамувам от постъпката си. Ще видиш какво пише за мен в своя бележник. Нарича ме „сочна хановерска гъска“! Не мога да разбера какво ме бе прихванало освен това, че рисуването не ми вървеше. Бях като пресъхнала отвътре, акълът ми не можеше нищо да роди. Стоях пред платното и въобще не напредвах. Заболя ме главата и най-накрая реших, че причината се корени в проклетата ми девственост. Знаеш ли, ужасно е да си девствена — чувстваш се като ученичка, която се е провалила на матурата. Все копнееш някой да те освободи от това състояние, ала… в същото време не искаш да подариш неповторимото преживяване на кого да е, искаш да е някой, когото харесваш, защото иначе преживяването ще загуби смисъл за теб самата. И ето ме мен, стоя си девствена — ни напред, ни назад. И изведнъж с помощта на един от онези приливи на ентусиазъм, с които навремето се славех, и които служеха само да потвърдят глупостта ми в очите на ония, дето все още се съмняваха — какво, мислиш, направих? Реших най-сериозно да се самопредложа на единствения творец, на когото знаех, че мога да се доверя, и да го помоля да сложи край на тази моя агония. Мислех си, че Пърсуордън ще прояви разбиране към моето състояние, пък и няма да накърни чувствата ми. Сега ми е смешно, като се сетя как се наконтих с един много дебел вълнен костюм, обувки без ток и черни очила. Нали разбираш, трябваше да изглеждам плаха като ученичка и на ръба на отчаянието. Цяла вечност продължих да крача напред-назад в коридора пред стаята в хотела му, разкъсвах се от нерешителност и страх. Само черните очила се крепяха непоколебимо на носа ми. Той беше в стаята. Чувах го как свири с уста — нещо, което винаги правеше, когато рисуваше акварел; влудяващо свирукане без никаква мелодия! Най-накрая нахлух в стаята му като пожарникар в горяща сграда, стреснах го и на един дъх изговорих с треперещ глас: „Дошла съм с молба да ме дефлорираш, защото това ми пречи на работата.“ Казах го на френски, тъй като на английски щеше да прозвучи по-мръснишки. Той се сепна. Смесени чувства пробягаха по лицето му за миг. А после, когато избухнах в плач и се тръснах върху един стол, той отметна глава назад и взе да се тресе в гръмогласен смях. Смя се, докато сълзи потекоха от очите му, а аз седях с черните си очила и подсмърчах. Най-накрая, вече изтощен, той се просна върху леглото и се загледа в тавана. После стана, сложи ръце върху раменете ми, махна черните ми очила, целуна ме и ми ги сложи обратно. Шляпна се по бедрата и пак се изсмя. „Боже мой, Клия — каза ми, — кой ли не мечтае да те вкара в леглото си. Трябва да ти призная, че и аз неведнъж съм си мислил как… ама, скъпо ангелче, ти развали всичко. Така човек не може да ти се наслади, нито пък ти би могла да изпиташ някакво удоволствие. Прости ми, че се изсмях в лицето ти. Но ти успя да охладиш и най-похотливите ми помисли. Да ми се предлагаш по този начин, без да ме искаш, и така да уязвиш мъжката ми суета — ами че аз няма да съм в състояние да изпълня поръчката ти. Предполагам, че трябва да се чувствам поласкан от избора ти, задето си предпочела мен пред някой друг — ала моята суета е по-голяма от това! Молбата ти прилича на кофа с помия, която си изляла върху главата ми! Винаги ще ценя този твой комплимент и винаги ще съжалявам, че съм ти отказал, но… ако беше избрала друг начин да го направиш, с какво удоволствие бих изпълнил това задължение! Защо трябваше да ми показваш, че изобщо не те интересувам?“

Издуха си носа тържествено в единия край на чаршафа, взе очилата ми, сложи си ги и обърна лице към огледалото. После се приближи, зяпна ме, отново го напуши смях и този път двамата прихнахме едновременно. Почувствах огромно облекчение. След като си оправих размазания грим в огледалото, той ми разреши да го поканя на вечеря, за да обсъдим въпроса за моето рисуване честно, великодушно и откровено. Бедният човек изслуша с голямо търпение дългия ми несвързан брътвеж и рече: „Мога да ти кажа само това, което знам със сигурност, а то не е много. Първо трябва да си наясно какво искаш да направиш и мислено да си го представяш, после трябва да тръгнеш към него като сомнамбул и да вървиш, докато го стигнеш. Истинското препятствие си ти самият. Смятам, че творците се състоят от суета, мързел и себелюбие. Спънките в тяхната работа се дължат на прекомерното им его по отношение на един или всички от гореспоменатите фактори. Защото въображаемото значение, което отдават на творчеството си, в един момент ги изплашва. Култът към огледалото! В такъв случай моят съвет е възпалените части да се налагат с лапа, тоест кажи на егото си да върви по дяволите и да не ти се бърка в неща, които за теб трябва да бъдат забавление, удоволствие.“ Даде ми и много други съвети същата вечер, но останалото съм го забравила; най-странното беше, че докато разговаряхме, пътят пред мен се проясни. На следващата сутрин заработих пречистена като планински ручей и всичко звънтеше край мен с кристално ясен звук. Изглежда посвоему той все пак ме дефлорира. Съжалявам, че не успях да му се отблагодаря, както подобава, но с течение на времето се убедих, че е бил прав. Трябваше да си изчакам момента. А той дойде доста по-късно, докато бях в Сирия. В него имаше някакво мрачно предопределение и сигурно затова направих обичайните грешки на всяка неопитна девственица и разбира се, си платих за тях. Да ти разкажа ли?

Аз: Само ако искаш.

Тя: Изведнъж се оказах безнадеждно обвързана с човек, от когото се бях възхищавала преди години, но никога не си го бях представяла в ролята на мой любовник. Случайността ни събра за няколко кратки месеца. Мисля, че никой от нас не бе предвидил този внезапен coup de foudre^[25]. И двамата пламнахме като лист хартия, сякаш, без да подозираме, някой бе насочил към нас оптическа леща, събрала във фокуса си сноп слънчеви лъчи. Колкото и странно да звучи, истината е, че това толкова болезнено преживяване се оказа благодатно и със сигурност подхрани душата ми. Дори мисля, че с нетърпение очаквах да бъда наранена по този начин, иначе не бих допуснала грешките, които направих. Той беше вече обвързан с друга, така че от самото начало между нас никога не е съществувала възможността за постоянна връзка. И никой от двамата не си е правил илюзии. Въпреки всичко (и тук отново се вижда прословутата ми глупост) аз много исках да имам дете от него. Само за миг да се бях замислила, щях да разбера, че това е невъзможно; замислянето обаче дойде, когато вече бях бременна. Разсъждавах, че той ще си отиде, ала това няма никакво значение, нека си се жени за когото иска. Но аз ще имам детето му! Когато събрах сили да му го кажа — в мига, в който думите излетяха от устата ми — изведнъж сякаш се пробудих и осъзнах, че това всъщност ще увековечи една връзка с него, на която нямах право. Иначе казано, би означавало да се възползвам от него, създавайки му отговорност, която щеше да тежи на шията му като воденичен камък през целия му брачен живот. Всичко това ми просветна като мълния и аз си глътнах езика. За щастие обаче той не бе чул думите ми. Лежеше, както и ти сега, в полудрямка и не бе успял да долови шепота ми, само промърмори едно „какво каза“. Веднага му отвърнах с нещо друго, което измислих на момента. След месец той си замина от Сирия. Беше слънчев ден, изпълнен с жуженето на пчели. Знаех, че трябва да махна детето. Горчиво съжалявах, но като че нямаше друг достоен изход от положението. Сигурно ще кажеш, че не съм била права, ала и досега се радвам, че постъпих именно така, защото в противен случай бих удължила нещо, което нямаше право да съществува извън предопределените му няколко златни месеца. С изключение на това, за нищо друго не съжалявам. Преживяването много ми помогна да порасна. И до ден-днешен съм благодарна за онова, което ми се случи. И ако сега съм така великодушна в любовта си, то е, може би, защото си изплащам дълга, инвестирам старата си любов в нова. Влязох в клиниката и набързо приключих с проблема. Когато станах, старият любезен анестезиолог ме повика до мръсния умивалник и ми показа малкия блед хомункул с миниатюрни крайници. Разплаках се. Приличаше на жълтък от счупено яйце. Възрастният мъж го обърна внимателно с нещо като шпатула, точно както се обръща бекон в тиган. Не можех да споделя хладнокръвното му научно любопитство, защото ми се гадеше. Той обаче се усмихна и каза: „Свърши. Сега ще почувстваш облекчение!“ Точно така стана. Въпреки тъгата ми усещането за облекчение беше осезаемо, най-вече защото смятах, че съм постъпила правилно. Но заедно с това усетих и загуба, сърцето ми беше като ограбено лястовиче гнездо. Затова побързах да се върна в планината при стария си статив и бели платна. Тогава открих, че онова, което ме бе наранило най-силно като жена, ме бе обогатило като художничка. Разбира се, още дълго време той продължаваше да ми липсва; просто като физическо същество, към чието присъствие човек привиква, без да усети, както парче цигарена хартия залепва за устната. И когато то изчезне, боли и части от нежната кожа се откъсват с него! Но аз се научих да понасям тази болка, да я нося у себе си, дори да я пазя, защото тя ми помогна да се справя с друга илюзия. Или по-скоро да видя връзката между тялото и духа по нов начин, понеже физическото тяло е само външната периферия, контурите на духа, на неговата твърда част. Чрез миризмата, вкуса и допира ние се долавяме един друг, възпламеняваме умовете си; информацията, която получаваме от миризмите на тялото след оргазъм, дъхът, вкусът на езика — чрез тях човек „познава“ по най-примитивен начин. Той беше съвършено обикновен мъж, без изключителни дарби, но в разцвета на силите си, така да се каже — какъв късмет за мен! Издаваше миризмите на всичко здраво, естествено и добро: топъл хляб, прясно изпечени зърна кафе, кордит, сандалово дърво. Липсата именно на тази хармония ме измъчваше като пропуснат обяд — знам, че звучи вулгарно! Парацелз твърди, че мислите са действия. От всички тях, предполагам, сексът е най-важното, защото чрез него издаваме духа си. Въпреки че човек по-скоро го усеща като тромава парафраза на поетическото, на духовното, на мисълта, която добива формата на целувка или прегръдка. Сексуалната любов е познание, както в етимологическия, така и в чисто фактическия смисъл на думата; „той я позна“, пише в Библията! Сексът е просто сглобката, съешаването, което чифтосва мъжкия с женския край на познанието — тази мъглявина от неизвестности! Когато сексът в един организъм не върви, това пречи и на познанието. Ние, жените, го знаем. И точно тогава ти писах, че бих искала да ти гостувам на острова. Колко съм ти благодарна сега, че не ми отговори! Тогава това щеше да бъде погрешен ход. Твоето мълчание ме спаси! О, скъпи, прости ми, че те отегчавам с приказките си. Виждам, че ти се спи. Но с теб ми е толкова приятно да си говоря между два акта. За мен това е нещо ново. Освен теб имам само Балтазар — между другото, неговото възстановяване върви добре. Той казал ли ти е? След банкета у Маунтолив е бил отрупан с дъжд от покани и сега, изглежда, ще може бързо да поднови практиката си в клиниката.

Аз: Да, ама с ченето си така и не се е примирил.

Тя: Знам. Здравето му е още разклатено, мъчат го пристъпи на истерия — нищо чудно, след всичко, което преживя. Но нещата се оправят и според мен връщане назад няма да има.

Аз: А какво ще кажеш за тази сестра на Пърсуордън?

Тя: Лиза! Мисля, че ще бъдеш възхитен от нея, въпреки че едва ли ще я харесаш. Тя е доста внушителна личност, дори малко страшна. У нея слепотата сякаш не е недъг, а по-скоро нещо, което използва, за да стои нащрек. Когато разговаря с някого, тя го слуша така внимателно, като че е на концерт, и човек веднага си дава сметка за тривиалните фрази, които произнася. Лиза не прилича на брат си и в същото време е много красива, макар и мъртвешки бледа. Движенията й са бързи и съвършено уверени, не като на другите слепи хора. Никога не съм я виждала да не улучи дръжката на врата, да се спъне в изтривалка или да спре насред непозната стая, сякаш не може да се ориентира. Всички онези малки грешки, които слепците правят обикновено, като например да говорят на стол, от който човекът вече е станал… липсват у нея. Понякога се чудиш дали наистина е сляпа. Тя пристигна тук, за да събере вещите му, както и материал за негова биография.

Аз: Балтазар ми намекна за някаква загадка.

Тя: Няма никакво съмнение, че Дейвид Маунтолив е безнадеждно влюбен в нея; а от това, което е споделил с Балтазар, става ясно, че историята е започнала в Лондон. Връзката им наистина е доста странна за един толкова ортодоксален човек, пък и няма съмнение, че е причина за мъчителни терзания и у двамата. Често си представям как в Лондон вали сняг, а те най-неочаквано се озовават лице в лице с Демона на комедията! Клетият Дейвид! Но защо говоря с този снизходителен тон? По-скоро трябва да река „блазе му на Дейвид“. Мога да ти разкажа съвсем малко, все недомлъвки, изпуснати в процеса на разговор. Най-неочаквано в едно странно, препускащо към покрайнините на Лондон такси тя обърнала лицето си към него и му казала, че го е чакала дълги години; че в мига, в който чула гласа му, вече знаела, че е онзи непознат и странен принц от предсказанието. Той никога нямало да я напусне. После поискала разрешение да се увери в истинността на собствените си думи и зашарила с ледените си пръсти по лицето му, след което въздъхнала и се отпуснала назад в студените възглавници на седалката. Да, това бил той! Сигурно е ужасно пръстите на сляпо момиче да опипват лицето ти черта по черта със сръчността на опитен скулптор. Дейвид каза, че го побили тръпки, че лицето му се обезкървило и зъбите му загракали. Изпъшкал и стиснал устни. Двамата останали така, хванати за ръка, разтреперени, а светналите от снега предградия прелитали навън покрай прозореца на таксито. Тя поставила пръста му точно върху онази линия на дланта си, която вещаела промяна в живота и неочакваната поява на бъдещ благодетел! Балтазар, също като теб, не вярва на подобни предсказания и затова винаги разказва историята с нескривана насмешка. Но засега магията действа, така че колкото и да си скептичен, трябва да признаеш, че има нещо вярно в това пророчество. И така: след смъртта на брат си тя пристигна тук и започна да се рови в неговите бумаги и ръкописи, да се среща с хора и да ги разпитва какво знаят за него.

Два пъти се срещна и с мен; никак не ми беше лесно, въпреки че й казах всичко, което се сетих. Мисля обаче, че главният въпрос, с който бе дошла, но не го зададе, бе дали някога съм била любовница на Пърсуордън. Все около него кръжеше, ала доста предпазливо. Мисля, не, сигурна съм, че ме е сметнала за лъжкиня, защото всичко, което имах да й разкажа, бе толкова незначително. Вероятно смътният ми и несвързан разказ й е подсказал, че крия нещо. В ателието си пазя гипсовата отливка от неговата смъртна маска, защото навремето аз показах на Балтазар как да я направи. Тя я притисна към гърдите си за миг, сякаш искаше да я накърми, чертите й се изкривиха от мъка, слепите й очи се уголемиха, уголемиха, докато обсебиха цялото й лице и го превърнаха в пълна с тайнственост пещера. Почувствах се ужасно притеснена и натъжена, ала това не ми попречи да видя, че от гипса стърчаха няколко косъмчета от мустаците му. И когато тя се опита да сложи маската върху собственото си лице, аз едва се сдържах да не уловя ръката й, за да не ги напипа. Каква нелепост! Но нейната реакция ме смути и стъписа. Въпросите й ме изнервиха. Имаше нещо скандално и неубедително в тези нейни разпити и може би затова се улових, че непрекъснато се оправдавам мислено пред Пърсуордън, задето не съм се представила по-добре; в крайна сметка човек трябва да може да каже нещо смислено за един велик човек, когото е оценил приживе. Защото аз не съм като бедния Амарил, който побеснял, когато видял смъртната маска на Пърсуордън в Националната портретна галерия в Лондон да лежи до тази на Кийтс и Блейк. Само това успял да направи — побеснял и едва се сдържал да не я прасне с ръка. Възмутил се пред експоната и му рекъл: „Копеле! Защо не ми каза, че в живота си съм познавал един велик човек? Чувствам се измамен, задето не съм ти отдал заслуженото, като дете, което е пропуснало да види преминаващия в карета кмет на Лондон, понеже хората забравили да му го посочат.“ Аз нямах това извинение, но какво можех да й кажа? Знаеш ли, струва ми се, че изпитвах притеснение, защото тя няма чувство за хумор; когато й споменах, че щом се сетя за Пърсуордън, винаги неволно се усмихвам, лицето й доби израз на сърдито недоумение. Сигурно двамата никога не са се веселили заедно, така си помислих. Истинската им прилика беше главно физическа и най-вече в зъбите и формата на устата. Когато е уморена, лицето й приема онова нахакано изражение, което при него предвещаваше поредното остроумие! Предполагам, че ще ти се наложи да се срещнеш с нея и да й разкажеш всичко, което си спомняш. Не е лесно да се изправиш пред тези две слепи очи и да се чудиш откъде да започнеш. Единствено Жюстин успя, поне засега, да избегне срещата с Лиза; предполагам, че е използвала разрива между Маунтолив и Несим, за да отбие атаката. А нищо чудно и Дейвид да е убедил Лиза, че подобен контакт може да го компрометира като официално лице. Не зная. Но съм сигурна, че не се е срещала с Жюстин. Може би ти ще трябва да й разкажеш по-подробно, защото написаното в бележките на Пърсуордън е несправедливо и повърхностно. Стигна ли до онова място в неговата тетрадка? Не? Ще стигнеш. И ще видиш, че там никой от нас не е пощаден. Що се отнася до някаква си дълбока мистерия, мисля, че Балтазар преувеличава. Според мен проблемът, който ги занимава, е отношението на Дейвид към нейната слепота. Всъщност това е, знам, защото съм го видяла със собствените си очи. С помощта на стария телескоп на Несим… да, същият! Навремето стоеше в Летния дворец, спомняш ли си? Когато египетските официални власти започнаха да изземват собствеността на Несим, цяла Александрия се загрижи за своя любимец. Ние всички купихме по нещо от разпродажбите, за да не попаднат любимите му вещи в чужди ръце, докато бурята отшуми. Семейство Червони закупи арабския жребец, Ганзо — колата, която впоследствие препродаде на Помбал, а Пиер Балб — телескопа. Тъй като нямаше къде да го държи, Маунтолив му разреши да го монтира на верандата в лятната резиденция и това се оказа идеалното място. Така човек можеше да огледа пристанището и половината град, а през лятото вечерните гости се забавляваха, като зяпаха през него звездите. Един следобед се отбих там, но ми съобщиха, че двамата са излезли на разходка, което, между другото, им беше редовен навик през зимата. Качваха се на колата, отиваха до Корниш, а при залива Стенли слизаха, тръгваха пеш и вървяха така около половин час, хванати под ръка. Тъй като разполагах с предостатъчно време, започнах да си играя с телескопа и небрежно го насочих към най-отдалечения край на залива. Беше ветровит ден и морето се беше разбушувало. Виждаха се и вдигнатите черни флагове, които предупреждаваха, че къпането е опасно. Имаше само няколко коли в тази част на града и почти никакви хора. Скоро зърнах колата на посолството, която зави и спря на крайбрежния булевард. Лиза и Дейвид слязоха от нея и тръгнаха към плажа. Учудих се, че се виждат толкова ясно; имах чувството, че ако протегна ръка, ще ги докосна. Спореха разпалено, а нейното лице изглеждаше изкривено от тъга и болка. Засилих увеличението на телескопа и с изумление установих, че по движението на устните им мога да разбера какво си говорят. Направо се стреснах, стори ми се малко страшно. Него не можех да го „чувам“, защото лицето му беше извърнато на една страна, но Лиза гледаше право в телескопа и наподобяваше уголемен образ върху филмов екран. Един буен порив на вятъра опъна косите й назад, оголи лицето й с незрящите очи и тя заприлича на внезапно оживяла гръцка статуя. Цялата обляна в сълзи, крещеше: „Не, един посланик не може да има за съпруга сляпа жена!“, после взе да върти главата си наляво-надясно, сякаш искаше да избяга от страшната истина — нещо, което, признавам, не ми беше минало през ума, преди думите й да отекнат в съзнанието ми. Дейвид я хвана за раменете и взе да й говори нещо много сериозно, но тя като че отказваше да се вслуша. После се извъртя, отскубна се от ръцете му и с пъргавината на елен прескочи парапета на плажа и се затича по пясъка към морето. Дейвид извика нещо след нея и остана за миг върху каменните стъпала с безпомощно размахани във въздуха ръце. Така ясно го виждах в този момент: изрядно ушития му костюм в меланж, цветето в бутониерата и старата кафява жилетка с тъмносивите копчета, която толкова си харесваше. Изглеждаше странно безпомощен и сърдит, а мустаците му се развяваха на вятъра. След миг на неувереност той също скочи върху пясъка и се спусна след нея. Тя обаче тичаше много бързо и изведнъж нагази във водата, намокри се, полата й потъмня, прилепна по бедрата й, което й подейства като спирачка. Замръзна на място, обзета от нерешителност, и тръгна назад, а той се втурна към нея, хвана я за раменете и я прегърна. Останаха така за миг — необикновена гледка — вълните се плискаха в краката им. После Дейвид я поведе към брега, лицето му имаше странен израз на благодарност и възбуда, сякаш случката му бе доставила удоволствие. Видях ги как стигнаха забързано до колата. Загриженият шофьор стоеше на пътя с шапка в ръка, очевидно доволен, че не са го накарали да се хвърли във водата и да играе ролята на спасител. Тогава си помислих: посланик със сляпа съпруга? Защо не? Ако Дейвид беше поне малко подлец, той можеше да си каже така: „Самата оригиналност на подобен брак по-скоро би помогнала, отколкото да попречи на моята дипломатическа кариера, защото ще замени почтителното възхищение, което получавам по силата на поста си, с превзето съчувствие!“ Но за да ти минават такива мисли през главата, би трябвало да си прекалено обсебен от мисълта за собствения си напредък.

Направи ми впечатление обаче, че когато се върнаха в къщата — целите прогизнали, той беше странно превъзбуден. „Случи се малък инцидент“, подхвърли развеселено и се оттегли заедно с нея да се преоблекат. И разбира се, цяла вечер дума не обелиха за въпросното приключение. По-късно той ме попита дали бих се заела да направя портрет на Лиза и аз се съгласих. Не мога да ти кажа защо, но веднага ме загложди някакво лошо предчувствие. Нямаше как да откажа, ала започнах да отлагам — намирах всевъзможни извинения и ако можех, бих го забавила за неопределено време. Странно, защото тя би била превъзходен модел и нищо чудно след няколко сеанса двете да се опознаем по-добре, а това пък би уталожило притеснението ми, което винаги чувствам в нейно присъствие. Също така бих желала да нарисувам този портрет заради него, защото той винаги е бил добър приятел. Но ето… много съм любопитна да узная какво ще те разпитва за Пърсуордън. Както и какво ти имаш да кажеш за него.

Аз: Той толкова бързо се променяше, че още преди да си съставиш мнение за него, налагаше се вече да го преразгледаш. Чудя се дали човек има право да се произнася по този начин за фактически непознати хора.

Тя: Скъпи, мисля, че ти страдаш от мания за точност и непоносимост към частичното познание, което най-малкото е… как да кажа… несправедливо спрямо самото познание. Нима то може да бъде друго освен несъвършено? Не мисля, че действителността има някаква прилика с човешката истина или ако има, тя е колкото приликата на Ел Скоб с Якуб. Лично на мен ми стига поетическият символизъм, който тя ни предоставя, или формата на природата такава, каквато е. Може би именно това се мъчи да ни внуши Пърсуордън с невъздържаните си атаки срещу теб — стигна ли до онази част, която е озаглавил „Моите безмълвни разговори с колегата Магаре“?

Аз: Не още.

Тя: Недей да се обиждаш от думите му. Трябва да простиш на този грубиян и да ги отминеш с добродушен смях, защото в края на краищата той беше един от нас, един от нашето племе. Относителната големина на таланта няма значение. Както самият той казва: „Няма достатъчно вяра, милосърдие и нежност, за да дадеш на този свят един-единствен лъч надежда — ала докато този протяжен тъжен вик отеква над света: родилните мъки на твореца — не всичко е изгубено! Този тъжен писък на прераждането ни казва, че все още всичко виси на косъм, положението е критично. Повярвай ми, читателю, защото творецът си ти, всички ние — статуята, която трябва да се освободи от бездушния мрамор, в който е зазидана, и да заживее. Ала кога? Кога?“ А има и едно друго място, където казва: „Религията е просто изкуство, подправено до неузнаваемост“ — типично в негов стил. Именно това беше ябълката на раздора между него и Кабал на Балтазар. Пърсуордън бе преобърнал цялата им идея с краката нагоре.

Аз: За да отговаря на личните му цели.

Тя: Не. За да служи на целите на собственото му безсмъртие. В това няма нищо нечестно. Ако си роден в племето на творците, безсмислено е да се правиш на свещеник. По-скоро трябва да останеш верен на собствената си гледна точка и в същото време да осъзнаеш напълно нейната предубеденост. Има съвършенство в това да приспособиш себе си към собствените си възможности — на всички нива. Това предполага да се откажеш от стремежите, както и от илюзиите. Самата аз винаги съм се възхищавала от стария Скоби, защото, макар и посвоему, представляваше подходящ пример именно на това постижение. Според мен през целия си живот той играеше само себе си и никого другиго.

Аз: Да, тук си права. Днес си мислех за него. Някой в службата спомена името му, дори не си спомням в каква връзка. Клия, защо не се опиташ пак да изимитираш начина, по който говори? Толкова добре го правиш, страхотна си.

Тя: Но ти знаеш всичките му истории.

Аз: Глупости! Те нямат край.

Тя: Де да можех да имитирам израза на лицето му! Онази бухалска прокоба, движението на стъкленото му око! Добре, сега затвори очи и чуй историята за падението на Тоби, едно от многото негови падения. Готов ли си?

Аз: Да.

Тя: Разказа ми я по време на една вечеря, точно преди да замина за Сирия. Рече ми, че се е видял в пари и най-тържествено ме кани в „Лютеция“ на скариди и кианти. И започна да ми говори с тих поверителен глас: „Най-типичното нещо за Тоби беше неговата съвършена безочливост, която е плод на добро образование! Ти сигурно знаеш, че баща му беше член на парламента. Не? Странно, мислех, че съм ти споменавал между другото. Да, той беше много важна клечка — по високите етажи на властта. Но Тоби никога не се фукаше с него. Всъщност — и това издава човека — беше ме помолил да не казвам на никого за баща му, най-малко пък на моряците. Не искаше да се ползва с покровителство, така твърдеше. Не искаше хората да му се подмазват, да угодничат пред него, само защото баща му е депутат. Искаше да мине през живота си инкогнито, както се изразяваше, и да направи сам кариерата си с усилен труд. Нещо повече, той беше във вечни разпри с началството от горната палуба. Мисля, че това се дължеше най-вече на религиозните му убеждения. Клетият Тоби, все го теглеше към свещеническия сан. Беше блестящ. Единственото нещо, което искаше, бе да стане свещеник. Но така или иначе, не пожелаха да го ръкоположат. Казаха, че пиел прекалено много. Да, пиеше, ама защото призванието му бе така силно, че го избиваше на крайности. Посветят ли го веднъж в духовен сан, отвръщаше им той, всичко ще се оправи. Спира пиенето от раз. Казвал ми го е нееднократно, докато плавахме за Йокохама. Когато беше пиян, много държеше да отслужва литургия в трюм номер едно. Естествено, другите се оплакваха непрекъснато и като стигнахме Гоа, капитанът доведе на борда един свещеник, за да го вразуми. Но и това не помогна. «Скърви — викаше ми той, — Скърви, мъченик ще си умра, мъченик на собственото си призвание, така да знаеш.» Нищо не можеше да се сравнява с неговата непоколебимост. Тоби я имаше в изобилие. И аз въобще не се изненадах, когато един ден, след много години, ми се появи тук на брега, вече ръкоположен в духовен сан. Как беше съумял да се вмъкне в лоното на църквата, така и не стана ясно. Един от моряците на неговия кораб разправяше, че в Хонконг успял да се добере до някакъв недотам праведен китайски католически свещеник и го придумал тайно да го ръкоположи. След като бумагите били подписани и подпечатани, вече нищо не можело да се направи и църквата трябвало да го търпи такъв, какъвто е. И тогава за ужас на всички Тоби се развихрил: отслужвал литургии където свърне и раздавал цигарени хартийки с образа на светци. На всички в кораба им писнало, платили му и го изгонили. Преди това обаче му лепнали едно скалъпено обвинение: че са го видели на сушата да се разхожда с дамска чанта! Тоби отрекъл категорично и ги обвинил, че нищо не разбират от религия, защото това, дето носел, било филон или нещо подобно, което те погрешка взели за дамска чанта. Така или иначе, след тази случка си намери място в един пътнически кораб, който превозваше богомолци. Каза ми, че най-накрая желанието му се е сбъднало. Литургии от сутрин до вечер на главната палуба и никой не ти пречи да проповядваш Божието слово. С нарастващо безпокойство обаче забелязах, че пие повече от преди. А и смехът му бе станал грачещ и отривист. Това вече не беше старият Тоби. Затова и не се изненадах, когато чух, че отново е загазил. Този път го бяха заподозрели в нетрезвеност по време на служба и отправяне на неласкави реплики по адрес на задницата на главния свещеник. Тогава обаче той използвал ненадминатия си ум, защото като се стигнало до съд, успял да се защити блестящо. Не знам как ги правят тези неща в църквата, но, изглежда, корабът с богомолци е бил пълен със свещеници и те набързо свикали военнополеви съд в голямата зала. Ала Тоби се оказал по-бърз от тях и ги засипал с безочливите си отговори. Само човек от сой може да бъде така устат. В защитната си реч той им казал, че ако някой го е чул да хърка по време на служба, то това не било от нетрезвеност, а от астмата; и второ — никога не бил споменавал нищо за задница. Но виж, бил говорил за свещеническата надница! Не е ли страхотно? Страхотно ги е закопал, пустият му Тоби, въпреки че това си беше в стила му. Аз не помня да е останал длъжник на някого. Свещениците били така изумени, че го пуснали да си върви само с едно предупреждение и да повтори хиляда пъти Аве Мария за наказание. За Тоби обаче това не представляваше никакъв проблем, защото се беше снабдил отнякъде с джобен китайски молитвеник^[26], който Бъджи му беше преправил с текста на Аве Мария. Беше просто приспособление, остроумно пригодено към модерните времена, така да се каже. Едно завъртане — една молитва или петдесет зърна от броеницата. Ужасно улеснява този процес, рече ми Тоби; така човек може да се моли, без дори да мисли. След време обаче някой го беше изпортил и устройството му беше конфискувано. Още едно предупреждение към клетия Тоби. Но вече нищо не го засягаше, отмяташе глава назад и надаваше презрителен смях. Беше тръгнал по наклонената плоскост и спиране нямаше. Беше добил страхотно самочувствие. Не можех да не забележа колко се е променил, защото той се отбиваше тук всяка седмица, докато превозваха тези глупави богомолци. Мисля, че бяха италианци, тръгнали да обикалят светите места. Кръстосваха напред-назад и Тоби с тях. Но той се беше променил. Непрекъснато се забъркваше в някакви неприятности, не знаеше задръжки. Беше съвсем превъртял и на всичкото отгоре изглеждаше ужасно нафукан. Веднъж се отби при мен в пълна кардиналска премяна, с червена барета на главата и с нещо като абажур в едната си ръка. «Брей! — възкликнах аз. — Страхотно си се издокарал, Тоби!» Скоро след това беше строго смъмрен, задето се облича с дрехи на по-висши духовни санове, и тогава ми стана ясно, че пълният му провал е въпрос само на време. Като стар приятел, сторих каквото можах, поговорих му, но той се направи, че не разбира за какво намеквам. Дори се опитах да го върна към бирата, ала нищо не излезе и от това. Тоби вече не признаваше нищо друго освен огнена вода. Веднъж дори ми се наложи да го кача на кораба с помощта на полицията. От главата до петите се беше наконтил с прелатски одежди. Било нещо като парола. Взе да анатемосва града от палубата, като сърдито ръкомахаше. За последен път го видях, когато отгоре му се нахвърлиха неколцина истински свещеници, за да го озаптят. Бяха почервенели от яд почти колкото и взетите му назаем алени мантии. Боже, как се държаха тези италианци! И тогава се случи най-лошото. Спипаха го, че пие от светеното вино. От онова, дето е затворено с папски печат, нали знаеш? Купува се от църковния магазин «Корнфорд» на улица «Бонд» — готово за употреба, осветено и запечатано. Тоби обаче счупил печата. И това го довърши. Не знам дали са го отлъчили от църквата или какво, ала името му беше заличено от всички регистри по надлежния ред. Когато отново го видях, се бе превърнал в сянка на онова, което беше. Облечен като обикновен моряк. Продължаваше да пие много, но по друг начин, както сам се изрази. «Скърви — рече ми тогава, — сега пия, за да изкупя греховете си. Пия за наказание, не за удоволствие.» Тази трагедия го беше превърнала в тъжен и неспокоен човек. Говореше нещо за Япония, канеше се да отиде в някой тамошен религиозен орден. Онова, което го спираше обаче, бе, че трябвало да си обръсне главата, а той не можеше да понесе и мисълта за раздяла с косата си, която беше дълга и приятелите му с основание се възхищаваха от нея. «Не! — отсече, след като обсъдихме идеята. — Не, старче, след всичко преживяно не мога да си позволя да ходя плешив като яйце. Все едно да ходя без покрив, и то на моята възраст. Освен това веднъж, като хлапе, хванах тения и тогава, докато боледувах, кичестата ми корона окапа. Не можеш да си представиш колко време мина, докато отново ми поникне. Толкова много, та в един момент се отчаях и реших, че никога повече няма да разцъфне. В никакъв случай не мога да се разделя с нея. За нищо на света!» Разбирах го, но не виждах изход от положението. Докрай щеше да си остане старият инат Тоби, който цял живот плува срещу течението. И забележи, това беше запазената марка на неговата оригиналност. Известно време преживяваше, изнудвайки някои от старите си познайници свещениците, които беше изповядвал навремето, дори на два пъти успя да си издейства безплатна ваканция в Италия. Но после го сполетяха нови неволи, замина за Далечния изток и там работеше в моряшки общежития, когато се случеше да остане на сушата. Тогава беше разправял наляво и надясно, че ще натрупа състояние от контрабанда с диаманти. Сега вече почти не го виждам, може би веднъж на три години, пък и той изобщо не пише; но никога няма да забравя стария Тоби. Въпреки всички тези дребни зулуми за мен той ще си остане истински джентълмен, а когато баща му умре, очаква да наследи няколкостотин на година. И тогава ние двамата и Бъджи ще се съберем в Хоршам и ще поставим производството на клечащи клозети на здрава икономическа основа. Старият Бъджи няма да се оправи с книгите и счетоводството. Това ще правя аз, защото имам опит от полицията. Така каза Тоби. Къде ли е сега?“

Рециталът свърши, смехът й утихна и върху лицето на Клия се появи ново изражение, което не си спомнях да съм виждал преди. Нещо средно между съмнение и опасение, което заигра около устните й като сянка. С добре премерена, но и доста напрегната естественост тя добави:

— След това той ми предсказа бъдещето. Знам, че ще се изсмееш. Каза ми, че умее да гледа, ала само на определени хора и само когато е в настроение. Сигурно няма да повярваш, но най-подробно ми описа всичко, което ми предстоеше да изживея в Сирия. — Тя рязко извърна глава към стената и аз с учудване забелязах, че устните й треперят. Сложих ръка върху топлото й рамо и казах тихо:

— Клия, какво има?

— О, остави ме на мира — изплака тя. — Не виждаш ли, че ми се спи?