Лорънс Дърел
Клия (14) (Александрийски квартет. Част четвърта)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Александрийски квартет (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Clea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Автор: Лорънс Дърел

Заглавие: Клия

Преводач: Иглика Василева

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

Излязла от печат: 23.11.2010

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-771-243-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13439

История

  1. — Добавяне

Десета част

Скъпа Клия,

Минаха три дълги месеца, а от теб — нито дума. Щях да се тревожа много, ако не беше верният Балтазар, който през няколко дни ми изпраща по една картичка и ме осведомява за състоянието ти, макар и за съжаление да не ми докладва подробности около твоя напредък. Ти сигурно си много сърдита заради моето упорито мълчание, което въобще не заслужаваш. Истината е, че ужасно се срамувам от себе си. Сам не зная каква бе тази странна задръжка, която ме спираше да ти се обадя по-рано. Не бях в състояние нито да я анализирам, нито да я преодолея. Чувствах се като човек, стиснал дръжката на врата, която е заяла и не поддава. Защо? Още по-необяснимо ми е, тъй като ти присъстваш непрекъснато в мислите ми. Притиснал съм те, казано метафорично, като хладно острие до пулсиращия си ум. Възможно ли е да те харесвам повече като мисъл, отколкото като човек от плът и кръв? Или може би словото е твърде празна и куха утеха за разстоянието, което ни дели? Не знам. Но сега, когато задълженията ми тук са към своя край, думите отведнъж сами дойдоха при мен.

Тук, на този малък остров, нещата като че променят своята същност. Спомням си как веднъж ти ми подхвърли, че островът е метафора, ала за мен той е твърде действителен — въпреки че много се е променил в сравнение с онова райско кътче, което познавах. Не друго, а нашата поява тук го промени. Сигурно ти е трудно да си представиш как десетина техници могат да преобразят едно място до такава степен. Но ние донесохме пари и именно те, макар и бавно, преобразяват икономиката му, създавайки работа и нови нужди, за съществуването на които местните щастливци не са и подозирали. Нужди, които в крайна сметка ще разрушат старата идилия на това феодално село с родовите му преданости и вражди, с древните му обреди. Непокътнатата му до този момент цялост ще поддаде под напора на чуждоземното нашествие. Животът тук е така задружен, красив и хармоничен, че прилича на лястовиче гнездо. Ала ние, като палави малчугани, го рушим малко по малко, без да си даваме сметка за злото, което вършим. Опустошението, което неволно носим със себе си, е неизбежно. Пък и лесно става — само няколко багера, кранове, трегери и нещата започват да променят облика си. Нова алчност се ражда, нова жажда за богатство. Всичко ще започне съвсем невинно с отварянето на няколко бръснарници и ще свърши с изцяло променения вид на това пристанищно градче. След десет години ще стане съвсем неузнаваемо, пълно със складове, танцувални зали и публични домове за моряците. Трябва му само още малко време и готово!

Теренът, който избраха за транслационната радиостанция, се намира в планинската източна част на острова, далеч от мястото, където бях живял преди. Радвам се, че стана именно така. Аз съм сантиментален човек и умея да се наслаждавам на старите спомени, но колко по-скъпи са ми те, погледнати от друг и различен ъгъл — освежени и два пъти по-мили на сърцето ми. Още повече че това кътче от острова не прилича на останалата му част — високо лозарско плато, надвиснало над морето. Почвата му е златиста, бронзова и червена, сигурно защото в нея има вулканична пръст. А червеното вино, което произвеждат, е пивко и искрящо, сякаш във всяка бутилка дреме по един малък вулкан. Да, тук планините нерядко скърцат със зъби (чува се по време на честите земни трусове!) и разтрошават скалите, превръщат ги в стрит варовик. Живея в малка къща с две стаи, които се намират над местната винарна. Покрит с плочки двор я отделя от съседните складове и дълбоки механи, пълни с дремещо в бъчви вино.

Тук сме в сърцето на лозарската област — от всички страни сме заобиколени от терасирани скатове, които стигат чак до длъгнестия гръбнак на хребета, надвиснал над морето. Плитки симетрични бразди от хумус и рохкава земя. Галерии — не, само вдлъбнати, амфитеатрално подредени улеи, всяка буца пръст е минала през ръцете на трудолюбивите местни девойки. На места смокинови и маслинови дръвчета нарушават монотонността на този зелен килим от лозя. Той е толкова гъст, че влезеш ли вътре и само леко да приклекнеш, изгубваш всякаква видимост — като мишка в житна нива. Докато ти пиша, в тунелите от лозя работят десетина невидими момичета — ровят като къртици, преобръщат почвата. Чувам гласовете им, но не виждам нищо. Пълзят, примъкват се като снайперисти. Стават рано и всяка утрин започват работа още по мръкнало. Понякога се събуждам, когато те се връщат и пеят гръцки народни песни! Обикновено ставам в пет. Пойните птички вече са на крак, а по пътя вървят оптимистично настроени ловци — прицелват се, стрелят нехайно по птиците, после продължават сред смях и разговори.

Клоните на голяма черница засенчват терасата ми, плодовете й са като тлъсти гъсеници и сладостта им привлича осите, които пият ненаситно от нея и се държат съвсем като пияни хора — жужат невъздържано, залитат, падат, литват отново, бият се…

Животът е труден, но хубав. Какво удоволствие е да се измориш, да поработиш с ръцете си! Докато издигаме нашата радиостанция към небето, мембрана по мембрана, гроздовете се наливат, за да ни напомнят, че старите мрачни богове са още там, под земята, заровени във влажния хумус на хтоничния свят (любимата дума на П.). Ала те са и вовеки втъкани в човешката плът. И никога няма да капитулират! (Говоря ей така, напосоки, колкото да имаш представа за живота, който водя тук.)

Вече прибират ранния ечемик. Вървиш и непрестанно срещаш ходещи купи сено — купи сено, под които няма нищо друго освен чифт крака, дето се тътрят по каменистите кози пътеки. Причудливите подвиквания на жените към добитъка или една към друга от два насрещни хълма: Уоу! Хъш-хъш! Чуу! Разстилат ечемика по плоските покриви, а после го чукат с бухалки, да се отдели зърното от плявата. Ечемик! Едва си произнесъл думата и ето че шествието от мравки потегля — дълги черни редици, всяка нарамила по сламка, пренасят ги към собствените си лични хранилища. Това на свой ред раздвижва жълтите гущери и те тръгват да дебнат мравките из засада, примъкват се безшумно, само очите им примигват, изстрелват език и бързо ги налапват. После, пак по силата на закона за причинно-следствените връзки в природата, котките пък причакват гущерите и на свой ред ги изяждат. Тази храна е вредна за тях и повечето залиняват от болест, причинена именно от това им безразсъдство, и често измират. Ала, предполагам, ловният им инстинкт е нещо по-силно от самите тях. После ли? Ами после е ред на пепелянката и след нейното ухапване котките тупват на земята вдървени. После се явява човекът с лопатата и пречуква змията. А човекът? Ами още при първите студени дъждове започват трески и настинки. Един по един старците се изтърколват в гробовете, окапват като есенни круши. Finita la guerra![53] Тези хора са били под италианска окупация и някои от тях са понаучили нещичко. Езикът, който говорят, е със сиенски акцент.

Малкият площад край чешмата е мястото, където жените се събират. С нескривана гордост показват бебетата си една на друга, оглеждат ги, сякаш ще ги продават. Едни са пълни, други — кльощави. По-младите мъже кръстосват нагоре-надолу по пътя и току им хвърлят разпалени похотливи погледи. Някой от тях ще изтананика многозначително Solo, per te, Lucia[54]. Ала жените само отмятат глава и продължават да си клюкарстват. Има и един старец, който май е съвсем глух. Стои на чешмата и си пълни стомната с вода. Някой обаче извиква: „Дмитри от голямата къща е мъртъв“, и старецът подскача като ужилен. Завърта се на пета и яростно се разкрещява: „Мъртъв ли? Ще ти кажа аз кой е мъртъв! А? Кой, а?“ Сякаш по чудо си е върнал слуха.

Има един малък акропол, наричат го Фонтана — щръкнал е високо в облаците. Не е чак толкова далеч, макар и пътят към него да е стръмен — все по пресъхнало речно корито сред облаци от мухи, а наоколо току се мяркат черни кози, щурат се нагоре-надолу като изчадия адови. На върха има и манастирски приют. Стопанисва го един луд монах. Тук можеш да опиташ вкуса на сладките лениви мъгли, които извиват снага над острова.

А бъдещето?

Това, което ти обрисувах, е картина на почти идеалното ми настояще, което не ще продължи вечно; всъщност то вече си отива, защото след около месец от мен тук не ще има нужда, нито от поста, от който зависи мизерното ми препитание. Тъй като не разполагам със собствени средства, трябва да се замисля как ще си изкарвам хляба занапред. Бъдещето се люшка в главата ми като развързан товар в трюма на кораб. Ако не беше желанието ми да те видя, за нищо на света не бих се върнал в Александрия. Усещам как тя угасва в мен, в мислите ми, като прощален мираж, като тъжната история на велика царица, чиито несметни богатства са погребани заедно с разбитата й армия в пясъците на времето! Умът ми се обръща все повече и повече на запад към старото наследство на Италия и Франция. Там сигурно има още работа — нещо стойностно да се направи сред развалините, нещо, което да съхраним, дори да съживим. Непрекъснато си задавам този въпрос, той всъщност зависи от теб. Макар и да съм напълно необвързан, все пак предпочитам пътеката, по която ще поема, да води на запад или на север. Има и други причини за това. Условията на моя договор ми дават право на „репатриране“, както е записано; нищо не ми коства да се върна в Англия. Ще си прибера паричното възнаграждение, което ми се полага за извършената тук работа, и с него ще мога да си осигуря едно кратко пребиваване в Европа. Сърцето ми потръпва радостно при тази мисъл.

Някакво решение следва да се вземе; имам чувството обаче, че не съм аз този, който трябва да направи това.

Моля те, прости ми дългото мълчание, за което не мога да ти поднеса нито обяснение, нито извинение, и седни да ми напишеш няколко реда.

Миналата събота се оказа, че ще бъда свободен ден и половина, затова си взех раницата и прекосих целия остров, за да прекарам една нощ в малката къщичка, където бях живял при предишното си идване тук. Какъв контраст само в сравнение със свежата зеленина на високопланинските области. Тук носът е див и ветровит, с прояден, назъбен бряг и вечно бушуващо море. Сякаш съвършено различен остров — предполагам, с миналото е винаги така. Тук една нощ живях с ехото на спомените — епизоди от миналото, които животът размества като тесте карти — разбърква, отделя, отнема, додава. Като се замисля, виждам, че нямам причина да се чувствам нито спокоен, нито щастлив; единственото усещане за пълнота се мярка в ума ми заедно с останалия без отговор въпрос, който изниква в едно с твоето име.

Да, тук островът е много по-различен: по-суров, но и по-внушителен. Нощната тишина е толкова плътна, че можеш да я докоснеш, да я уловиш в шепата си и да усетиш как се топи като парче лед в детска длан. По пладне един делфин затанцува насред морето. По крайбрежието димят земетръсни изпарения. Голяма гора с платани — кората им черна като слонска кожа, вятърът свисти и я обелва на дълги свитъци, а отдолу се показва новата, мека, сивопепелива кожа… Вече съм забравил подробностите.

Тази част на острова лежи доста встрани от утъпкания път; само берачите на маслини минават оттук през сезона. Иначе единствените посетители са въглищарите, които кръстосват гората всеки ден призори и подрънкват със стремената си. Изкопали са дълги тесни ровове по ската. Превиват се над тях по цял ден — черни като дяволи.

Но изключим ли тях, човек се чувства самотен като на луната. Само плисъкът на морето и цвърченето на цикади денем. Една сутрин ставам и гледам, на прага на къщата стои костенурка; на плажа имаше смачкано яйце. Тя е очарователно домашно животинче — мило и невзискателно. Почти чувам гласа на П., който се присмива: „Колегата Магаре и неговата костенурка. Истинско разбирателство на умовете!“

Какво друго да кажа за себе си: представи си човек, клекнал край лагуната вечер и мята „жабки“ по спокойната повърхност на водата; стои в очакване на едно писмо, което ще наруши тишината.

* * *

Току-що бях предал писмото си на пощаджията с мулето, който тръгваше към града, когато получих друго с египетска марка, адресирано до мен със съвършено непознат почерк. Ето какво пишеше в него:

Не го позна, нали? Искам да кажа, почерка на плика? Трябва да ти призная, че доволно изхихиках, като започнах да пиша това писмо до теб: представих си озадачената ти физиономия. Виждам те как го мотаеш в ръцете си и се чудиш от кого ли може да бъде.

То е първият ми сериозен опит за писане, ако не броим кратките бележки, които съм нахвърляла с новата си ръка: това странно приспособление, с което ме снабди добрият Амарил! Исках да се усъвършенствам, преди да седна да ти пиша. Както сигурно си представяш, в първия момент бях отвратена и ужасена от тази моя изкуствена ръка. Ала с течение на времето започнах много да уважавам това деликатно и красиво метално изобретение, което лежи на масичката до мен, облечено в зелена кадифена ръкавица. Нищо не става, както си мислим. Не можех да си представя, че ще приема въпросния механизъм така безрезервно — метал и гума, странни помощници на човешката плът.

Но ръката се оказа далеч по-компетентна от един обикновен крайник от плът и кръв! Всъщност способностите й са така всестранни, че това ме плаши. Справя се еднакво добре с най-фините и с най-грубите задачи, може да отгръща дори страниците на книга. Но най-важното от всичко — о, Дарли, разтрепервам се, докато ти пиша тези думи — ТЯ може да рисува!

Вече прекрачих границата и влязох във владение на собственото си царство благодарение на Ръката. Стана съвършено ненадейно. Един ден просто взех четката и най-неочаквано под нея изникнаха красиви, завладяващи, оригинални картини. Вече нарисувах пет. Съзерцавам ги с благоговение. Как така се родиха? Знам, че са творение на Ръката. И този нов почерк — едър, решителен и същевременно изискан — заслугата за него е също на Ръката. Не мисли, че се хваля. Говоря съвсем обективно, защото знам, че това не е мое постижение. Именно Ръката, само тя ме преведе през препятствията и ме приобщи към Истинските Творци, както обичаше да казва Пърсуордън. Все пак е малко страшничко; елегантната кадифена ръкавица добре пази тайната й. Когато нося и двете ръкавици, анонимността е пълна! Наблюдавам я с удивление и известна предпазливост, както човек гледа на опасен звяр, пантера например. Струва ми се, че няма нищо, което да не прави много по-добре от мен самата. Това може би обяснява мълчанието ми и надявам се, го извинява. Бях изцяло погълната от този нов изразителен език на Ръката и вътрешната метаморфоза, която причини у мен. Всички пътища се отвориха и сега за пръв път всичко ми изглежда възможно.

Докато ти пиша, на масата до мен лежи корабният ми билет за Франция; вчера изведнъж разбрах с абсолютна сигурност, че трябва да замина там. Спомняш ли си Пърсуордън, който твърдеше, че творците са като болните котки и затова инстинктивно усещат точно от какъв цяр се нуждаят, за да се излекуват, и че горчиво-сладката билка на тяхното самопознание вирее единствено и само във Франция! След десет дни изчезвам оттук. И сред толкова много неща, в които вече съм сигурна, има още едно, което надига глава: моята увереност, че след време и ти ще ме последваш. Забележи, говоря за увереност, която усещам в себе си, а не за пророчество — вече приключих веднъж завинаги с гадателствата!

Просто исках да те уведомя за всичко ново, което ми донесе Ръката, и на което гледам единствено с благодарност и примирение. През изтеклата седмица направих много прощални визити, защото сигурно ще мине време, преди отново да видя Александрия. За мен тя вече стана душна и безплодна. Ала как да престанем да обичаме местата, които ни причиниха толкова страдания? Сбогуванията тук се усещат във въздуха; сякаш новопоявил се тайфун внезапно е засмукал цялата наредба на живота ни. Защото аз не съм единствената, която си отива от Александрия — съвсем не. Маунтолив например си тръгва след месец-два; той извади голям късмет и получи най-вкусното парче от тортата, наречена дипломатическа кариера — пост в Париж! И заедно с тази новина изчезнаха всички стари неясноти; миналата седмица се ожени тайно. Познай за кого.

Друга хубава вест е завръщането и възстановяването на милия приятел Помбал. Той е отново на работа във Форин Офис, сега на по-висок пост, и доколкото мога да преценя по дългото цветисто и темпераментно писмо, което ми е изпратил, напълно си е възвърнал старата форма. „Как съм могъл да забравя — пише ми, — че в света няма други жени освен французойките. Как наистина? Те са най-прекрасното творение на Всевишния. И все пак… скъпа Клия, те са толкова много и всяка следваща е по-съвършена от предишната. Какво може да направи един клет мъж срещу толкова много, срещу цяла армия? За бога, помоли някого — когото и да е — да ми се притече на помощ, да дойдат нови подкрепления. Дарли би ли искал да помогне на един свой приятел, ей така, в името на старата ни дружба?“

Значи, предала съм ти неговата покана. Амарил и Семира чакат дете този месец — дете с изваяния от мен нос! Той ще прекара една година в Америка, ще работи там и ще ги вземе със себе си. Балтазар замина за Смирна, а след това ще отиде и до Венеция. Но най-пикантната новина съм я оставила за десерт. Жюстин!

Просто няма да повярваш. Въпреки това трябва да ти я кажа. Вървя си аз по улица „Фуад“ в десет часа една прекрасна пролетна утрин и кого виждам насреща си? Сияеща, красива Жюстин, облечена в лека рокля със съблазнителна кройка, а до нея по прашния тротоар подскача като жаба омразният Мемлик! Обут в ботуши с ластик отстрани и с гети. В ръката му бастун със златна дръжка. Върху къдравата му коса нов-новеничък фес. Едва не припаднах. Тя го водеше като кученце до себе си. Представих си евтината кожена верижка на врата му. Жюстин ме поздрави необичайно сърдечно, с шумни възклицания, представи ме на своя пленник, който стеснително пристъпваше от крак на крак и ме поздрави с глухо пуфтене като басов саксофон. Отиваха на среща с Несим в „Селект“. Искам ли да ги придружа? Разбира се, отвърнах. Нали знаеш, че страдам от неутолимо любопитство. Жюстин не спря да ми мята насмешливи погледи зад гърба на Мемлик. Очите й искряха от задоволство, с дяволити, подигравателни пламъчета. Като че някой отново бе задействал тази мощна машина на унищожението. Никога не е изглеждала по-млада и по-щастлива. Когато отидохме „да си напудрим носовете“, както се казва, аз веднага я попитах: „Жюстин! Мемлик! Какво означава това?“ Тя се изкикоти и ме прегърна: „Открих слабото му място. Той жадува за светски живот. Иска да се движи сред висшето общество на Александрия и да се среща с бели жени!“ И пак се изсмя. „Но каква е целта?“ — попитах учудена. Тогава тя изведнъж стана сериозна, а очите й засвяткаха с добре премислена отмъстителност. „Двамата с Несим сме започнали нещо. Най-накрая осъществихме пробив, Клия. Толкова съм щастлива, че още малко и ще се разплача. Този път е нещо много по-голямо, международно. Догодина ще трябва да заминем за Швейцария, вероятно завинаги. На Несим изведнъж му проработи късметът. Но не мога да ти кажа нищо повече.“

Когато се върнахме горе, Несим беше вече пристигнал и разговаряше с Мемлик. Външният му вид ме порази. Изглеждаше много по-млад, елегантен и самоуверен. Сърцето ми се сви, като ги видях как страстно се прегърнаха — Несим и Жюстин, сякаш останалият свят не съществуваше за тях. Насред кафенето, с такъв екстаз, че не знаех къде да си дяна погледа от срам.

Мемлик седеше със скъпите си ръкавици в скута и се усмихваше нежно. Виждаше се, че животът във висшето общество му харесва, а ако съдя по начина, по който ми предложи лед, и компанията на бели жени!

О, тя вече се умори, тази чудодейна ръка. Трябва да хвана вечерната поща. Освен това имам да се погрижа за хиляди неща, преди да стигна до най-отегчителната задача: стягането на багажа. Що се отнася до теб, умнико, обзета съм от усещането, че и ти си прекрачил в царството на твоето въображение, овладял си го веднъж завинаги. Пиши ми — или ако искаш, запази този разговор за друго място: малко кафене край Сена под клоните на кестен в маранята на мека есен.

Ще чакам с ведро и щастливо сърце — една вече нова личност и най-накрая истинска художничка.

Клия

* * *

Но щеше да мине време, преди облаците да се разсеят и да ми разкрият загадъчния пейзаж, за който пишеше тя и който скоро щеше да започне да усвоява бавно, щрих по щрих. Толкова отдавна зрееше нещо у мен, нещо безкрайно ценно, че когато дойде, ме свари, подобно на Клия, съвършено неподготвен. Случи се един прекрасен, потънал в ярка синева ден, случи се без предупреждение и подготовка, с такава лекота, че чак не можах да повярвам. Дотогава бях като свенливо момиче, обзето от страх пред първото си раждане.

Да, един ден открих, че изписвам с треперещи ръце онези три думи, с които, откакто свят светува, започва всеки разказвач, дръзнал да прикове вниманието на своите земляци. Думи, които само въвеждат старата история за един поумнял писател. Написах: „Имало едно време…“

И усетих как цялата вселена ми помага!

Бележки

[53] Войната свърши (ит.) — Б.пр.

[54] Само за теб, Лучия (ит.) — Б.пр.

Край