Лорънс Дърел
Клия (2) (Александрийски квартет. Част четвърта)

II

Древни земи, ширнали се навред с цялата си праисторическа непокътнатост: потънали в самота езера, почти недокоснати от забързания ход на вековете, където, необезпокоявани от нищо, поколения пеликани, ибиси и чапли изживяват мудната си съдба до самия завършек. Гъстото зелено сукно на поляните от детелина гъмжи от змии и рояци комари. Пейзаж без птича песен, ала изпъстрен с бухали, папуняци и сини рибарчета, дето кръжат в небето, патрулират зорко и току клъвват мътните води на езерото. Глутници от подивели кучета душат неспокойно, търсят храна, биволи с наочници въртят в кръг водните колела във вечен мрак. Малки вади с диги от суха пръст и дъно, застлано със слама, се разклоняват навред и там друмникът може да коленичи за молитва. Египет! Издутите криле на малки лодки се полюшкват забързано по прииждащото пълноводие, а от време на време протяжен човешки глас или куплет от песен пронизва глухия му тътен. Кастанетите на вятъра щракат в сухата царевица, със съскане отскубват коравите остри листа. Под обстрела на едрите дъждовни капки течната кал избухва, пръска се във въздуха и го изпълва с миражи, зацапани от липса на перспектива. Напоена с вода, всяка купчинка кал набъбва до човешки бой, а човекът — до катедрални висоти. Цели отрязъци от небето и земята се разместват, отварят се като капак или се завъртат на пета и се обръщат наопаки. Стада овце нагазват в тези криви огледала и пак излизат, появяват се и изчезват, подкарани като с остен от трептящите носови подвиквания на невидими пастири. Сборище на пасторални гледки от забравената история на стария свят, която продължава да съществува редом с онази, дето сме наследили. Облаци от мушици с посребрени крилца се носят нагоре, проблясват като светулки, запалени от слънчевите лъчи. Тропотът от конски копита по засъхналата кал на този изгубен свят отеква като пулс и умът се зарейва сред було от преливащите цветове на дъгата.

Следвайки криволиците на зелените диги, човек най-сетне стига до старата къща, построена на кръстопътя на тъмновиолетовите канали, и вижда олющената избеляла боя на спуснатите кепенци, стаите, окичени с дервишки трофеи, с щитове от опъната кожа, окървавени копия и пищни килими. Градините са запуснати и глухи. Само малките фигурки върху дувара размахват целулоидните си криле — плашилата, които пазят къщата от уроки. Тук цари безмълвието на мъртвилото. Ала и цялата египетска провинция тъне в същата безутешна меланхолия: изоставена и запусната, тя съхне и се напуква под лъчите на наглото ослепително слънце.

Минаваш под арката и стъпките ти отекват по калдъръма в двора. Дали това ще бъде нова раздяла или връщане към изходната точка?

Още не зная.